Скот Търоу
Обратими грешки (31)

30.

24 юли 2001

Лошо за мен

За Ерно Ердай бе започнало финалното отброяване. Макар да бе затворник, му бяха предоставени всички последни постижения на съвременната наука, достъпни в университетската болница, в това число не само хирургически процедури, но също алфа интерферон и разнообразни форми на експериментална химиотерапия. Само че един вечен враг го удари в незащитено място. По средата на нова сесия химиотерапевтични процедури Ерно хвана пневмония и въпреки чудовищните дози антибиотици дробовете му, вече отслабени от рака, не бяха достатъчно силни, за да се възстановят. Лекарите, с които контактуваха Артър и Памела, започваха да губят надежда.

Ерно бе върнат в затворническото крило на окръжната болница. За да се види с него, Артър имаше нужда от съгласието едновременно на директора на затвора и на семейството на Ерно и или едната страна, или другата му създаваха спънки от седмици. Накрая Артър заплаши да се обърне към съдия Харлоу. Харлоу нямаше как да заповяда на Ерно да говори, но забрани създаването на пречки от онези, които или изпълняваха нарежданията на Мюриъл, или мислеха, че по този начин защитават нейните интереси. Вече на два пъти Артър бе извоювал удължаване на процедурата чрез завеждане на обжалване срещу исканията на Мюриъл да се прекрати habeas-a на Роми с мотивите, че е нужно време за по-нататъшното разследване, което на практика се свеждаше до нова среща с Ерно. Съдът му бе отпуснал краен срок до петък тази седмица, а това внасяше допълнителна нотка на изнервяне в борбата за достъп до Ерно.

След поне час висене в чакалнята на затвора Артър най-сетне бе пуснат да влезе. Претърсиха го, без да влагат особено старание, и го придружиха по застланите с линолеум вътрешни коридори, облени от ярка флуоресцентна светлина.

Прикрепеният към Ерно надзирател обясни, че семейството на затворника възроптало срещу прекъсването на тяхното посещение, за да се освободи време за Артър. Когато наближиха стаята, той видя в коридора две жени. Едната беше нисичка и изглеждаше по-старомодна. Оказа се, че това е госпожа Ердай. Носът й бе зачервен, а в ръката си стискаше топка хартиени салфетки. Другата, облечена в права и прекалено къса за жена на нейната възраст пола, беше Илона — сестрата на Ерно, майката на Колинс, човека, когото Ерно бе решил да спаси. Беше висока и здраво сложена, с дълги ръце и светла коса, загубила вече естествения си цвят, и като цяло беше по-добра версия на Ерно — същото слабо лице и същата твърдост, пробиваща в чертите. Макар да не бяха разменени много приказки, двете жени показаха пределно ясно, че не харесват в Артър нищо, особено натрапването му и най-вече унижението, което бе донесъл на Ерно и което те несъмнено щяха да запомнят дълго след кончината му. Илона, която имаше светлите пронизващи очи на брат си, излъчваше надменност и неодобрение. Артър обеща да не са бави много.

Още докато бе договарял посещението си по телефона, сестрата му бе казала, че Ерно има треска, но е в съзнание. Състоянието му се усложняваше от факта, че ракът бе стигнал до костите, което му причиняваше силни болки. В този момент основният проблем при него бе точният баланс на болкоуспокояващите при неговата дихателна система, едва крепяща се на ръба на колапса.

Когато Артър влезе, Ерно беше заспал и изглеждаше точно като човек, комуто предстои да умре. Беше загубил доста тегло след показанията в съда. Поредната сесия химиотерапия бе довела до окапване на поне половината му коса и бе оставила малки отделни гнезда по черепа му. Във вените на ръцете му бяха сложени системи, а накрайникът за носа му бе сменен от пластмасова кислородна маска, която се замъгляваше отвътре при всяко негово плитко вдишване. Кожата му имаше цвета на жълтия адвокатски бележник на Артър. „Поредният «жълт»!“, помисли си Артър.

Той дръпна един стол, седна и зачака Ерно да се събуди. Беше превъртял в главата си стотина сценария в надежда, че Ерно ще спечели отново доверието му, но при всички тях не бе успял да примири в една версия показанията на Ерно и Женевиев. Мюриъл, която предния ден се бе обадила на Артър, за да го увери, че ще се противопостави на всеки негов опит да издейства нови удължавания на процедурата в отговор на ходовете й, насочени към нейното прекратяване, му бе съобщила новата си теория защо Ерно лъже.

