Скот Търоу
Обратими грешки (6)

5.

3 октомври 1991

Разследване

На път за летище „Дюсейбъл“, където искаше да разпита за Луиза Ремарди, Лари се отби в Пойнт, за да види една къща. Преди десетина години, веднага след като бе приключил разследването на убийството на агент на недвижима собственост, Лари се бе захванал с ремонта на къщи и сега на всяка година и половина продаваше с добра печалба напълно обновен дом. Още на младини бе гледал на полицейската работа като на временно занимание. Обичаше да се труди, но преди да зареже следването и да приеме полицията като съдба, си беше фантазирал, че е роден за по-висша роля сред политическия елит. Това беше тогава, а сега всичките му планове за някакво бъдеще бяха свързани с недвижимата собственост.

Беше мек есенен ден и Лари замислено обиколи къщата, за която един брокер му бе казал под секрет, че ще бъде обявена за продан тази седмица. Пойнт, открай време убежище за по-скромно живеещите афроамериканци, представители на средната класа в околия Киндъл, напоследък бе започнал да привлича вниманието на несемейни и млади семейства от всички раси, търсещи добри цени на имоти в близост до Сентър Сити. Тази голяма викторианска къща бе истински магнит за юпитата. Бе разпределена на апартаменти, но значителна част от оригиналната й конструкция беше запазена, включително тясната тераса, опасваща четвъртитите наблюдателници в двата края — наричаха я „пътеката на вдовицата“ — и чугунената ограда с остри като копия върхове, под която се бяха събрали окапали жълти листа.

А отпред имаше голям слънчев ъгъл, в който можеха да се оформят лехи с цинии, латинки, далии, гладиоли, невен и още нещо, с идеята да има цъфнали цветя от май до октомври. С времето Лари бе установил, че вложените в растения пари се връщат поне трикратно, заради подобрения външен вид. Съвсем неочаквано дори и за него самия градинарството се бе превърнало в най-приятната част от цялото начинание. Баща му беше полски земеделец — и ето че Лари се връщаше към корените си. Най-много му харесваше това, че започваше да се замисля за неща, които преди не бяха означавали нищо за него. Така например посред зима се улавяше, че се тревожи за замръзването на почвата, за умиращите в нея микроби и за консервиращите свойства на снега. Следеше наклона на пътя на слънцето и всеки ден сменяше мнението си дали иска дъжд, или това няма да е добре. Под асфалта има земя — така възприемаше той нещата около себе си.

Когато наближи летището, вече минаваше четири. Сформираната от Харолд Гриър в „Парадайз“ работна група бе атакувала обединените три града — Триградието — цели пет седмици, но както Лари бе предсказал още в началото, Гриър нямаше никакъв шанс да доведе до успешен край едно следствие, при което ръководеше всичко от полицейското управление в голямата каменна сграда, известна под името Макграт Хол. Макграт Хол приличаше на средновековен палат и беше пълен с клюки кой кого чука и кой е поредният тъп педераст, когото шефът и началниците са избрали да фаворизират. Там не можеше да се върши никаква полицейска работа, с изключение на любимото на всички полицаи занимание да умуват и да се оплакват.

През август ФБР бе решило, че са заловили издирвания убиец в Айова. После се разбра, че не е вярно, но голяма част от детективите вече се бяха върнали към старите си задължения. Доколкото му бе известно, Лари оставеше единственото ченге, продължаващо да генерира писмени отчети по-често от веднъж на две седмици.

Истината бе, че Луиза се бе оказала достатъчно загадъчна личност, за да поддържа интереса му. Даже аутопсията, вместо да отговори, бе повдигнала въпроси относно истинските обстоятелства около смъртта й. Например около ануса й Пейнлес бе открил известен брой повърхностни разкъсвания, маркирани от едва забележими следи от кръв. Само че мъртвите не кървят. Поредната теория на Лари бе, че първия път тя се е съгласила, като се надявала по този начин да спаси живота си. Но какво бе правил Джъдсън — третата жертва, за когото се смяташе, че е последният останал жив, защото е завлякъл тялото й долу, — докато Луиза е била насилвана един или повече пъти? Имало ли е наистина съучастник, който през това време го е държал на мушка?

