Скот Търоу
Обратими грешки (25)

24.

25-28 юни 2001

Показанията на Женевиев Кариер

Артър прегледа пощата си — кой знае защо, лошите новини като че ли пристигаха винаги в понеделник сутринта — и намери уведомително писмо от Мюриъл Уин. В него се предлагаше след три дни, в четвъртък, представителите на държавата — разбирай прокуратурата — да снемат официално показанията на някоя си Женевиев Кариер в офиса на наетите от нея адвокати Сенди и Марта Стърн.

— Коя е тайнствената гостенка? — попита Артър, когато след няколко опита успя да се свърже с Мюриъл по телефона. При няколкото случая през годините, когато на Артър се бе налагало да контактува професионално с Мюриъл, двамата си бяха разменяли добронамерени шеги, съвсем уместни за бивши колеги. Но противопоставянето в рамките на настоящия случай бе довело до значително охлаждане в поведението на Мюриъл към него. Артър, за когото конфронтацията винаги беше повод за трагедия, беше готов на нова доза дистанцираност, но завари Мюриъл в добро настроение. Това веднага го накара да заподозре, че се е случило нещо, което й е дало предимство.

— Артър — отговори му тя, — нека ти прошепна две думи: Ерно Ердай. — Мюриъл, подобно на много прокурори в практиката на Артър, живееше, придържайки се към един-единствен принцип в отношенията си с адвокатите на защитата: не се ядосвай, върни си го.

— Трябваше да го направя, Мюриъл.

— Защото не искаше да ни дадеш шанс да разследваме.

— Защото не исках да ви позволя да изнудите Ерно в Ръдярд. Или да протакате, докато той не умре или не започне да бърбори несвързано. Той казва истината и ти знаеш това, Мюриъл.

— Едва ли. Твоят човек си е признал сам, Артър.

— Моят човек има коефициент на интелигентност седемдесет и три. При това съзнава, че другите са по-умни от него. Свикнал е да не разбира повечето неща и се е примирал да приема каквото му се каже. И аз мисля, че Лари го е стимулирал допълнително в това отношение. В повечето случаи, когато възрастен човек оплеска гащите, причината е, че нещо го е изплашило до смърт, а не това, че има гузна съвест. Не живеем в рая, Мюриъл — нито ти, нито аз.

Подхвърлянето за рая, което бе прозвучало с такава сила от устата на Ерно в съда, болезнено убоде Мюриъл. Когато проговори, в гласа й звучеше повече страст:

— Артър, аз бях там. По твоя човек нямаше и следа. Той ме гледаше в очите, когато заяви, че е добре.

— Защото е бил толкова сащисан, че не е знаел какво друго да каже. Роми никога не е бил свързван с насилие. Докато Ерно е застрелял двама други, без дори да ги включва в сметката си. Какво ще кажеш за това, Мюриъл?

Малко странно за себе си, Артър чувстваше, че взема надмощие в този спор. Смяташе, че защитава тезата си с повече аргументи. Единственият му проблем бе, че Роми така и не му бе обяснил признанието си по логичен за нормалните човешки същества начин. Наистина не твърдеше, че онова, което е казал, е изтръгвано от него със сила или други методи на убеждение. Най-сетне, никой от предишните му адвокати, с които Артър засега не бе говорил обстойно, в нито един момент от защитата му дори не бе намеквал за подобна възможност.

Както обикновено, когато усетеше, че губи спора, Мюриъл ставаше лаконична.

— До четвъртък — бе единственото, което каза в слушалката, преди да затвори.

Следващият ход на Артър бе да опита късмета си с адвокатите на госпожа Кариер. Сенди, винаги вежлив, започна с похвала към Артър за начина, по който води делото.

— Следя действията ти от пресата, Артър. Много добре. — Уважаван от всички, доайен на криминалната адвокатура в околия Киндъл, Стърн не беше разточителен на комплименти и щом приключи с любезностите, прехвърли разговора на дъщеря си Марта, с която бяха партньори от поне десетилетие. Всъщност тя бе онази, която представляваше госпожа Кариер.

Марта бе започнала стажа си в прокуратурата по времето, когато Артър все още бе там. По онова време тя олицетворяваше пълната противоположност на баща си: агресивна към другите дори тогава, когато не се налагаше, непохватна в обноските си и доста небрежна към външния си вид. Но още тогава бе дяволски умна, а и с годините баща й бе оказал възпиращото си влияние върху нея. Обикновено защитниците по наказателни дела са хора, склонни към сътрудничество. В крайна сметка те имат общ „враг“ в лицето на държавата и обща кауза в борбата срещу нарушаването или по-точно ограничаването на правата на клиентите си. Но Марта се държа хладно с Артър по телефона, може би заради схватките си с него отпреди години. Не пожела да разкрие практически нищо, освен факта, че Женевиев е била добра приятелка и колежка на Луиза Ремарди.

