Скот Търоу
Обратими грешки (15)

Втора част
Съдебните заседания

12 юни 2001

Главният заместник

Мюриъл Уин, главен заместник областен прокурор за околия Киндъл, седеше зад бюрото си и подреждаше документите върху него. Откакто бе започнала тази работа, бе открила у себе си склонност към порядък, за чието съществуване преди не бе подозирала. Дрешникът на спалнята й и списъците за пазар продължаваха да бъдат функция на хаоса, но на работа тя бе образец за подражание. Писалището й, дълго близо два метра и половина, бе подредено с прецизност, достойна за военна база. Крепостни валове от купчинки хартия — дела, чакащи оформяне на обвинението, вътрешни паметни бележки, служебна поща — бяха с подравнени ръбове и на равни разстояния. Кореспонденцията, отнасяща се до изборната кампания за главен прокурор следващата година, която предстоеше скоро да започне, бе отделена надлежно в горния ляв ъгъл, за да бъде прибрана в края на деня и отнесена у дома с идеята предстоящите ходове да бъдат обмислени на спокойствие.

Приглушен звън я извести за появата на екрана на компютъра й на новопостъпило съобщение: „12:02 — Детектив-лейтенант Старчек е пристигнал за слушане по дело“. Тя излезе да посрещне Лари в голямото помещение пред кабинета й, където шестима помощници се трудеха зад бюрата си, а посетителите чакаха зад перила от стар махагон. От другата страна, окомплектован по същия начин със секретари, се намираше кабинетът на областния прокурор, който нейният шеф през последните десет години, Нед Холси, се готвеше да сдаде в ръцете й веднага след като избирателите кажеха своето „да“ следващата година.

За пред съда Лари се бе облякъл в ленено спортно сако и дори си бе сложил вратовръзка и трябваше да му се признае, че изборът му е доста стилен. Всъщност той винаги бе харесвал хубавите дрехи, бедата бе, че напоследък те не пасваха на тялото му. Беше наедрял и някак омекнал, а остатъците от косата му — копринена и бяла — бяха грижливо сресани. Въпреки всичко осанката му излъчваше силата на човек, който си знае цената. В мига, в който я видя, той се усмихна широко и тя почувства искреността му: усмивката му беше приятна, някак гъделичкаща, изразяваща удовлетвореност от това, че макар животът да е непредсказуем, човек може да оцелее, като взема правилни решения.

— Здрасти… — каза тя.

— Здрасти — отговорим въодушевено Лари.

Попита го дали има нещо против да се отбият някъде да хапнат:

— Мисля, че можем да намерим нещо на път за Федералната сграда и да поговорим насаме за това тъпо слушане.

— Жестоко — одобри Лари. Използваше младежкия жаргон на синовете си и тя се усмихна и се поинтересува как са момчетата. — Не съм сигурен, че са мои. Почвам да си мисля, че са издънка на Сатаната, докато е бил надрусан със спийд^[1]. — Носеше снимки в портфейла си. Майкъл бе на двайсет, първокурсник в Мичиганския университет. По-малкият, Дарел, беше гимназист, училищен герой, по подобие на баща си и брат си, макар да играеше европейски вместо американски футбол. Лари обясни, че както вървели нещата, със сигурност щял получи стипендия. — Ако не го убия преди това, разбира се. Нямаш представа как ми се зъби. Родителите ми, които са още живи и здрави, ни гледат и казват, че сме като в старите семейни филми. Щели сме да ги уморим от смях.

Мюриъл го въведе в кабинета си за секунда, за да му покаже снимки на Тео, първия внук на Талмадж. Макар да бе само на три годинки, нямаше никакво съмнение, че се е метнал на дядо си — също така едър и набит. Беше страхотно хлапе, мила душа, най-хубавото нещо в живота й.

— Нали не е на двама ви с Талмадж? — подметна Лари. Беше най-омразният въпрос, който можеше да й бъде зададен, и тя мразеше да отговаря на него, но беше ясно, че Лари няма предвид нищо повече от това просто да освежи паметта си.

— Така и не можахме — отговори му тя и тръгна към вратата.

Докато слизаха с асансьора, Лари я помоли да му обясни смисъла на предстоящото слушане.

— Рейвън е подал молба за депозиране показанията на някой си Ерно Ердай, когото ти би трябвало да познаваш — обясни късо тя.

