Скот Търоу
Обратими грешки (16)

15.

12 юни 2001

Показанията на Ерно

— Моля, кажете за протокола името си и произнесете по букви фамилното си име.

— Ерно Ердай — каза той и произнесе всяка буква.

От креслото си високо над скамейката за свидетелите съдия Харлоу повтори името на Ерно, за да се увери, че го е чул правилно:

— Еър-дай? — попита той.

„Много характерно за него — помисли си Артър. — Готов е да прояви към всекиго учтивостта да го нарича както трябва, макар да знае, че Ерно е стрелял срещу петима души в живота си и е убил четирима от тях.“

Съдия Кентън Харлоу бе най-често оприличаван като „подобен на Линкълн“. Беше слаб, висок над метър и деветдесет, имаше тясна брада и едри, властни черти. Стилът му бе прям и се отличаваше с ревностна вяра в конституционните идеали. Но сравненията с Линкълн не идваха само благодарение на външната прилика. Той бе модел в живота на Харлоу. Апартаментът на съдията зад залата бе украсен с най-различни вещи, напомнящи за живота на неговия идол, като се започнеше от първите издания на биографията му от Карл Сандбърг и се стигнеше до многобройните бюстове, маски и бронзови статуетки на Честния Ейб. Като правист, преподавател и известен специалист по конституционно право, както и като заместник главен прокурор на Съединените щати, отговарял за гражданските права в администрацията на президента Картър, Харлоу на практика самолично изпълняваше кредото, което приписваше на Линкълн — вяра в закона като цвете на хуманизма.

Ердай беше отслабнал забележимо през трите седмици, откакто Артър го бе посетил в затвора. Освен това вече имаше и проблеми с дробовете. Съдебните шерифи бяха докарали на количка бутилка кислород и я бяха оставили в краката му. Прозрачна тръба излизаше от бутилката и раздвоеният й накрайник свършваше в носа на Ерно. Въпреки това той изглеждаше в добро настроение. Макар Артър да се бе опитал да го разубеди, Ердай бе настоял да облече костюм.

— Ваша чест, за протокола. — Мюриъл Уин се бе изправила зад прокурорската маса, за да поднови възраженията си по повод пренията. Артър й бе телефонирал няколко пъти във връзка с делото на Роми, но иначе не се бяха виждали от няколко години. Направи му впечатление, че тя остарява, но запазва чара си. „Изглежда, така е със слабите хора“, мина му през ума. В гъстата й черна коса се виждаха бели косми, но за сметка на това си беше сложила грим — не толкова отстъпка пред възрастта, предположи той, колкото съобразяване с факта, че като видна публична фигура я снимат често.

Двамата с Мюриъл се познаваха от времето, когато бяха старши служители в прокуратурата и Артър държеше на коректността в отношенията си с нея, както впрочем и с повечето от бившите си колеги там. Неприятна му беше мисълта, че след днешния ден тя ще започне да гледа на него по начина, по който повечето прокурори гледаха на защитниците: поредният невинен простосмъртен, чиято душа е била изсмукана от вампирите, които защитава. И все пак задълженията му към Роми не му оставяха почти никакъв избор. Не можеше да сподели с нея какво предстои да се случи, без да рискува, че тя ще поиска отлагане формално, с цел да бъдат разследвани твърденията на Ердай, но всъщност с надеждата, че междувременно Ерно ще отслабне до степен да не може да свидетелства или че евентуално ще може да му бъде оказан натиск да се откаже.

С жизненост, която за Артър се обясняваше единствено с дребничката й фигура, Мюриъл заяви пред Харлоу, че според нея Гандолф е изчерпал възможностите, предоставяни му от закона да предотврати екзекуцията си.

— Значи вие смятате — попита съдията, — че макар полицията да е в известност на факти, установяващи невинността на господин Гандолф, конституцията — нашата конституция, федералната — уточни Харлоу, намеквайки иронично, че щатът живее съгласно закони, еквивалентни на тези на джунглата — повелява, че времето, през което аз съм могъл да ги анализирам, е изтекло?

— Да, мисля, че това казва законът — заяви Мюриъл.

— Ако сте права — отговори съдията, — тогава почти няма какво да загубите, като изслушате онова, което има да каже господин Ердай. — И свикнал да е най-добрият адвокат в залата, Харлоу благо се усмихна, нареди на Мюриъл да седне на мястото си и разреши на Артър да зададе следващия си въпрос.

