Скот Търоу
Обратими грешки (19)

18.

13 юни 2001

Кръстосаният разпит на Ерно

— Въпросът, господин Ердай — каза Мюриъл, — истинският въпрос е тогава ли сте лъгали, или лъжете сега? — Още преди Харлоу да й даде думата, Мюриъл бе заела мястото си пред Ерно; напомняше на Лари за боксьор, скочил от столчето си, преди гонгът да е обявил началото на рунда. Но после бе направила малка пауза — драматичният ефект бе подсилен от дребничката й, но гъвкава фигура, фокусирала върху себе си вниманието на цялата съдебна зала, — преди да зададе първия си въпрос.

— Тогава — късо отговори Ерно.

— Това лъжа ли е?

— Не.

— Но вие лъжете, господин Ердай, нали така?

— Както всеки друг.

— През хиляда деветстотин деветдесет и първа излъгахте детектив Старчек, нали?

— Да, мадам.

— Излъгахте и метнахте примката на врата на друг човек. Това ли искате да ни кажете?

Клечката за зъби се премести от единия ъгъл на устата на Ерно в другия, преди той да каже „да“.

— Поведение, заслужаващо презрение, нали така?

— Не е нещо, с което човек може да се гордее.

— Но макар да сте презрян лъжец, сега искате от нас да ви повярваме. Правилно ли съм ви разбрала?

— Защо не?

— Ще стигнем и до това, господин Ердай. Между другото, представих ли ви се?

— Знам коя сте.

— Но отказахте да се срещнем, нали?

— Защото това само щеше да засили впечатлението, че лъжа, а аз казвам истината.

Разположен на стола си, Харлоу леко се поусмихна. На Лари започваше да му се струва, че съдията се наслаждава на размяната на удари.

— Добре, нека се уверя, че съм разбрала какво се опитвате да ни кажете, господин Ердай. Вие ни казвате, че сте убили трима души през юли деветдесет и първа година. И в продължение на три месеца полицията не е успяла да ви разкрие, така ли е?

— Така е.

— А вие искахте ли да ви хванат?

— Как мислите?

— Мисля, че бихте направили всичко по силите си, да не бъдете заловен. Правилно ли разсъждавам?

— Горе-долу.

— Вие имате много приятели в полицията, вярно ли е?

— Доста.

— Значи знаехте, че следствието е мъртвородено, предполагам?

— Това означава ли мъртво?

— Да кажем, умиращо.

— Умиращо ми звучи добре.

— Значи, ако наистина бяхте убили онези трима души, би следвало да имате всички основания да вярвате, че може да ви се размине?

— Практически погледнато, да. Но се безпокоях.

— Вярно. Безпокоили сте се. Но въпреки това, и макар да сте били наясно, че следствието тъпче на място, сте решили да предоставите информация, която е щяла да го съживи. Това ли ни казвате?

— Наложи се заради племенника ми.

— Само че вместо да направите анонимно обаждане… сте отишли право при детектив Старчек, нали така?

— По-скоро той дойде при мен. Не че разликата е съществена.

— Не е съществена — съгласи се Мюриъл. Беше неспокойна и вървеше напред-назад. Пръстите на ръцете й бяха разперени, сякаш се готвеше да хване Ерно, ако той опита да й се измъкне. Беше облечена в — според Лари — момичешка рокля: от щампован плат, с панделка на кръста и голяма папийонка на гърлото — ефект, търсен както за телевизионните зрители, така и за съдията. За пред камерата би си сложила и значка за членство в асоциацията „Учители — родители“, ако се наложеше. Но всеки, който бе виждал Мюриъл в съда, знаеше отлично, че тя е опасна като пантера. — Той добър детектив ли е?

— Един от най-добрите.

— Ще се съгласите ли, че добрите детективи обикновено надушват, когато някой ги разиграва?

— Ако се усъмнят, едва ли някой може да ги разиграва. Но никой не стои нащрек двайсет и четири часа, седем дни в седмицата.

— Но вие не само вдъхнахте живот на умиращото разследване, ами го направихте, излъгвайки човек, за когото сте знаели, че не е лесно да бъде излъган, вярно ли е?

— Може да се резюмира и по този начин — съгласи се Ерно.