— Вярно е, познавам го — потвърди Лари.

— Хубаво. Значи Артър иска официално снемане на показанията в присъствието на съдия, за да може съдията да удостовери истинността на показанията, тъй като Ердай няма да може да присъства на делото, ако има такова. Той умира от рак.

— Умира?! Господи, не може да се каже, че му вървеше през последните години. Знаеш ли цялата история? — Като завеждаща сектор „Престъпления с използване на насилие“ тя се бе запознала със случая на Ердай преди четири години. Бивш полицейски кадет, висш служител на Ти Ен и уважаван гражданин изпада в амок в бар за полицаи. Мел Тули го бе защитавал и бе направил чудеса, за да му издейства условна присъда, дори бе успял да убеди адвоката на жертвата, Джексън Ейърс, да потвърди, че не би имал възражения. Уви, нямаше никакъв начин тя да покаже снизходителност по отношение на някой само защото той живеел в предградието. В края на краищата седмично изпращаха зад решетките поне двайсетина чернокожи, защото са застреляли някого. Така че Ерно трябваше да влезе зад решетките. — Между другото, на колко години е Артър? — попита Лари.

— Все още е способен да се бори със зъби и нокти, сякаш се спасява от удавяне. Много е свестен.

— Знаеш ли, винаги ми е било приятно да нося дела на Артър. Може да е като работен кон, а не състезателен, но си върши работата много съвестно.

— Ами да, точно това прави. Върши си работата. Изпипва нещата. Вярно, че не му стана приятно, когато Апелативният съд му набута това дело, но сега проявява голяма изобретателност. Тази седмица например твърди, че Ердай е ключов свидетел.

— Да бе, „ключов“! — Лари се усмихна. — „Ключов“ за кого?

— Схващаш нещата. — Тя също се усмихна. — Ще ти се наложи да дадеш някои обяснения. В молбата се споменава, че Ердай се е опитал да те уведоми за съществуването на оневиняващи улики, които ти си укрил.

— Ако знаеш как мразя да се занимавам с тези глупости — въздъхна Лари и набързо окачестви цялата акция като дивотия. — Ерно ми написа от затвора две писма. Само че същото направи и с половината полицаи на служба: търсеше помощ, когато го опандизиха. И как, по дяволите, трябваше да постъпя? Да му пратя поздравителна картичка ли? Мен ако питаш, Ерно се е сдушил с мафията вътре. Измислил е нещо, така ли?

— Сигурно. Преди седмица исках да говоря с него, но той отказа. В Ръдярд не знаят какво е намислил. — Наближаваха сградата на съда и Мюриъл спря и попита: — Ядеш ли още китайска храна?

— Естествено. Стига да не е много люто.

Ресторантът беше в стар стил. На входа висеше бамбукова завеса, а вътре имаше маси с пластмасови плотове. Стелеше се специфичната миризма на фъстъчено олио и ферментиращи чуждоземни подправки. Мюриъл открай време изпитваше съмнения дали нейната дефиниция на месо съвпада с тази в кухнята на подобни места, така че се придържаше към вегетарианските блюда. Понеже бе редовна посетителка, ги посрещна лично собственикът, Лойд Ву, и тя му представи Лари.

Предвид направените в молбата обвинения тя нямаше избор и беше принудена да повика Лари да се яви на слушането, макар през последните десет години двамата да се бяха виждали рядко и за не повече от десет минути, обикновено когато му се налагаше да дойде в прокуратурата във връзка с някое дело. Разменяха по някоя дума за неговите деца, за полицията, за прокуратурата, смееха се. После той си тръгваше и всеки път през главата й минаваше мисълта, че прани голяма грешка, като бъбри с него. Не заради самия Лари на сегашната си възраст той беше много по-нормален от човека, с когото се бе запознала в юридическия факултет преди седемнайсет години. Само че той беше минало, с което тя подсъзнателно се бе разделила, и й напомняше за младата, загубила посоката в живота Мюриъл — една по-гадна, по-кокетираща и по-нещастна жена от настоящия модел.

