Скот Търоу
Обратими грешки (2)

1.

20 април 2001

Адвокат и клиент

Клиентът, както повечето клиенти, беше заявил, че е невинен. Смъртната му присъда трябваше да бъде приведена в изпълнение след трийсет и три дни.

Артър Рейвън, неговият адвокат, бе решил да не се безпокои. В крайна сметка, мислеше си Артър, той дори беше доброволец. Вместо това, след десет години съдебна процедура, федералният апелативен съд бе избрал него, за да се увери, че не са останали значими аргументи, позволяващи спасяването на живота на Роми Гандолф. Така че всякакви безпокойства просто биха били непрофесионални.

Само че той се безпокоеше.

— Извинявай, не те чух — обади се от седалката до него Памела Таунс, младшата му помощничка. Защото, без сам да съзнава това, Артър бе издал страдалчески стон след поредния сблъсък със съвестта си.

— Няма нищо — отговори Артър. — Просто мразя ролята на губещия.

— Ами тогава да не губим. — На руменото, достойно да бъде показвано по телевизията лице на Памела разцъфна широка жизнерадостна усмивка.

Вече се бяха отдалечили от града и се носеха със сто и трийсет километра в час на включен круиз контрол в новата немска лимузина на Артър. По тези места пътят беше толкова равен и прав, че дори не му се налагаше да държи волана. Край тях се бяха ширнали ниви, осеяни с буци чернозем и набодени със стърчащи царевични стебла, притихнали и вечни под мъждивото утринно слънце. Бяха тръгнали от центъра още в седем заранта, за да избегнат сутрешното задръстване. Артър таеше надежди да се запознае набързо с новия им клиент Роми Гандолф и да се прибере в офиса не по-късно от два или най-много три следобед, за да събере кураж да рискува да покани Памела на вечеря. По никакъв начин не можеше да извади от съзнанието си младата жена до себе си: светлокестенявата й коса, падаща меко по раменете й, и ръката й, прокрадваща се през няколко мили да придърпа върху коленете набиращата се нагоре карирана пола.

Макар да бе готов да й се притече на помощ за това, в случая Артър можеше да й предложи само малко утеха.

— На тази фаза — каза той, — съгласно закона, единственото, което може да доведе до обратима грешка, е евентуално ново доказателство за невиновност по същество. Което просто няма откъде да го изровим.

— Откъде знаеш? — попита Памела.

— Откъде знам ли? Знам, просто защото този човек си е признал вината пред всеки с изключение репортерите на „Дейли Планет“. — Преди десет години Гандолф бе задържан от полицията, бе дал на прокурора Мюриъл Уин саморъчно написано признание и на всичко отгоре бе повторил признанието си пред видеокамера. И в двата случая бе потвърдил, че е застрелял двама мъже и една жена и ги е оставил в хладилната камера на един ресторант. Благодарение на склонната към използване на „сдържан“ речник преса, случаят бе станал известен под името „Клането от 4 юли“.

— Добре, само че той не спря да ни повтаря по телефона, че е невинен — напомни Памела. — Значи е възможно, нали така?

За Артър, който бе минал през поста заместник главен прокурор, преди да постъпи в „О’Грейди, Стейнбърг, Маркони и Хорган“, такава възможност не съществуваше. Но за Памела, която бе на двайсет и пет или шест, това бе самото начало на адвокатската й практика. Нямаше никакво съмнение, че спасяването на невинно дете бе именно онова приключение, за което си бе фантазирала по време на следването, носейки се в мечтите си като някаква Жана д’Арк към сияйната Справедливост. Вместо това се беше примирила с работата в голяма правна кантора и заплата от сто и двайсет хиляди годишно. Само че… защо да няма и едното, и другото? Е, не можеш да виниш хората за фантазиите им. Бог беше свидетел, че Артър Рейвън отлично съзнаваше това.

— Чуй какво открих в досието на Роми във връзка с условното му освобождаване — продължи Памела. — На пети юли деветдесет и първа той е бил осъден на фактическо излежаване на присъдата, заради нарушаване условията на условното му освобождаване. Убийствата са станали на четвърти юли, нали така? Значи думите „фактическо излежаване“ би следвало да означават, че вече е бил в затвора, нали?

— Означават, че в един момент са го прибрали, да. Но не непременно на четвърти юли. Пише ли в досието, че е бил в затвора на четвърти юли?

— Не… Но все пак това е някаква отправна точка. Или бъркам?