— Женевиев ни забрани да разгласяваме предварително подробности по делото и пред двете страни — съобщи Марта. — Тя не желае да бъде намесвана по какъвто и да било начин в това дело. Всъщност й се наложи да прекъсне почивката си, за да дойде да даде показания.

— Ще навреди ли на моя клиент онова, което има да каже?

Марта се поколеба. Протоколът между адвокатите изискваше поне предупреждение.

— Ако Мюриъл се придържа към заявените си въпроси, може да има някои рани, но нищо фатално. Просто върви по нейните стъпки при кръстосания. Не импровизирай и не отваряй нови насоки.

Разговорът накара Артър да се замисли над дадения му съвет. Стърн имаха репутацията на честни адвокати, но ако клиентката им се държеше като враждебен свидетел или ако дадеше показанията си неохотно, адвокатът несъмнено щеше да се постарае да избегне прекомерно дългия разпит.

В четвъртък, малко преди два следобед, Артър пристигна в Морган Тауърс — най-високата сграда на града. Сенди Стърн можеше и да е имигрант, но офисът му бе мебелиран така, сякаш предците му се бяха сражавали в Революцията. В преддверието, където помолиха Артър да седне и да почака, имаше мебели в стил „Чипъндейл“, инкрустирани със сребро и украсени с китайски фигурки. Мюриъл пристигна със стандартните си десет минути закъснение, естествено следвана от вездесъщия Лари. Появи се Марта и ги въведе в малка заседателна зала. Госпожа Кариер седеше видимо напрегната до овалната орехова маса със стъклен плот. Беше облечена официално, в тъмен костюм с жакет без яка. Леко пълна, определено симпатична, с големи широко отворени очи. Преждевременно прошарената коса й придаваше вид на пряма жена. Мюриъл я поздрави, но в отговор получи само сухо кимване.

Съдебният секретар нагласи стенографската си машина зад свидетелката, после помоли госпожа Кариер да вдигне ръка и да се закълне. В началото въпросите на Мюриъл не излизаха от рамките на очакванията на Артър, изградени благодарение на както винаги съвестното проучване на Памела. След години работа за „Транснешънал Еър“ като пътнически агент и по-конкретно продавачка на билети, госпожа Кариер вече беше пенсионерка. Съпругът й, Матю, беше интернист в предградията в околия Грийнуд. Имаха четири деца. Женевиев отговаряше демонстративно прецизно, видимо огорчена, че е принудена да го прави. Марта я бе подготвила добре. Клиентката й обмисляше въпросите, а отговорите й съдържаха минимума искана информация. Ако трябваше да се явява на изпит „Основи на даването на показания под клетва“, щеше да го вземе с отличен и особена похвала.

Когато Мюриъл най-сетне спомена Ерно, Женевиев призна, че го е познавала като началник на охраната към Ти Ен на летище „Дюсейбъл“.

— Говорила ли е Луиза Ремарди някога за Ерно Ердай с вас? — попита Мюриъл.

Артър веднага възрази, че въпросът предполага свидетелката да се позове на нещо чуто от друг. Двамата с Мюриъл кръстосаха шпаги за момент, но при снемането на показания по федералната процедура съдията щеше да се произнесе по-късно. Засега от госпожа Кариер се искаше само да отговаря и Марта се съгласи и кимна на свидетелката. Марта бе понаедряла, но и бе започнала да ходи по-спретнато. Личеше й, че посещава редовно фризьор, а голямата изненада за Артър бе венчалната халка на пръста й. Да, всички се устройваха. Всички, освен него.

— Да — съгласи се Женевиев.

— Обсъждала ли е някога с вас естеството на връзката си с Ерно Ердай?

Женевиев каза, че не разбира въпроса.

— Изказвала ли се е някога в отрицателен смисъл по отношение на Ерно Ердай?

— Да.

— Имало ли е случаи, когато е правила това в състояние на силна възбуда?

— Би могло да се каже и така.

Правилото за изключване на слуховете като приемливи показания си имаше изключение: така наречените „възбудени бележки“, за които се смяташе, че са допустими — изхождаше се от теорията, че в състояние на емоционална възбуда е по-малко вероятно съзнателно да се изрече неистина. Изключението, подобно на многото други правила, имащи отношение към показанията, бе прието в практиката от векове и като такова не отчиташе съвременните заключения относно приемливостта на онова, което хората казват или забелязват под стрес. При това положение Артър знаеше, че показанията на Женевиев, каквито и да са, ще бъдат разгледани в съда.

— Госпожо Кариер — продължи Мюриъл, — бих искала сега да се върнете в мислите си към случая, когато госпожица Ремарди е била най-възбудена и ви е говорила за Ерно Ердай. Можете ли да си спомните този момент?