Въпросът беше къде живее Ердай в момента.

— В момента съм в лазарета към щатския затвор в Ръдярд — каза Ерно.

— И по каква причина сте там?

— Имам люспещ се карцином на белия дроб четвърта фаза — отговори Ерно и се обърна към съдията. — Остават ми най-много три месеца.

— Много ми е неприятно да чуя това, господин Ердай — каза Харлоу. По навик той рядко вдигаше поглед от бележките пред себе си и дори в този рядък миг на загриженост не направи изключение. Артър бе защитавал няколко дела пред него и съдията неизменно бе одобрявал непретенциозния стил и усърдието му. От своя страна, Артър боготвореше Харлоу, чийто сборник избрани дела бе изучавал в юридическия факултет. Съдията беше велик мъж. Но едновременно с това беше и пълен с изненади. Харлоу можеше да бъде ексцентричен, опак, дори избухлив. Беше старомоден либерал и гледаше на всеки, който не изповядва неговия демократичен комунализъм, като на неблагодарник или в най-добрия случай — алчно дете. От няколко години Харлоу водеше несекваща борба с много по-консервативния Апелативен съд — осъждаше честите им решения за обръщане на присъдите и маневрираше по най-разнообразни начини в стремеж да ги надхитри. Артър се бе възползвал от тази борба в полза на Гандолф. Харлоу не се бе опитал да скрие неодобрението си на промените в съдебната система, които даваха на Апелативния съд, вместо на съдии от неговия ранг, правото да слага край на поредицата процедурни хватки от типа habeas corpus, за да се протака изпълнението на смъртна присъда. В резултат съдията незабавно бе приел предложението на Артър именно той да прецени доколко може да се вярва на Ерно, защото по стара традиция Апелативният съд не можеше да игнорира неговите решения. На практика това връщаше в ръцете на Харлоу значителна част от властта да преценява кои дела да продължават и кои не.

— Били ли сте осъждан и преди, господин Ердай? — попита Артър.

— Да. И преди четири години в един бар влязох в спор с един тип, когото бях разследвал, и работата свърши, като го прострелях в гърба. Вярно, че той пръв извади оръжие срещу мен, но въпреки това не трябваше да стрелям в него. Както и да е, за щастие той се възстанови, но аз въпреки това се признах за виновен в нанасяне на тежки телесни повреди, за което бях осъден на десет години затвор. — Ерно бе придърпал приличащия на почернял бурен микрофон до самите си устни. Гласът му беше пресипнал и той говореше, като използваше целия запас от въздух в гърдите си, от което се задъхваше и често спираше. Но изглеждаше напълно спокоен.

Артър продължи да уточнява миналото на Ерно, като започна с раждането му в Унгария и стигна до работата му в Ти Ен. Харлоу съвестно си водеше бележки. Готов да започне с важните неща, Артър погледна към Памела, която седеше на адвокатската маса, за да се увери, че не е пропуснал някоя подробност. Сияеща в очакване на звездния им час, Памела едва забележимо поклати глава. Артър изпита извратено чувство на съжаление към нея. Още през първата година на стажа си Памела щеше да изживее триумф, който може би нямаше да се повтори в живота й. След това дело тя най-вероятно никога нямаше да е доволна от онова, което е достатъчно за другите адвокати. От друга страна, сети се Артър със закъснение, същото можеше да се каже и за него. Изпита приятен гъдел от мисълта, че следващият въпрос може да промени живота му. И го зададе:

— Сега ще ви попитам за четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година, господин Ердай. Бихте ли ни казали какво правихте в първите часове на този ден.

Ерно нагласи очилата на носа си и отговори невъзмутимо:

— Убих Луиза Ремарди, Огъстас Леонидис и Пол Джъдсън.

Артър бе очаквал в съдебната зала да настане суматоха, но вместо това настъпи продължителна мъртва тишина. Харлоу, който разполагаше с монитор, на който да следи стенограмата на протокола, вдигна поглед и изгледа как думите изтичат пред очите му. След това остави химикалката и подръпна брадичката си. Погледът му се впи в Артър иззад гнездото на преплетените му побелели вежди. Съдията не си позволи нищо друго, но напрежението в погледа му изразяваше адмирация. Да излезеш с подобно свидетелско показание в навечерието на екзекуция според Харлоу бе олицетворение на смисъла в адвокатската професия.

— Можете да преминете на следващия въпрос — каза той на Артър.