Лари паркира пред огромния административен център, завършен съвсем наскоро. С появата на новото поколение реактивни пътнически самолети, изискващи не чак толкова дълги писти, „Транснешънал“ бяха подновили полетите си до „Дюсейбъл“, като се бяха наместили в една тясна, но съществуваща пазарна ниша: обслужването на бизнесмени и любители на хазарта. Авиокомпанията предлагаше полети без луксозни превземки до другите градове на Средния запад, както и до Лае Вегас и Атлантик Сити — места, до които се летеше по двайсет и четири часа в денонощието. Начинанието се бе оказало изненадващо успешно. Други три национални превозвача бяха закупили терминали и окръжната управа на летищата бе разрешила огромно разширение на капацитета, като единствен шанс да се справи с денонощния хаос на основното летище на Триградието^[1]. В резултат се появиха големите хотелски и ресторантски вериги и с много рекламен шум и фанфари Ти Ен бяха открили новия Административен център на място, което допреди пет години бе отделено за вече потънал в забрава проект за нов жилищен квартал. Бетонната конструкция на центъра имаше стъклен атриум, залепен за фасадата подобно на изправена към небето точилка. Архитектурният план бе типичен за новото време: тънки стени и ярки светлини. Лари не си падаше много по модернизма.

Беше поискал от отдела за сигурност на Ти Ен да му дадат възможност за нов разпит на Женевиев Кариер, пътнически агент или по-прозаично казано, продавачка на билети, смятана от всички за най-добрата приятелка на Луиза. Нанси Диас, бивш полицай към Управлението за околия Киндъл — впрочем такива бяха повечето служители на отдела — бе привикала Женевиев в офиса си и когато Лари пристигна, Нанси тактично се изниза да свърши нещо друго и ги остави сами.

— Когато свършиш, Ерно иска да говори с теб — каза му тя от вратата. Ерно Ердай бе заместник-началник на отдел „Сигурност“ към летището и на практика човекът, който движеше нещата тук. Лари го познаваше от години — двамата бяха започнали в Академията едновременно, — но Ерно бе сметнал за излишно да го поздрави първите няколко пъти, когато Лари бе дошъл да се ориентира в обстановката. Винаги бе искал да покаже на Лари колко много се е издигнал.

В офиса на Нанси имаше бюро с красив имитиращ скъпо дърво ламинат и ярко флуоресцентно осветление, замислено да компенсира отсъствието на прозорци. Облечена в тъмно-виолетовата си униформа, Женевиев седеше кръстосала глезени в позата на скромна учителка, позната й от личен опит. В момента издържаше съпруга си, който следваше медицина, и бе намерила за най-удобно и най-добре платено да поеме нощната смяна, така че да има възможност да остава през деня вкъщи и да гледа едногодишния си син. Възпълничка, с малък сребърен кръст на шията, Женевиев имаше кръгли бузи и голяма уста. Беше възпитана да вдига брадичка и да гледа в очите хората, с които разговаря, но на Лари му се бе сторило, че по време на разговора им отпреди два месеца и половина е доловил нещо недоизказано.

Размениха няколко приказки за малкия. Миналия път Лари я бе разпитал на работното й място, където не можеше да не забележи разтворения албум със снимки на бебето. Днес, още в началото на разговора, я предупреди, че иска да говорят за пари.

— За пари? — изненада се Женевиев. — Тук не работим много с пари. Би ми се искало да знаем повече.

— Не — уточни Лари. — Имам предвид парите на Луиза.

Това обърка Женевиев още повече. Тя каза, че Кармин, бившият съпруг на Луиза, не плащал издръжката доста често и Луиза винаги имала финансови проблеми. Луиза бе живяла с възрастната си майка и двете си дъщери. Преди пет години дошла в „Дюсейбъл“ и редувала смени с Женевиев — от осем вечерта до шест сутринта единия ден и от шест вечерта до полунощ на следващия, — като по този начин била единствената дежурна по време на полетите за Лас Вегас и в двете посоки. Този график на смените й давал възможност да откарва момичетата си на училище сутринта и да ги вижда, когато се приберат, а дори и да си е у дома през ден, за да вечерят заедно. Спяла през деня.

