Скот Търоу
Обратими грешки (22)

21.

15-19 юни 2001

Колинс

Джексън Ейърс, адвокатът, нает от Ерно, за да защитава интересите на племенника му, се оказа труден човек. На четири очи бе склонен да нарича клиентите си „главорези“, но мнението му за полицаите и прокурорите беше още по-ниско. Единственото, което харесваше при тях, бе конкуренцията. За Ейърс в правото съществуваше един-единствен нерешен проблем — расовият. Всичко на този свят се свеждаше до противопоставянето между бели и черни. Преди няколко години, по време на процес, той бе нарекъл Мюриъл „робовладелка“ пред очите на цялото жури. Имаше кичур бяла коса в стил „Мандела“ — и изобщо външната му прилика с този човек не изглеждаше случайна. Подобно на всички адвокати — защитници, той не бе свикнал да има предимство, независимо от ситуацията, и когато разполагаше с такова — а точно такъв бе конкретният случай, — ставаше абсолютно непоносим. Томи Молто, тъмен и рошав, седеше до Джексън от другата страна на необятното писалище на Мюриъл и полагаше неимоверни усилия да не избухне.

— И-му-ни-тет — каза на срички Ейърс, когато Мюриъл му съобщи, че искат да разговарят с Колинс.

— Имунитет? — не разбра Мюриъл. — Че за какво му е на него имунитет? В неговия случай давността изтече преди години, дори ако ни е лъгал през деветдесет и първа.

— Причината е нещо, което ще запазя за нас двамата с него, Мюриъл. Но без имунитет ви гарантирам, че той ще се позове на конституционните си права съгласно Петата поправка^[1].

— Дай ни някакви сведения за онова, което той евентуално би казал — предложи Мюриъл.

— От къде на къде? — удиви се Ейърс. — Моят човек е чак в Атланта, Джорджия, и се наслаждава на прекрасен живот. И не го гони никаква нужда да разговаря точно с теб, Мюриъл.

— Джексън, защо имам усещането, че сте си говорили с Артър? Аз просто откликнах на неговата молба, като настоях пред съдия Харлоу да ме принуди да дам имунитет на твоя човек. — И Джексън, и Артър отлично знаеха, че властта да дава имунитет е в прерогативите на прокурора и че никога няма да го направи, ако не е сигурна, че евентуалните показания ще подпомогнат тезата на обвинението, а не на защитата.

— Така иска Артър, Мюриъл. Мен ако питаш, най-добре е да забравиш, че си чувала името на Колинс. Мога само да те уверя, че моят човек няма да говори нито с теб, нито с Артър, без да разполага с пълна защита, гарантирана му от закона.

— Може да постъпва както пожелае, Джексън — сви рамене Мюриъл, — но аз искам в протокола да се запише, че сме направили усилие да научим какво има да ни каже той. Ще приемеш ли да му връчиш призовката?

— И каква ще е изгодата за моя клиент?

— Безплатно пътуване в двете посоки.

— Та той е пътнически агент! Пътува си безплатно, когато му скимне. Освен това habeas предполага снемане на показания по граждански иск. Така че, ако искате да го разпитате, разходете се сами при него. Само че ми се струва, че на господин американския данъкоплатец няма много да му хареса, ако научи, че сте пътували два пъти до Джорджия за сметка на хазната, просто за да чуете моя човек да заяви, че няма да отговори на нито един от тъпите ви въпроси.

— Две пътувания? — не разбра Молто. Мюриъл не искаше да доставя удоволствие на Джексън с този въпрос, макар че и тя не разбра думите му. В случая ставаше дума за гражданския процесуален кодекс, а тази книга отсъстваше от лавиците в кабинета й.

Получил възможност да демонстрира злорадството си, Джексън с наслаждение се усмихна. Зъбите му бяха пожълтели от цигарен дим, но малко хора в съдебната зала можеха да се похвалят, че са ги виждали, защото единственото му изражение там бе маската на възмущение. Ейърс обясни, че за да призоват Колинс, ще трябва първо да се обърнат към федералния съд в Атланта, за да им бъде издадена там призовката, както повелявали законите на щата.

— Може и да го направим — каза Мюриъл. — А може да свършим двете неща с един полет. Ще те уведомя за датата.