— След което сте оставили племенника си да отведе, образно казано, полицията при медальона, съзнавайки, че ако Гандолф каже истината, името ви може да бъде замесено. Така ли е?

— По-скоро бих казал, че след като всеки знаеше колко му е умът, ако той бе споменал името ми, това щеше да се възприеме като отмъщение, че съм го издал, защото не би могло да се изключи, че е научил отнякъде за моята роля. Имах предвид този възможен ход на събитията, преди да взема решение.

— И решихте, че лъжата ви ще бъде убедителна.

— Разбира се.

— Защото знаете как да лъжете убедително, нали, господин Ердай? — Харлоу подкрепи възражението на Артър, преди Ерно да отговори, но съдията се усмихваше на умелия начин, по който Мюриъл водеше разпита. — Такаа… значи вчера вие ни разказахте, че сте разбрали, че племенникът ви няма да получи нищо от полицията или прокурора, ако Гандолф не бъде осъден, нали? Но по никакъв начин не е било възможно да сте сигурен, че Гандолф няма да има алиби, вярно ли е?

— Знаех, че се е навъртал из летището, когато е откраднал медальона на Луиза.

— През лятото? Мислех, че Гандолф ходи на летището през зимата, за да бъде на топло. — Ерно неволно изкриви лице. Беше се опитал да се промъкне покрай Мюриъл, но тя го бе спряла. След известно увъртане той призна, че предния ден е казал на съдията, че Гандолф е ходел на летището през зимата и че не е бил сигурен дали Катерицата е без алиби. Признанието не му достави удоволствие. — Нека резюмираме установеното досега, господин Ердай — каза Мюриъл и започна да брои на пръсти: — Макар да не сте искали да ви хванат, сте вдъхнали нов живот на вече мъртвото следствие. Направили сте това, като сте излъгали разследващ детектив, за когото сте знаели, че е добър и е много вероятно да се усъмни. След това сте го насочили към човек, който като нищо може да ви свърже с една от жертвите. И сте направили всичко това, без дори да сте сигурен, че човекът, когото сте се опитвали да накиснете, няма желязно алиби. Схващате ли сега защо не би трябвало да ви вярваме?

Артър възрази енергично за пръв път и съдията каза:

— Приема се.

Но подразненият Ерно неблагоразумно реши да отговори:

— На вас може да ви изглежда нелогично, но именно така се случи. Длъжен бях да направя нещо за моя племенник. Хората невинаги постъпват логично.

— Но това не е логично, нали, господин Ердай. Което ни разказахте, имам предвид. В цялата тази история нещата не се връзват. — Артър отново възрази. Без да вдига поглед от бележките си, съдията подкани Мюриъл да води разпита по същество. Тя се обърна за миг и малките й тъмни очи потърсиха Лари, за да провери как изглеждат нещата отстрани. Той сложи ръка върху устата си и вдигна одобрително пръст покрай бузата си. Мюриъл кимна незабележимо. И нейното усещане бе такова. — Ще ви изненада ли, господин Ердай, да научите, че компютърната проверка на пръстовите отпечатъци от сцената на местопрестъплението не показа ваши сред снетите?

— Избърсах всичко. Бях много внимателен. Мисля, вече го разказах.

— Отсъствие на ДНК. На кръв. На слюнка. Сперма. От вас не бе намерена ни най-малка следа.

— Вярно. Но не беше намерена никаква следа и от присъствието на Гандолф, нали?

— Вие май сте доста добре запознат с нашите улики срещу господин Гандолф, господин Ердай?

— Следях развитието на случая отблизо. Мисля, причините са очевидни.

— А револверът? Какво ще кажете за него?

— Хвърлих го в реката. Заедно с останалото.

Мюриъл се усмихна разбиращо. Лицето й изразяваше досадата на онези ветерани, които са виждали много типове, дето си мислят, че имат отговор на всичко. Тя се върна при подиума, за да направи справка с бележките си, после мълчаливо изгледа Ерно.

— Вярно ли е, че умирате?

— Така казват лекарите.

— Вярвате ли им?

— През повечето време. Понякога ми се иска да си мисля, че са сбъркали, защото… защото лекарите бъркат понякога, нали така… но това е за кратко.

