Скот Търоу
Обратими грешки (30)

29.

Юли 2001

Заедно

Бяха заедно винаги, когато не бяха на работа. За Джилиан, която още в прогимназията се бе преборила с инстинктивното желание да е винаги с някого, изживяването бе абсолютно непознато. Артър стоеше в офиса си, докато смяната й в магазина не свършеше, после — към осем или девет — я вземаше с колата. Тя вече беше напазарувала в „Мортън“ и когато колата на Артър се появеше, го чакаше с препълнен с деликатеси плик. Отиваха в апартамента, любеха се, хапваха и отново се любеха. Повечето нощи тя оставаше при него и се връщаше в стаята си при Дъфи само за няколко часа, след като Артър излезеше, за да отиде на работа.

Всепоглъщащата физическа страст бе нещо непознато за нея от предишните й връзки. Но сега Артър и предстоящият секс бяха в, подсъзнанието й през целия ден. Час по час някаква странична асоциация, която тя дори не можеше да определи, изпращаше сладостна тръпка през слабините и в гърдите й. Двамата с Артър бяха в плен на сетивните удоволствия. Здравият му член сякаш притежаваше свой загадъчен живот. Озовяха ли се в неговия апартамент, това бе началото на истинския живот. Тъмните стаи бяха като влажното подземие, където се пази истината за човешкото съществуване. Ако тя или Артър се бяха спускали преди в тези неизбродни дълбини, може би щяха да имат представа как да изплуват на повърхността поне от време на време, но засега изглеждаха като споени в самата сърцевина на наслаждението.

— Пристрастена съм — каза тя една нощ и моментално млъкна, притеснена от глупостта на изтърваното признание. В нея се кръстосваха хиляди мисли, които предпочиташе да не изследва.

Тази унесеност бе подхранвана от нежеланието на Джилиан да извади връзката им наяве, извън спалнята на Артър. Струваше й се немислимо, че тези взаимоотношения могат да продължат, ако двамата започнат да се срещат и общуват с други хора, ако посмееха да се вмъкнат в контекста на някаква история, очаквания, оценка и клюки. Подобно на магия, съществуващото между тях можеше да изчезне под светлината на деня.

От своя страна, Артър изглеждаше готов да публикува на първа страница във вестниците обява за своята преданост и често бе разстроен от нежеланието й да се появят някъде заедно, та дори и само за да посетят домовете на негови приятели от гимназията или колежа, които според него щели да бъдат дискретни и готови да ги приемат. Вместо това единствената редовна компания, която приемаха, бе тази на сестра му. Всеки вторник двамата поемаха към „Франц Сентър“, изчакваха инжекцията й, вземаха я и следваше обратното пътуване към апартамента. По пътя Артър разказваше какво е правил през деня, като се преструваше, че Сюзан се интересува. Когато спираха на червено, Сюзан винаги поглеждаше към задната седалка, сякаш за да се убеди, че Джилиан още е там.

Вечерите в апартамента протичаха идентично на първия вторник. Джилиан оставаше настрана, докато Артър и Сюзан готвеха, после Сюзан се оттегляше с чинията си пред телевизора. Понякога, но рядко, завързваше разговор с Джилиан. Когато го правеше, на повърхността излизаше истинската Сюзан, дълбоко скритата личност, астероидът в пояса от прах и камъни. Тази Сюзан никога не противопоставяше лудостта си на Джилиан.

Една вечер се наложи Артър да смени бушон в мазето. Хванала поредната цигара, Сюзан се приближи до Джилиан в кухнята — вечен се доверяваше до степен да й позволи да й запали. Първото й всмукване винаги беше жадно, като че ли искаше да унищожи цялата цигара с едно-единствено дръпване.

— Не те разбирам — обади се Сюзан и скрита зад синята димна пелена между двете, плахо погледна Джилиан с големите си зелени очи.

— Така ли?

— Непрестанно си сменям мнението. Ти Нормална ли си, или Отстъпчива?

Джилиан бе объркана, но не от това, което намекваше въпросът, а защото Сюзан без външна помощ бе възприела същия подход, който Джилиан бе прилагала по отношение на пътниците във влака, минаващ по насипа покрай затвора Алдерсън. Те бяха Нормални за Джилиан не заради някакво присъщо им превъзходство, а защото бяха чисти от петното на затвора. И Сюзан, изглежда, гледаше по същия начин на онези, които за нея бяха с всичкия си.

— Опитвам се да бъда Нормална — обясни Джилиан. — Понякога ми се струва, че съм. Особено когато съм с Артър. Но още не съм сигурна.

С това разговорът приключи, но няколко нощи по-късно Артър възбудено извика Джилиан. Тя го намери във втората спалня на апартамента, където единствената светлина беше студеното сияние на неговия лаптоп, който той мъкнеше у дома всяка вечер.

— Сюзан ти е изпратила имейл! — показа й той.