Следващият въпрос можеше да бъде само един.

— Има ли Ромео Гандолф някаква роля в някое от тези убийства?

— Не — все така спокойно отговори Ердай.

— Присъстваше ли на местопрестъплението?

— Не.

— Имаше ли план да ви помага в извършването им?

— Не.

— Помогна ли ви по някакъв начин да прикриете престъплението?

— Не.

Тук Артър си позволи нова драматична пауза. Най-сетне в дъното на залата настъпи раздвижване — двама от репортерите изхвръкнаха в коридора, където беше позволено да използват клетъчните си телефони. Артър се поколеба дали да не провери реакцията на Мюриъл, после сметна, че това може да се възприеме като злорадство, и се въздържа да погледне към нея.

— Господин Ердай — продължи той, — искам да ви помоля да разкажете със собствени думи историята на случилото се на четвърти юли хиляда деветстотин деветдесет и първа година, на събитията, прехождащи трагедията, и какво точно е станало в ресторант „Парадайз“. Моля ви, не бързайте. Просто разкажете всичко пред съдията така, както го помните.

Видимо отслабнал, Ердай сложи едната си ръка върху перилата, за да може да се извърне към Харлоу. Сивият му костюм, твърде плътен за сезона, почти не се набръчка.

— Имаше една жена — започна той, — която работеше на летището. Луиза Ремарди. Продавачка на билети. Не искам да говоря лошо за покойните, но тя беше лека жена. А аз допуснах грешката да се забъркам с нея. Нали разбирате, ваша чест, първоначално го правех заради тръпката, но малко по малко тя ми влезе под кожата. Само че точно когато го забелязах, тя започна да се отдръпва. И това вече ме побърка. Признавам го… — Ердай докосна възела на вратовръзката си, за да го поразхлаби; Харлоу, седнал на високия си съдийски стол, сложи очилата си върху бележника, за да може да наблюдава Ердай, без нищо да го отвлича. Ерно пое дълбоко дъх и продължи: — Така че започнах да я държа под око. И естествено една нощ видях онова, което бях заподозрял. Беше вечерта на трети юли. Луиза се срещна с някакъв тип на паркинга на летището зад един тъмен ъгъл и както можете да се досетите, скочи при него в колата. Сега ще разберете колко ненормален съм бил, защото изгледах всичко отначало докрай. Всяко помръдване. Близо четиридесет минути.

Ерно беше набрал инерция и Артър не искаше да го прекъсва, но някои процедурни формалности трябваше да се спазят.

— Можете ли да идентифицирате мъжа, който беше с госпожица Ремарди?

— Нямам никаква представа кой беше. А и това не ме интересуваше. Важното за мен бе, че тя лъска нечий бастун. — Чу се прихване и Ерно отмести поглед към седалките. — Съжалявам, ваша чест.

Харлоу, който бе известен с пиперливия си език, му махна с ръка да продължи.