От записките на Лари излизаше, че Луиза е издръжливо градско чедо с типична за такива като нея нещастна съдба. Беше родила на Кармин деца, за да бъде изоставена… е, може да бе сложила някой килограм в повече, а може и да бе започнала да напомня на Кармин майка му или пък като бе почнал да я сравнява с нейната, бе видял в какво ще се превърне на старини. Каквото и да бе, след като се бе изнесъл, Луиза бе останала с огромната ипотека за красива къща с четири спални на Уест Бенк, но бе решила да не допусне дъщерите й да страдат заради глупостта на баща им. Резултатът бе голям дълг. Наистина голям. Лари бе открил трийсет хиляди непогасен кредит по картата й — висеше отпреди година. А след това Луиза бе започнала да изпраща в банката чека с цялата си заплата. При това положение беше интересно с какво е купувала храна, учебници и така нататък. Оказа се, че го бе правила с налични. Луиза бе плащала в брой, когато и където й се бе налагало.

Дори да имаше друг детектив от отдел „Убийства“, способен да разнищи финансовото положение на даден човек, Лари не го познаваше, така че изпита законно чувство на гордост, когато разстла на бюрото пред Женевиев документите, които бе събирал от най-различни банки месеци наред. За Женевиев Луиза бе всичко онова, което тя самата никога не бе посмяла да бъде: по-остър език, повече нощи в клубовете и повече мъже в леглото, отколкото тя би могла дори да мечтае. Така че Лари очакваше, че Женевиев е чула доста неща, но тя само удивено поклати глава.

— Нищо такова не ми е казвала. Кълна се.

При толкова много банкноти в портмонето нямаше как човек да не си помисли, че става дума за нещо съмнително, и Лари бе пуснал имената от адресната книжка на Луиза през националната база данни на ФБР, но без успех. Затова реши да пробва пред Женевиев не така скандално обяснение за произхода на парите на Луиза. Имало ли е възрастни мъже в живота й?

— И да е имало — предпазливо отговори Женевиев, — аз не съм чувала за тях. Всъщност Луиза не си падаше много по мъжете. Особено след Кармин. Думата „връзка“ не я вълнуваше изобщо. Е, ходеше на купони събота вечер, но не ми е споменавала за богати старци.

— А занимавала ли се е с нещо друго и навъртали ли са се около нея хора, с които биха могли да се обяснят парите в брой?

— Например?

— Наркотици? — Лари внимателно проследи реакцията й на подхвърлената дума, но Женевиев съвсем искрено бе озадачена. — Защото намерихме нещо интересно в сакото на униформата й — обясни той. В името на безопасността на полетите всички служители на Ти Ен трябваше да дават веднъж на три месеца урина за изследване. Два месеца преди смъртта и пробата на Луиза бе дала положителен резултат. Докато отделът за сигурност на Ти Ен водеше разследване, някой бе изпратил анонимен сигнал, че тя продава наркотици на местоработата си. Бяха повикали представител на профсъюза и отдел „Сигурност“ бе поискал личен обиск. Луиза се бе съгласила само след възможно най-енергичен протест. Обискът се бе оказал безрезултатен, а повторната проба урина, дадена от нея, бе опровергала първоначалното съмнение. Но когато бе научил, че е разполагала с много пари в наличност, Лари бе започнал да мисли, че в цялата тази история все пак е имало нещо. В края на краищата един служител на летище разполага с уникални възможности да внася наркотици.

Женевиев обаче имаше друга теория.

— Тогава я натопиха — каза тя. — Знам всичко. Лу беше бясна. Цели десет години не бе дала на авиокомпанията дори една съмнителна капка урина. И изведнъж я обискират! Как ви се струва това?

— Кофти. Само че кой я е натопил?

— Луиза имаше голяма уста. Знаете как е. Ядосала е някого…

— Някакви предположения кой би могъл да е?

Женевиев го погледна като човек, който би могъл да спомене едно-две имена, но няма да направи грешката на Луиза да говори, без да се налага. Той опита няколко пъти да я провокира да изплюе камъчето, но тя запази приятната малка усмивчица на лицето си и на всеки пореден въпрос само театрално извръщаше очи към тавана. Времето напредваше. Лари не искаше да изпусне Ерно, затова освободи Женевиев, но я предупреди, че може да се наложи да говорят пак. Тази перспектива не я въодушеви. Лари съжаляваше, че работата му понякога изисква да се конфронтира с хора като Женевиев, в които и той самият е уверен, че са чисти. Знае ли Женевиев откъде са парите на Луиза? Седемдесет и три процента от анкетираните американци казаха „да“. Но тя явно бе убедена, че това няма отношение към убийството. Женевиев вероятно бе решила, че трябва да опази чиста паметта на приятелката си, и несъмнено Луиза я бе харесвала именно защото бе такава. Може би й бе помогнал някой чичо мафиот. Може би майка й, емигрантка от Стария свят, бе залагала нелегално в стария си квартал, а може и да бе решила да помогне на единствената си дъщеря със спестеното за черни дни, скрито в дюшека.