— Помня такъв случай. Не знам дали точно тогава беше най-разстроена, но определено не беше на себе си.

— Добре… Кога се случи това?

— Около месец и половина преди Луиза да бъде убита.

— Къде бяхте?

— На гишето за билети на летище „Дюсейбъл“. Имахме обща каса. Смените ни се застъпваха около час. По това време нямаше навалица, така че бе възможно да засечем касата и да поговорим на воля.

— От онова, което ви е известно, какво събитие бе разстроило госпожица Ремарди?

— Ако ме питате какво е било станало, отговорът е „не знам“.

— Описа ли Луиза събитието?

Артър възрази на базата на продължаващо приемане на слухове за показания. Ясно му бе, че Мюриъл разбира защо го прави — идеята му беше да наруши ритъма на разпита, защото тя дори не погледна към него, когато настоя госпожа Кариер да отговори.

— Луиза каза, че е била претърсена за наркотици. Не съблечена, а само с потупване по тялото.

— Обясни ли ви какво в претърсването я е разстроило толкова?

— Нямаше нужда да обяснява. Очевидно е, че не е приятно да си на работа и да те опипат. Но тя беше най-ядосана на начина, по който го бяха направили. Описа ми го с доста остри фрази.

— И какво точно ви каза?

— Каза, че я претърсили да не крие нещо под дрехите си, но се престарали… подметна нещо в смисъл, че е правила секс с мъже, които не били имали шанса да я опипат на всички тези места.

Секретарят, чиято длъжностна характеристика изискваше да бъде незабележим като статуя, наруши правилника и се изсмя от сърце. Адвокатите около масата също не се сдържаха и се усмихнаха, но госпожа Кариер остана сериозна както досега.

— И по кое време след обиска разговаряхте с нея?

— Беше изминал по-малко от час. Бяха го направили веднага след края на смяната й. Аз току-що бях дошла.

— Какво ви каза тя за Ерно Ердай?

— Дословно?

— Моля ви…

— Тези думи не са в речника ми. Прекалено са цветисти.

— Би ли било точно да се изразим, че е изразила омраза към господин Ердай?

— Съвсем точно. Тя спомена, че той е знаел, че тя няма нищо общо с наркотиците, и че е излъгал, за да я претърсят.

Последното явно изненада Мюриъл. До момента между разпитващ и свидетел бе имало добър синхрон. Артър вярваше на Марта, която бе заявила, че не е разрешавала на Мюриъл да разпитва госпожа Кариер преди, но от друга страна, Марта и Мюриъл се познаваха отлично и за Марта бе важно да измъкне клиентката си от разпита колкото е възможно по-рано.

Лари се наведе и прошепна нещо в ухото на Мюриъл. Беше облечен в трикотажна риза с разкопчана яка и поплинено сако в цвят каки, толкова намачкано от лятната горещина, че приличаше на смачкан хартиен плик за пазар. Неофициалното облекло бе типично за Лари и много други детективи, които по правило искаха да останат колкото може по-далеч от формалностите на правните процедури. За разлика от съдебния секретар, Лари държеше малко бележниче със спирала и от време на време записваше нещо.

— Обясни ли ви откъде знае, че точно Ерно Ердай е излъгал, за да бъде претърсена? — попита Мюриъл.

— Не.

— Но смяташе така?

Артър възрази, че се допуска госпожа Кариер да свидетелства за предположенията на Луиза, и Мюриъл оттегли въпроса си. Лари отново наведе глава над ухото й и прошепна нещо, скрил устни зад черните й къдрици.

— Обясни ли тя какво според нея се е опитвал да постигне с това претърсване господин Ердай?

— Не, само спомена факта.

Черните очи на Мюриъл оставаха впити в свидетелката.

— Когато направи тези осъдителни бележки по отношение на господин Ердай, това ли беше първият път, когато я чухте да говори за него?

— Не.

— При някои от предишните ви разговори тя споменавала ли е нещо за Ерно Ердай извън ролята му на колега и началник на сигурността на летище „Дюсейбъл“?

— Не — отговори Женевиев след дълго замисляне.

— А правила ли беше преди това забележки, които да показват, че не го харесва?

— Не си спомням да е казвала преди претърсването, че не го е харесвала.

Макар да владееше лицето си като професионален покерджия, Мюриъл не можа да скрие разочарованието си.

— А демонстрирала ли е положителни чувства към него?

— Не си спомням нищо подобно… Не.

— Би ли било точно, ако кажем, че преди споменатия случай общият тон на нейните коментари е бил по-скоро в негативната гама? — настоя Мюриъл.

Артър възрази срещу формулировката на въпроса. Инструктирана от Мюриъл да отговори, госпожа Кариер каза:

— Може би може да се каже и така.

Мюриъл погледна в бележника си, явно готова да отвори нова тема.