Но днес Лари й трябваше. Ченгетата никога не забравяха уликите по даден случай. Керъл Кийни, адвокат по апелативните дела, движила досега това дело по пътя към екзекуцията, не бе срещнала упоменаване на Ердай в документацията, но Лари бързо бе припомнил на Мюриъл как бе започнато всичко: Ерно ги бе довел до Колинс, а Колинс им бе дал Катерицата. Само че навремето тя така и не бе разбрала, че първоначалната информация е дошла от Ердай. Сега седеше, затворила очи, в очакване на онова усещане, когато парчетата на мозайката започват да се наместват, само че този път не се случи нищо подобно. След малко тя се наведе през масата.

— Заради добрите стари времена, Лари… Питам неофициално и няма да кажа никому. Има ли нещо, заради което трябва да се тревожим? Нали разбираш… искам да пофантазираме каква може да е тяхната игра.

— Имаш предвид, че Ерно може да знае нещо?

— Във връзка с какво?

— Не ми се прави на девственица, Мюриъл — каза Лари: приближаваше се опасно близо до онази граница, за съществуването на която и двамата знаеха, макар да не го бяха казвали на глас. Имаше улична истина, но имаше и истина за пред съда, и всеки добър полицай — например такъв като Лари — знаеше как да помири двете, без да поема ненужни рискове. Така че тя остави подмятането му без коментар. — За какви оневиняващи улики се говори, че съм укрил? — попита Лари.

— Артър не уточнява, а ние не знаем. Истината е, че когато молбата беше заведена, изпратих Керъл, само че тя успяла да подразни с нещо съдията и той дал ход на молбата. — Лари простена. — Знаеш как стават нещата, Лари. Харлоу е от онези, дето смятат, че служебно назначеният защитник има право на всякакви процесуални отстъпки, особено когато става дума за смъртна присъда. На всичко отгоре според мен той харесва Артър. Нека не забравяме, че неговата фирма прави голям оборот във федералните съдилища.

— О, това вече е върхът — въздъхна Лари. — Обожавам федералния съд. Напомня ми за клуб към Лигата на юнионистите. Всички си говорят тихо и се усмихват един на друг, защото не са селяни.

Мюриъл се изсмя. Беше забравила колко забавен може да е Лари и колко точни са сравненията му. Като главен заместник областен прокурор и кандидат без конкуренция за длъжността, тя се радваше на добро отношение в редките напоследък случаи, когато й се наложеше да пристъпи прага на съдебната зала. Съдиите към Върховния съд се избираха, а това означаваше, че рано или късно повечето от тях щяха да бъдат в нейното положение. Федералният съд обаче беше съвсем друга вселена и неговите съдии се назначаваха пожизнено. През цялата си кариера в системата Мюриъл бе идвала тук само няколко пъти и отношението й към федералната система до голяма степен съвпадаше с това на Лари.

— Мисля, че Харлоу ще остави Артър да избере най-добрия си ход, Лар. Но накрая всичко ще бъде наред.

Лари кимна, видимо успокоен. В студентските им години той се бе оказал първото човешко същество, повярвало безрезервно в таланта й на юрист. Така че за него мнението й по правните въпроси бе като откровение свише.

— Искаш да кажеш, че няма да ми се наложи да правя компания на Ерно? — попита той шеговито и продължи сериозно: — Защото все повече ми се иска да зарежа тоя занаят.

— Ти никога няма да напуснеш полицията.

— Така ли мислиш? Само че аз вече си събирам документите, Мюриъл. Ако си забравила, правя петдесет и пет през ноември и на първи януари две хиляди и втора си тръгвам. А хората винаги ще се убиват едни други. И аз зная по този въпрос всичко, което има да се знае. Освен това догодина избираме нов командир на детективите и това ще бъда или аз, което е нелепо, или някой друг… което е още по-смешно. Остаряваме… И знаеш ли, онази история с ремонта на старите къщи — вече имам шестима работници. Петдесет и четири години са много за две дини под една мишница.

— Шестима?

— Миналата година завъртяхме осем къщи.

— Божичко, Лари. Ти сигурно си богат.

— Е, не като теб и Талмадж, но не се оплаквам. Даже бих казал, че съм съвсем добре. Много по-добре, отколкото е очаквал някой в рода ми. Има ни дори на борсата. На хартия струваме един бог знае колко, но на практика се държим на косъм. Засега. — Той се усмихна, сякаш малко изненадан от думите си, после я попита как са нещата при нея.