Наложи се да изчака няколко минути пред кабинета на Ерно — обикаляше в кръг засаденото в голяма саксия декоративно растение. Накрая секретарката го повика.

Директорът на отдел „Сигурност“ към Ти Ен имаше кабинет на голямото летище и това развързваше ръцете на Ерно — той разполагаше с офис, прекалено голям за мебелите, които му се полагаха. Светлината от огромните прозорци се плъзваше по писалището, на което нямаше нищо, дори прах.

— Ще ти кажа само едно — започна направо Ерно, когато двамата се настаниха. — Костюмарите в Сентър Сити държат да им съобщаваме, че някой тук е сгазил лука, преди да им се наложи да го прочетат във вестниците.

Ерно бе изведен нелегално от Унгария през 1956, веднага след като руснаците бяха окачили баща му на стълба на уличното осветление пред дома им. В резултат в речта му се долавяше съвсем слаб акцент, нещо като музика във фона, някакво удължаване на някои гласни и прекалено гърленото изговаряне на други звуци. В характера на Ерно обаче бе да се държи така, сякаш никой не може да забележи нищо. Той бе от онези хора, които се държат, като че ли знаят неща, за които другите само могат да се досещат, и точно това обясняваше защо държи да разбере причината за идването на Лари, както и какво е научил от Женевиев. Само че това нескривано любопитство даваше на Лари предимство. Вместо да отговори направо, Лари отвори големия си бележник със спирала и каза, че не е успял да научи нищо съществено относно съмненията за вземане на наркотици, вписани в личното служебно досие на Луиза. Докато обмисляше цената на информацията, която се искаше от него, Ерно повъртя устни във всички посоки и накрая се наведе напред и опря лакти на бюрото.

— Не бих искал да записваш това — започна той, — защото ще призная, че тогава момчетата ми се престараха. От онова, което съм чул за нея — говоря за онази млада дама, Луиза — тя била една голяма болка отзад, ако ме разбираш. Прочел си какво пише в досието й. Ще го допълня с една многозначителна дума: „Неподчинение“. Според мен тя просто се разкряка, когато даде съмнителната проба, само че това не е най-добрият начин да притъпиш подозрителността у другите.

Последното го каза с крива усмивка. Според Лари Ерно се опитваше да подскаже, че момчетата му са измислили „сигнала“ като оправдание за претърсването. За Лари този подход бе всичко друго, освен новост. Изглежда, Женевиев щеше да се окаже права: с голямата си уста Луиза просто си бе навлякла неприятностите.

— Значи тук няма нищо?

— Дупката е празна — авторитетно заяви Ерно, бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си, извади клечка за зъби и я захапа. Беше неспокоен и слаб. Имаше тясно лице, дълъг тънък нос и вежди толкова бледи, че човек можеше и да не ги забележи. Лари открай време не го харесваше. Ерно винаги ходеше настръхнал, с леко гнуслива усмивка, сякаш носът му долавя неприятна миризма, която според него би могла да идва и от теб. От него вероятно щеше да излезе добър, достатъчно умен и съвестен полицай, но той така и не бе стигнал толкова далеч. Още по време на следването в Академията Ерно се бе забъркал в някаква домашна история, при която бе стрелял и беше убил тъща си. На предварителното следствие съпругата му даде показания, потвърждаващи, че майка й се е нахвърлила върху него с нож. Шефовете в полицията обаче не пожелаха да назначат човек, стрелял и убил със служебния си пистолет още преди да има значка.

По една странна прищявка на съдбата този развой на събитията се бе оказал възможно най-добрият за Ерно. Преподаватели — полицаи в Академията го бяха свързали с отдел „Сигурност“ на Ти Ен. В резултат Ерно се бе захванал да пази реда, да помага на митническата служба да лови контрабандно внасяни наркотици и да пречи на мераклиите да се качат на самолет без билет. Ходеше на работа с костюм и вратовръзка, вече разполагаше с хубава къща в предградията, пенсионната му осигуровка бе за завиждане, притежаваше акции на авиокомпанията и ръководеше голям отряд бивши полицаи. Беше успял в живота. Но години наред мечтите му бяха останали неосъществени и той се навърташе в „При Айк“ — най-известния полицейски бар на Триградието. Просто бленуваше да държи пистолет, да показва значка и да се прави на корав пич. С часове смучеше бирата си и попиваше разказите на полицаите с тъжно изражение, подсказващо, че би дал всичко, за да има онова, което те — дори Лари — демонстрираха на този етап от живота си.