— Госпожо Кариер, вие повторихте бележка, направена пред вас от госпожица Ремарди във връзка с любовния й живот. — Женевиев леко се нацупи и на брадичката й се появи трапчинка. Беше съвсем ясно, че безкомпромисният тон на разпита не й допада. — Обсъждаше ли често госпожица Ремарди интимните си проблеми с вас?

— Често?

— Може ли да се каже, че ви е държала в течение на връзките си с различни мъже?

Артър за пореден път се обади: „Слухове“, на което Мюриъл отново отговори, че смята да се пребори с тези възражения в съдебната зала, и настоя съдебния секретар да прочете отново въпроса.

— Вероятно не съм слушала особено внимателно нещата, които ми е говорила — оправда се госпожа Кариер, позволявайки си за пръв път намек за усмивка. — Но все пак аз се омъжих на деветнайсет.

— Виждали ли сте някога госпожица Ремарди в компанията на мъже?

— Понякога.

— Сега… на база близките ви отношения с Луиза Ремарди, многото ви разговори с нея и вашите наблюдения, съставихте ли си мнение дали Луиза Ремарди е имала, или не интимна връзка с Ерно Ердай?

Артър си позволи обстойно възражение: мотивира се, че това е неподходяща тема при снемане на показания. Когато приключи, Мюриъл отново изиска отговор на въпроса си.

Госпожа Кариер отвърна:

— Не вярвам да са имали интимни отношения. Познавах Ерно. Щеше да е много нехарактерно за Луиза да не сподели с мен, че излиза с човек, когото познавам.

Мюриъл кимна, стиснала тънките си устни, за да не се извият в триумфална усмивка. Това беше последният й въпрос и тя предаде свидетелката на Артър.

Без да бърза, той се замисли най-напред върху това каква тежест Харлоу или апелативният съд ще придадат на показанията на госпожа Кариер. Вероятно доста голяма. Съдиите вярваха на хора като Женевиев, понеже такива като нея олицетворяваха трудолюбивите съвестни граждани, благодарение на които светът се върти в правилната посока. Като цяло бе съгласен с предварителната интерпретация на Марта: беше ранен, но не фатално. Мненията, изказани от госпожа Кариер, не бяха достатъчни, за да надделеят над становището на съдия Харлоу, че на Ерно може да се има доверие. Артър си напомни да бъде максимално предпазлив в предстоящата акция по минимизиране на щетите.

Започна с очевидното, като я помоли да потвърди — нещо, което тя направи с готовност, — че не съществува никакъв начин да се намерят доказателства за верността на разкритията на Луиза Ремарди за личния й живот. Нещо повече, тя не знаеше дали Луиза й е казвала всичко, нито дали е криела някакви тайни. Госпожа Кариер оставаше все така официална, макар да изглеждаше малко по-податлива към въпросите на Артър, може би защото не той бе човекът, докарал я насила тук. На поредния му въпрос тя отговори:

— Сигурна съм, че е имало неща, които не ми е казвала, понеже понякога изразявах неодобрението си.

Отговорът предоставяше на Артър удобна възможност да се опита да реабилитира други аспекти в показанията на Ерно.

— И като се има предвид, че в живота на госпожица Ремарди може да е имало различни неща, за които не ви е било известно, помните ли случаи, когато тя е намеквала, че се вижда с повече от един мъж?

Женевиев сви устни и замислено сведе поглед.

— За да отговоря точно, се налага да обясня нещо — започна тя след малко и Артър й направи знак да продължи. — След развода си Луиза беше доста разочарована от мъжете. И не й беше до връзки. Понякога имаше нужда от компания. Понякога й се искаше нещо повече. И подгонеше ли я хормонът, не беше особено придирчива. Още по-малко дискретна. От друга страна, между подобни случаи можеше да има месеци. Друг път дни. Можеше да се види с някого веднъж. С друг — няколко пъти. Беше… не знам каква е точната дума. Прагматична? Мисля, бих могла да кажа, че когато опреше до мъжете, Луиза можеше да бъде много прагматична. Така че понякога съм чувала от нея за повече от един мъж по едно и също време.

Артър просто се бе надявал лекичко да тласне Женевиев в посока към признание, че е възможно Луиза да е работила едновременно в няколко посоки. Това беше малък триумф. Замисли се да я попита ли при това положение дали е чувала госпожица Ренарди да е правила някои от срещите си на паркинга на летището, но отговорът за госпожа Кариер за практичния подход на Луиза по въпросите на любовта му даваше достатъчно основание да използва в своя изгода този момент в съда.

Вместо това той се върна към мнението на госпожа Кариер, че Луиза и Ерно никога не са имали връзка, което донякъде се омаловажаваше от направеното впоследствие признание от Женевиев, че Луиза може да не е споделяла с нея всичко.