— Да не си мислиш, че пред мен блъфовете ти могат да минат? Мюриъл, на стената си държа окачена диплома, толкова стара, че овцете, от чиято кожа е пергаментът, върху който е написана, са пътували на Ноевия ковчег. Не го ли знаеше? Много съм стар, за да блъфираш пред мен, Мюриъл.

Молто изведе Джексън. Когато се върна, тя поговори няколко минути с него, после остави съобщение на телефонния секретар на Лари. Малко след пет той се появи и почтително застана пред прага на разтворената й врата. Както винаги тялото му изпълни рамката. Този човек можеше да бъде внушителен, без да полага усилия. Като всички едри мъже.

— Заета ли си?

— За теб, Лари, съм винаги на разположение.

Голямата приемна пред нейния офис беше празна — помощниците й вече си бяха тръгнали. Телефоните бяха превключени на гласова поща, но нито един от тях не звънеше. Лари продължаваше да държи ръката си върху рамката на вратата. Беше го вкаменила интонацията й. И тя я бе доловила. Ако някой ги слушаше сега, или ако ги беше слушал онзи ден, в стаичката за свидетели, щеше да реши, че тя флиртува. „Силата на навика — помисли си тя. — Старата Мюриъл на мястото на новата.“ Човекът пред нея може вече да беше мъж на средна възраст с голям корем, но нещо в нея още помнеше чисто мъжката му привлекателност. Беше забавно, разбира се, да се почувстваш по-млада и по-жизнена и да усетиш соковете на младостта още веднъж в жилите си. Но беше и глупаво.

Разказа му как е протекла срещата й с Джексън. Лари също нямаше представа защо Колинс има нужда от имунитет.

— Предполагам — каза Мюриъл, — единствено защото се досеща, че няма да му го дам. Според мен Колинс и вуйчо му просто не са на една честота. Заплашвайки с Петата, той само иска да си гарантира, че няма да влязат в противоречие. Което е причината да отидем в Атланта.

— Ще отидем ли?

— Да, отиваме. Ще изискам призовка и ти ще я връчиш на Колинс веднага след като я издадат.

— А мога ли да разговарям с Колинс, след като адвокатът му изрично забранява това?

— Аз не мога да разговарям с лице, което се представя от адвокат. Но Джексън отказа да я връчи самолично. При това положение се налага служител на закона да посети Колинс и да му обясни призовката и естеството на съдебния спор. Ако той реши да разговаря с теб, въпреки съветите на адвоката си… е, вината няма да е твоя. — Мюриъл предвкусваше реакцията на Ейърс. Много добре знаеше как крещи след собствените си гафове.

Във вторник сутринта Лари бе на изхода за самолета и вече се чудеше какво да прави, когато Мюриъл се появи задъхана. За нея хващането на самолет, подобно на много други неща в живота й, се бе превърнало в съревнование. Ако стюардесата не затваряше вратата в мига, в който тя се появеше, Мюриъл бе убедена, че е загубила безценни минути.

— Как издържаш, по дяволите? — попита недоволно Лари, докато се наместваха на седалките. — Сякаш не ти стига стресът на летенето. — И двамата носеха по една пътна чанта, но багажниците над главите им бяха запълнени. Съдебното министерство на Джорджия, което им съдействаше в случая, бе обещало, че издаването на призовката няма да отнеме повече от час, само че Лари нямаше да може да се добере до Колинс преди края на деня. И понеже това съвпадаше с пиковия час, имаше сериозна опасност да се наложи да пренощуват. Лари натика чантата си под своята седалка и се оплака, че сега през целия полет ще има усещането, че се е наместил в къщичката на седемте джуджета.

— Съжалявам, Лар. Не можах да се свържа навреме с Клеър — дъщерята на Талмадж, сещаш ли се? Бях обещала да изведа внучето тази вечер.

— Надявам се да го приемеш като комплимент, но когато в главата ми зазвучи „през горичка по пътечка“, не бих казал, че виждам и твоето лице.

— Чувствам се много добре, Лари. Това е най-добрият шанс, отреден в живота ми, и аз просто се възползвам от него. — Дори само споменаването на момченцето й носеше сладостната тръпка, която тя винаги свързваше единствено с него… независимо дали беше около нея, или далеч. Лицето й ясно разкриваше мислите й.

— Осиновяване? — тихо попита Лари.

— Какво?

— Не ти ли е минавало през ума?