— Любопитен съм от какъв ъгъл ви интересуват наркотиците все пак — продължи Ерно. — Според Гриър тя е станала случайна жертва — както казваме, „на лошо място в лош момент“.

— Вероятно. Само че Луиза по някакъв начин е имала постоянен източник на пари в наличност.

Ерно живна. Доколкото Лари знаеше, той бе от хората, които имат жив интерес към парите, особено към собствените си. Не че се хвалеше: когато споменаваше за опциите си в акции, по-скоро приличаше на човек, който уведомява останалите за ниския си холестерин. Не съм ли късметлия? Напомняше на Лари по нещо за някои сред възрастните му полски роднини, които можеха да разкажат историята на всеки спечелен от тях долар. Това, разбира се, беше отношението на емигранта — парите означават сигурност. Само че работата в отдел „Убийства“ го бе научила на две неща: първо, хората умират за пари и единственото друго нещо, заради което умират повече на брой, е любовта, и, второ, позвъни ли на вратата ти онази с косата, никакви пари вече не могат да те спасят.

— Откъде е вземала пари? — попита Ерно.

— Ами точно това исках да попитам. Крадяла ли е нещо?

Ерно се обърна към прозореца и се замисли. На пистата север — юг една 737-ца се спускаше за кацане като патица над езеро. Самолетът, чудо на техниката от нитове и алуминий, се снижаваше малко встрани от осовата линия, но без проблеми коригира и кацна. Лари прецени, че стъклопакетът в прозорците на Ерно сигурно е от три стъкла, защото не се чу никакъв шум.

— Не е крала билети, ако си мислиш това — отговори Ердай.

— По-скоро се питах дали не е бъркала в касата.

— Никакъв шанс. Нямаш представа какво счетоводство се води, когато опре до наличност.

— А защо да не е вземала билети?

— Билети ли? Да, тук това е най-доброто нещо за крадене. Една хартийка може да струва на улицата хилядарка. Но няма начин да не те хванат. — И Ерно описа процедурата. Пътническите агенти издаваха билети, обикновено на компютър, по изключение ръчно. Билетът не беше валиден до идентифицирането на издаващия агент, което ставаше или чрез въвеждане на личен компютърен код, или, в случая с ръчно написаните билети, с помощта на лична карта или ключ — метална пластинка, която пасваше в машината по същия начин, по който в миналото се снемаше отпечатък от кредитна карта, и така се удостоверяваше валидността на ръчно издадения билет. — Винаги когато някой някъде представя билет, в счетоводството сравняват купона за полета със записа за извършеното разплащане. Няма ли разплащане, телефонът на бюрото ми иззвънява. И първият, при когото отивам, е издалият билета агент.

— Е… Искам да кажа, звъни ли телефонът ти?

— Един-два билета досега. Абсолютно нищо, което би донесло хиляди някому, ако говорим за такава възможност. И няма липсваща лична карта — това вече би било повод за сериозна тревога. Авиокомпанията е много чувствителна на тази тема. Ще те арестуват и ще те съдят, без да се интересуват дали си злоупотребил с един бон или с долар и деветдесет и пет. И точно това отношение държи всички изкъсо. Кажи сега как мина разговорът ти с Женевиев. Тя има ли някаква представа откъде Луиза е взимала парите?

— Нали знаеш за трите маймуни — изсумтя недоволно Лари. — Не съм видяла, не съм чула, не казвам.

— Така ли? — Ерно направи разочарована гримаса.

— Така. Някакъв шанс двете да са разработили някаква схема?

— Едва ли. Всъщност не знам. Тя е прекалено съвестна. Стриктно спазва всички правила… Защо не й пратите призовка? Такава като нея под клетва ще си каже всичко. Обзалагам се, че ако я притиснете, ще научите и какво е правила Луиза.