Би било нещо заслужаващо разследване преди десет години, когато е имало шанс да се намерят документи, които да го опровергаят. И все пак… все пак… това обстоятелство можеше да даде на федералния апелативен съд основание да отложи за кратко изпълнението на екзекуцията на Гандолф, през което време Артър и Памела да си скъсат задниците в потвърждение на предварително обречената теория.

Подразнен от перспективата да прахоса повече от нужното време, Артър побутна с пръст нагоре лостчето на круиз контрола и с мрачно задоволство усети мигновената реакция на мощната си кола. Беше я купил само преди два месеца, донякъде като трофей, когато го бяха избрали за пълноправен съдружник в кантората. Беше един от малкото луксове, които си бе позволявал, но още с първото завъртане на ключа на запалването бе почувствал, че предава паметта на неотдавна починалия си баща — мил човек, една, от чиито много ексцентричности беше безкомпромисното скъперничество.

— И още нещо… — продължаваше неуморната Памела. Бе извадила от дебелата папка в скута си криминалното досие на Роми Гандолф и четеше избрани пасажи. Гандолф бе крадец и пласьор на крадени вещи. Имаше зад гърба си половин дузина присъди: за взлом, за кражба и няколко пъти за притежание на крадени вещи. Думата „оръжие“ не се споменава нито веднъж — подчерта Памела. — Нито прояви на насилие. Нито има жена сред потърпевшите. Как така този човек изведнъж се превръща в изнасилвач и убиец?

— Опит, опит, опит — отговори изразително Артър.

Видя с периферното си зрение, че ъгълчетата на пълните устни на Памела обезсърчено се извиват надолу. Разбра, че проиграва шансовете си. Впрочем… както винаги. Артър нямаше ясна представа в какво точно бърка с жените, за да продължава да е самотен на трийсет и осем. Съзнаваше, че едно от обясненията е външният му вид. Само че още от юношеска възраст изглеждаше унил и болнаво бледен. По време на следването бе имал кратък и болезнен брак с Маря, румънска емигрантка. След това бе последвал период, през който не бе имал нито желанието, а още по-малко времето да започне отново. Да, беше дал на правото толкова много… във всяко свое дело бе влагал толкова страст и ярост, бе прекарал толкова много нощи и уикенди в концентрация — концентрация, донесла му огромно удовлетворение. Към всичко това следваше да се прибавят влошаващото се здраве на баща му и терзанията какво ще стане със сестра му — все отвличащи вниманието и изцеждащи силите му фактори с по-висок приоритет. Но сега, докато търсеше с надежда признаците на някакъв интерес към особата си у Памела, той се почувства унизен от собствената си глупост. Защото надеждите му по отношение на нея имаха толкова шанс, колкото и нейните по отношение на случая Гандолф. Почувства, че се налага да обуздае и двете.

— Виж — обади се Артър, — нашият клиент Гандолф… как беше… Роми… мм… Роми не само си е признал още в началото и го е потвърждавал при всяка възможност, но даже когато се е изправил в съда, тезата на защитата му е била „лудост“. Това, разбира се, е наложило адвокатът му да признае, че Роми е извършил престъплението. Последвали десет години обжалвания, безчислен брой молби за преразглеждане, съдебни проверки на правомерността на задържането му, два пъти смяна на адвокатите и забележи — нито веднъж негов адвокат не е споменавал, че Роми е невинен. В това число и самият Роми, който внезапно си спомня, че не го е направил, когато остават четиридесет и пет дни до инжекцията. Слез на земята, Памела! Допускаш ли да е споменавал пред предишните си адвокати, че е невинен? Всеки мошеник познава добре правилата на играта: нови адвокати, нова история.

