Скот Търоу
Обратими грешки (8)

7.

4 октомври 1991

Затворът

Повечето от излежаващите присъди затворници имат по няколко имена. Ако Законът установи, че имаш досие, шансовете ти да те пуснат условно намаляват драстично. Така че приберат ли някого зад решетките, извършителят често забравя как му е казвала мама. Случваше се да минат седмици, докато отделът за идентификация към Макграт Хол сравни снетите при задържането отпечатъци с намиращите се в базата данни и установи по този начин кой кой е.

За нещастие на Колинс Фаруел, неговата истинска самоличност бе разкрита бързо. Макар да го бяха прибрали на топло под името Конго Фенон, към момента, когато Лари се обади на Мюриъл, в затвора вече разполагаха с истинското му име. Позвъняването завари Мюриъл по време на слушане на дело за банков обир и тя се съгласи да се срещне с Лари в затвора след заседанието. Когато пристигна, той я чакаше седнал на един от служещите за пейки гранитни блокове във фоайето. Сините му очи не се откъсваха от тялото й, докато тя се приближаваше към него.

— Днес си много изтупана — отбеляза Лари.

Всъщност тя бе облякла заради делото официалното си червено костюмче и беше сложила значително повече грим, отколкото когато местеше папки в офиса си. Както обикновено без чувство за мярка, Лари фамилиарно докосна една от големите халки на обеците й.

— Африкански?

— Да, представи си.

— Хубави са.

Попита го какво има и Лари й предаде подробната версия на разговора си с Ерно Ердай. Вече й бе обяснил с няколко думи същността, когато й се беше обадил. Беше пет следобед и затворниците бяха по килиите си за вечерната проверка, което означаваше, че ще се наложи да изчакат, преди да могат да разпитат Колинс.

— Искаш ли да видиш що за птица е? — предложи Лари.

Регистрираха се, влязоха, качиха се на решетката на пешеходната пътека. От едната им страна бяха килиите. Мюриъл изостана. Не бе имала възможност да смени обувките си и сега токчетата й се заклещваха в междините на решетката. Спъването тук можеше да доведе до нещо по-лошо от излагане. Още на влизане посетителите биваха съветвани да се държат максимално далеч от клетките. Имаше случаи, когато мъже едва не биваха удушавани с вратовръзките си като с гарота. А онова, което се бе случвало на някои жени, бе още по-неприятно. Изпълняващите ролята на надзиратели заместник-шерифи поддържаха негласно споразумение със затворниците за минимална интервенция в начина им на живот и по принцип не бързаха да се намесват в такива случаи.

Гледката бе типична за затвор: тъмни лица, лоша миризма, обидни подмятания, цинични намеци, изричани зад гърбовете им. В някои клетки хората бяха опънали въжета за простиране, които допълнително ограничаваха тясното пространство. На много места се виждаха закрепени от вътрешната страна на решетките снимки — семейни или на разголени гърли от списанията. Докато бяха заключени, мъжете се излежаваха или спяха, слушаха радио или разговаряха от дистанция, използвайки гангстерски код. Двамата се движеха, съпровождани от униформен служител — едър чернокож, явно нервиран, че му е възложено да се занимава с тях. Той удари два пъти с палката си по решетките, за да покаже, че са стигнали килията на Колинс, и се отдалечи, без да я сваля — тракаше, за да покаже на затворниците, че е на етажа.

— Кой е Колинс? — обърна се Лари към двамата в килията. Единият беше седнал на тоалетната чиния, а другият играеше през решетката на карти със съкафезника си от съседната килия.

— Ей, пич, нямам ли право на малко уединение? — попита седналият на чинията, като демонстративно продължи да се напъва.

Отдръпнаха се за кратко. Когато се върнаха, Колинс вдигаше ципа на оранжевия си гащеризон.