Джилиан предпазливо се приближи до компютъра. Зачете и докато четеше, бавно се отпускаше на колене до коляното на Артър:

„Артър, дай това на Джилиан. НЕ ГО ЧЕТИ. Не е за теб.“

„Здравей, Джилиан.

Само, моля те, не се вълнувай по отношение на това. Работих над този имейл три дни поред, а и Валери ми помогна. Обикновено не съм в състояние да съставя повече от две смислени изречения. Малко са моментите в даден ден, когато запомням думите достатъчно дълго, за да ги напиша, особено ако се отнасят до мен. Иначе или не мога да запомня думата за дадено чувство, или самото чувство се изпарява от мен, преди да си спомня думата. През повечето време в мозъка ми се въртят несвързани фрагменти на разни мисли. Нормалните, изглежда, не разбират това, но при мен обичайното състояние на съзнанието е когато в главата ми се въртят различни образи, които изчезват като пламъците на догарящо дърво.

Но напоследък се радвам на добри дни, а и от известно време има някои неща, които така и не можах да ти кажа очи в очи. Разговорът е нещо, което ми се удава трудно. Не мога да се оправям с много неща едновременно. Дори само погледът в нечие лице ме обърква. Да не говорим за усмихването или шегуването. Въпросите. Една фраза може да ме извади от релсите за няколко минути, независимо за какво се отнася. Затова този начин ми е по-лесен.

Какво исках да ти кажа?

Харесвам те. Мисля, знаеш това. Ти не гледаш на мен снизходително. Но колкото повече те гледам, толкова по-добре осъзнавам, че не сме еднакви, макар да ми се иска да бяхме. Много ми се иска да мога да се справя по начина, по който си се справила ти. Бих искала да знаеш, че много се старая. Според мен за Нормалните изглежда, като че ли съм се предала. Но истината е, че се държа за реалния свят с цената на много усилия. Страх ме е, когато видя или чуя радио. Слизам на улицата и си казвам: «Не слушай, не слушай!». Но само гледката на хора в автобуса със слушалки на ушите може да ме извади от релси. Видя ли някой с тези неща върху ушите, започвам да чувам нежелани гласове. Дори в момента, докато въвеждам тези думи, аз буквално усещам клавиатурата да излъчва електричество и по никакъв начин не мога да блокирам сигурността, че някой, например Вълшебникът от Оз, се е наместил някъде там, в центъра на Мрежата, и чака сгоден момент да ме хване. Цялата ми сила отива в съпротивата. Аз съм като онези хора във филмите, които помня от моето детство, където става корабокрушение, огромни вълни заливат потъващия кораб, а оцелелите отчаяно гребат във водата, уловени за спасителен пояс или някаква отломка, и това е единственото, което не им позволява да потънат.

Разбирам, че и ти всеки ден опитваш. Мъчиш се. Стараеш се. За мен ще е изключително трудно, ако видя такава като теб да се предаде. Ти правиш Артър щастлив. На мен ми е по-лесно, когато той е щастлив. Тогава не трябва да мисля, че съм погубила живота му. Моля те, прави всичко нужно, за да бъде той щастлив. Не само заради мен. Заради него самия. Той заслужава да бъде щастлив. Ще е ужасно, ако не си с него. Когато сме трима, е по-добре.

Твоя приятелка:

Сюзан.“

Джилиан беше потресена. Беше като да получиш писмо от заложник, някой, който знаеш, че никога няма да бъде освободен. Когато позволи на Артър да прочете пощата, той както можеше да се предвиди, се разплака. Писмата, които досега бе получавал от Сюзан, не бяха надвишавали десет-двайсет думи и бяха продукт на онези редки моменти на свързано мислене, в които Сюзан изпадаше за кратко всеки ден, сякаш под влиянието на някаква магия. Той не завиждаше на Джилиан, по-скоро беше трогнат от загрижеността на сестра си за него, но също — или поне така се стори на Джилиан — изведнъж се беше изплашил.

— За какво се безпокои тя? — попита Артър. Джилиан отказа да отговори. Но изпитваше тревога. Вечен оптимист като Артър трябваше да се замисли за опасността, очевидна дори за една луда.

По-късно, докато се любеха, между тях се бе настанило някакво отсъствие — все още едва доловимо, но пуснало корени в земята. А след това, когато Джилиан посегна към нощната масичка за цигара, Артър зададе въпроса, който досега никой от двамата не бе посмял да зададе на глас:

— Какво мислиш, че ще стане с нас?

Още когато се бе съгласила връзката между тях да продължи, Джилиан бе изказала предвиждането си и колкото и да й се искаше мнението й да се бе променило, то си оставаше същото.