Артър се усмихна. Стараеше се да изглежда опитен и препатил, но истината бе, че така и не бе успял да се почувства комфортно с номерата, практикувани от криминалните адвокати. След като напусна прокуратурата, бе приемал да бъде защитник по наказателни дела само в случаите, когато фирмен клиент на кантората или неин бос се забъркваше във финансови машинации. Законът в ежедневието му на адвокат по гражданско право бе по-прибран, по-щастлив, това бе закон, при който и двете страни маневрираха енергично, а повдиганите съображения касаеха микроскопични нюанси на икономическата политика. Обратно, прокурорските години днес му се струваха време, когато ден след ден му се бе падало да почиства наводнено мазе, в което бактерии и канални води предизвикват гниенето на всичко потопено. Властта развращавала. Но това се отнасяше в равна мяра и до злото. И злото развращаваше. Една-единствена перверзия, един-единствен акт на психопатология, излизащ извън границите на онова, което обикновените хора можеха да си представят — откачен баща, изхвърлил детето си през прозореца от десетия етаж, смахнат ученик, насила излял луга в гърлото на учителката, най-сетне психар като клиента на Артър, който не само бе убил, но и бе изчукал единия от труповете — самото докосване до подобни деяния омърсяваше хората, имали нещастието да влязат в някакво съприкосновение с тях. Полицаи… прокурори… защитници… съдии. Никой, изправен през тези ужаси, не бе способен да реагира с изискваната от закона безпристрастност. Единствената поука бе: всичко се разпада. И Артър не бе изпитвал дори и мимолетно желание да се върне в този свят на предопределен хаос.

След петнайсет минути вече бяха пристигнали. Ръдярд бе малко градче, подобно на много други в Средния запад. В сърцето на града се намираха няколко тъмни сгради със стени, потъмнели от въглищни сажди, и няколко ламаринени хангара с прогнили пластмасови покриви, в които се помещаваха фирми със спомагателна фермерска дейност. В покрайнините се разгръщаше подобие на мини урбанизация, свеждаща се до изграждането на няколко пазарни комплекса и изолирани на големи разстояния един от друг домове — резултат от икономическата сигурност, предлагана от основната, макар и необичайна индустрия в града: затвора.

След като взеха последния завой в квартал, напомнящ с кленовете си и спретнатите си къщурки на декор от холивудски филм, в края на пряката срещу тях се изправи комплексът на затвора, подобно на изскочило от дрешника чудовище в евтин филм на ужасите: половин миля безразборно свързани една с друга сгради от жълти тухли, забележителни единствено с малкото на брой тесни прозорци. Сградите на свой ред обграждаха монументална каменна постройка, достатъчно масивна, за да изглежда останка от Средновековието. Периметърът бе очертан не само от триметрова тухлена стена, но и от посипан с чакъл ров, от дъното на който стърчаха гъсто набодени метални шипове, а по външната стена на рова се издигаше последната бариера — ограда от бодлива тел, блестяща под слънцето спирала с диаметър метър и половина.

Отбиха се в караулката на портала, разписаха се в книгата и послушно седнаха, както им бе наредено, на изтърканата скамейка за посетители да чакат да доведат затворника. Артър използва времето, за да прегледа още веднъж писмото на Роми, получено по сложна мрежа от посредници в Апелативния съд. Самото писмо представляваше комбинация от заврънкулки, многоцветен текст и ред други характеристики, прекалено необичайни, за да бъдат наречени детински. Един поглед върху писмото стигаше, за да се разбере, че Роми е едновременно отчаян и побъркан.

„Уважаеми Съдия,

Очаквам СМЪРТНА ПРИСЪДА за ПРеСТъПЛеНие, което не съм ИЗвършил. Казаха Ми че сЪм изчерпал жалбите си и че това е края за мен ВЪПРЕКИ че СЪМ НЕВИНЕН, авокатите дето държат папката ми казват че вече не могат да ме защитават поради ФеДералните зАКОНи. какво да прая сега? деня когато ще ме екзекутират е 23 май!!! не мога да напрая нищо без хабеас^[1], само че няам авокат. Какво да прая сега? не може ли някой там да ми помогне? Ще ме убият а аз никога не съм сторил на никой нищо лошо нито в този случай нито друг път доколкото си спомням ТочнО сегА. ПОМОГНЕТЕ МИ. НЕ СЪМ УБИВАЛ НИКОЙ никога!!!!!“

Апелативният съд на Съединените щати бе постановил със заповед писмото на Роми Гандолф да се разглежда като поредна молба до отмяна на присъдата съгласно статута за habeas corpus и във връзка с това му бе назначил служебно адвокат — Артър. Съдиите имат навика да махват с магическата си пръчка по случаен начин и да превръщат несъгласната жаба — затрупан с дела адвокат — в pro bono^[2] принц, по-точно в слуга на взискателен и неспособен да плати клиент. Правилата на съда правеха невъзможно отклоняването на подобно назначение. Някои хора бяха склонни да гледат на това като на комплимент: виждате ли, Съдът моли уважаван бивш щатски прокурор да даде, така да се каже, правния еквивалент на „последно причастие“. Истината бе, че това си беше чиста проба обременителна прибавка към едно претоварено с други задължения ежедневие.