— Значи от ваша гледна точка вие не можете да загубите каквото и да ни кажете днес, господин Ердай. Вярно ли е?

— Не ви разбирам.

— Така ли? Можете ли да посочите нещо, което ви е страх да загубите?

— Душата си — отговори Ерно. — Ако имам душа.

— Ако имате душа — повтори Мюриъл. — По-добре да останем на земята. Има ли нещо тук, което не бихте искали да загубите?

— Семейството си — каза Ерно. — Много ги обичам.

— Е, мисля, че и те ви обичат, господин Ердай. Нещо друго?

— Не бих искал да загубя пенсията си от авиокомпанията. Все пак работих дълго за тях и искам да съм сигурен, че жена ми ще има нещо сигурно.

— Но вие няма да загубите пенсията си заради убийство, не е ли така?

— Ако престъплението не е срещу интересите на компанията.

— В смисъл?

— Само ако Луиза беше мениджър.

В галерията изкънтя мощен смях. Този ден залата бе препълнена. Съвсем предсказуемо, репортажите във вестниците бяха докарали тук много хора.

— Значи няма да я загубите. От друга страна, едва ли ще живеете достатъчно дълго, за да ви съдят за лъжесвидетелстване, вярно ли е?

— Такава опасност не ме застрашава.

— Добре, значи каквото и да се случи, не сте застрашен да ви увеличат присъдата, която излежавате, предполагам?

— И аз така предполагам.

— А как стоят нещата с вашия племенник, Колинс Фаруел? Той е излъгал детектив Старчек, че е разговарял с Роми Гандолф, ако не ме лъже паметта.

— Да, но той мислеше, че Катерицата е виновният.

— И къде е Колинс сега?

— Има адвокат, казва се Джексън Ейърс. Можете да му се обедите.

— Адвокат? За да му бъде оказана помощ в тази конкретна ситуация?

— Общо взето, да. Естествено, разноските са за моя сметка, понеже аз съм виновен за неприятностите, които му създадох.

— Известно ли ви е дали този адвокат е информирал Колинс, че поради давност той не може да бъде съден за лъжите, които е наприказвал през деветдесет и първа?

— Това не би ли трябвало да е конфиденциална информация?

— Нека ви го кажа по друг начин, господин Ердай: на вас ви е известно, че в резултат от свидетелските ви показания на Колинс не може да се случи нищо лошо, нали така?

— Надявам се наистина да не му се случи нищо.

— И къде е той?

Ерно погледна към съдията, който твърдо му кимна да отговаря.

— В Атланта. Както казах, живее там примерен живот.

— Моите поздравления — каза Мюриъл. — Сега, нека погледнем и към другата страна, господин Ердай. Какво можете да спечелите вие с готовността си да дадете показания?

— Чиста съвест.

— Чиста съвест — замислено повтори Мюриъл. — Вие, господин Ердай, сте стреляли срещу петима души в живота си: тримата убити, тъща ви и пети човек, които ви е досаждал в бар. И това, което правите сега, може да ви помогне да се чувствате по-добре?

Няколко души зад Лари се изсмяха. Стори му се, че дочува смеха на Керъл, която би следвало да се отнася по-професионално. Харлоу заплашително повдигна вежди и в залата мигновено се възцари гробна тишина.

— Аз не мога да променя нищо за тях, Мюриъл. Опитвам се да направя най-доброто.

Да се обърне към Мюриъл на малко име беше в стила на Ерно. Доколкото Лари знаеше, двамата дори не си кимаха при среща, но Ерно винаги бе смятал, че е кръвен брат едва ли не на всеки, който работи в силите на реда и закона.

— Не подадохте ли преди няколко седмици молба да бъдете пуснат в отпуск по семейни причини? И когато ви бе отказано, не внесохте ли нова молба за доизлежаване на времето, което ви остава, в домашни условия? За да бъдете по-близко до съпругата си?

— Така е.

— Която също бе отхвърлена?

— Да.

— За жена ви не е никак лесно да идва всеки ден в Ръдярд, предполагам.

— Щеше да й е по-лесно, ако бях тук.

— Къде спахте снощи?

— В окръжната болница.

— Видяхте ли се днес с жена си?

— Преди заседанието.