— Добре — отговори тя и не навлезе в подробности. Истината бе, че водеше надпревара с времето, която започваше още на разсъмване с постоянната тревога ще намери ли време за всичко — страх, който за разлика от много други, имаше съвсем реални основания. Но от друга страна, водеше разнообразен живот: радваше се на прекрасна работа, разполагаше с пари и имаше едно чудесно малко момче. Така че съсредоточаваше вниманието си върху тези неща и не обръщаше голямо внимание на разочарованията.

— Как е бракът ти? — осмели се да попита той.

Тя се изсмя отново, този път високо.

— Ние, възрастните, не се разпитваме за браковете си, Лари.

— Че защо не?

— Окей, как тогава е твоят? Ти май така и не намери кураж да си тръгнеш, а? Да не би двамата с Нанси да сте подписали мирно споразумение?

— Е, на теб ли да обяснявам как се получава? — каза Лари. — След като ти ми отказа, така и не намерих жената, която да те замести. — Фразата прозвуча фалшиво, но той се усмихваше невъзмутимо. — Искам да кажа, че всичко е наред. Нанси е свестен човек. Наистина… Можеш ли да кажеш нещо лошо за жена, която приема децата ти? Трябва да не си на ред. Но животът, уви, не е идеален.

— Така изглежда.

— Казвам ти, все по-често се замислям за баба ми и дядо ми. По майчина линия имам предвид. Когато станал на шестнайсет, родителите на дядо ми го дали да чиракува за майстор колар — тогава това било професия с бъдеще — и му намерили жена. Видял баба за пръв път две години по-късно… три дни преди да се оженят. Но като прелистиш книгата шейсет и пет години напред, се оказва, че те са пак заедно. И знаеш ли кое е удивителното? Няма да се сетиш. Не са си казали една сопната дума през цялото това време. Иди ги разбери. — Докато говореше, пръстите му машинално си играеха с топчето на капака на евтиния алуминиев чайник. Мюриъл го слушаше и й беше приятно. Изглежда, между хората съществуваха връзки, които просто не можеха да бъдат скъсани. И може би да спиш с някого беше именно такава връзка. Поне за нея. А сигурно и за много други. Знаеше, че до края на живота си ще носи в себе си късче от Лари. — Окей, така че сега е твой ред — сепна се Лари. — Трудно ли ти е? Гледам понякога Талмадж, когато го показват по телевизията, и честно ти казвам, мисля си, че не е лесно вечно да се преструваш.

— Да си омъжена за Талмадж не изисква нищо повече от чувство за хумор и официална черна рокля. — Тя се засмя на думите си, но почувства смътна тревога от подтекста. Беше прекарала всичките тези години с мисълта, че никога няма да се предаде пред дребните неща, както правеха останалите. Нормално. Средно. Горе-долу. От самото споменаване на тези думи коленете й отмаляваха. — Талмадж си е Талмадж, Лари. Това е като да се возиш в една карета с бога — слънце. Винаги ти е топло от сиянието. — Съпругът й водеше живот, достоен за третото хилядолетие: на самолет по три-четири пъти в седмицата. Клиентите му бяха пръснати по целия свят и сред тях фигурираха няколко правителства. За Талмадж понятието „дом“ означаваше най-общо място, където да изостави блестящата публична персона и да се усамоти в изненадващо тъмната си интимна същност. Оставаше буден до късно, пиеше уиски, седеше умислен и лекуваше нанесените му рани, останали незабелязани заради изливащия се във вените му адреналин. И макар нормалното му състояние да бе на замайване от размера на съпътстващия го успех, изпаднеше ли в мрачно настроение, вярваше, че светът го е обсипал с облаги единствено за да го унизи и да докаже, че той не е достоен за онова, което има. И от нея се очакваше да го утешава, което понякога не бе леко и продължаваше дълго. — Той ме уважава — продължи тя — и за мен това означава много. Изслушваме се. Съветваме се взаимно. Прекарваме маса време в разговори. Хубаво е…

— Бракът на титаните — обади се той. — Суперадвокатът и областната прокурорка.

Но Мюриъл продължаваше да се дразни, че амбициозната жена е много по-добре приета в обществото, когато е омъжена за амбициозен мъж. Всъщност може би бе разбрала тази истина едва след като се бе омъжила за Талмадж.

— Още не са ме избрали, Лари.

— Е, не си представям как можеш да се разминеш. Че кой, по дяволите, ще се изправи срещу теб? В гилдията до един са подредени зад гърба ти. Спечелила си всички жени до една, да не говорим колко полезни ще ти бъдат приятелите на Талмадж с чековите си книжки. Вестниците предсказват, че не след дълго ще станеш и сенатор.