— Той се противопоставя на смъртното наказание — каза тя. — Понеже е докарал на Роми екзекуция, а сега е във фаза, когато отново вярва в католическите ценности и не иска да умре в смъртен грях, той се опитва да я предотврати по единствения достъпен му начин. — Теорията не изглеждаше особено убедителна, но Артър я разглеждаше като подобрение спрямо предишния подход на Мюриъл, защото поне не се опитваше да изкара Ерно чудовище. Всъщност, докато седеше до леглото на Ерно, Артър изпита прилив на топлота към него. В началото му бе трудно да разбере защо, но с напредване на времето и заобиколен от долитащите от коридора звуци на болницата, той осъзна, че Ерно изглежда в доста голяма степен, както бе изглеждал Харви Рейвън в последните си дни. Мисълта за баща му и споменът за доблестта на привидно най-обикновеното му съществуване, както винаги изпълни Артър с емоции, но пропастта, пред която се оказваше в такива мигове сега, след като разполагаше с Джилиан, му изглеждаше не така дълбока.

Върна се към настоящето и видя, че Ерно го наблюдава през хоризонталните пръчки в страничната преграда на леглото. Бяха помолили Артър да си сложи хартиена маска и сега той я дръпна надолу, за да даде на Ердай възможност да го познае. Разочарованието върху лицето на смъртника бе повече от очевидно.

— Стори ми се… че си… моят племенник — с мъка каза Ерно. Гласът му бе дрезгав до неразбираемост, а въздухът не му стигаше. Въпреки това споменът за Колинс го накара да се усмихне. — Идва довечера — каза той. — Добро момче. Оказа се свестен. Трудни времена. Но свестен. Красиви деца… — И Ерно затвори очи, доволен от тази мисъл.

Артър му даде минутка и после го попита дали е чул за Женевиев. Той кимна. Неочаквано за себе си, след седмици на подготовка за тази среща, Артър не можеше да измисли следващия въпрос.

— Добре де… по дяволите — запъна се той. — Вярно ли е?

— Разбира се — прошепна с труд Ерно. — Нали затова… обвиних… Катерицата.

— Защото си знаел, че е заплашил да убие Луиза?

— Да. — Ерно говореше с такова усилие, че напрягаше цялото си тяло, но мисълта му бе логична. Той потвърди, че е приписал убийството на Луиза на Катерицата, защото е знаел за заплахата. Ерно бе убил Луиза по свои си причини, но Катерицата услужливо бе станал изкупителната жертва. — Казвах му на Лари… призови Женевиев, но… — Ерно бавно премести брадичката си отляво надясно, за да изрази огорчението си от глупостта на Лари. — Щеше да е разплел случая… още преди десет години.

— Имаш предвид билетите, така ли?

— Не билетите. За мен не беше… добре.

— Защото си бил началник на сигурността ли?

Ерно кимна и безпомощно помръдна ръка. Историята несъмнено бе сложна, но Артър бе достатъчно досетлив за нуждите на един човек, останал без дъх.

— Женевиев… — Той слабо се изкашля, преглътна и затвори очи, за да се пребори с внезапния пристъп на болка. Когато си пое дъх, изглеждаше объркан.

— Женевиев? — опита се да му помогне Артър.

— Не мислех, че тя знае… за билетите.

— Защо?

— Нямаше да ми каже за… Катерицата. Щеше да се получи зле… за нейната приятелка. — Артър разбра, че Ерно е бил прав. Женевиев не бе знаела за далаверата с билетите, когато бе съобщила за заплахата на Роми. Бе научила цялата история по-късно, когато Луиза й се бе накарала, че е замесила Ердай.

— Такаа… — замислено каза Артър. — И за какво е трябвало Лари да се досети сам?

— Луиза… Катерицата… заплахата. — Ерно събра ръце и сплете пръсти. — Останалото… — Той сви устни, за да покаже, че то няма значение. Най-вероятният извод, ако Женевиев бе съобщила на Лари само за заплахата на Роми, щеше да е, че смахнатият мошеник е бил разочарован от любовта. Което вършеше добра работа като мотив.

— Господи, Ерно! Защо не ми каза всичко това по-рано?

— Сложно… — Ерно изчака да премине някакъв спазъм. — Лошо за Катерицата. — И в това беше прав. Една история, започваща с това как Катерицата заплашва да убие Луиза, никога нямаше да се развие нормално. Но дори да разбираше с разума си добрите намерения, Артър се ядоса на дяволската хитрост, с която Ерно бе манипулирал истината.

Ерно лежеше със затворени очи. По лицето му бяха изписани всички следи от тежката му болест — плетеницата от венички, нездравият цвят, отоците. Миглите му бяха окапали, а клепачите му изглеждаха възпалени.

— И за мен… — неочаквано се обади той.

— И за теб какво? — не разбра Артър. — Щеше да се получи зле и за теб, така ли? — Ерно успя да вдигне ръката си навреме, за да се изкашля в нея, и докато се давеше, кимна утвърдително. — Но защо? — настоя да разбере Артър. — Защо е щяло да бъде лошо и за теб?

— Билетите — обясни Ерно. — Крал съм и аз.

— И ти? — Ерно пак кимна. — По дяволите, Ерно, защо си го правил?

Той уморено обърна ръка и погледна към тавана.

— Глупаво… Заради парите… Семейни проблеми. Беше две години преди това.