Мюриъл продължи в същия дух. Беше виждал жена си и вчерашния ден. И завчерашния. Артър бе внесъл молба в съда, предлагайки Ерно да не бъде връщан в Ръдярд, докато делото продължава.

— Важно ли е за вас да виждате жена си всеки ден? На тази фаза?

— В сегашния момент? О, точно сега това за мен означава много. Последните няколко години й донесох много неприятности. Тя не ги е заслужила… нито ден. — Гласът му се пречупи и съвсем неочаквано Ерно почервеня. Дръпна накрайниците от носа си и покри лицето си в ръка. Харлоу имаше кутия салфетки на писалището и я подаде с клинична ефективност. Мюриъл изчака, без да проявява нетърпение, защото Ерно трудно би могъл да направи нещо повече, за да подчертае онова, което тя се опитваше да извади наяве. Когато той възстанови дишането си, тя смени темата:

— Нека поговорим за престъплението, заради което сте в затвора, господин Ердай.

— Какво общо има това с ланския сняг? — раздразнено се осведоми Ерно. Артър послушно се изправи, за да възрази. Настоящата присъда, изтъкна той, има отношение към това слушане само дотолкова, доколкото по нея може да се съди за степента, в която на Ерно може да се вярва. Самите обстоятелства са без значение.

— Ще се опитам да я свържа — обеща Мюриъл. Този трик бе адвокатският вариант на номера с „изпратил съм чека с пощата“, но Харлоу, който слушаше без жури, каза, че е склонен да отпусне на Мюриъл известна свобода, още повече че настоящото заседание на съда е за снемане на показания, а не по обвинение.

— И нека напомня, че не позволявам на адвокатите да нарушават дадената дума два пъти — сурово допълни той.

— Не бих го и очаквала — отговори Мюриъл, преди да се обърне пак към Ерно, който според Лари сепнато се дръпна, когато тя отново се приближи до него. Разпитът явно бе изцедил силите му и той вече не изглеждаше така свеж. — Всъщност, господин Ердай, вие сте в затвора единствено защото приятелите ви в полицията не са ви подкрепили, не е ли така?

— Аз съм в затвора, защото прострелях човек.

— Но вие сте казали на полицаите, които са били в онази таверна, „При Айк“, където е станала престрелката… казали сте им, че сте дръпнали спусъка при самозащита, нали така?

— За мен беше точно така.

— И много от полицаите, станали свидетели на стрелбата и чули заявлението ви, че сте стреляли при самозащита, са били ваши приятели, ако не се лъжа? Хора, с които сте пиели заедно.

— Разбира се.

— Не бяхте ли разочарован, господин Ердай, когато никой от тях не ви подкрепи в твърдението ви, че е било самозащита?

— Не, особено след като имах възможността да обмисля нещата на хладна глава.

— А първоначално?

— Не знам какво съм очаквал.

— Но нямаше да ви е неприятно, ако бяха подкрепили вашата версия?

— Предполагам не.

— Известни ли са ви случаи, когато полицаи защитават колегите си?

— Мисля, че се е случвало.

— Но не се случи с вас, нали? — За пръв път от началото Ерно показа обратната си страна и в погледа му проблесна зъл пламък. Но той веднага се овладя и каза „не“. — И тогава се признахте за виновен, вярно ли е?

— Точно така стана.

— Да поговорим сега за детектив Старчек. — Щом чу името си, Лари автоматично се поизправи на мястото си. — И той ли е един от приятелите ви сред полицаите?

— Лари? Познавам го от трийсет години. Бяхме заедно кадети.

— И писмата, които сте писали до детектив Старчек… — Внезапно Мюриъл се върна при Лари на прокурорската маса и прошепна, без да мърда с устни: — Бръкни в куфарчето ми и извади пощата в първата преграда. — Той неуверено потрепна, но когато й подаде трите плика със стандартен размер, вече се бе овладял. Обратният адрес издаваше, че се баланси от пенсионния й фонд и две съобщения за дължими суми по кредитни карти. С писмата в ръка тя отново се обърна към свидетеля: — Вие не сте споменали в писмата си до детектив Старчек, че сте убили някого, нали така?

— Писах му, че трябва да говоря с него.