Идеята не беше лоша и Лари си я записа, но знаеше, че Мюриъл и Молто няма да се съгласят. Голямото жури^[2] означаваше адвокати на защитата, които ще нададат вой до луната, че полицията прибира съвестни бели граждани единствено на базата на предположения.

Ерно попита Лари какво друго мисли.

— Ами… то много не остана, нали така? — оплака се Лари. — Не си представям Луиза да си е водела дневник, особено като се има предвид, че половината минаващи от тук са хора на път за Лае Вегас. — Ерно се съгласи, че подобна надежда е напразна. — Кажи сега ти с какви проблеми се сблъскваш — поинтересува се Лари.

— Сега-засега сме малък град. Най-големият ни проблем са бездомниците през зимата. Нали разбираш, онези, които обикалят улиците и търсят топло местенце, където да се скрият. Намираме ги навсякъде — от тоалетните до най-малките ъгълчета около лентите за багаж. Крадат, стряскат хората и повръщат, където заварят.

— Проститутки? — попита Лари и научи, че имало голям брой пътуващи, които просто си търсели компания. Млада дама като Луиза, в спретнатата си униформа, можело да бъде сметната от всекиго за стюардеса, а след това… обяд, кафе или малките часове на нощта, когато и без това нищо особено не се случва. Но Ерно напомни, че наблизо нямало достатъчно хотели, където жена с този бизнес да разгърне дейността си. — Е, не мога да кажа, че страшно ми помогна — въздъхна Лари след това обяснение.

Ерно мушна език под бузата си, което при него минаваше за усмивка.

— Всъщност — каза той и размаха клечката за зъби, — може би имам нещо за теб. Даже не съм сигурен дали би трябвало да го споменавам. Има едно хлапе… е, не е точно хлапе — един човек, когото познавам. Даже не точно човек… искам да кажа не кой да е човек. Казано направо, Лари, това е моят шибан племенник. Пояснявам това, защото като го видиш, може и да не се сетиш.

— Не е така… представителен?

— Не че изобщо не хваща око. Баща му беше красив жребец и той самият е красив жребец. Но породата му е по-различна от моята и твоята.

— Аха… — неопределено проточи Лари.

— Сестра ми, нали се сещаш… когато още бях малък в Саут Енд, възрастните имаха една-единствена цел — да изгонят нубийците от града. Знаеш как беше — били ни се качили на главите и ние не сме ги искали тия кафяви копеленца с техните наркотици и проституция. Обаче, нали, имаше девойки, които на определена възраст казваха: „Да ви го начукам, мамо и татко, на вас и на всичките ви католически простотии“. Идеята им да живеят опасно беше да разтворят максимално бързо крака под първия чернокож, който им кажеше „Здрасти“. Та и моята сестра, Илона, беше едно от тези разкрепостени момичета, дето не можеха да натъпчат достатъчно черно месо в оная работа… Така на бял свят се пръкна племенникът ми. Родителите ми… а бе… честно казано, се видяха в чудо кого да убият първи, сестра ми или себе си, така че още от самото начало голямото братче, разбирай долуподписания, трябваше да подаде ръка за помощ. И това вече е сапунка с шестстотин серии. Имаш ли време за съкратената версия? Би могла да ти помогне да се ориентираш в останалото…

— Давай, ще си го пиша като извънреден труд — каза Лари.

— Та значи хлапето е кафяво копеле, за да не се изразявам в по-тъмни краски. Старият квартал му беше тесен — не че той имаше какво да му предложи. Сестра ми искаше всичко да е по възможно най-добрия начин, но така само направи нещата по-лоши. За да не бъде единственото чернокожо дете в класа, взе че го изпрати в обикновено училище вместо в „Сейнт Джером“ и ето на, съвсем скоро той си беше точно чернокожо хлапе: с техния речник, техните наркотици и техните банди. А аз през цялото време съм с една ръка в огъня, за да го спасявам от какво ли не. Първото му обвинение беше за „Т енд блус“ — обезболяващо по рецепта и сироп за кашлица, евтин стимулант през осемдесетте преди появата на крека^[3], — тогава ми се наложи да лъжа и мажа, само и само да го отърва… Но знаеш ли, струва ми се, че при тези хора това идва по наследство, наистина. Защото него все си го хващаха и хващаха. Все с наркотици, разбира се. Опитал ги е вече всичките. А потенциалът? Умен. Само че на черните едно им пречи — расовото самосъзнание. И него го ядеше отвътре. Мразеше майка си, презираше и мен. Не сме имали правото да му казваме какво да прави, защото сме нямали представа какво е да си чернокож в Бяла Америка. О, той може да ти изпее всяка тъпанарска реч, която си чувал някога. Когато отворихме тук, уредих да го взема на работа, само че на него това му се видя малко, защото искаше да е мениджър, а не някаква печка, застанала на детектора. Освен това обича да пътува. И познай какво следва? Правилно, армията. Изхвърлиха го оттам само след осем месеца — за наркотици естествено — и тогава го пратихме в старата родина. Ама това не са моите корени, кресна ни той и запраши за Африка. Само че Африка… Хм, оказа се, че там никой не играел баскетбол. Та върна се един ден нашият човек и заяви, че вече бил узрял да бъде възрастен. Реши, че все пак иска да работи в бранша.