— Знаете ли — попита той, — от това, което госпожица Ремарди ви е казвала, дали между Ерно Ердай и нея е съществувала вражда?

— Вражда?

— Нека го кажа по друг начин. Знаели сте, че около месец и половина преди смъртта й тя е била много ядосана на господин Ердай, нали така?

— Да.

— И тя е смятала, че той е измислил претекст да й направи нещо отвратително и физически отблъскващо, вярно ли е?

— Да.

— Което тя е свързала с интимен акт?

Женевиев се усмихна леко: явно изпитваше удоволствие от словесната еквилибристика на адвокатите.

— Да — потвърди тя.

— И е факт, както вече заявихте, че всъщност тя никога не ви е казвала какво е накарало господин Ердай да предприеме това претърсване?

Веднага усети, че е отишъл една крачка по-напред, отколкото трябва. Женевиев го погледна многозначително, сякаш искаше да го предупреди, после прехапа устни.

— Както казах, тя не ми обясни какво смята, че се опитва да постигне Ердай.

Обезпокоен от мисълта, че нещо му убягва, Артър й се усмихна мило, като че ли точно този отговор най-много го устройваше.

— Нямам повече въпроси — обяви той. Не смееше да погледне към Мюриъл и затова написа няколко безсмислени реда в бележника си. Ако се бе намирал от другата страна на масата, нюансите в отговорите не Женевиев може би щяха да му убегнат. Мюриъл обаче сякаш притежаваше някакъв необикновен сонар или може би бе способна на свръхсетивно възприятие. Така че той изобщо не се изненада, когато тя поиска от секретаря да прочете последния въпрос на Артър.

— Каза ли ви тя защо Ерно Ердай е предприел претърсването? — попита Мюриъл след това.

— Не ми обясни какво мисли, че се опитва да постигне той.

— Това не беше моят въпрос. Не съм ви питала какво си мисли, че иска да постигне той. Попитах казвала ли е какво е накарало според нея господин Ердай да организира претърсването й.

Женевиев изчака и понеже не стана нищо особено, отговори:

— Да.

Мюриъл се обърна към Лари. Артър видя Лари да обръща длан в жест, който означаваше „какво пък, по дяволите“.

— И защо? — изстреля въпроса Мюриъл.

Госпожа Кариер отново заби поглед в скута си и въздъхна дълбоко.

— Заради нещо, което бях казала на Ерно предишната седмица.

— Вие сте казали? Нека върнем лентата…

Женевиев вдигна ръка. На китката й висеше верижка и сред другите миниатюрни фигурки, които се клатеха на нея, се виждаха и четири златни силуета — несъмнено представляващи децата й.

— След като я претърсиха, Луиза страшно се ядоса на Ерно. Но се разсърди и не мен. Защото аз бях казала на Ерно нещо и тя мислеше, че това е причината, поради която той е решил да я претърси. Искаше да ми намекне, че всичко е станало, защото съм си отворила устата.

— И какво бяхте казали на господин Ердай?

Женевиев отново не отговори веднага. След дълга пауза неохотно обясни:

— Веднъж бях поела нощната смяна. Това обикновено бе смяната на Луиза. И дойде един човек, който я търсеше.

— Човек? Каза ли ви името си?

— Не, не ми каза името си.

— Можете ли да го опишете?

— В какъв смисъл?

— Как изглеждаше? От каква раса беше?

— Изглеждаше мургав. Може и да беше чернокож, но не съм сигурна. А може да бе латино.

— Възраст?

— Не бих могла да преценя. Не стар, но не и млад.

— Телосложение?

— По-скоро слаб.

— Добре… Това ли казахте на Ерно седмицата преди Луиза Ремарди да бъде претърсена: че е дошъл някакъв мъж?

— Да.

— Проведохте ли някакъв разговор с мъжа?

— Да. И това разказах на Ерно.

— И какво ви каза мъжът?

— Господинът ме попита къде е Луиза и ми поръча да й предам, че се е срещнал с Фараона.

— Фараона?

— Да.

Видимо озадачена, Мюриъл изгледа изучаващо госпожа Кариер.

— Каза ли ви мъжът нещо повече от това, че се е видял с Фараона?

— Каза ми, че се е видял с Фараона и че Луиза не можело да постъпва така с него.

— И кой е Фараона?

— Не знаех.

Мюриъл кимна. Беше чула нещо, което Артър не бе успял да долови.

— А знаете ли сега кой е Фараона?

— Всичко, което знам, е онова, което ми каза Луиза.

— Кога беше този разговор?

— На следващия ден. След като се появи онзи мъж.

— Разкажете ни какво ви каза тя и какво й казахте вие за Фараона.

— Аз й казах, че е идвал един мъж, и й споменах какво ми е казал за Фараона и че съм разказала за случилото се на Ерно. Тя се разстрои. От това, че съм казала на Ерно. И понеже едното води до другото, ми разказа кой е Фараона.