— Та значи, насити му се тя накрая, тръгна си, а аз я последвах. Стигна до Гъс. Говоря за ресторанта му. „Парадайз“. Влязох след нея. Стана голям скандал, признавам. Казвам й, че е курва, а тя ми крещи, че не я притежавам, че съм женен и че не мога да й налагам различни от моите правила на поведение. Не знам дали си представяте… — Ерно поклати жълтеникавото си лице и сведе очи към ореховия парапет на банката за свидетели, погълнат от спомена. — Естествено скандалът привлече вниманието на Гъс. Беше пуснал персонала да си ходи за празника, така че беше останал самичък. С две думи: дойде, каза ми да се пръждосвам, а аз му препоръчах да си го начука. И хванах Луиза, за да я изведа с мен. Тя пак се разкрещя, започна да ме удря, и в този миг отново се появи Гъс, този път с револвер. Само че беше сбъркал човека. Аз съм преживял какво ли не, а освен това познавах Гъс. Той просто не можеше да застреля никого. Казах му го в очите. Но тогава Луиза посегна и сграбчи револвера. „Да, ама аз мога“, така каза. Мисля, че наистина би могла. Така че се хвърлих да взема оръжието. Опитах се да й го издърпам от ръцете и изведнъж… „бум“. Точно като в някой шибан филм. Кълна се, че когато го държеше Гъс, беше на предпазител, но може би докато сме се боричкали… Както и да е, изведнъж видях в тялото й дупка. Точно в средата на тялото й. Не стига това, ами оттам излизаше дим. Тя погледна натам… изненадана, сякаш искаше да каже: „Ама какво е това, по дяволите“, а димът продължаваше да излиза. И после потече кръв, все повече и повече… Гъс тръгна към телефона, явно за да повика линейка, но аз му викнах „Чакай“… „Чакай? Какво да чакам? Да умре?“ Само че аз имах нужда от минутка, за да обмисля нещата, ваша чест. Да осъзная случилото се. Защото много добре си представях как могат да се развият нещата. Двайсет години бях работил за компанията, но ако той вдигнеше телефона… Направо виждах заглавията във вестниците. „Директор убива служителка“, „Шеф на сигурността дърпа спусъка“. Адиос работа. Край на щастливите вечери насаме с жена ми. Но не това беше най-лошото. Бедата бе, че имах зад гърба си друго случайно застрелване преди много време. Така че попаднеше ли делото ми в ръцете на някой по-строг прокурор, отивах в затвора като нищо… Та, значи, трябваше ми минутка, една-единствена минутка, за да дойда на себе си, или честно казано, за да спра да треперя от страх. Нищо друго не исках от него, само някакви си шейсет секунди. Но Гъс… Гъс се беше вбесил. Стрелба в неговото заведение. С неговия револвер. Така че, когато му повторих: „Чакай“, той не спря, а отиде при телефона и вдигна слушалката. А аз не бях на себе си. Единственото, което исках, бе да овладея ситуацията. Пак му казах да спре. Предупредих го, че ще го убия. Не спря. И го застрелях. Добър изстрел, много добър… — повтори Ерно скръбно. — В главата… Връщам се значи в сепарето. Виждам, че Луиза е пътник. Ясно беше, че ще загуби много кръв и ще умре. Но какво да направя аз? Най-сетне имам минутка за размисъл. И осъзнавам, че единственият ми избор е някак да се измъкна. Не мога да променя нещата. Най-лошото, което можеше да ми се случи, бе да ме хванат. Но поне щях да опитам… С две думи, реших да го направя да изглежда като обир. Върнах се и извадих всичко от касата. Свалих часовника на Гъс, пръстените му. Избърсах масата, на която бе седяла Луиза, така че да няма отпечатъци. И в този миг с периферното си зрение виждам нещо в другия край на ресторанта. Не съм съвсем сигурен, но се сещам, че може да е имало някой в друго сепаре, когато съм влетял след Луиза. Решавам да разгледам по-добре за всеки случай и… ето ти на, в далечния ъгъл виждам един тип да се крие под масата. Някакъв напълно непознат. Като мен. С костюм и вратовръзка. Осъзнавам, че не е могъл да опита да избяга, защото аз съм бил през цялото време между него и вратата, така че е проявил съобразителността да се скрие, но не стана. Лош късмет. Това е. Липса на шанс. Намерих го… Измъкнах го изпод масата. Започна да бърбори нещо, не че му разбирах, но знам какво ми казваше. Същото, което щях да моля и аз: „Не ме убивай, няма да кажа на никого“. Бръкна се за портфейла и ми извади снимка на семейството си. Сигурно е видял някой да го прави по телевизията. И аз му казвам истината: „Не искам да те убивам, приятел. Недей да мислиш, че искам да те убия“. Казвам му да издърпа Гъс долу до фризера. Луиза вече беше хвърлила топа, така че му наредих да направи същото и с нея. После го завързах там… Пол, мисля, прочетох някъде по-късно, че се казвал Пол. И през цялото време се питам възможно ли е да не го убия. Мисля си има ли начин да ослепее, да кажем да му мушна вилица в очите или нещо подобно, и да го оставя да си живее. Само че, Господи, това ми се видя по-трудно, отколкото да му тегля куршума… Не знаех, наистина дотогава не знаех дали мога да убия човек просто така. Да, знам, че лесно кипвам, избухлив съм, малко ми трябва. Знам… Както стана с Гъс. Но да убия някого ей така… хладнокръвно… просто защото трябва да избирам между него и мен?… Когато бях малък и още живеехме в Унгария, убиха баща ми, защото един от съседите го издал на тайната полиция. Това ми остана за урок. Никога не съм очаквал нищо от никой друг, освен от моето семейство. Дотогава… някак предполагах, че понякога нямаш избор и правиш каквото трябва да се направи. Но не съм вярвал, че ще се случи на мен. И не знаех ще мога ли. Сега знам. Защото го убих. Застрелях го в тила и видях, че животът го напусна в мига, в който той рухна по очи на пода. После свалих от Луиза бижутата й и й оправих дрехите. Сетих се за срещата й на паркинга. Не бях сигурен какво ще покаже аутопсията… — Той отново направи пауза, за да възстанови дишането си. В огромната съдебна зала се чуваше само съскането на кислорода от бутилката. Артър бе единственият, който стоеше прав. Струваше му се, че никой сред останалите не може да намери сили да застане на крака. Върху лицата в галерията бе изписано страхопочитание… може би пред изключителността на стореното зло или от неправдоподобността на това, че с най-обикновени думи могат да се опишат действия, на които нормалните хора са неспособни. Всъщност дали наистина беше така? Защото въпреки смайването всички чакаха в захлас следващите думи на Ерно.