Най-сетне чуха по уредбата името на Роми. Провериха и двамата без особени формалности дали не внасят скрити предмети, после първото от няколкото очакващи ги електронно задействани релета щракна и пред тях се разтвори врата от непроницаемо за куршуми стъкло, монтирано зад стоманена решетка. Минаха през нея, тя се захлопна зад гърба им със свиващ сърцето звук, и те последваха водещия ги надзирател. Много години бяха изтекли от последното посещение на Артър в затвора, но Ръдярд сякаш се намираше извън времето. Не и процедурите. Процедурите — онези, които помнеше — се сменяха едва ли не ежедневно. Властите — щатската магистратура, губернаторът, администрацията на затвора — бяха в непрестанен стремеж да подобрят дисциплината, да спрат контрабандата, да запазят контрол над бандите и да удържат затворниците — закоравели мошеници по природа — от мошеничества. Вечно се измисляха нови формуляри за попълване и нови места за оставяне на парите, ключовете и клетъчните телефони — най-забранените за внасяне предмети. Броят на вратите, през които трябваше да се мине, също винаги беше различен. Да не говорим за претърсването при влизане — то ставаше все по-подробно, а местата, където опипваха — все по-интимни.

Но настроението, атмосферата, хората — те бяха вечни. Боята по стените беше прясна, подовете лъщяха от чистота. Не че това помагаше. Управата можеше да нареди да ги мият и лъскат, колкото пожелаеше. Но при толкова много хора, затворени в толкова ограничено пространство, и при наличието на отворените тоалетни във всяка килия, беше неизбежно във въздуха да се носи миризма на изпражнения и еманацията на зловонни изпарения, от която на Артър му призля, както и преди години — още с първото вдъхване. В края на ниския тухлен коридор имаше врата, блиндирана с плоча от боядисан в зелено метал. На нея с шаблон бе нанесена единствена дума: „Смъртни“. Съпроводиха ги до адвокатската стая, която на практика беше не една, а две отделни стаи, широки не повече от метър и половина, разделени от стена, която в горната си половина представляваше нещо подобно на гише в банка: стъклена плоскост, стигаща до вдлъбнатина, през която можеха да се промушват документи. И макар това да нарушаваше всички принципи на конфиденциалността на разговора между адвокат и клиент, управлението на затворите си бе издействало правото да държи на пост надзирател в ъгъла на онази половина, в която се намираше затворникът.

Зад прозореца седеше Роми Гандолф — човешко привидение с кафява кожа и щръкнала във всички посоки коса, потънало в една от гънките на жълтия гащеризон, носен единствено от осъдените на смърт. Китките му бяха в окови и поради тази причина се наложи да протегне и двете си ръце, за да вземе телефонната слушалка, благодарение на която щеше да може да разговаря с адвокатите си. От другата страна Артър вдигна на свой ред единствената слушалка и я приближи на еднакво разстояние между себе си и Памела, за да могат да слушат и двамата. След това се представиха.

— Вие сте първите ми истински адвокати — започна Роми. — Останалите бяха щатски. Май вече имам шанс… — И Роми се наведе възбудено към стъклената преграда, за да обясни затрудненията си: — Аз съм следващият жълт, дето ще мине по коридора, нали разбирате? Сега всички гледат само мен. Сякаш съм по-различен, щом скоро ще съм мъртъв. — Памела се наведе над дупката за предаване на документи и каза няколко окуражителни думи. Обеща му, че още днес ще поискат отлагане на екзекуцията. — Да — съгласи се Роми, — щото съм невинен. Никой не съм убивал. Искам онзи ДМК тест, да видим тогава какво ще открият. — ДНК тестът, първата надежда за спасение в наши дни, беше безполезен в случая на Роми, понеже обвинението изобщо не бе твърдяло, че той е оставил на местопрестъплението някакъв идентифицируем генетичен материал — кръв, сперма, косми, люспици кожа или поне слюнка. Без никакво предупреждение Гандолф вдигна пръст пред очите на Памела. — Ти си толкова красива, колкото си мислех, като те чух по телефона — съобщи й той. — Мисля, че трябва да се оженим. — Появилата се за миг на устните на Памела усмивка помръкна, когато тя осъзна, че Роми говори съвсем сериозно. — Човек трябва да се ожени, преди да умре, нали? — осведоми се Роми. — Нали? — „Чудесно — помисли си Артър. — Вече имам конкуренция.“ — Ще можем и да си легнем — обеща й Роми. — Ще искам разрешение за свиждане. — Ако се съдеше по вдървената поза на Памела, тази перспектива не беше част от представата й за успешна кариера. Артър, който нямаше ни най-малка представа как да проведе предстоящия разговор, побърза да извади от папката присъдата на съдия Джилиан Съливан от 1992 и я зачете на глас. — Кой? — спря го Роми Гандолф.

