Скот Търоу
Обратими грешки (20)

19.

13 юни 2001

Все още жертви

Когато заседанието приключи, Мюриъл, все още под въздействие на адреналина, се обърна към галерията, където присъстващите рамо до рамо се изправяха от местата си. Имаше поне десетина специално акредитирани репортери, както и десетки любопитни, привлечени от заглавията в медиите през последните двайсет и четири часа.

Същата сутрин Нед Холси съвсем галантно бе предложил на Мюриъл да остави на него делото с цялата му полемичност. Но на репортерите бе добре известно, че именно процесът срещу Гандолф бе изиграл ключова роля в нейната кариера, и ако Артър успееше по някакъв начин да докаже, че не Катерицата е престъпникът, тогава пресата щеше — образно казано — да я обеси, независимо дали е в съдебната зала, или далеч от нея. Освен това възможно ли бе да се лиши съзнателно от такова предизвикателство? Тя бленуваше за моментите на върховна отговорност, независимо от сериозността на породилите ги обстоятелства, когато светът напираше към нея като разбушувало се море. Рейвън се приближаваше с куп нови молби. Следващите им ходове трябваше да бъдат разяснени на Молто и Керъл. Лари очакваше нареждане в каква посока да задвижи по-нататъшното разследване на Ердай. А и журналистите се блъскаха към тях с желанието да изкопчат някакъв предварителен коментар от нея. Точно това бе съдбата, за която тя мечтаеше от детството си. „Арената“ — терминът бе на Талмадж, но на нея не й допадаше гладиаторският подтекст в тази дума. За нея по-скоро ставаше дума за пълно себераздаване, при което всяка клетка на тялото трябва да даде своя принос за извоюване на място в историята.

С инстинктивната кристална яснота, с която бе свикнала да възприема подобни събития, тя изведнъж осъзна какво трябва да направи. В залата присъстваше Джон Леонидис, седнал назад, както бе постъпвал през изминалите над девет години винаги, когато бе имало съдебни заседания, които по някакъв начин го засягаха. Без да обръща внимание на останалите, следвана по петите от напиращите репортери, тя сложи ръка върху рамото на Джон и го поведе през залата към стаичката за свидетели. От опит знаеше, че пресата няма да се махне, докато не направи изявление.

Джон не бе дошъл сам. Представи й един смугъл мъж, Пан — може би филипинец, — който изглеждаше значително по-млад от него. Дори след като Мюриъл затвори вратата на малката стаичка, гълчавата на тълпата отвън продължаваше да прониква. Джон отгризна парче нокът, докато разпалено обясняваше на Мюриъл — сякаш тя не знаеше това по-добре от всеки друг, — че Ердай лъже, за да си отмъсти на кендълската полиция, и че е бил специално запознат с всички подробности по случая.

— Искам да разкажа на идиотите отвън какъв фарс се разиграва — каза Джон; имаше предвид чакащите репортери. За Мюриъл най-добрият вариант бе да получи защита именно от жертвите. Въпреки това тя заяви на Джон, че трябва да говори само ако наистина държи на това. — Повярвай ми, искам — настоя Джон. — Мисля за този лайнар всеки ден. Гандолф? Всеки ден, Мюриъл, аз осъзнавам, че заради него съм загубил още нещо. Напоследък, през последните няколко месеца, се питам все по-често дали баща ми щеше да се гордее с мен. — Джон имаше сериозни основания да вярва, че Гъс щеше да е много доволен от своя син, защото Джон не само бе осигурил с работата си съществуването на „Парадайз“, чийто просперитет бе станал възможен заради развитието на квартала, но освен това в партньорство със собственик на местен хотел бе основал верига гръцки ресторанти от средна категория. По покана на Джон Мюриъл обядваше в едно заведение в Сентър Сити на име „Таверна ГГ“ — ГГ бе съкращение от Готиния Гъс — няколко пъти годишно. Самият Джон бе запазил навика да сяда на нейната маса, да пуши и да предъвква подробностите по случая с убийството на баща си, които явно оставаха все така живи в съзнанието му, като че ли всичко се бе случило предния ден. — Мисля, знаеш, че Гъс щеше да има известни проблеми с някои неща в живота ми — продължи Джон и погледна към мъжа до себе си — така, както ги имаше мама, но вярвам, че и той щеше да ги приеме, както свикна тя. Наистина вярвам. Но все пак имам право да искам да зная със сигурност. Нали така. Всеки би искал. Този нещастник Гандолф… той не е Бог. Но в моя живот той се превърна точно в Бог.