— През цялото време, докато бях във фризера, се чувствах като зомби. Но после… после не знаех какво да мисля. По улиците ги има всякакви… скитници, бандити, малоумници… все такива, които по правило не забелязваме. Но си мислех, че никой от тях не е правил нещо като това, което току-що бях извършил аз. И те всички ме държаха в ръцете си. Знаеха какво съм направил. Чаках да ме заловят. Просто се бях подготвил психически, че един ден на вратата ми ще почукат полицаи. Но се оказа, че бях свършил добра работа. Полицаите само се лутаха и си пречеха…

Ерно пак спря и Артър огледа съдебната зала, за да провери какъв е ефектът. Памела бе прехапала устна и като че ли не смее да си поеме дъх, за да не наруши по някакъв начин перфектния ритъм на този изключителен момент. Той й намигна, после най-сетне се осмели да хвърли поглед към прокурорската маса, първо към Лари Старчек, когото не бе виждал от години. Бе обмислил идеята да поиска изключване на Лари от залата, защото Ерно щеше да даде свидетелски показания срещу него, но в крайна сметка прецени, че Ердай ще направи по-добро впечатление, ако се изправи срещу Лари очи в очи. И тази преценка се оказваше правилна. Лари се държеше по начин, който едва ли щеше да направи благоприятно впечатление на Кентън Харлоу — едва се сдържаше да не избухне в смях. Изглежда, за него цялата тази история бе толкова нелепа, че можеше да бъде възприета единствено като комична.

Но седящата до него Мюриъл бе замислена. Довърши започнатата бележка и погледите им се срещнаха. Артър очакваше, че ще е бясна. Тя естествено веднага щеше да разбере, че той използва деликатното й положение на човек, влизащ в избирателна кампания, при това като основен кандидат. Да осъдиш невинен и да го екзекутираш не беше сред постиженията, които гласоподавателите очакват да видят в трудовата характеристика на „своя“ кандидат, още повече когато става дума за бъдещия областен прокурор, и намерението на Артър бе да подтикне обществеността да нададе възмутен вой, който да принуди Мюриъл да потули скандала, за да смени заглавията на челните страници на вестниците. Само че тя винаги бе обичала тази игра, така че просто леко му кимна. Кдва забележимо, само за него. „Не е зле“, сякаш му казваше. Не че бе повярвала на разказаната история, нищо подобно. Нито за секунда. Но като адвокат отдаваше дължимото на Артър за изобретателността. Артър й кимна в отговор — надяваше се, че го е направил с всичкото дължимо уважение — после отново се обърна към Ерно.

— Господин Ердай, не ви попитах преди. Познавахте ли Ромео Гандолф към датата, за която говорим, а именно юли деветдесет и първа?

— Да го познавам? Би могло да се каже, че бях чувал за него.

— Какво по-точно?

— Че е напаст божия. — В залата отекна гръмък смях. Всички се размърдаха с облекчение. Дори Харлоу си позволи лека усмивка. — Катерицата, Роми, какъвто и да е там… живееше на улицата. Навърташе се на летище „Дюсейбъл“ през зимата, за да се спаси от студа, и постепенно забелязах, че винаги когато е там, нещо изчезва. Така че моите момчета и лично аз редовно му… как да се изразя… помагахме да махне. Така го познавах.

— Известно ли ви е по какъв начин Ромео Гандолф е бил обвинен в извършване на въпросното престъпление?

— Да.

— Моля ви, разкажете на съда със свои думи какво се случи.