— В бранша?

— Във въздушните полети. Да види света и да му плащат за това. Беше си направо да умреш от смях, защото всички авиокомпании се скъсват да проверяват за наркотици и по-скоро биха наели орангутан, отколкото хлапак с присъда за наркотици. Все пак, след толкова време в този бизнес, познавах повечето големи пътнически агенции. Та протривам си коленете значи, но го назначиха в „Тайм ту травъл“ и да пукна, ако не се справяше добре. Колинс — забравих да ти кажа, че се казва Колинс — получи диплома, а след това и лиценз за пътнически агент. Харесва му да носи сако и вратовръзка. Харесва му да разговаря с хора. Добър е с компютрите. Скоро от момче за всичко го направиха пълноправен агент. И ще ти призная, че имаше едни пет минути, през които си казах: „Ей, тази работа май ще стане, момчето, изглежда, ще си стъпи на краката“. Само че, разбира се, последва издънка с наркотици и този път го хванаха да продава. Което му беше за трети път. При това положение трябва да излежи първата си присъда, нали? Изкара на топло година и половина. А в този щат това автоматично означава загуба на лиценза… Като излезе и научи, това го ядоса повече от времето зад решетките. Казах му да се махне от тук, да избяга от лошата среда. Има цели трийсет и шест щата, в които все още е легално лицензиран като агент. Предполагам вече се досещаш за края на историята. Миналата седмица ми се обади. От Окръжния.

— Хотел или затвор?

— Мотела със здравите прозорци.

— За?

— Купуване.

— На колко?

— Шест унции.

— Лошо…

— Лошо е меко казано. За него това е троен хикс. — „Троен хикс“ или три углавни присъди за наркотици означаваше доживотен затвор, без право на условно излежаване, освен ако племенникът на Ерно не предложеше нещо на прокурорите. Лари все още не схващаше накъде води този разговор. Ерно познаваше достатъчно момчета от отдел „Наркотици“, чийто пръстен можеше да целуне.

— Ще му се наложи да си поотвори устата — каза Лари.

— Да… само че онези бандити, с които е въртял бизнеса си… ами те ще го направят на решето, ако отвори уста макар и на шега. Работата е там, че той разполага с нещо друго. Вече знаеш, обажда ми се винаги, когато трябва да го отървавам. Казвам си, че повече няма да вдигам телефона, ама как да го направя? Та значи вчера ми звъни… плаче… със сълзи, но по средата на цялото лигавене дойде на себе си достатъчно, за да ми каже, че е видял или чул нещо, свързано с твоя случай.

— С моя случай?

— Така ми каза. Съобщи ми, че видял човек с някакво бижу. И мисли, че това бижу е било собственост на една от твоите жертви.

— На коя по-точно?

— Не го попитах. Знаех, че ще идваш насам. Обещах му да ти кажа. Работата е там, че доколкото си познавам Колинс, най-вероятно става дума за някакви затворнически клюки — Руди казал на Труди, а тя на Джуди. Но ако наистина е нещо, Лари, и ако той ти даде истинска полезна информация, искам да го извадиш оттам.

— Това не е проблем — обеща Лари. — Стига да улучи в десетката.

— Съгласен съм.

Лари взе името — Колинс Фаруел. Когато напусна сградата, вече се стъмваше. От другата страна на улицата самолет със зигзагообразното лого на „ТН Еър“ се издигаше в небесата с раздиращ ушите тътен. Лари беше щастлив. Зачуди се това пък от къде на къде и после изведнъж се сети: с тази информация имаше повод да се обади на Мюриъл.