— Ти от наркотиците ли си? — попита той, когато Лари му показа значката си. Беше умерено черен, със светли очи и идеално оформена афроприческа. Едър и мъжествено красив. Очите му бяха почти оранжеви и светеха като на котка. Повече от ясно бе, че е наясно с привлекателността си. Без да откъсва поглед от Мюриъл, Колинс намести гащеризона по раменете си — показваше, че едва му става.

— Убийства — отговори Лари.

— Че аз никого не съм убивал. Не става дума за мен, човече, сигурно си дошъл за някой друг. „Не съм убиец. Аз съм любовник“ — Колинс изпя няколко такта от песента на Отис Рединг, за да докаже твърдението си, с което развесели съседите си в близките килии. После смъкна ципа си и бавно се върна при тоалетната чиния. Погледна изразително Мюриъл, но тя търпеливо го изчака в продължение на близо минута.

— Какво ще кажеш? — попита я Лари по обратния път.

— Много впечатляваща външност — отговори Мюриъл. Младежът приличаше на Хари Белафонте, любимеца на майка й.

— Ще видя дали ще мога да организирам да ти го снимат. Но повече ме интересува дали не си губим времето. — Тя го попита какво иска да каже. — Според мен това си е възможно най-типичният затворнически боклук — обясни Лари. — Но ако държиш, мога да му отделя един час… максимум.

След вечеря можеха да им го доведат без много шум в стаята за разпит. Лари помоли дежурния надзирател да го направи, като обясни, че им се налага да разпитат Фаруел във връзка с убийство. Половината от персонала беше свързана по един или друг начин със затворническите банди и ако някой се усъмнеше, че Колинс сътрудничи, слухът за това щеше да се разпространи моментално. Дежурният ги отведе в малка стаичка с трапецовидна форма, по чиито стени се виждаха следи от подметки. Двамата седнаха на въртящи се пластмасови столове, които, също като масата между тях, бяха фиксирани за пода със здрави винтове.

— Е, как е Талмадж? — поинтересува се Лари и веднага отмести поглед, сякаш съжаляваше за подмятането. Вече доста хора споменаваха пред нея това име. Миналата седмица в местния вестник бяха публикували снимката му, направена по време на среща за набиране на средства за избирателната му кампания. Все пак поне до момента тази тема не бе сред обсъжданите с Лари.

— Знаеш ли, Лари… никога не съм допускала, че можеш да се окажеш ревнивец.

— Просто се поинтересувах — възрази той. — Нали разбираш… като за времето. „Как си със здравето, как е семейството?“.

— Ясно.

— И?

— Стига, Лари. Виждаме се. Прекарваме добре.

— С мен вече не се виждаш.

— Лари, не си спомням някога да сме се виждали особено често. Честно казано, според мен ти изобщо не се сещаш за мен, докато не ти се прииска силно.

— Че какво лошо има в това? — невинно попита Лари. Видя я, че се хваща, и продължи: — Вече ще започна да ти пращам всеки ден цветя и billets-doux^[1].

— Billets-doux? — Лари винаги можеше да те изненада. Мюриъл го изгледа.

— Давам ти жизнено пространство — обясни той. — Мислех, че държиш на това.

— Наистина искам пространство, Лари. — Тя затвори очи и миглите й се залепиха от грима. По някакъв начин Лари, който живееше съгласно инстинктите си, бе усетил, че нещо става. Преди две нощи, на тръгване от дома й, Талмадж бе притиснал главата й до гърдите си и бе казал: „Може би трябва да се замислим да направим връзката ни по-трайна“. Тя естествено бе усещала накъде отиват нещата, но изричането на тези думи я парализира. След онази нощ се бе опитала да не мисли за тях, а това означаваше, че не можеше да мисли за нищо друго.