За Джон, както за повечето близки на жертви, убийството на баща му и наказанието на убиеца винаги щяха да останат изпълнени с дълбок личен смисъл. Но въпреки това основната причина, поради която Джон не можеше да сложи точка на този период от живота си, бе, че случаят изобщо не бе приключил. Защото Джон Леонидис вече от десет години чакаше затаил дъх, надявайки се към трагедията със загубата на баща му да не се прибави и несправедливостта Роми Гандолф по някаква прищявка на съдбата да се изплъзне от наказанието, което скърцащата съдебна машина бе постановила, че заслужава.

Още преди години Джон се бе оказал най-непреклонният сред близките на жертвите в желанието си да чуе смъртна присъда за Гандолф. След процеса съпругата на Пол Джъдсън, Дайна, се бе преместила в Боулдър и се бе постарала да направи всичко възможно, за да започне нов живот, в резултат на което никой не бе чувал за нея от години. Майката на Луиза, чиято неприязън Лари бе успял да си навлече още по време на следствието, се бе появила в съда и бе поискала смъртно наказание за убиеца, но после се бе укротила. Но Джон… Джон щеше да е щастлив, ако имаше възможност да следва право само и само за да може да проведе съдебния процес лично. В началото Мюриъл си бе мислила, че го прави заради майка си. Само че когато му бяха дали думата преди произнасяне на присъдата, Джон се бе изправил и бе заявил пред всички, че според него самият му баща би желал да бъде произнесена смъртна присъда.

„Той би дал шанс на всеки“, бе казал синът за баща си. „Би му дал шанс пет пъти, ако вярваше, че той полага някакви усилия. Само че в края на краищата той си бе човек от старата школа. Беше корав. Рано или късно щеше да каже: дотук. Баща ми се отнасяше добре с Гандолф. Но за добротата си получи само куршум в главата. Така че щеше да иска да види този човек мъртъв. Затова и аз искам същото“. Още тогава Мюриъл бе имала съмнения дали представата на Джон за баща му е съвсем правилна, но коя бе тя, че да се обажда? Само че си спомняше съвсем ясно настроението в съдебната зала след изказването на Джон, спомняше си сериозността, с която седящата на съдийския стол Джилиан Съливан бе изслушала думите му. Идеалистите можеха да си се пенят за унизителността на екзекуцията, само че това решение бе много по-добро, отколкото гражданите да бъдат оставени да поемат правосъдието в своите ръце, нещо, което хора като Джон бяха не само способни, но и готови да направят, хора скърбящи, хора с дълг към убитите, хора, желаещи да видят действия, вместо думи. За Джон смъртта на Роми Гандолф се бе превърнала в приоритет номер едно — част от ролята на дубльор на баща си, роля, която той бе поел още когато Гъс бе умрял.

Мюриъл отвори вратата и направи на Керъл знак да придружи Джон и приятеля му до фоайето на съдебната палата, където чакаха монтираните телевизионни камери. Няколко репортери извикаха името й и тя им обеща да бъде на тяхно разположение след няколко минути. Лари обаче веднага въведе две девойки, приятно изглеждаща жена към четиридесетте и накрая по-възрастна дама, боядисала косата си в безжизнено черно. Тя бе и единствената от четирите, която Мюриъл веднага позна.

— О, госпожо Салвино — поздрави Мюриъл майката на Луиза Ремарди. Възрастната жена бе корава и пряма и Мюриъл винаги бе приемала като даденост, че е замесена от по-друго тесто. Лицата на девойките си приличаха като на близначки, но двете години разлика във възрастта им водеше до значителен контраст във външния им вид. Втората си бе сложила грим и бе една стъпка по-висока от сестра си. Но и двете бяха слаби и мургави, с дълги челюсти, черна коса и огромни тъмни очи. И двете бяха посвоему много красиви. Мюриъл веднага се досети, че това са дъщерите на Луиза.

Вярна на обичайния си делови маниер, госпожа Салвино прекъсна поздравите на Мюриъл.

— Тази работа… — започна тя и се запъна, — защо най-сетне не сложите край на тази работа?

— Нуча! — сгълча я четвъртата жена.