— Преди да го направи Луиза?

— Да. Спрях. От страх.

— Било те е страх?

— Хванат ли нея… хващат и мен. — Ерно за миг спря да диша. — Затова отидох в ресторанта… Да я спра. Сбихме се. Гъс извади пистолет. — Ерно затвори очи. Останалото нямаше нужда от повторение.

— Значи никога не е имало любовна връзка. — Ерно само леко се усмихна на самото предположение за това. — Господи… — възкликна Артър. Изпита върховно отчаяние — онова чувство, което често го спохождаше, когато нещата придобиваха катастрофален обрат, чувството, че вината е изцяло негова, и в резултат от това изпитваше неудържимото желание да изскочи от собствената си кожа, да я смачка или ако трябва дори да я обели от себе си. — Божичко, Ерно… Защо не каза това?

— Пенсия — обясни той. — Двайсет и три години. Сега е за жена ми. По-добре беше така. За всички.

По-добре за Роми, по-добре и за него — това искаше да каже. С тънката разлика, че всяка лъжа е заплашена да изпълзи наяве по разломите над истината. Артър започна да пресмята наум. Първият му инстинкт бе да извика незабавно съдебен секретар — някой, който да запише всичко това. Само че… само че така щеше да получи потвърждение твърдението на Мюриъл, че Ерно е нагласил историята си за своите собствени цели. Още по-лошо: щеше да се разбере, че Ерно е лъжесвидетелствал пред съдия Харлоу. В очите на закона това означаваше, че той е абсолютно недостоверен източник на информация. Към това щеше да се прибави и самопризнанието, че е бил крадец, лъгал в продължение на повече от двайсет години своя оказал му пълното си доверие работодател.

— Това ли е всичко, Ерно? — Ерно събра сили за решително кимване. — Ами Фараона? — сети се Артър. — Можем ли да го намерим?

— Никой… Дребен мошеник… Няма го от години.

— Има ли той нещо общо с убийството?

Ерно издаде някакъв звук, който Артър със закъснение интерпретира като смях. Изглежда, мисълта за нов заподозрян му се виждаше забавна. Той бавно завъртя лице — жест, който бе използвал неколкократно досега. Триенето във възглавницата бе довело до образуване на плешиво петно на врата му.

— Аз… само аз. — Той се пресегна през решетката на предпазната преграда и стисна в горещата си длан пръстите на Артър. — Твоят човек… нищо… не… съвсем невинен. — Ерно отново се загърчи в спазъма на разтърсваща кашлица, последван от притихването пред връхлитащата го болка. Но не забрави докъде е стигнал: — Съвсем! — Макар това да му костваше титанично усилие, Ерно се извъртя в леглото така, че да доближи лицето си по-близко до това на Артър. — Очите му бяха хлътнали още по-дълбоко в орбитите, но може би само така изглеждаше на фона на жълтеникавия му тен. — Лари няма да повярва — прошепна той. — Много е горд.

— Вероятно.

— Убих ги всичките. — Усилието да го каже и движенията го изтощиха напълно и той падна по гръб, все така вкопчен в ръката на Артър. Впи в тавана непомръдващ поглед и след няколко секунди Артър се обезпокои дали не е загубил съзнание, но някакво трепване в ръката на Ерно му показа, че той още е на себе си. — Помисли добре — настоя Ерно. — Много добре… Разбери ме… Разбери… Исках да е различно… накрая.

С развитието на разговора Артър чувстваше как вътре в него се образува вакуум. Светът, нарисуван от Ерно — Луиза на паркинга, скарването на двамата любовници, сцени, които Артър бе извикал в съзнанието си с такава отчетливост, че му се струваха видени на филм, — беше безмилостно изтрит. Когато излезеше от болницата, онова, което щеше да остане, бе фактът, безмилостният, неопровержим факт, че Ерно е лъжец, чиито мотиви може би не са по-добри от това да изживее неповторимото удоволствие от забъркване на всички и всичко в една неописуема каша. Последната версия била разпердушинена? Хе, какво от това, ето ви нова. Но тук и сега, в присъствието на Ерно, Артър не можеше да се съмнява в него. Може би просто отдаваше дължимото на Ерно като измамник от висша категория. Но противно на всякакъв разум, той му вярваше.

Времето бавно минаваше.

— Винаги съм го знаел — обади се Ерно.

— Кое?

Ерно отново се напъна да се обърне и Артър посегна да му помогне. Рамото на Ерно беше само кости.

— Аз — каза Ерно и изкриви лице в гримаса.

— Какво ти?

— Лош… — поясни Ерно. — Лош живот. Защо?

Артър си помисли, че става дума за въпрос от философски или религиозен характер, но Ерно го бе задал в чисто риторична форма, защото разполагаше с отговора: — Винаги съм знаел — обясни той. — Много е трудно…

— Какво е трудно?

Ерно го изгледа продължително с лишените си от мигли очи и отговори:

— Много е трудно… да си… добър.