Усещаше се, сякаш гледа в пропастта на Големия каньон. И вижда по някакъв начин в опасната дълбочина под себе си своя предишен брак, за който просто бе престанала да се сеща. Беше се омъжила на деветнайсет — възраст, на която хората правят предимно глупости, — с усещането, че е спечелила голямата награда. Род, гимназиалният й учител по английски, бе язвителен, гениален и все още неженен, макар и на четиридесет и две… Не й бе хрумнало да се запита за причината. През лятото, когато бе завършила, го беше засякла съвсем случайно на един ъгъл и бе подхванала смел флирт, защото вече бе установила, че сексуалната прямота върши чудеса за момиче, чийто външен вид е неспособен да спре движението по улицата. Беше го преследвала, беше го уговаряла да излязат на вечеря или да отидат на кино. И винаги тайно. Родителите й се бяха ужасили, когато им бе казала за годежа си. Но тя се хвана да работи, завърши за пет години колеж и се записа да следва право вечерно.

Междувременно чарът на Род бе започнал да поувяхва. Не, това не беше справедливо: Род си оставаше един от най-забавните мъже, които бе срещала: пияният умник в края на бара, който винаги се сеща за най-убийствените реплики в английските комедии. За съжаление обаче се беше оказал нереализирало се човешко същество. Беше умно момче, вързано за ръцете и краката от собственото си нещастие, и съзнаваше това, защото твърдеше, че фундаменталният му проблем е невъзможността да се държат с една ръка чаша със „Столичная“, цигара и дистанционното на телевизора. Може би беше гей, но достатъчно страхлив, за да не го приеме. При всички положения сексуалният му интерес към нея не бе продължил дълго след годежа. Към третата година на брака им индиферентността му я тласна към други мъже. Род знаеше и това не го развълнува. Но самото споменаване на думата „развод“ го раздрусваше по необяснимо дълбок начин. Изглежда, не можеше да причини това на майка си. Тя бе строга, безжалостна, аристократична жена, на която той би трябвало да каже да върви по дяволите още преди години. Вместо това я беше оставил да преценява вместо него. До деня, в който умря. Причината бе инфаркт, донякъде предопределен от ранната смърт на баща му и дядо му. Въпреки всичките предупреждения, Род така и не бе пожелал да спортува и ходеше на доктор само заради възможността да се погаври с него. Но за Мюриъл загубата се оказа непрежалима, не толкова заради самия Род, колкото заради онова, което този човек бе представлявал за нея, когато бе на деветнайсет години.

Да си омъжена за човек, достатъчно възрастен, за да ти е баща, е достатъчно основание да се обърнеш към миналото си и да кажеш: „Да, имах проблеми“. Но дори ретроспективно погледнато, главният й мотив бе ясен и звучеше познато: да, тя просто бе искала да постигне нещо в живота си. Род — безотговорен и пияница — и Талмадж — излъчващ огромна сила — имаха по-малко общо от камък и растение. А и петнайсетте години след първия й брак вече започваха да й се струват истинска вечност. Но злокобният спомен колко дълбоко може да сгреши и колко невидима може да се чувства, продължаваше да я преследва. Но поне по отношение на Лари бе взела решение да се държи твърдо.

— Не мога да повярвам, че Талмадж означава толкова много за теб — каза тя.

— Не знам — замислено отговори той. — Ударил съм го на живот. — И й каза, че се развежда, този път вече наистина. Двамата с Нанси бяха ходили при адвокат — жена, чийто първи ход бил да ги убеди да размислят. Имуществени проблеми нямало. Всъщност имаше един-единствен — неговите момчета. Нанси вече се била привързала към тях и предложила да поеме попечителството, на което той решително се възпротивил. За момента ситуацията била патова, но с времето все щяло да се намери някакво решение. Защото и двамата искали да прекратят брака си. — Тъжно е — каза накрая Лари. Изглеждаше искрен. Дори не я погледна. Едно нещо трябваше да му се признае: Лари не обичаше евтиното съчувствие.

Зад вратата се разнесе познатата затворническа мелодия на дрънкащи окови и надзирателят вкара Колинс, окован с верига през кръста, ръцете и краката. Побутна го да седне на съседната масичка и вкара веригата през глезените му в здрава халка, циментирана в пода.