— Мюриъл — обади се Лари с несвойствен за него глас на церемониалмайстор, — спомняш си Женевиев Кариер, нали? Тя беше близка приятелка на Луиза. — Оказа се, че Женевиев е дошла в смесената роля на шофьор и съпроводителна. Госпожа Салвино бе една от онези стари италианки, жителки на Кийуаний, които стигаха до Сентър Сити не по-често от две-три пъти годишно и винаги с боязън.

— Изобщо не исках да идвам тук — продължи госпожа Салвино. — Само че Дарла чула по телевизията. И реши, че ще дойде, което при нея е само извинение да не ходи на училище.

— Много ми е притрябвало извинение — обади се по-голямата й внучка. Малката са срамуваше, може би заради шините на зъбите си, и подпираше вратата. Но Дарла бе нахапана и за двете. Вече шестнайсетгодишна, тя се бе облякла в онова оскъдно облекло и бе сложила онзи тежък грим, които Мюриъл виждаше по улиците. Фигурата й бе доста налята за тясната камизолка, която не покриваше пъпа й. Мюриъл често се надсмиваше на стряскането, с което възприема сексуалната безочливост на тези момичета, може би защото съзнаваше, че тя самата при всички положения щеше да се възползва в максимална степен от подобна свобода, стига да я бе имала в своята младост.

— Не беше нужно да слушаш всичко това — сопна се баба й.

— Стига, бабо! Ако не си разбрала, всичко го дават по телевизията. Освен това става дума за майка ни, а ти не искаш да ни разкажеш нищо. Само че така няма да стане!

Намеси се Лари:

— Не вярвам да си научила нещо за случилото се, Дарла. Защото два дни слушахме само измислиците на един огорчен от живота умиращ мъж, решил да се позабавлява на смъртния си одър.

— Само че имаше моменти, в които аз му вярвах — отговори тя със заядливия маниер на хора на нейната възраст. — Защото онзи, за когото казват, че го е направил… Не знам, струва ми се, че не е способен на това. А и не виждам как един пич, болен колкото е този, може да събере енергията да измисли всичко това.

— Е, ти поне си силна по измислиците — въздъхна баба й.

Дарла я погледна с унищожителен поглед.

— Единственото, което не ми харесва у този, е скапаният му външен вид — заяви тя. Мюриъл и Лари, все още под въздействието на конфронтационната атмосфера от съдебната зала, се разсмяха едновременно, развеселени от жестокостта към Ерно. — Ама наистина — настоя Дарла. — Разбирам, че е болен и така нататък, само че на него не му личи някога да е изглеждал дори малко по-добре. Мама беше точно обратната. На всичките й снимки с други мъже — дори и с татко — изглежда страхотно. — Момичето говореше с жар и Мюриъл бе поразена от неугасналото с времето възхищение към майка му. Колкото повече остаряваше Мюриъл, толкова по-отчетливо усещаше товара болка, с който влизаха в съда хората. Когато беше по-млада, усещаше нещо по-различно — гнева на жертви и обвиняеми, чувстващи се измамени, макар и по различен начин. А понякога, вярно, доста по-рядко, усещаше и нуждата да унищожи злото. От всичко това в момента бе останало само чувството на засегнатост — от името на Дарла, дори от името на престъпниците, които на свой ред често съжаляваха за стореното от тях, и във всички случаи от името на техните семейства, които по правило се оказваха абсолютно невинни, както бяха невинни неволните странични наблюдатели, и чиято единствена грешка бе, че са обичали някой, който не е заслужавал обичта им. За Дарла обаче явно беше важно оценката на майка й да бъде споделена и от други. Тя се обърна към Женевиев, която бе проследила схватката между баба и внучка с едва забележима усмивка. — Не е ли така, лельо Женевиев? Няма начин мама да е излизала с човек като този.

— Никога — заяви Женевиев. — Майка ти винаги го е мразила. — И Женевиев докосна съчувствено рамото на момичето, като пропусна да забележи многозначителните погледи, които си размениха Мюриъл и Лари.

— Защо го е мразила? — попита Мюриъл.

Помещението бе тясно за шестима, понеже освен тях в стаичката имаше още стар диван, казионна маса и столове. Осъзнала грешката си, Женевиев погледна един от сантименталните горски пейзажи на стената, за да избяга по някакъв начин от фокусираното върху нея внимание на останалите.