— О… — Тя спря и сложи ръка на сърцето си. — Преди три години едва не осиновихме едно момче. Негърче. Майка наркоманка. И всичко останало… знаеш как е. Но работата се провали. Едва не умрях от мъка. После… нали знаеш, както се казва, „Всяко зло за добро“. Истината е, че никоя от дъщерите на Талмадж не желае да му даде оценка по-добра от „среден“ като баща. Но дори и при това положение от време на време ми минават мисли пак да опитаме.

— Талмадж ли се дърпа?

— Е, не бих казала, че в него блика ентусиазъм. С неговите пътувания… ще се наложи да се справям сама. Сложно е.

— А сега, след като дъщерите му са пораснали, по-добре ли се отнася с тях?

— Те го приемат какъвто си е. По-важното е, че харесват мен. — И двамата се разсмяха. Точно отсъствията на Талмадж бяха обяснението на добрите й отношения с дъщерите му. Всички те разбираха, че Талмадж принадлежи на света, а не само на тях. На свой ред Мюриъл проявяваше разбиране и дори уважаваше ангажираността му, но не толкова в резултат на някакво възхищение, а защото в крайна сметка самата тя не бе много по-различна. Милите интимни моменти, на които се радваха много обикновени семейства — разходки в парка, избор на тапети, дори сексът — при тях бяха много по-редки. Най-тежко за Мюриъл бе понасянето на самотните мигове, когато стремежът й я разяждаше отвътре.

Само че подобни угнетяващи мисли не бяха добре дошли, както впрочем и целият този разговор. Ревът на двигателите им гарантираше само относително уединение. А и благодарение на някакъв атавистичен инстинкт тя усещаше, че има нещо дълбоко нередно в това да обсъжда Талмадж точно с Лари. Така че се върна обратно към работата.

— Добре — почувствал мислите й, каза той, — спирам.

Без да вдига поглед от масичката пред себе си, върху която бяха разстлани няколко чернови на различни присъди, тя каза:

— Ще се радвам, ако го направиш.

— Само…

— Какво пък сега?

— Знам, че не ми е работа — оправда се той.

— Нека това не те спира, Лари. Поне до момента не съм забелязала точно това съображение да е отравяло живота ти.

Той тежко издиша.

— Добре.

— Давай, Лари, довърши. И после край. Така че за последно… слушам те.

— Просто… когато те слушам да бъбриш с умиление за стария Талмадж, това ми напомня за начина, по който говореше за… как му беше името?

— Но кого?

— На бившия ти.

— Род? — Тя се засмя достатъчно високо, за да я чуят през пътеката, и един от пътниците на тяхната редица недоволно се размърда. Но наистина не можеше да има никакво сравнение. Талмадж беше титан, той беше институция. Род… Род си беше затъпял пияница. — Благодаря ти, Лари, че сподели с мен — каза тя и отвори следващата папка. Само че за нея разговорът не бе приключил, защото изведнъж си спомни как бе изглеждал Род по времето, когато го бе преследвала — бликащ от енергия и очарователен, а не някаква развалина, смачкана от леда в чашата си. Така че за секунда продължи мисълта на Лари и направи съпоставка: и двамата по-възрастни и разсеяни, и двамата нейни учители, и двамата светила в своята област, най-сетне и двамата с чувство за собственото си величие, което — така й казваше женската интуиция само скриваше язвите на вътрешните им съмнения. Студен юмрук се сви около сърцето й. Какво означаваше всичко това? Всичко? Нищо? Тя беше на четиридесет и четири и вече бе избрала пътя си, бе изградила живота си. Философът в нея й бе разкрил една фундаментална истина: животът не е идеален… Тя се облегна в седалката си, прогони по навик тези мисли и се съсредоточи върху работата.

 

 

Понякога на Лари му се налагаше да се качи на самолет, за да разпита свидетел или да докара екстрадиран убиец. Истината бе, че след Виетнам откъсванията от дома бяха престанали да му харесват. Преди да започне спортният сезон — за да не се налага да пропуска интересуващите го мачове — той завеждаше Нанси и децата във Флорида. Към това следваше да бъдат прибавени и мартенските пътувания на детективите до Вегас, където в продължение на четири дни всички се държаха като малолетни. Напиваха се, пръскаха пари на ротативните, обаждаха се на всяка служба за компаньонки в града, за да се интересуват за цените, а после се връщаха всеки към своя предишен живот и се чувстваха като избягали през оградата кучета, щастливи да видят пак познатата копанка храна. Но общо взето пътуването до Атланта не го радваше. Въздухът тук беше толкова гъст, че в него можеше да се плува. А и не се чувстваше уютно толкова близо до Мюриъл.