— Искам съкращаване на присъдата — заяви Колинс в мига, в който надзирателят излезе.

— Охо… — обади се Лари. — Я върни няколко крачки назад, приятел. Дали да не започнем по-цивилизовано със „Здрасти“?

— Казах, искам съкращаване — настоя Колинс. Тук, извън погледите на съкафезниците, акцентът му бе чувствително „побелял“. Говореше на Мюриъл — явно усещаше, че тя е прокурорът, овластен да взема решения.

— С колко наркотик те хванаха? — попита тя.

Колинс разтри лицето си, по което бе набола няколкодневна брада, изглежда, в резултат на някаква затворническа мода. В момента не можеше да бъде разпитван без нова „Миранда“ — предупреждение, което поне досега не му бяха направили. Така че съгласно изкривената логика на закона нищо, което кажеше тук, не можеше да бъде използвано срещу него. Мюриъл му обясни това, но Колинс вече имаше достатъчен стаж зад решетките, за да е наясно. Той, изглежда, просто размисляше каква тактика да предприеме.

— Половин фунт — каза той накрая, — преди ченгетата да щипнат своя дял. Оставиха ми шест унции… колкото да ми лепнат хикса. — И се изсмя горчиво на покварата в полицията. Ченгетата щяха да продадат две унции на улицата или щяха да ги оставят за себе си. А той автоматично получаваше доживотна без право на условно освобождаване.

— Е, защо не ни кажеш с какво разполагаш — подсети го Мюриъл.

— А ти защо не ми кажеш колко ще ми свалите от присъдата? И хайде да престанем да се преструваме, че съм надупила се пред полицията тъпа чернилка в затвора.

Лари стана. Разкърши рамене, но това беше само претекст да се разходи зад гърба на Колинс. Озовал се там, той се наведе, хвана веригата и я дръпна така, че да се забие в чатала му. Мюриъл го погледна предупредително, но Лари отлично знаеше с каква сила да дърпа. После сложи ръка на рамото на Колинс и каза:

— Държиш се много лошо, приятел. Виж, не е нужно да говориш с нас. Наистина не се налага. Ние можем да се отидем, а ти ще си останеш тук за цял живот. Но ако държиш да изпълзиш от гроба, трябва да започнеш да се държиш малко по-прилично. Защото, честно казано, не забелязах пред вратата опашка от прокурори, боричкащи се да ти дадат по-добра присъда.

После пусна веригата. Колинс дръзко го погледна през рамо и отново се обърна към Мюриъл. Въпреки че не правеше нищо, за да й се хареса, младежът я привличаше с нещо. Истината бе, че дори самият Колинс нямаше представа каква отрепка е. Тя направи знак на Лари и двамата излязоха отвън. Надзирателят влезе да пази Колинс.

— Мразя да се пазаря с наркопласьори — изсумтя Лари. — Те винаги го правят много по-добре от мен. — Мюриъл се изсмя високо. Лари сам си беше виновен. Впрочем това беше нещо, което Талмадж никога нямаше да научи. Лари беше с връхната си дреха — черно кожено палто до средата на бедрата — и докато си шепнеше с него в тясното пространство на затворническия коридор, тя усещаше животинската топлина, излъчвана от якото му тяло.

— Не мога да преценя дали това недоразумение на природата се опитва да ни изработи — призна той, — или държи ключовете на царството.

— Има само един начин да разберем — каза тя. — Това тук не е като да гледаш по витрините, без да купуваш. Той трябва да сложи на масата каквото има. Изпее ли го, ни остава да проверим дали се връзва. Но ако ни предаде убиеца и се съгласи да свидетелства, момчетата от „Наркотици“ ще трябва да намалят количеството на под шест унции, което за него означава десет до дванайсет години. Самата аз обаче не мога да му обещая нищо твърдо.