— Не му ли казахте в открит текст за какво се нуждаете от помощта му?

— Може би. Доколкото си спомням, търсих го по телефона един-два пъти, но него все го нямаше, а по правило никой не приема разговор за чужда сметка, когато те търсят от затвора, така че му написах две-три писма, на които той не отговори.

Артър стана и посочи пликовете в ръката на Мюриъл.

— Ваша чест, аз не съм виждал тези писма.

— Ваша чест, аз пък не получих протокол от предварителните свидетелски показания на господин Ердай. И освен това аз не показах пощата на свидетеля. Господин Рейвън има правото да се запознае само с онова, което покажа на свидетеля.

Артър продължи да възразява и накрая Харлоу ги привика при себе си, та Ерно да не чуе разговора. Лари се присъедини към тримата.

— Каква е тази история с писмата? — прошепна Харлоу.

— Нямам никакви писма — отговори му Мюриъл.

Лари очакваше съдията да избухне, но вместо това той широко се усмихна.

— Блъф? — попита Харлоу.

— Имам право на това — защити се тя.

— Имате — съгласи се той и ги отпрати по местата им. Мюриъл накара стенографката да прочете последните два въпроса и отговорите на тях.

Лари наблюдаваше Артър: опасяваше се, че той може да се опита да подскаже на Ерно, че Мюриъл блъфира. Човек никога не знае в какъв измет може да се превърне един адвокат, но единственото, което Артър направи, бе с лице на покерджия и длан върху устата да обясни на помощничката си какво е станало.

— Нека продължим… По времето, когато писахте на детектив Старчек, вие искахте да бъдете прехвърлен в затвор с умерен режим, така ли е?

— Ами… моят адвокат се опитваше да организира това. И понеже не успя, попитах някои от момчетата могат ли да помогнат.

— Нима се опитвате да ни кажете, господин Ердай, че сте се надявали да попаднете в затвор с умерен режим, като информирате детектив Старчек, че сте извършителят на брутално тройно убийство?

Въпреки застрашителното изражение върху лицето на Харлоу неколцина в залата прихнаха.

— Когато писах на Лари, вече се бях отказал от тази идея. Съгласно правилника, при извършване на престъпление с огнестрелно оръжие се полага излежаване на присъдата при строги условия. Точка.

— Можете ли да ни дадете името на поне един служител на полицията, който е ходатайствал за вас пред Управлението на затворите?

Ерно извади клечката от устата си. Въпросът беше неприятен, понеже той знаеше, че никой няма да се яви пред съда, за да потвърди думите му. Затова отговори на Мюриъл, че не си спомня.

— И без значение защо сте писали на детектив Старчек, мисля, съгласни сме, че не сте споменали в писмата си за убийствата, нали така?

— Да, казах му само, че трябва да говоря с него за нещо сериозно.

— И детектив Старчек не ви отговори?

— Да.

— Вероятно сте си мислили, че не желае да се занимава вече с вас, понеже не можете да сте му от полза?

— Нее… не бих казал това.

Мюриъл се върна при Лари за копие от писмото, което Ерно бе написал до Джилиан, и се отправи обратно към свидетеля. На три метра вляво от Лари Артър Рейвън скочи.

— Ваша чест, не съм видял това — каза той. С невинно изражение Мюриъл показа писмото на Ерно първо на Рейвън, после на Харлоу. Пред Лари лежеше друго копие. Думите бяха в текста, макар обърканият поглед на Артър да издаваше, че е пропуснал значението им. Докато Мюриъл се връщаше при подиума, Лари я забеляза да поглежда Артър с онази мила колегиална усмивка, която казваше: „Падна ли ми“, сякаш играеха на тенис и тя бе замахнала с ракетата за победния удар. После се обърна към Ерно и му подаде писмото.

— Писахте ли на съдия Съливан, че детективът по случая не се интересува от вас, защото вече не можете да сте му от полза?

Ерно прочете собственото си писмо няколко пъти.

— Тук пише така.

— Бихте ли казали, че тонът е на възмущение? — попита Мюриъл.

— Наречете го както желаете.