Приключиха в съдебната палата в два и половина, излязоха и почнаха да планират остатъка от следобеда с помощник областния прокурор Тейн и един следовател от прокуратурата на околия Фултън, който им бе придаден в помощ. Централата на Си Ен Ен и стадионът „Джорджия Доум“ се виждаха през каньона от подлези и надлези.

Четиримата бяха единодушни в мнението, че Лари и следователят, Уилтън Морли, ще връчат призовката на Колинс. Мюриъл щеше да чака в един кабинет в Съдебното министерство, без да изпуска клетъчния си телефон. Ако Колинс изведнъж изпиташе желание да поговори в отсъствието на своя адвокат, Мюриъл искаше да е подръка, за да документира показанията му, както предвиждаше редът. Ако Лари не й се обадеше, уговорката бе да се срещнат на летището за обратния полет.

Морли разполагаше с адреса на Колинс — предградие в северната част на града. Телефонът и шибаният южняшки акцент не бяха позволили на Лари да се досети за расовата му принадлежност, но Морли се оказа черен като въглен и лесен за общуване. Черно и бяло тук имаха много по-различен смисъл, отколкото на север. Лари бе забелязал тази особеност още преди десетилетия и това продължаваше да е истина. Тук, надолу, черните бяха спечелили по-убедително. Първо бяха ликвидирали робството, а след това и сегрегацията. И всички естествено бяха щастливи, когато можеха да обявят някого за мъртъв, след като разполагаха с трупа му.

В колата Морли показа на Лари документите, които бе успял да събере. Кредитното досие на Колинс разкриваше, че е собственик на пътническата агенция „Колинс Травъл“. Както бе споменал и Ерно, криминалните му досиета — местно и национално — не съдържаха информация за арести след излизането му от затвора преди пет години. Седемдесет и осем процента от някогашните затворници отново попадаха зад решетките. Понякога Лари си мислеше за останалата част. Онколозите сигурно щяха да бъдат щастливи с 22% лечимост. Е, вярно, че не всички от поелите по правия път бяха напълно трансформирани — част от тях просто се бяха научили как да не бъдат залавяни, но Лари не знаеше към коя категория спада Колинс. При всички положения бе малко странно да чуеш, че човек, излязъл от затвора само преди няколко години, разполага с материалните възможности, нужни за откриване на собствен бизнес, а от друга страна, една пътническа агенция изглеждаше идеалното прикритие при пране на пари. Но Морли бе чувал само добри неща за Колинс.

— Един от моите приятели ходи на църква с Колинс — каза Морли — и дори си купува самолетни билети от агенцията му. Според него, се справял много добре. Каквото и да означава това.

За Лари Атланта беше южната част на Лос Анджелис, красив терен — хълмист и с дръвчета, — насечен от магистрали и пазарни комплекси. Колинс живееше и работеше на половин час път в североизточна посока от административния център на Атланта, недалеч от булевард „Джими Картър“, в някакъв стар град, вече погълнат от разпростиращия се във всички посоки мегаполис. За една-две мили по междущатска магистрала 85 минаха покрай ресторанти от всички вериги, за които Лари бе чувал, и покрай няколко църкви, които приличаха по-скоро на магазини.

Морли мина покрай агенцията веднъж, без да спира. Намираше се в края на редица залепени един за друг магазини с плоски покриви и беше заклещена между пункт за химическо чистене и магазин за домашни любимци. В този момент Лари реши, че е по-добре да отиде при Колинс сам.

— Не забравяй, че си на юг — напомни му Морли, когато Лари му предложи да го изчака в колата. — Нещата тук нямат нищо общо с там, откъдето идваш.

Лари нямаше представа за какво точно му говори Морли. Да не би да предполагаше, че един полицай северняк ще нахлуе в офиса на Колинс и ще му забие юмрук в лицето?

— Разбирам — успокои го Лари. — Виж, искам да ме чуваш и виждаш. Просто ми се струва, че имам по-голям шанс да изкопча нещо от него, ако не го стряскаме двамата.