— Огъстас Леонидис — повтори Артър.

— Познавам ли го? — поинтересува се Роми. Клепачите над притворените му очи потрепваха и издаваха усилието му да си спомни това име.

— Той е един от тримата — тихо му напомни Артър.

— Кои трима?

— Тримата, които според държавата^[3] си убил. — „Признал си, че си убил“, помисли си Артър. Но прецени, че моментът не е подходящ за подобни уточнения.

— Ммм… — проточи Роми. — Май не го познавам. — И поклати глава като човек, съжаляващ, че не може да приеме покана за гости. Гандолф гонеше четиридесетте. В очите му имаше нещо жълтеникаво, а външният му вид издаваше, че предците му са живели на един от двата американски континента: беше си чернокож, но във вените му течеше и кръв на бели, индианци и латино. Косата му бе сплъстена, мръсна и неподстригана, липсваха му няколко зъба, но не беше грозен. Изглежда лудостта бе изяла същността му.

Докато наблюдаваше как погледът му се стрелка като буболечка под светлината на силна лампа, Артър разбра защо предишните му адвокати бяха съсредоточили усилията си върху психиатричните аспекти. Роми несъмнено отговаряше на онова, което хората влагат в думата „луд“. Но не беше достатъчно луд. По-скоро бе социопат. Със сигурност бе на ръба на разстройствата на личността, може би бе откровено шизоиден. Но разумът му не бе потънал безвъзвратно в забравата, беше му останал онзи морален компас, позволяващ да разграничава доброто от злото, и това бе послужило на съда като мотив да не го оправдава поради невменяемост.

— Не съм от тези, дето убиват — наруши паузата Роми, сякаш отговаряше на мислите на Артър.

— Ами… осъден си за убийството на трима души: Огъстас Леонидис, Пол Джъдсън и Луиза Ремарди. Казват, че си ги застрелял и си заключил телата им в хладилна камера. — Обвинението твърдеше още, че е извършил содомистичен полов акт с Луиза след смъртта й, макар Роми, най-вероятно от срам, да бе отрекъл това. Съдия Съливан обаче, която бе провела процеса самостоятелно, без съдебно жури, го бе намерила за виновен и по това обвинение.

— Не знам такова нещо — измънка Роми и отмести поглед, сякаш очакваше заявлението му да сложи край на темата. Артър, чиято сестра Сюзан бе по-ненормална и от Роми, почука по стъклото, за да привлече вниманието му. Хора като Роми — като Сюзан, — понякога трябваше да те гледат в очите, та смисълът на думите ти да стигне в съзнанието им.

— Чий почерк е това? — с мек глас попита Артър и пробута саморъчно написаното признание на Роми в процепа под стъклото. Надзирателят скочи от стола си и поиска да прегледа всяка страница, отпред и отзад, за да се увери, че няма нищо скрито. Роми разглежда документа дълго време.

— Какво мислиш за акциите? — попита накрая. — Имал ли си някога акции? И какво са те? — Възцари се продължителна пауза. Накрая Памела започна да обяснява как работи фондовата борса. — Нее, исках да кажа, какво значи да кажеш, че имаш акции? Какво е това и така нататък? Вижте, ако някога изляза от тук, искам да си купя няколко акции. И тогава ще започна да слушам онези неща по телевизията… „повишение с една четвърт“… „Дау Джонс“. И ще започна да разбирам какво казват.

Памела продължи с опит да очертае механизмите на притежаване на дял в компании и Роми послушно кимаше след всяко нейно изречение, но след малко вниманието му се отклони. Артър отново почука по стъклото.

— Обвинението казва, че сам си написал това.

Роми отмести тъмните си очи.

— Ами… и аз това си мислех — призна неохотно той. — Като го гледам, май съм аз.

— Добре, но документът казва, че си убил и тримата.

Роми прелисти обратно до първа страница.