— В такъв случай ще го нарека възмутен — каза Мюриъл. Съдията подкрепи възражението, но отново се усмихна. Лари вече започваше да схваща що за човек е той. Кентън Харлоу харесваше адвокатите и се възхищаваше на работата им. Той вярваше, че истината може да изплува в резултат на тежки схватки в съдебната зала и явно стилът на Мюриъл му допадаше. — Добре, нека се изразим по този начин — продължи Мюриъл. — Вие сте съобщили на Старчек информация по случай, за който се е знаело, че е голям, нали?

— Окей — съгласи се Ерно.

— И приятелят ви детектив Старчек е разплел случая. И е пожънал славата за това.

— Той и вие — напомни Ерно.

— Той и аз. Но и полицията като цяло заслужи похвала, нали?

— Да.

— Полицията, нито един служител на която не пожела да подкрепи молбата ви за прехвърляне в затвор с по-лек режим.

— Окей.

— Същата полиция, нито един служител на която не подкрепи вашата версия по стрелбата в „При Айк“ отпреди четири години, когато сте действали в условия на самоотбрана.

— Да, мисля, че може да се каже така.

— И с вашите показания вие по същество отнемате на детектив Старчек и полицията онова, което сте им дали преди години. Да?

— Казвам истината.

— Истина или не, вие се опитвате да коригирате ефекта на информацията, което сте предоставили по-рано. Така ли е?

— Защото беше лъжа.

Последният отговор Ерно даде едва след като съдията го принуди. Всъщност дори да не беше отговорил нещата изглеждаха ясни и сред редиците на изпратените да отразят слушането репортери премина вълна. Те вече разполагаха със заглавие на материалите си.

Мюриъл започна да разпитва Ерно за отношенията му с „Гангстери извън закона“ — една от уличните банди, чиито членове доминираха в затвора Ръдярд. Това бе информация, получена от Лари късно миналата нощ, и Мюриъл я използва много ефективно. Ерно бе установил добри отношения с един затворник, член на ГИЗ, и в крайна сметка бе попаднал под опеката на бандата. Намекът беше, че като човек с връзки сред представителите на закона, той е обещал да бъде полезен понякога с информация, получена от приятелите си. Ерно естествено не беше склонен да признае последната част.

— Знаете ли, господин Ердай, че е имало няколко случая, при които членове на ГИЗ, вече излежаващи присъди, са правили фалшиви признания по други случаи, по които са били отправени обвинения срещу други членове на ГИЗ, дотогава на свобода?

— Протестирам — обади се Артър. — Няма никакви указания, че господин Гандолф е член на каквато и да е банда.

— Въпросът е — напомни Мюриъл — дали господин Ердай знае това?

— Това няма връзка — възрази Артър.

— Склонен съм да чуя отговора — реши спора съдията.

— Чувал съм това — каза Ерно.

— А чували ли сте, освен това, господин Ердай, че ГИЗ контролира реда на изпълнение на смъртните присъди в Ръдярд?

— Знам, че много от членовете им очакват такива.

— Включително господин Гандолф?

— Това не ми е известно. Опитайте се да разберете… смъртниците, или както им казват „жълтите“, са съвсем отделно. Те не се срещат с никой от останалите. През цялото време, което съм прекарал в Ръдярд, не съм разменил и дума с Гандолф.

— Господин Ердай, нима искате да ни кажете, че при вашия „стаж“ в затвора, ако някой от ГИЗ — които ви защитават — поиска от вас да разкажете история, особено такава история, което няма да ви навреди с нищо, но ще злепостави детектив Старчек и полицията, които, от своя страна, са ви изоставили в труден за вас момент, история, която дори може да ви помогне да прекарате известно време със съпругата си, преди да умрете, та казвам, нима искате да ни кажете, че следва да вярваме на тази история?

Артър се бе изправил дълго преди тя да е завършила изречението си. Тихо каза: „Възразявам“ и Харлоу веднага реагира с: „Подкрепям“. Но Мюриъл вече бе изпратила посланието си до пресата. Свършила работата, за която бе дошла, тя тръгна към прокурорската маса, но внезапно спря.

— О… — каза тя, сякаш мисълта наистина й бе хрумнала в последния миг. — След като завлякохте труповете във фризера, господин Ердай, какво казахте, че сте направили с тялото на Луиза Ремарди?