Без повече възражения Морли паркира от другата страна на оживената улица. Докато наблюдаваха агенцията, от нея излязоха двама души: мъж, достатъчно едър, за да е Колинс, с модна риза и с вратовръзка, и по-възрастна жена, чиято ръка той сърдечно раздруса. След като се раздели с нея, мъжът отиде до близкия автосервиз. Вратите на сервиза бяха вдигнати и Лари чуваше пронизителния звук на високооборотни инструменти и долавяше противната миризма на смазочни масла. Мъжът заговори някакъв човек, който работеше по една стара кола, вдигната на крик. Лари се огледа в двете посоки и претича през платното.

Беше познал Колинс и се приближи усмихнат. Колинс го погледна за миг, обърна се и тръгна към агенцията. Докато Лари го настигне, вече излизаше през една малка странична врата и явно бързаше. След секунда побягна.

„Шибан случай, господи боже мой, много шибан случай!“ — помисли Лари и скръцна със зъби.

После се спусна след Колинс, който изчезваше в близката уличка. Разбираше, че това, което прави, в никакъв случай не може да се нарече умно, понеже гледката на бял, преследващ чернокож в този квартал, като нищо можеше да накара някои да извади пушкало и да стреля направо през прозореца. Някога, като хлапак, страшно бе обичал риска, но Виетнам го бе изцерил от тази болест. Опасността, бе научил той, те прави мъртъв, а не по-добър, и това го накара да се затича още по-бързо, за да догони Колинс, преди нещата да загрубеят. Когато го наближи, извика обичайната тъпа фраза:

— Чакай, искам само да поговорим.

Уличката свърши и Колинс затича нагоре по склона на някакъв хълм. След стотина метра обаче се отказа: може би беше чул Лари, но по-вероятното беше да е капнал. Все пак по тялото му имаше над двайсет килограма повече в сравнение с отпреди десет години, така че той спря и задиша тежко, подпрял се с ръце на коленете си.

— Какво правиш, да ти го начукам? — попита Лари. Не че очакваше отговор. През рамо видя, че към тях на пълна пара се носи Морли, при това с изваден пистолет. Лари му направи знак с две ръце да спре. Морли се подчини, но остана да наблюдава отблизо.

Фаруел най-после успя да проговори и каза:

— Майната ти, не ща да говоря с теб. — В непоносимата жега се бе изпотил и дрехите му бяха залепнали за него. Ризата му прозираше и през нея се виждаше потникът му.

— Който бяга, го гонят.

Хапливата забележка накара Колинс да се озъби:

— Само че мен няма за какво да ме гониш. Аз живея праведен живот. Вземи и провери. Чист съм като сълза. — Лицето му беше доста кръгло и бе започнал да оплешивява, но въпреки това си оставаше необичайно красив, може би благодарение на невероятните си очи.

— Виж — обясни му Лари, — дошъл съм от на майната си, за да ти връча една шибана призовка, защото твоят адвокат отказа да я вземе от нас, хитрецът му с хитрец. Това е. Но съм доволен, че си чист. Бога ми, радвам се да го чуя. Свършил си чудесна работа.

— Прав си, дявол да те вземе — съгласи се Колинс. — Получих Божията помощ. Онези времена, когато познавах такива като теб, отдавна съм ги забравил. Бог ми довери, че може да направи от мен нов човек, и аз му повярвах. Нали се сещаш. Направи ми предложение, на което не можех да откажа. Кръстиха ме и се пречистих от греховете си.

— Добре — каза Лари, — добре, добре… — Искаше му се да си бе сложил една от онези значки, които църквите раздават на децата. Това сигурно щеше да се хареса на Колинс.

Денят ставаше все по-приятен, понеже горещината малко по малко започваше да отслабва. Около тях имаше няколко малки къщи. Стените на повечето бяха от застъпващи се дъски, а покривите бяха със зелени цигли и на верандите на няколко имаше мрежи против комари. Гъсто засадени борове хвърляха плътна сянка. Колинс въздъхна, явно и той почувствал облекчение. След това, без да си кажат и дума, двамата се обърнаха и тръгнаха заедно надолу по склона. Морли мълчаливо ги съпровождаше на пет-шест метра зад тях, без да ги изпуска от поглед дори за миг.

— Помощник? — попита Колинс.

— Да.

Колинс поклати глава.