— И какво точно ви разказа?

Госпожа Кариер гледаше Мюриъл със същото вълнение, с което я гледаше тя. После сложи ръка върху устата си и започна да клати глава.

— Няма да кажа — заяви накрая тя, но въпреки решимостта гласът й леко потрепна. — Знам само каквото ми е казала тя. Което, според моя адвокат, не може да се използва в съда. И поради това не разбирам защо трябва да търпя всичко това.

— Извън протокола — обади се Марта и повика Мюриъл и Артър в офиса си от другата страна на коридора. Беше обзаведен като библиотека в дом на аристократ от отдавна забравена епоха, с дълбоки дивани и книги с еднакви корици с надписи в златно, подредени идеално по дългите лавици. От съседната врата се просмукваше ароматът от пурата на Стърн. Върху малки масички бяха подредени семейни снимки на Марта и съпруга й — той изглеждаше латино — заедно с двете им деца. Имаше и няколко снимки на родителите й на млади години. В днешния си тоалет, благодарение на избрания за случая костюм с панталон и двуредното сако, Марта беше лика-прилика с баща си от онези времена.

— Хипотетично казано — започна Марта, — нека си представим, че госпожица Ремарди е присвоила определена собственост на Ти Ен. — Марта внимаваше във формулировките. „Присвоила“ бе синоним на „откраднала“.

— За каква „определена собственост“ говорим? — поинтересува се Мюриъл.

— Самолетни билети.

— Самолетни билети?

Лари, който ги бе последвал, първи схвана за какво става дума.

— И ги е продавала чрез Фараона, нали?

— Хипотетично. Както е известно, Ти Ен са безмилостни в преследването на свои нечестни служители. Има си термин: „нулева толерантност“. Опарили са се преди години, опитвайки се да сметат под килима нещо, което си е позволил един от високопоставените им служители. Един от адвокатите, който уж разследвал кражба, в крайна сметка избягал с четири милиона долара.

— Помня — обади се Мюриъл.

— Днес присъдата не се разминава на никого. Предявява се обвинение, ако е възможно следва граждански иск, та компанията да си върне отнетото. Няма значение кой или какво е. Нюансът е, че децата на Ремарди се издържат благодарение на пенсията от Ти Ен.

— Ти Ен едва ли ще съди сираци.

— Ще рискувате ли, ако са деца на най-добрия ви приятел? — Марта разпери късите си ръце. — Не бихте искали стореното от Луиза да стане част от официалния протокол, нали?

— Точно в този момент ще кажа „не“ — съгласи се Мюриъл. — Но не желая да преследвам вашия клиент с тояга в ръката, за да получа откровен отговор.

Марта кимна, после се обърна към Артър. Неочакваният развой на събитията го бе изненадал и сега той не знаеше какво да мисли. За момента сметна за разумно да напомни на Марта, че става въпрос за смъртна присъда. Спомена, че ще се постарае да забрави наученото, докогато му е възможно, но си запазва правото да преразгледа решението си, ако анализът покаже, че разкриването на истината би могло да облагодетелства по съществен начин Роми.

— Разбира се — каза Марта.

След като се споразумяха, се върнаха в заседателната зала и Марта повика клиентката си отвън. Когато се върна, Женевиев седна до протоколиращия и прошепна на двамата адвокати: „Благодаря“. Изглеждаше разстроена. Държеше кърпичка.

Само че Мюриъл не изглеждаше особено умилостивена от благодарността на Женевиев. Всъщност малко по малко тя бе започнала да губи търпение и да става все по-раздразнителна. Докато бяха чакали връщането на Женевиев, на няколко пъти дори бе крачила из стаята, за да се успокои.

— Подновяваме протокола — обяви Мюриъл. — Мъж, чието име не знаете, е дошъл при вас през май хиляда деветстотин деветдесет и първа година, като е търсел Луиза Ремарди… правилно ли се досещам, че е било тогава?

— Да.

— И този мъж е споменал нещо за „фараон“ или „Фараона“. Вие сте разказали на Ерно Ердай онова, което ви е казал мъжът, а Луиза Ремарди се е ядосала, че сте го направили, след което ви е обяснила кой е Фараона и естеството на тяхната връзка. Така ли е в общи черти?

— Напълно вярно.

— Каза ли ви двете имена на Фараона?

— Не.

— Каза ли ви къде живее или работи Фараона?

— Не знам нищо повече за него. Щом Луиза ми каза какво са правили, отказах да научавам каквото и да било повече за него. Честно казано, единственото, което ми беше донякъде интересно, бе как досега не са ги хванали. Никога не бях чувала подобна схема да работи толкова дълго. Но накрая реших, че дори това не ме интересува.