— Това беше просто стара неприязън — каза тя и неопределено завъртя грижливо поддържаната си ръка във въздуха, сякаш ставаше дума за нещо прекалено аморфно, за да може да се изрази с думи. Косата й бе преждевременно побеляла, което бе доста странно, тъй като иначе беше съвсем запазена и с опъната кожа на лицето. Като цяло Женевиев оставяше впечатление на жена, която не е материално затруднена — все пак след цяло десетилетие все още се грижеше за възрастната майка и двете дъщери на приятелката си. Мюриъл често си се представяше в компанията на подобни жени, майки по инстинкт — може би най-добрите същества на планетата.

— Може би е по-добре момичетата да изчакат навън — предложи Мюриъл. Предполагаше, че неохотата на Женевиев е предизвикана от тяхното присъствие.

— Да-да — заплашително се обади Дарла. — Ние какво, да не сме бебета? Тя ни беше майка.

Изненадващо за себе си, Мюриъл се усмихна, защото си спомни, че на шестнайсет години беше точно толкова безцеремонна и своеволна. И тръпката да стигне колкото може по-далеч, да навлезе в забранени територии, изобщо не я бе напускала. Андреа, по-малката от сестрите, не беше така сигурна дали трябва да остане, или не, но в крайна сметка реши да не мърда. Междувременно Лари се бе заловил с Женевиев:

— Значи не ви е известно някога Ердай и Луиза да са излизали заедно?

Женевиев погледна демонстративно часовника си и направи приканващ жест към момичетата, но изглежда, все пак бе склонна да сподели нещо.

— По-скоро съм склонна наистина да повярвам, че той я е убил, отколкото това — каза тя.

Мюриъл вдигна ръка, за да спре госпожа Салвино, и попита:

— Говорила ли е някога с вас Луиза за Ерно?

— Откъде да знам? — свадливо отвърна старата жена. — Кой я слушаше?

— А споменавала ли е други мъже?

— За бога — въздъхна госпожа Салвино. — Да не мислите, че съм я разпитвала за тези неща?

— Струва ми се, че точно ти би я питала — отбеляза Дарла.

Госпожа Салвино изсумтя презрително, но Дарла контрира с не по-малко презрение и направи физиономия явно заимствана от баба й. Но се усмихваше. Беше съвсем ясно, че обича Нуча Салвино повече, отколкото е готова да признае.

— Нямам какво повече да кажа.

— Само че те ще искат да знаят какво мислите — напомни й Мюриъл. — И дали вярвате, че Ердай може да я е убил.

— Може би — каза госпожа Салвино. — Кой знае дали двамата с другия не са го направили заедно? Не зная. Тя е мъртва — това зная.

— Нямаме коментар — съобщи Женевиев.

Мюриъл се сбогува с групата. Женевиев излезе последна и Лари докосна с пръсти ръкава й.

— Бихме желали да разговаряме с вас по-подробно.

Но Женевиев поклати глава отрицателно. Дори имаше готово извинение — семейна ваканция. Всяка година, веднага след като децата свършели училище, всички заминавали за месец до Скейджиън.

— Кога тръгвате? — поинтересува се Мюриъл.

— Утре — отговори Женевиев и побърза да уточни: — Рано сутринта.

— Е, в такъв случай може да се разходим и ние дотам — подхвърли Лари. Женевиев го погледна убийствено.

Мюриъл си спомни за пресата долу и понеже разбираше безполезността на заяжданията на Лари, отвори вратата и пусна Женевиев навън. Сега двамата с Лари най-после бяха сами, което им подейства успокоително въпреки продължаващата зад вратата шумотевица.

— Мисля, че трябва да отидем и да снемем показания от нея — обади се Лари. — Тя ще се гърчи и извива, но не я виждам да лъже под клетва. За нещастие и не си я представям да ни каже нещо, без да я призовем официално.

— Честно казано, не бих възразила да разполагам с документ, в който се говори за омразата на Луиза към Ерно. Трябва да покажем, че е лъжец, каквото и да ни струва това.

— Ти днес доста се постара.

Тя прие комплимента с усмивка, но отдавна знаеше, че спечелването в съдебната зала не е възможно само с показна пиротехника. Повечето случаи се предрешаваха още с назначаването на съдията или избора на журито и Кентън Харлоу определено я безпокоеше.

— Ако той реши, че показанията на Ерно заслужават доверие — призна тя на Лари, — няма да мога да се отърва от това дело не знам докога. А Талмадж смята, че ако нещата се проточат, преподобният Блайт може да уговори някой да се яви на първичните избори.

— Някой чернокож — не се сдържа Лари.