— Мисля, че след време ти, Артър, ще продължиш напред. Може би ще се опиташ да надстроиш над онова, което ще си научил за себе си благодарение на мен, и ще намериш някоя на твоята възраст. Ще се ожениш. Ще ви се народят деца. Ще имаш свой живот. — Беше изненадана от образното описание на края на връзката между тях. Артър естествено се сепна и се надигна на лакът, готов да се възмути. — Не се преструвай, че не разбираш, Артър. Това, което сега става с нас, щеше да е много по-добре за теб при други обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— Ако беше на двайсет и пет или петдесет и пет, разликата във възрастите ни нямаше да е толкова съществена. Но ти трябва да имаш деца, Артър. Не искаш ли деца? Повечето хора искат.

— А ти?

— Много е късно, Артър. — Това беше най-голямото й нещастие, свързано със затвора: той й бе отнел последните години за възпроизводство. Но дори тази мисъл вече беше долу, в долината с натрошените кости на хиляди съжаления.

— Защо да е много късно? Биологически ли имаш предвид? Светът е пълен с деца, които имат нужда някой да ги обича. — Артър често страдаше от прибързаност. Преди години, когато го бе познавала само отдалеч, не бе забелязала тази му страна. Но сега, отблизо, бе видяла друг Артър — човек, който се въодушевява. Имаше ли сред човешките същества по-голяма разлика от тази между смачкания от живота окаян фаталист и човека, решил да оформи живота си в контурите на една голяма идея? Тя беше неговата идея. О, тя искаше да го откаже, да сложи ръце връз лицето си и да му забрани това въодушевление в нейна компания, така както навремето баща й бе забранявал да се богохулства в негово присъствие. Но всичко бе толкова прекрасно и толкова близко до онова, което бе решила, че вече никога няма да има. Той още не я виждаше. Но в мига, в който изплуваше във фокуса на зрението му, щеше да се махне. Въпреки това тя бе решила да се наслади на мига. Така че го пое в прегръдките си, преди да възобнови бавния марш към истината.

— Не виждаш ли, Артър, че ти вече се опитваш да намериш начин да получиш всичко, което искаш в живота си с мен. Това за теб е като… приключение. Но когато дойде краят, няма да можеш да изоставиш онова, което винаги си си въобразявал.

— Да не искаш да ми кажеш, че никога не си искала да бъдеш родител?

Беше немислимо.

— Това би било огромна промяна, Артър.

— Но не е ли именно в това смисълът на живота? В промяната? Да си по-щастлив, по-близко до идеала. Виж колко силно се промени самата ти. Нали вярваш, че си се променила към по-добро?

Не се беше замисляла върху тази страна на нещата.

— Наистина не зная. Иска ми се да вярвам, че съм. Иска ми се да вярвам, освен това, че никога няма да объркам живота си по стария начин. Но не съм сигурна.

— Аз съм. Ти си трезва.

— Вярно е.

— И го правиш без никакво затруднение, нали?

Изпита суеверен страх да се съгласи. Но Артър беше прав.

Тя бе решила да се придържа към мантрата „Живей ден за ден“. Но с изключение на редките мигове на абсолютна паника, не бе почувствала влечението дори за секунда. Основният й проблем бе друг — ясният поглед върху нещата. Пълното й освобождаване от пристрастеността понякога я тревожеше, защото й се струваше невъзможно на фона на съобщенията за други хора, които водеха истинска война със зависимостта. Една вечер бе попитала Дъфи дали не се самозаблуждава. Той я изгледа продължително и после каза: „Не, Джил. Мисля, че вече си постигнала всичко, което си искала“.

Тя повтори отговора на Дъфи сега, пред Артър, но той бе твърде развълнуван от собствените си разсъждения, за да обърне внимание на смисъла му.

— В такъв случай ти си освободена.

Не. Думата беше друга — тя бе различна. Но не и освободена.

— А ти, Артър, променил ли си се?

— Ти шегуваш ли се? Та аз никога в живота си не съм бил по-щастлив. Даже и за сравнение не може да става дума.

— Само че, Артър, не би ли бил по-щастлив с някоя друга, на твоята възраст?

— Не, никога. Виж, аз съм откровено старомоден. Обичам нещата, които са малко вероятни. Любовта като съдба. Няма да повярваш, но обожавам да гледам филми от трийсетте и да плача след тях.

— Не съм чак толкова стара, Артър.

Той я мушна с пръст, но продължи настойчиво:

— Щастлив съм. Няма как нещата между нас да бъдат по-добре, Джилиан. Просто ми иде да запея. — Тя простена наум. Почувствал се предизвикан, Артър се изправи чисто гол в центъра на леглото и запя:

„Мечтаех за жена като теб,

но ти си прекалено чудесна, за да си истина.“

Вторият ред я промуши в сърцето. Но той продължи. Типично за способността му да изненадва хората около себе си, имаше добър глас и явно бе прекарал много време, слушайки сърцераздирателни бавни мелодии. С всичка сила, без се стеснява ни най-малко, той изпя песента докрай, заедно с всички припеви, и накрая Джилиан, за пръв път от много години, се разсмя от сърце.