Лари кимна. Това все пак беше план. Преди да влязат, Мюриъл го хвана за ръката.

— Остави говоренето на мен. Ти вече изигра ролята на лошото ченге.

Влязоха и Мюриъл обясни правилата на играта. Междувременно Колинс бе преосмислил поведението си, но макар тонът му вече да не бе така агресивен, той поклати глава:

— Никога не съм казвал, че ще свидетелствам. Все пак ми предстои да изкарам известно време в кафеза, нали така? Каквото и да кажа, оставам вътре, нали? — Мюриъл кимна и той продължи: — Пропея ли, ще ми се стъжни. Ще се погрижат да не изляза никога.

— Виж — каза Мюриъл, — и ние не сме мечтали цял живот да се срещнем точно с теб. Не си мисли, че „троен хикс“, излежаващ доживотна, се възприема от журито по същия начин като монахиня. Но ако не подкрепиш онова, което смяташ да ни кажеш, ползата от него е никаква.

— Не мога да свидетелствам — отсече Колинс. — Сложете ме на детектора, няма проблем, но не се заблуждавайте, че ще застана там. Аз съм таен информатор и толкова!

Попазариха се още няколко минути. Мюриъл вече беше готова да се откаже от свидетелските му показания. Вярваше, че информацията му ще се потвърди, но от друга страна, процес, чийто изход зависеше от показанията на „троен хикс“, изобщо не би трябвало да се започва. Накрая обеща да предложи в прокуратурата намаляване на присъдата му, но само ако показанията му доведат до осъждане. И при условие, че чуят още сега онова, което има да им каже.

— А ако ме изиграете? Арестувате онзи тип и ме зарязвате тук? Какво става тогава? — Светлите кехлибарени очи на Колинс се спряха върху лицето на Лари, сякаш наистина се интересуваше дали не смятат да го прекарат.

— Мисля, че вуйчо ти ти е казал, че може да ми се вярва — напомни Лари.

— Ха, вуйчо ми! — Колинс се изсмя пренебрежително. — Писнало ми е от него.

Лари се стегна. Мюриъл го докосна по ръката, за да го успокои, и каза на Колинс, че не може да му предложи подобри условия от тези, така че трябва да реши приема ли ги, или не.

— Бях в една таверна — започна Колинс, — казва се „Лемплайт“.

— Кога? — попита тя.

— Седмица преди да ме гепят. Във вторник. И видях един пич, дето се навърта там. Одърпан бездомник, нали знаете.

— Име?

— Викат му Катерицата. Не знам защо. Побъркан… — Колинс направи кратка пауза и продължи: — Както и да е, с няколко момчета се черпехме, а Катерицата, той все се прокрадва, продаваше стока.

— Каква точно? — поиска да уточни Лари.

— Тоя път беше злато. Верижки. Започна да ги вади от джобовете си и на една висеше такова де…

— Медальон? — предположи Мюриъл.

Той щракна с дългите си пръсти.

— Точно така. И значи едно приятелче на бара поиска да го види и Катерицата му го показа, обаче започна да се дърпа, нали разбирате. „Не, пич, това не се продава“. Обаче го отвори и там имаше две малки снимки… на бебета. „Роднините ще ми дадат сума ти пари за това, пич“. Роднини, викам си. Нещо не ми беше ясно. И след малко значи отивам до кенефа, засякох го там, почваме да си дрънкаме и го питам значи: „А бе, пич, за какви роднини говориш?“. „Слушай — казва ми той, — на женската й се случи случка и сега е на два метра под земята. Похарчих я“. Обаче тоя тип не е от хората, дето ще похарчат някого, нали? Така че му казвам: „А бе ти с всичкия ли си?“. А той: „Ха, опушках я и нея, че и още двама пича на Четвърти юли. Не помниш ли, показваха го по телевизията, станах известен. Свих маса неща, само че повечето вече отиде, с изключение на това, което чакам роднините й да ми платят. Ще го изиграя като откуп, нали се сещаш, нека само работата малко поутихне. Трябват ми пари, за да се покрия“. — Колинс сви рамене. Изглежда, сам не беше сигурен какво да мисли.