— Това тук… — каза той — нещо не мога да го разбера.

— Не е ли истина?

— А бе беше толкова отдавна… Кога се случи? — Артър му припомни и Роми се облегна на стола си. — Толкова ли време съм в пандиза?

— Ти ли написа това самопризнание пред полицията? — попита го Артър.

— Знаех, че съм написал нещо в онзи участък. Само че никой не ми каза, че е за пред съда. — Сред документите, разбира се, имаше и такъв, съгласно който Роми бе уведомен, че всичко казано от него може да се използва пред съда. — Обаче никой не ми каза, че ме чака иглата — каза той. — Това е сигурно. Имаше един полицай, дето ми каза разни неща, и аз ги написах. Но не си спомням да съм писал това. И никой не съм убил.

— А защо написа каквото ти е диктувал полицаят? — поинтересува се Артър.

— Щото… щото… се насрах.

Едно от най-противоречивите доказателства по делото бе, че Роми буквално се бе изпуснал в гащите, когато разследващият детектив Лари Старчек бе започнал да го разпитва. По време на слушането на прокуратурата бе разрешено да представи като доказателство за вината на Роми оплесканите му гащи. Това на свой ред се бе превърнало в едно от най-важните съображения в многобройните обжалвания на Роми, обсъждано впоследствие с откровена погнуса от всички по-висши инстанции.

Артър попита дали Лари, детективът, го е бил, или е отказвал да му даде храна или вода, възпрепятствал ли го е да се свърже с адвокат. Макар да не отговори пряко на нито един от тези въпроси, Роми не се оплака в нарушаване на нито едно от тези му права. Единственото му оплакване бе, че е написал пространно самопризнание, което е абсолютна лъжа.

— Помниш ли случайно къде си бил на трети юли деветдесет и първа? — попита Памела. Роми разтвори очи в пълно неразбиране на въпроса и тя му обясни, че се интересуват дали вече не е бил в затвора.

— Никога не съм лежал сериозно преди това — отговори Роми. Явно мислеше, че става дума за това що за човек е.

— Знаем — успокои го Артър. — Интересуваше ни възможно ли е да си бил зад решетките, когато са извършени убийствата.

— Някой мисли така ли? — Роми се наведе напред с надежда. После постепенно смисълът на въпроса проникна в съзнанието му и той се засмя: — Аха… това ще е голям номер, а? — Идеята явно беше нова за него. Той им каза, че по онова време имал чести срещи с полицията и думите му дадоха искрица на надежда за Памела.

Макар по време на целия разговор да не можеше да предложи никакви аргументи в своя защита, Роми по същество отрече всички обвинения в акта на прокуратурата. Арестувалите го полицаи бяха заявили, че са намерили в джоба му огърлица, принадлежала на убитата жена, Луиза Ремарди. Според Роми и това беше лъжа.

— Тя вече си беше у тях. Няма начин да е била в мен, когато ме хванаха.

Артър даде телефонната слушалка на Памела за останалите въпроси. Роми разказа ексцентричната си версия на тъжната история на своя живот, разкривана от документите в папката. Бил незаконороден. Майка му го родила на четиринайсетгодишна възраст и не изтрезняла нито за миг по време на бременността. Не й пукало за малкия и го изпратила в Дюсейбъл при родителите на мъжа си — фундаменталисти, за които наказанието било важна част от религията. Роми не бил непокорен, но се държал странно. Бил бавноразвиващ се и изоставал в училище. Започнал да буйства. Крадял от малък. Вземал наркотици. Сдружил се с други пройдохи. Ръдярд беше пълен с такива като Роми — бели, черни и кафяви.

Когато изтече един час, Артър стана и обеща, че двамата с Памела ще положат всички усилия.

— Като дойдеш пак — обърна се Роми към Памела, — си донеси венчалната рокля. Тук има добър поп, ще ни спретне страшна сватба. — В мига, в който Роми също стана, надзирателят скочи и придърпа веригата, която обхващаше Роми през кръста и минаваше през белезниците на ръцете му и оковите на глезените му. Дори през дебелото стъкло се чу как Роми не спира да дудне: това са то истинските адвокати, момичето ще се омъжи за мен, ще ме извадят от тук, щото съм невинен. Надзирателят, който, изглежда, харесваше Роми, се усмихваше и кимаше. Дори се съгласи, когато Роми поиска разрешение да се обърне. Гандолф притисна окованите си ръце с дланите в стъклото и каза достатъчно високо, за да го чуят: — Благодаря, че дойдохте, и за всичко, което правите за мен… наистина.