— Ха! Взел си си помощник за всеки случай, макар че аз си живея мирно и кротко.

— Нали затова го оставих в колата, Колинс. Единственото, което ме интересува, е да ти връча призовката.

— Виж сега, можеш да ми връчваш всякакви призовки, но аз няма да говоря. Така ми нареди адвокатът. Петата поправка, чат ли си?

— Е, рано или късно ще се наложи да се разходиш до Триградието и да кажеш същото в очите на съдията. Освен ако не решиш да отговориш на няколко въпроса сега.

Колинс се изсмя. Явно подобни номера не му бяха непознати.

— Ще говоря, когато ми разреши адвокатът. Защото от Петата поправка има полза само ако човек си държи устата затворена. Той казва, че почнеш ли да говориш, няма начин сам да се усетиш и да спреш навреме. А ти много добре знаеш, че навремето съм правил маса неща, за които не искам никой никога да чува. И най-малко от всичко искам пак да ме приберат. Защото ми отне доста дълго да се изкатеря нагоре, нали разбираш.

— А ти нали виждаш, че нищо не записвам? Тук сме само двамата с теб. И честно казано, въпросът ми е един. Вуйчо ти казва, че си ме излъгал, когато дойдохме при теб в затвора преди десет години и когато ме пусна след Роми. Твърди, че си ме изиграл.

Колинс разглеждаше тротоара, по който вървяха.

— Вуйчо е добър човек.

— Ще му го напишем на табелка и ще му го връчим тържествено, Колинс. Искам само да знам истината ли казва. Говорим си като мъже. Изработи ли ме тогава?

— Виж сега… — Колинс спря. — Та аз не бих си спомнил името ти, дори ако това би ми спасило живота.

— Старчек.

— Аха… Старчек. Старчек, нали знаеш стария лаф: можеш да повярваш само на един от отговорите, пич. Знаеш, че е така. Ако ти кажа сега: „Да, тогава те излъгах“, ти ще си помислиш: „Този само подкрепя вуйчо си“. Защото на теб, пич, ти се иска да чуеш, че вуйчо ми е лъжец. Само че той не е. Съвсем определено не е.

Бяха стигнали агенцията. Влязоха през страничната врата, през която бе изхвръкнал Колинс, в малка задна стая, в която имаше канцеларска техника и кочани със самолетни билети. В предната половина имаше две бюра, едното за Колинс и друго, зад параван, което може би бе за секретарка или нещо подобно. Друг човек не се виждаше. Колинс седна зад бюрото си и направи знак на Лари да се разположи в креслото срещу него. На стената зад Колинс висеше огромен календар, изобразяващ религиозна сцена, а до него бе окачен дървен кръст в цвета на ламперията.

— Как върви бизнесът?

— Не се оплаквам. Макар че проклетите агенции са ни стиснали за гушата и не дават да спечелим и един долар в повече. Напоследък се ориентирах към туризма по маршрути. Много църковни групи пътуват за най-различни места.

— Всичко това твое ли е, Колинс?

— Аха.

— Браво. — Лари се огледа одобрително, сякаш наистина му пукаше.

— Вуйчо ми зае парите, за да започна. Изплатих му дълга си миналата година.

— Вуйчо ти Ерно?

— Единственият, който си имам. Този човек ми го изпрати сам Бог. Отне ми маса време, докато го разбера, но той наистина бе като ръката на Исус за мен през целия ми живот. Честно. Никога няма да кажа и дума против него. Той е добър човек. И вече сам се присъедини към Бога.

— Не може да бъде — изтърси Лари, без да помисли. Винаги бе изпитвал подозрение към истински вярващите, хората, които смятаха, че имат ключ към по-висша истина — независимо дали ставаше дума за религия, йога или вегетарианска храна — от тази, към която се придържат слепците.

— Не се присмивай, Старчек, когато говоря за Бога и Спасителя наш. Защото това е най-сериозното нещо в живота ми.

— Извинявай, Колинс. Но вуйчо ти лъже и ти го знаеш.

— Щом така мислиш. Можеш да си вървиш. Вече ти казах. Ти си мислиш, че човек, комуто предстои да се изправи пред трона божи, ако не утре, то вдругиден, ще се захване да лъже? Аз пък не мисля така. Аз мисля, че той ще каже на Господ истината.