— Вдигнах й полата и й смъкнах бикините до глезените.

— И после?

— После… нищо.

— Вие… какво, разголихте я само от любопитство?

— Направих го, понеже знаех, че е правила любов само преди час и исках това да не бъде пропуснато при аутопсията. Исках да изглежда, като че ли е била насилена. Това е идеята от другите два трупа, при които исках да внуша грабеж. Димна завеса…

— Да не би случайно да сте осъществили сношение с трупа?

— Няма такова нещо.

— Предполагам знаете, че според полицейския патолог, доктор Кумагаи — нещо, което той спомена при даване на показания по време на процеса — трупът е бил подложен на гавра?

— Зная, че Пейнлес Кумагаи е направил доста грешки в практиката си.

— А знаете ли защо в ануса й е бил открит лубрикант за презервативи?

— Мисля, че този въпрос следва да го зададете на господина, с когото е прекарала времето си на паркинга.

— Това според вас обяснява ли защо аналният й сфинктер е останал разтеглен след смъртта й?

— Не съм патолог.

— Но ще се съгласите, предполагам, господин Ердай, че вашите показания не дават отговор на този въпрос, нали?

— Не мога да го обясня.

— Благодаря ви — любезно завърши Мюриъл.

После седна до Лари и съвсем неочаквано за него удари тържествуващо с юмрук по неговия под масата.

Кръстосаният разпит на Мюриъл бе протекъл изцяло по начина, по който Артър се бе опитвал да подготви Ерно още в затвора. Единственото изключение бе фразата от писмото му, че Лари вече няма полза от него — Артър не се бе досетил за възможните изводи, които можеха да се направят на базата на тази изпълнена с горчивина бележка. Без този малък пропуск, Ерно бе добре подготвен. Голямата разлика се наричаше „Мюриъл“. Тя печелеше съревнованието благодарение на точките за стил.

Когато тя приключи, съдия Харлоу седеше изправен на високия си стол и буквално се държеше максимално далеч от Ердай. Артър стана за полагащия му се по право уточняващ разпит — съзнаваше, че има работа, която се налага да свърши. Закопча сакото си, провери повторно подготвения от Памела конспект и се залови да направи онова, което на адвокатски жаргон се наричаше „реабилитация на свидетеля“.

— Господин Ердай, госпожица Уин ви запита защо сте поели такъв голям личен риск, заради племенника си. Бихте ли обяснили това на негова чест съдия Харлоу?

Ерно замислено огледа парапета на банката за свидетели, преди да отговори:

— Семейството… моето семейство, е изживяло какво ли не. Родителите ми са минали през ада на Втората световна война, а после през петдесет и шеста, баща ми взе участие в бунта… — Ерно се почеса по бузата. — Убиха го… беше застрелян и после обесен с главата надолу на стълба на уличното осветление пред нашия дом, казвам това без никакво преувеличение. Съседите ни го предадоха на тайната полиция. След това майка ми, сестра ми и аз… дори не знам мога ли да ви разкажа всички перипетии на бягството ни оттам и пътя ни дотук. После се роди Колинс, племенникът ми, и той беше единственото дете за мен и сестра ми. Чувствах, че тикнат ли го в затвора до живот, това ще е краят. Не знам дали можете да ме разберете — аз не можех да извадя от главата си обесения ни баща… те го оставиха там няколко дни и не ни позволиха да го свалим, защото това беше предупреждение към останалите. — Ерно постави ръка върху устата си, сякаш се готвеше да повърне, но вместо това се пречупи и се разплака като дете. След минута избърса цялото си лице със салфетките на съдията и както предния път му трябваха няколко минути, за да възстанови дишането си през накрайниците. — Вярвах, че от Колинс все може да излезе нещо. Беше умно момче, но просто нямаше късмет — все се забъркваше в разни истории. Мислех, че дължа на баща си, на майка ми… на цялото семейство, да се опитам да му дам още един шанс. Трябваше да направя това, което направих.