Сенатор. Кмет. И двете й харесваха. Но понеже съзнаваше, че издигането до тези постове е съпроводено и от удачно стечение на ред обстоятелства, тя отказваше да гледа на подобни предсказания като на нещо повече от забавно четиво.

— Това е работата, която желая, Лари. Честно казано, кандидатирам се, понеже се оказа много лесно. Нед излиза от играта. Талмадж ще натиска бутоните отдалеч. Но дори и при това положение понякога спирам и се замислям къде се навирам.

— Глупости. Та ти никога не си имала друга мечта.

— Не знам, Лари. — Тя се поколеба — наистина се опитваше да разбере накъде я влачи инерцията, после се отказа, както впрочем винаги бе постъпвал Лари. — Само преди година ми минаваха мисли, че ще трябва добре да преценя дали да се кандидатирам. Но вече приех факта, че никога няма да забременея. А това беше основният ми приоритет. Зная толкова много за безплодието… — Тя спря. Никога не бе изпитвала съжаление към себе си, но когато се замислеше за годините изследвания, вземане на лекарства, промивките, дебненето на часовника, броенето на дните, меренето на температурата, надеждите… Понякога тези спомени се оказваха по-силни от нея. Докато беше млада, никога не се бе питала докъде ще я доведе волята да бъде някой в този свят. Само че тази дадена някога клетва, че ще направи всичко, за да остави следа за вечността, сега поета от ръцете на природата, водеше до изгарящо желание да се възпроизведе, да отгледа живот, да предаде наученото, да обича. И никакво друго чувство, изпитвано досега, нито вихърът на либидото, нито гладът, още по-малко амбицията, не можеше да се сравни със силата на онова, което бе надникнало в душата на Мюриъл, след като се бе омъжила. Сякаш самото й сърце бе влачено напред от грамадно колело… под което, с течение на времето, се бе оказало смазано. И оттогава Мюриъл бе заживяла с чувство на обреченост и знаеше, че това ще продължи до последния й ден.

Лари я слушаше загрижено, но погледът в сините му очи бе неподвижен. Накрая каза:

— Е, можеш да разчиташ на гласа ми, Мюриъл. Искам да станеш областен прокурор. За мен е важно да постигнеш онова, което си искала. — Каза го твърдо и на нея й стана приятно, че продължава да цени толкова високо приятелството им.

Донесоха сметката и двамата заспориха кой да плати, но накрая Лари надделя. Напомни й, че е богат. След това продължиха пеша през обедното задръстване към старата сграда на федералния съд.

Кентон Харлоу, главен съдия на областния съд, вместо да разпореди на съдия на магистратурата да присъства на снемането на показанията, бе решил да направи това лично. Процесуалната страна на казуса бе доста необичайна, но от друга страна, бе естествен резултат от усилията на Конгреса да сложи край на безконечните обжалвания, позволяващи екзекуциите да се отлагат с години. Апелативният съд, където по правило никога не се изслушваха свидетели, все пак разполагаше с правото да прецени уликите, открити през краткия интервал, разрешен за допълнителни следствени действия, и да реши сам дали делото следва да продължи — функция, традиционно запазена за съдиите, слушащи дела и съдебната зала на областния съд. Никой от тези, с които Мюриъл бе разговаряла, не бе минавал някога през подобна процедура.

Главният съдия председателстваше в така наречената Церемониална съдебна зала. Количеството кафяв мрамор зад гърба му беше достойно за църковен храм. Но вниманието на Мюриъл скоро бе привлечено от нещо друго. На първата редица седалки от орехово дърво, върху аленочервени възглавнички, седяха представители на пресата, но не само обичайните репортери, лъскащи седалките години наред в отразяване на поредния работен ден на съда. Освен тях се виждаха няколко добре познати от екрана лица на телевизионни репортери: Стенли Розенбърг от „Канал 5“, Джил Джоунс, няколко други… както и двама художници за скици на участниците. Единственото обяснение за присъствието им можеше да е, ако Артър ги бе предупредил, че предстоят големи събития.

Тя хвана ръката на Лари и му прошепна думите, които той й бе споменал от дните си във Виетнам — думи, предназначени да предадат сериозността на ситуацията:

— Започва се.