— И този мъж, който е дошъл при вас… Луиза обясни ли ви каква е връзката му с Фараона или с нея?

— Той ги е запознал.

— Разбирам. А имал ли е той някакъв дял в онова, с което са се занимавали те двамата?

— Луиза спомена, че е искал дял, но не го е получил.

— Хм… — измърмори Мюриъл. Тя естествено вече се бе досетила за това. Артър си повтори наум наученото: този трети мъж е бил свръзката. Той е запознал Луиза с Фараона, който е продавал крадените билети, и е искал дял от печалбата, който му е бил отказан. — Такаа… сега искам да се уверя, че съм разбрала правилно. Нямали сте представа кой е Фараона и каква е била връзката му с госпожица Ремарди, докато тя не ви е обяснила на следващия ден след появата на мъжа. Вярно ли е, или бъркам?

— Абсолютно вярно.

— Но ако не сте разбирали естеството на връзката между госпожица Ремарди и Фараона, защо сте споделили с Ерно Ердай онова, което ви е казал мъжът?

— Защото Ерно беше началник на службата за сигурност. — Марта едва доловимо помръдна и Женевиев побърза да уточни: — Защото той отправи заплахи срещу Луиза.

— Конкретни заплахи? За конкретни действия?

— Да.

— И с какво по-конкретно я заплаши?

— Каза, че ще я убие.

Артър имаше чувството, че гледа филм, в който липсват кадри. Дори невъзмутимата Мюриъл забрави да затвори устата си.

— Ерно Ердай ли каза това?

— Не. Мъжът, който дойде онази нощ.

Мюриъл си пое дъх, намести се по-удобно на стола, разкърши рамене и завъртя глава. После изгледа Женевиев сурово и с леден глас каза:

— Сега ще ви задам един въпрос, госпожо Кариер, и очаквам от вас да ми отговорите, без да забравяте, че сте под клетва, което означава, че трябва да казвате цялата истина. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Кажете ми абсолютно всичко, което ви каза онзи мъж.

— Попита за Луиза и аз му казах, че я няма. Това го разстрои. После каза нещо от рода на: „Кажи й, че току-що се видях с Фараона, че тя не може да постъпва така с мен и че когато я намеря, ще я убия“. Аз естествено се изплаших за Луиза. Когато смяната ми свърши, отидох при Ерно, защото смятах, че като шеф на сигурността той трябва да знае за това. Така че му разказах за случилото се.

Стенографската машина спря да трака и в залата се възцари мъртвешка тишина. Артър постепенно осъзнаваше огромната важност на току-що случилото се. Луиза е била замесена в някакъв мръсен бизнес с Фараона и някакъв трети мъж. Третият е казал, че ще я убие. Това представляваше един цял външен кръг от действащи лица и събития по отношение на делото — кръг, в който имаше престъпление и може би конспирация, нямащи нищо общо с Роми и дори може би и с Ерно. Което като цяло бе добра новина за Роми Гандолф. При това умножаване на възможните заподозрени никой не можеше със сигурност да посочи с пръст точно бедния Роми и да го обрече на смърт.

Мюриъл също съзнаваше поражението, което сама си бе нанесла. Малкото й лице се изкриви в неприятна гримаса. Мюриъл можеше да бъде и лоша.

— Даа… Значи този човек е заплашил, че ще убие Луиза Ремарди около два месеца преди тя наистина да бъде убита, така ли е?

— Да.

— И след като Луиза Ремарди е била убита, детектив Старчек — ето, този човек до мен — е дошъл при вас и ви е разпитал. При това два пъти. Спомняте ли си?

— Да.

— И вие изобщо не сте му споменали, нали така, че има някакъв мъж, който е дошъл на летище „Дюсейбъл“ и е заплашил да убие Луиза Ремарди?

— Но той не ме попита. А и аз не смятах, че това има нещо общо със смъртта й. Защото, когато разказах на Луиза, тя само се изсмя. Беше сигурна, че това са само приказки.

— Ама, разбира се, как не се сетих — с ирония каза Мюриъл. — От къде на къде ще си мислите, че имало нещо общо с нейното убийство. Някакъв си мъж заявява, че ще я убие, и тя е убита. За каква връзка изобщо може да става дума?

— Протестирам срещу този тон — обади се Марта.

— Ти протестираш? — недоверчиво попита Мюриъл. После се обърна към Лари: — Я излез да видим в коридора. Там може да има още шест-седем души, готови да ни уверят, че те са ги убили и тримата.

— А срещу това вече съвсем решително протестирам — заяви Марта.

— Трябва да спра — въздъхна Мюриъл. — Толкова съм бясна, че не мога да продължа. — Главата й се клатеше като шамандура при вълнение.