— Добре де, щом така или иначе ще му каже истината, защо не дойдеш при нас и не го подкрепиш?

— Защото той не иска да го правя. Той вече е направил каквото е трябвало да се направи. А ако аз цъфна там чисто гол, без имунитет и без нищо, знаеш много добре, че ще ме изкарате лъжец и ще се захванете с мен. Защо да си търся белята? Какъв е смисълът?

Нямаше никакво съмнение, че това бяха думите, с които Ейърс бе обяснил на Колинс ситуацията. Не че не беше прав.

— Добре де, ако Ерно казва истината, не мислиш ли, че дължиш нещо на Гандолф?

Колинс се навъси. И дори се сви в креслото си.

— Едно нещо ще ти кажа за Гандолф и никога няма да го повторя. Когато всяка вечер се моля за божията прошка, първото име, което споменавам, е това на Гандолф. Първото. Моля Вог да ми прости всеки ден за онова, което сторих на бедния нещастник. — Колинс гледаше безстрашно от другата страна на бюрото, отворил широко очи. Помълча малко, после твърдо кимна.

Каквото и да бяха замислили тези хора, то беше прекалено заплетено за Лари. Той бръкна в джоба си и извади две копия на призовката. Попълни обратната разписка на копието, описвайки къде, при какви обстоятелства и на кого е била връчена призовката, и подаде първия екземпляр. Колинс почна да го чете най-внимателно, а Лари се загледа в снимките върху бюрото. На повечето се виждаше едра руса сладурана в компанията на две момиченца близначки.

— Мои са — обади се Колинс. — В случай, че се интересуваш.

— Децата ли?

— Да. Бели са като теб. Когато тръгнах да излизам от болницата с бебенцата, охраната отказа да ме пусне с тях. Беше жена, чернокожа. Ан-Мари, жена ми, обаче й се разкрещя в лицето. Оказа се по-докачлива и от мен, когато се ядосам, ако някой започне да ми се прави на расист. Но тези деца са мои. Имаше едно време… не знам, не исках да познавам нито един бял. Но човек не може да избяга от истината. А тя е, че всеки мой роднина, когото познавам, е бял. Нищо, че съм черен. Иди го разбери. Единственото ми обяснение е, че Исус сигурно е имал нещо предвид. — Този път Лари реши да се въздържи от коментар за божия план, но изглежда, не се постара достатъчно, защото Колинс долови сянка на съмнение. — Сигурно си мислиш, че съм някакъв хахо. Но това е истината на моя живот, човече. Когато ме пуснаха от Ръдярд, не беше минал и месец и аз пак се бях заловил за старото. Глупак бях… Няма грях, който да не съм извършил. И знаеш ли какво се случи? Простреляха ме, човече! Но оживях, сякаш не бе станало нищо особено. Измъкнах се. И ето ме пред теб: две ръце, два крака. Лекарите в Окръжната не искаха да повярват. Куршумът беше като ракета. С насочване. Ето го тук гръбнака на момчето, нее, няма да го ударя, а сега тук лекичко ще завия, за да мина покрай бъбрека, после малко надясно, за да не разкъсам нито една от вените и артериите. Чудо! И знаеш ли защо?

— Не.

— Защото Исус ми прошепна нещо, човече. Каза ми: „Аз ти давах ли и давах знаци, а ти се правиш на глупак. Затова сега ще ти направя едно истинско чудо. И ако след него не признаеш, че съм тук и че бдя над теб, и че искам само най-доброто за теб, тогава просто няма да мога да направя нищо повече. Искаш да бъдеш глупак? Добре, бъди глупак. Но никой човек не може да се качи на небето без Мен. А ти можеш да си седиш в някоя килия и да обещаваш: няма повече, няма повече, но докато не ме приемеш в живота си, за теб няма да има спасение. Но приемеш ли ме, край на проблемите ти…“ Така и стана… Така че, ако е дошло време да проговоря, Старчек, Исус ще ми каже. И след като се закълна в него, можеш да знаеш, че всяка моя дума ще бъде най-чистата истина. Само че точно в момента Исус ме иска, където съм в момента — тук. И аз оставам тук. Петата поправка, човече.

Колинс изпрати Лари до вратата, стисна му ръката за довиждане и му пожела всичко най-добро. Дори вдигна два пръста до челото си, за да поздрави търпеливо чакащия на другата страна на улицата Морли.