Лари поиска описание на медальона. Много от нещата, взети от жертвите, вече бяха споменавани по един или друг повод във вестниците, но той имаше нужда от подробности.

— Още нещо? — попита Мюриъл, след като Колинс отговори на Лари.

— Мммм… — измърмори Колинс.

— И не му знаеш името, така ли? — обади се Лари.

— Нямам представа, пич. Но някой май му викаше Роми.

— Ти обаче смяташ, че се е хвалел, че е пречукал онези тримата?

Колинс ги изгледа поред. Беше приключил с позирането.

— Възможно е — каза той. — Много ми се иска да е казал истината, но нали знаете, на някои им стига малко да ги бъзикнеш и после не можеш им затвори устата. Но се фукаше, това е сигурно.

„Колинс се държи добре — помисли си Мюриъл. — Не преиграва.“ Дори ако Катерицата не се окажеше онзи, когото търсеха, тя пак беше готова да каже една-две добри думи за него.

Лари зададе още няколко въпроса, на които Колинс нямаше отговор, и после го върнаха в килията му. Не проговориха нито дума, преди да излязат пред затвора.

— Честен ли е? — попита тя Лари.

— Може би. Ако е измислена история, можеше да я украси повече.

Мюриъл беше съгласна с тази оценка.

— Някакъв шанс той самият да е замесен?

— Ако е бил и Катерицата го издаде, с него е свършено. Колинс не е глупав — поне това го разбира. Следователно, поне според мен, не е. — Мюриъл, която гледаше на нещата по същия начин, се поинтересува колко от онова, което им бе казал Колинс за медальона, се е появявало из вестниците. — Не сме споменавали за медальона — каза Лари. — Снимките, за които спомена, са от кръщенето на дъщеричките й. И още нещо важно — онова, дето ни го разправяше за парите, които онзи щял да вземе, е истина. Това е семейно бижу, донесено от Италия. Майката го подарява на дъщеря си и така нататък. Този боклук… Катерицата или както там му казват, със сигурност знае нещо.

— Ще се обадиш ли на Харолд?

— Първо искам да видя Катерицата. — Това означаваше, че Лари се страхува да не би шефът да възложи откриването на Катерицата на други детективи. Полицаите се грижеха за статистическите показатели за работата си, сякаш някой ги излагаше на почетно табло в Макграт Хол. Лари, както всички, обичаше зад големите случаи да стои неговото име.

— Тогава и аз няма да кажа нищо на Молто — обеща Мюриъл.

Стояха до колата в настъпващия вечерен хлад, привлечени един към друг от бързината, с която се бяха споразумели. Дъхът им се извиваше на пара във въздуха, в който още се долавяха следи от отиващата си есен. Покрай едната стена на затвора имаше опашка от посетители за вечерното свиждане. Повечето бяха жени, някои с деца. Някои от децата плачеха.

Лари се обърна към нея в здрача и каза:

— Да пием по сода.

Тя го погледна и примижа.

— Звучи ми малко опасно.

— Е, ти обичаш опасностите.

Това беше истина. Винаги бе обичала опасността. А Лари бе част от нея. Но беше решила, че е време да порасне.

— Ответникът по моето дело утре дава показания. Трябва да се подготвя за кръстосания разпит. — И тя сдържано се усмихна с идеята да покаже колко съжалява.

— Мюриъл… — започна Лари. Тя се обърна. Той беше бръкнал в джобовете на дългото си яке и се пляскаше по бедрата с полите му. Устата му помръдна, но беше ясно, че няма представа какво да каже по-нататък. Стояха така в спускащата се нощ, лице в лице, и нейното име остана последната изречена дума.