— Какво се случи, казвате? — повтори въпроса Ерно. Подиша известно време кислород от бутилката. — Ами, прав беше свещеникът в Ръдярд. Оказа се, че съм имал някаква съвест. Имам един племенник. Казва се Колинс. Колинс Фаруел. Опитвах се да му помогна. Винаги съм го правил. Да се опитвам, искам да кажа. През целия си живот съм се безпокоил за него. А трябва да ви кажа, че той ми е давал много поводи да се тревожа… Както и да е, няколко месеца след като убих онези хора, го заловиха. За наркотици. Троен хикс. Доживотна присъда. Това ми подейства силно. Казах си: „Ето ме, гаден убиец на свобода, а Колинс, който не е направил нищо повече от това да продава на хората онова, което те и без това търсят, ще прекара целия си живот зад решетките“. Не знам… стори ми се някак… нередно. Но една друго ъгълче в съзнанието ми казваше, че никога няма да намеря спокойствие, ако не хванат най-сетне някой за убийствата. Сега знам, че това беше глупава мисъл. Защото каквото и да се случеше, аз никога нямаше да намеря спокойствие. Но тогава си помислих: „Ако успея да накисна друг, тогава и аз ще съм по-добре, и Колинс, тъй като той ще може да даде на прокурорите нещо, за да отърве доживотната присъда“.

Артър зададе очевидния въпрос:

— Защо Роми?

— Ами, господин Рейвън, истинският отговор е: „Защото знаех, че мога успешно да натопя именно него“. Виждате ли, на практика всичко се свеждаше до онзи медальон, който намериха в него. Беше на Луиза. И аз знаех, че е у Катерицата.

— Катерицата, това е Роми?

— Да, така го наричат.

— Можете ли да ми обясните как научихте, че медальонът е у него?

— Мога, но историята е дълга. Една-две седмици преди Луиза да умре… — Ерно изправи гръб и се поправи: — преди да я убия, аз вече я следях редовно, проверявах я през цялото време и това си беше чиста проба шпиониране. Но една сутрин отидох на работа по-рано и тя се захвана с мен, че съм позволявал на всякакви крадци да се шляят из летището. В крайна сметка се оказа, че била свалила медальона, понеже се оплел в телефонния кабел, и го оставила на бюрото си. Напуснала работното си място едва ли не за секунда, а когато се върнала, Катерицата се измъквал като сянка, а медальона го нямало. Та тя ме наруга за това, а после се разплака, понеже бижуто било семейна скъпоценност от два века… Е, вие какво бихте направили на мое място? Ясно какво: тръгнах да търся Катерицата. Отне ми цял ден, но накрая го спипах в едно свърталище в Норт Енд. Той, разбира се, каза, че не знаел за какво му говоря, но аз му заявих: „Слушай, глупи, това бижу струва за жената много повече, отколкото някой ще ти даде. Върни й го и ще направим така, че да не съжаляваш, а освен това никой нищо няма да те пита“… Когато я убих, разбира се, вече бях забравил за това, но забелязах, че вестниците споменават медальона в списъка на откраднатите вещи, а аз знаех, че това не е вярно. Реших, че Луиза не е посмяла да признае вкъщи за загубата на семейното съкровище. Знаете ли, винаги има маса неща, за които полицаите мислят, че са истина, само че не са, но това е друга история. — Ерно хвърли бърз поглед към Лари, после посегна към накрайника с кислорода. Личеше му, че започва да се изморява. — Както и да е, трябва да беше през септември, когато отново срещнах Катерицата на летището. Не мисля, че можеше да ме назове по име, но помнеше много добре, че му бях обещал пари. „Оная работа е още в мен“, каза ми той и извади медальона от джоба си. Ей така, направо насред терминала. Помислих си, че сърцето ми ще изскочи от гърдите и ще тупне в краката ми — толкова силен бе шокът, — защото за убийствата още се говореше из вестниците и аз исках да бъда колкото се може по-далеч от всичко, свързано с тях. Казах му, че ще поработя по въпроса, и побързах да се махна от него, сякаш бе прокажен… По-късно обаче се замислих и се изплаших, че може да съм се издал с начина, по който избягах. Може би трябваше да организирам да го арестуват и да го заподозрат, че той е извършителят. Идеята ми хареса и започнах да проучвам нещата. Приказвах с полицаи приятели, преструвах се, че се интересувам от Катерицата, защото създава проблеми на летището. Когато научих, че си имали „закачка“ с Гъс, вече сериозно започнах да мисля как да го натопя. Дори и при това положение не знам дали щях да направя нещо, но точно тогава прибраха Колинс, така че Роми беше като пратен от бога, може да се каже по поръчка… Колинс не знаеше как стоят нещата и за него Роми беше точно който трябва. Разказах му, че просто съм събирал информация за Роми, предложих му да я фризира и поукраси и после да я разкаже, за да отърве затвора. Предупредих го, че ще му пратя полицаи и че ще трябва да се представи в най-добра светлина, с други думи, да разиграе убедително нежелание да „пропее“, и настоях да се постарае колкото може повече, защото никак не бях сигурен колко добре ще се представи, ако се изправи на скамейката за свидетели. После изчаках удобния момент да подхвърля новината пред някой полицай и това се оказа Лари Старчек, който се появи по някакъв повод на летището два дни по-късно… — Ерно вдигна ръка, за да посочи Лари, който, чул как е бил изработен, най-сетне се беше замислил за сериозността на ставащото. — Останалото е история — завърши Ерно.