— Естествено — потвърди тя, но поклати глава пред перспективата. Нямаше никакво желание да води такава борба, особено след като бе повече от ясно, че щеше да бъде обрисувана като прокурор — расист.

— И каква е алтернативата? — попита Лари.

— Знаеш алтернативата, Лари. Да решим казуса бързо. Или да разпердушиним Ерно, или да си признаем, че сме оплескали нещата, и да спрем кръвотечението колкото можем по-скоро.

— Нищо не сме оплесквали. Побърканите на тема „спрете екзекуциите“ винаги опяват едно и също. Само че нашият човек си е виновен, Мюриъл, и ти го знаеш прекрасно. Не съм го бил, за да изтръгна признание. Така че Ерно да го духа.

— Просто направих предложение.

— Освен това при цялото ми уважение към Талмадж, ако признаем, че сме се издънили, Блайт няма да пропусне да ти направи още една дупка в анатомията. И може да се наложи да спреш чека за афишите.

— Ако трябва — веднага отговори тя. Тонът й беше прекалено предизвикателен, даже надменен, и тя видя, че го е наранила. Което й напомни нещо, което мислеше, че е загърбила завинаги — чувството на вина. Освен това вероятно не бе казала истината. Само преди няколко дни бе споделила с Лари, че е била готова да забрави за кариерата на областен прокурор срещу възможността да стане майка, и думите й бяха дошли от сърцето. Но да не получи нито едно от нещата, към които се стремеше, откакто се помнеше? Познаваше себе си достатъчно добре, за да знае, че не би могла да се раздели ей така с възможността за професионално издигане.

— Не сме сбъркали, Лари — той е нашият човек. Но нека пробием в няколко места кануто на Ерно. Аз поемам Джексън Ейърс и ще се опитам да поговоря с племенника на Ерно. Ти продължаваш с гангстерската връзка. Не знаем дали ГИЗ не са обещали на Ерно нещо, за което още не се досещаме. И виж дали не би могъл да издириш онзи, по когото Ерно е стрелял в „При Айк“. Нещо ми подсказва, че на него няма да му се иска да се изтъпани на свидетелската банка и да подкрепи онези дивотии на Ерно за самозащитата. — Идеите допаднаха на Лари. Още повече му допадаше, че отново се сработват както някога. — Сега е време за пресконференцията — каза Мюриъл. — Дали изглеждам корава, но справедлива?

Той събра в кръг палците и показалците на ръцете си, имитирайки обектив на камера.

— Нещо такова.

Мюриъл отвори вратата. На прага стоеше Дарла.

— Забравих да попитам нещо — каза тя. — Има ли някакъв шанс най-после да си го получим?

— Кое?

Дарла изгледа Мюриъл с един от онези младежки погледи, показващи колко е тъп събеседникът.

— Медальонът, естествено. Медальонът на мама. Той е улика, нали? Господин Молто ни каза, че не можем да си го искаме, преди всичко да е приключило. Само че ние чакаме, нали разбирате, толкова дълго и си помислих, че… — На колкото и наперена да се правеше Дарла, изведнъж не можеше да намери думи.

Но Мюриъл нямаше нужда от повече обяснения. Дарла искаше медальона, понеже й се полагаше по право, тъй като бе най-голямата дъщеря, защото той символизираше връзката с майка й и защото в него се съхраняваше снимка на Дарла, направена в особено важен момент от нейното съществуване — снимка, която Луиза в буквалния смисъл на думата бе носила на сърцето си. Изведнъж Мюриъл изпита гняв и безсилие. Цяло десетилетие по-късно, въпреки добрите си намерения, правосъдието се бе оказало безсилно, ако не друго, то поне да достави миг утеха на едно сираче, като му върне най-скъпоценната вещ в семейството.

Мюриъл прегърна за миг Дарла и се закле пред нея да уреди този въпрос максимално бързо. После тръгна към асансьорите, като се опитваше да си възвърне хладнокръвието. Гневът никога не излизаше добре пред камерите. И все пак беше доволна от споделената с Дарла емоция, от възможността да изживее наново силата на решимостта си и дълбочината на съпричастността си. Стига игрички. Стига адвокати, изскачащи от горите с викове: „Помощ!“. Стига пречки пред правосъдието и пред душевното спокойствие, което заслужават невинните. Тази история трябваше най-сетне да приключи… заради съдебната система, заради адвокатурата, и най-сетне заради самия Роми Гандолф.