Винаги лесно избухлива, Марта не се сдържа. Напомни, че двете с Мюриъл са се споразумели за двучасово снемане на показанията. Заплаши, че Женевиев повече няма да отговаря на въпроси. Жените се караха, а Артър ги наблюдаваше. За Марта разпитът беше приключил.

Артър се опитваше да се изолира от препирнята и да обмисли случилото се. Срокът за събиране на допълнителни сведения, отпуснат от Апелативния съд, изтичаше утре. Беше очевидно, че Мюриъл ще се опита да го удължи. Артър определено не беше заинтересован да й позволява това. За него бе най-изгодно Апелативният съд да позволи откриването на процедурата по habeas corpus на Роми на базата на натрупаните до момента доказателства. При това положение, особено в светлината на последните разкрития, Кентън Харлоу — имащ властта да реши казуса — можеше бързо да даде зелена светлина за нов процес срещу Роми Гандолф на база на показанията на Ерно и Женевиев. Артър се опита да изиграе ролята на умиротворител, с надежда да сложи край на разпита на Женевиев.

— Какво искаш да разследваш? — попита той Мюриъл.

— Ами… естествено силно бих желала да науча повече за мистериозния мъж, който се е появил изневиделица и е заплашил да убие Луиза.

— Какво още би могла да добави госпожа Кариер? Вече ти даде физическото му описание и съобщи, че не му знае името. — Секретарят се намеси, за да запита дали и този разговор е част от протокола. Артър каза „да“, Мюриъл каза „не“. — О, щом толкова ни е грижа за публичността — каза Артър, — за протокола: госпожо Кариер, съществува ли нещо, което бихте могли да ни кажете днес и което би могло да ни помогне да идентифицираме мъжа, заплашил да убие госпожица Ремарди?

Зададе въпроса си с възможно най-мек тон, но Женевиев го изгледа с поглед, изпълнен със съжаление.

— По-добре е да спра сега — каза тя. — Не мога да ви опиша колко дълбоко ме разстройва тази история. Всичко това е истинска лудост. — Изглеждаше готова да използва кърпичката си.

— Може би ще е достатъчно да отговорите с просто „да“ или „не“ на моя въпрос — предложи Артър. — Тогава ще можем да приключим. — Това, което проблесна в очите на Женевиев, спокойно можеше да бъде възприето като омраза. Подобен поглед бе съвсем нетипичен за нея, но в него се четеше толкова голяма уязвимост, че Артър моментално се плесна с ръце по бедрата и заяви: — Добре, съгласен съм да приключваме.

Следващият глас, който се чу, изненада всички:

— Мисля, че тя трябва да отговори на този въпрос.

Беше Лари. Всички се обърнаха към него. Ръцете на секретаря застинаха над стенографската машина — той не знаеше дали е редно да включва в протокола прекъсване от страна на лице, което не е адвокат. Междувременно Мюриъл изгледа Лари с такава ярост, че Артър се зачуди как още не го е ударила. — Накарай я да отговори — настоя Лари. За миг между двамата припламна нещо… проверка на доверието или друго, Артър така и не можа да разбере. След това Мюриъл неохотно отстъпи.

— Добре — въздъхна тя. — Отговорете.

Вместо да се подчини, Женевиев се обърна към Марта.

Марта придърпа стола си малко по-близо до клиентката си и сложи ръка върху нейната, за да я успокои.

— Мисля, че всичко това няма смисъл — каза Женевиев. — Това, което правим, няма да помогне с нищо на момичетата. И доколкото познавам Ерно, от този момент нататък никой няма да знае нищо със сигурност.

— Предлагам да се впише, че свидетелят отказва да сътрудничи — обади се Мюриъл. — Отговорете на въпроса. Известно ли ви е нещо, което може да помогне да бъде идентифициран мъжът, който е заявил, че ще убие Луиза Ремарди?

— Въпросът беше мой — намеси се Артър. — Оттеглям го. — Нямаше представа какво прави. Единственото му съображение беше да опита всичко възможно в посока обратна на тази, в която вървеше Мюриъл.

— Тогава аз го поставям отново — заяви Мюриъл.

— Не е твой ред — възрази Артър. — И вече се съгласихме да прекратим.

— Ами да свършваме — каза Мюриъл. По време на тази размяна на реплики не бе отмествала погледа си от Женевиев, която изглеждаше безсилна да направи каквото и да било друго, освен също да я гледа, макар и с пълни със сълзи очи.

— Вие не ме попитахте дали го познавам — отговори тя на Мюриъл. — Интересувахте се дали ми е казал името си. Не ми го каза. Но аз го бях виждала. Из летището. И вече знам името му. — Тя се обърна към Артър и под измъчения й поглед той изведнъж прозря какво следва и осъзна дълбочината на собствената си глупост. — Беше вашият клиент — съобщи му тя. — Господин Гандолф. Той е мъжът, който каза, че ще убие Луиза.