В залата се разнесе нестроен шум на едновременно говорещи хора и Артър прегледа записките си. Готвеше се да отвори темата за изпратените от Ерно писма до Лари и Джилиан, но в този момент Ерно вдигна ръка; по някаква причина — изневеряващото му здраве или напрежението — тя леко трепереше. — Мога ли да кажа още нещо, ваша чест? — Той отново се изкашля и кашлицата му изкънтя остро в смълчаната зала. — Вероятно не е много важно, но бих искал да го знаете, понеже е нещо, което не ми излиза от главата. Става дума за моя племенник. Той се отърва с пет години. Понеже издаде Катерицата. Вече е пораснал. Прие Исус, нещо, което не съм се и надявал, че някога може да стане, има жена, две деца, малък бизнес. Дадох му шанс… всъщност няколко пъти даже, и този път той се възползва. Най-сетне! Така че в ужасната каша, която забърках, има поне едно хубаво нещо. И аз винаги ще си мисля за него. Винаги…

Харлоу изслуша думите му с безизразно лице, както беше изслушал целия разказ. Артър знаеше, че ще минат часове преди съдията да може да се оправи с масата дребни подробности. Но имаше един въпрос, който трябваше да бъде зададен сега. Харлоу се обърна първо към Мюриъл, за да я попита възразява ли съдът да зададе въпрос. Отговорът й беше, че самата тя има няколко въпроса, но с удоволствие ще предостави на съда да зададе пръв своя. Този вид процесуални дебати Харлоу възприемаше като форма на изящните изкусиш. Той й благодари с лека усмивка и се обърна към Ерно:

— Преди да тръгнете от тук, искам да се уверя, че съм разбрал правилно показанията ви, господин Ердай. Затова питам: правилно ли ви разбирам, че твърдите, че сте се надявали да натопите господин Гандолф?

— За съжаление точно такива бяха намеренията ми, ваша чест — отговори Ерно. — Искам да кажа, че това беше просто опит, ваша чест. Опитвах се да направя каквото ми бе по силите за хлапето, но знаех, че не мога да гарантирам успешен изход. Имах добра представа за процедурната страна на нещата и съзнавах, че Колинс няма да намаже нищо, ако Роми не бъде обвинен и осъден.

— Точно този пункт буди моите недоумения. Вашата идея е била да постигнете целта си, като накарате племенника си да отведе полицията до медальона в джоба на Гандолф. Така ли е? Само че не е ли много плитко скроено? Ами какво щеше да стане, ако се окажеше, че Гандолф има алиби? Или дадеше правдоподобно обяснение откъде има медальона?

— Това, предполагам, би било напълно възможно. Но вие се досещате, че аз никога не бих потвърдил неговата версия за медальона. И не забравяйте за спречкванията му с Гъс. Освен това имах доста ясна представа какво точно щеше да се случи.

— И какво е то?

— Бях готов да се обзаложа, че рано или късно Роми ще си признае.

— Да си признае престъпление, което не е извършил?

— Ваша чест, нека се замислим… — Ерно отново млъкна и дълбоко пое въздух няколко пъти. — Ваша чест, аз съм врял и кипял в тези неща. Каква е ситуацията: убийства, явно дело на луд, и един ненормалник с улика в джоба си и мотив. Но, ваша чест — Ерно вдигна измъченото си изпито лице към стола на Харлоу, — все пак не живеем в рая, нали?