Артър и Памела не казаха нищо. Когато излязоха на чист въздух, Памела облекчено разкърши рамене. Тръгнаха към колата. Както можеше да се очаква, мислите на Памела бяха съсредоточени върху възможната защита на Роми.

— Прилича ли ти на убиец? — попита тя. — Да, странен е. Но така ли изглеждат убийците?

„Добра е — помисли си Артър, — добър адвокат ще стане от нея.“ Когато Памела сама се бе обърнала с предложение да помогне по случая, той си помисли, че е прекалено нова, за да му бъде наистина от помощ. Беше приел само заради вроденото си нежелание да разочарова хората, не че имаше нещо против да е по-близко до една грациозна и необвързана с друг мъж млада жена. Откритието, че в добавка е и талантлива, в никакъв случай не бе намалило привлекателността й.

— Ще ти кажа едно превъплъщение, в което не си го представям… — отговори Артър. — Като твой съпруг.

— Аа, това беше голяма работа! — засмя се Памела. Беше достатъчно красива, за да не се засяга от подобни предложения. В този миг Артър осъзна, че мъжете около нея сигурно често изпадат в неловки ситуации. Размениха си една-две шеги в същия дух и докато още се задяваха, Памела каза: — Напоследък не съм срещала свестен мъж, но това… — тя неопределено махна към далечната магистрала, — това ми се струва доста дълго пътешествие, за да се съглася да го правя всяка събота вечер.

Стоеше до вратата от другата страна на колата. Вятърът си играеше с косата й. Тя отново се засмя и Артър усети как сърцето му почва да бие по-силно. Даже на трийсет и осем години той все още вярваше, че вътре в него има един друг, живеещ в сянка Артър, който е по-висок, по-слаб, по-добре изглеждащ, човек с ласкав глас и безгрижни маниери, който би могъл да се възползва от подмятането на Памела за „сушавия сезон с мъжете“, за да го превърне невинна покана за вечеря — или защо не многозначителна покана за нещо „по-така“? Но стигнал до вкаменяващата граница, където фантазиите му се сблъскваха с реалностите на живота, Артър осъзна, че както обикновено не е способен да направи последната крачка. Естествено, че се страхуваше от унижението на отказа, но ако отправеше поканата „между другото“, тя също така невинно можеше — не можеше, а сигурно непременно щеше — да му откаже. Решаващото съображение обаче бе отрезвяващата мисъл, че всеки опит за свалка ще е недопустим. В крайна сметка Памела бе подчинена, несъмнено загрижена за служебното си израстване, докато той бе съдружник. Нямаше никакъв начин да забрави за неравностойното им положение, от което той не искаше да се възползва, защото бе от онези хора, за които душевният комфорт е мислим единствено когато знаеш, че си останал почтен. Но макар да разбираше тази логика на разсъждения, той съзнаваше, че в отношенията с жените непрестанно възникват едни или други препятствия, от което желанието му не намаляваше.

Той бръкна в джоба си и отключи вратата на Памела с дистанционното. Тя седна в лимузината, а той остана в прашния вихър, извил се на паркинга. Смъртта на надеждите му, колкото и неправдоподобни да бяха изглеждали, винаги му причиняваше болка. В този миг вятърът се обърна и нов повей откъм прерията изчисти въздуха и над земята отново се понесе ароматът на прясно изорана нива и дъхът на пролетта. Любовта — удивително сладката възможност за нея — се заби в гърдите му като нота с перфектна хармония. Любовта! По някакъв необясним начин Артър изпитваше сладостна възбуда от шанса, който бе опропастил. В същия този миг той за пръв път се запита за Роми Гандолф. Ами ако той наистина беше невинен? Тази възможност бе не по-малко сладко въодушевяваща от любовта. Ами ако Роми беше невинен!?

И тогава отново осъзна, че не е. Смазващата тежест на живота му се стовари отново върху него и в съзнанието му за пореден път изплуваха няколкото характеризиращи го категории: беше съдружник, нямаше кого да обича, баща му вече го нямаше, Сюзан още я имаше. Обмисли списъка, отново установи, че сумата е много по-малка, отколкото се бе надявал, или — още по-зле — от онова, което му се полагаше, след това отвори вратата от своята страна, качи се в колата и я подкара, за да се върне там, откъдето бе дошъл.