Артър изчака да види дали Ерно ще каже още нещо, но той бе изрецитирал текста на ролята си. Артър и Памела вече бяха прекарали часове в компанията му и един от големите проблеми на Артър бе, че той не го харесваше. Не го харесваше не защото Ерно бе престъпник, не дори заради изключителната сериозност на злодеянието му. В своята практика Артър, като всички останали в системата, бе срещал абсолютни изверги, умни като гении и дори в известна степен занимателни. Но у Ерно бе забелязал някаква непоклатима студенина. Той беше душевно загрубял, а не просто индиферентен към чувствата, но като че ли се гордееше с този факт. И не държеше да бъде харесван. Може би именно тази закоравялост оставяше у Артър твърдото убеждение, че Ерно казва истината, а това пък на свой ред носеше възхищението от готовността на Ерно да даде показания, без да иска да го възприемат като светец или мъченик. Сигурно защото много добре знаеше, че не е нито едно от двете.

— Добре. Нека се спрем на нещо друго. Госпожица Уин повдигна въпроси, свързани с мотивите за решението ви да дадете показания. Ще ни кажете ли защо се съгласихте да разговаряте със съдия Съливан и мен и защо решихте да кажете истината за случилото се на четвърти юли деветдесет и първа година?

Както можеше да се очаква, Мюриъл стана, за да възрази срещу предположението, че Ерно казва истината. Съдията обаче отклони възражението по същия начин, по който бе пренебрегнал на няколко пъти тези на Артър.

— Нека се опитаме да разберем каква е истината. Не бих желал да се съобразяваме кой ни слуша от галерията — каза Харлоу, намеквайки за журналистите от пресата. — Окей, господин Ердай, обяснете ни. Защо чуваме за това сега?

— Първо искам да кажа, че когато натопих Гандолф, не се безпокоях много за него. Смятах, че ако се съберат едно до друго всички неща, за които заслужава наказание, ще му се събере достатъчно, за да полежи дълго… Както вече споменах, ако Лари бе дошъл да разговаряме, щях да му разкажа всичко. Не искам сега да лъжа, че съм имал ясна представа как точно щях да го направя, но зная със сигурност, че щях да намеря начин. Защото му дължах истината. Но сега… сега осъзнавам, че я дължа на Гандолф… Вижте, нищо друго в живота не може да се сравни с умирането, с приближаването към неотвратимата смърт. Може да си мислите, че осъзнавате, че сме на този свят само временно, но когато чуете присъдата от докторите… не знам, може старите хора да възприемат това по различен начин. Майка ми например беше щастлива да умре, защото стигна до осемдесет и шест. Само че когато смъртта подрани… както е при мен… ще ви призная, че през по-голямата част от деня съвсем откровено ме е страх. Наближава. Знаете, че идва. И няма абсолютно нищо, което да направите. Приближава се. Това е страшно. Живееш живота си, преминал си през какво ли не, а краят ти ще е толкова жесток… Може би сте чували, че момчетата, дето очакват екзекуция… те преоткриват вярата. И аз преоткрих моята вяра. Слушам проповедника. И мисля, мисля много. Правил съм ужасни неща. Не зная дали Бог ми е пратил тази болест като наказание, или ми се случи просто защото такива неща се случват. Не очаквам от него телеграма с обяснение. Но изведнъж в мозъка ти се загнездва мисълта, че имаш властта да промениш нещата, да ги направиш по-добри. Точно така се замислих за Гандолф. Той е в затвора вече над девет години и всеки ден от тези девет години той знае също като мен, че тя идва. Идва и той е безсилен да направи нещо. Като мен. С голямата разлика, че той не го заслужава. И ако аз разкажа истината, той ще излезе на бял свят. Той преживява това, което преживявам и аз, само че това не е справедливо. Ето такива мисли ми минават през главата. За себе си вече не мога да променя нищо. Но мога да променя всичко за него. И единственото, което се налага да направя, е да постъпя както е правилно.

По време на монолога си Ерно не бе погледнал към никого. Беше говорил със сведен поглед и безизразен глас, малко дрезгав и напълно безтелесен, същия, с който бе говорил през целия ден. Но когато свърши, вдигна глава и решително кимна на съдията.

Подпрял внушителния си нос с дългия си пръст, Харлоу видимо се колебаеше какво да мисли за Ерно. Артър и Памела бяха прекарали голяма част от времето в терзания върху същия въпрос. Въпреки обикновените думи, които използваше, у Ерно се долавяше някаква уклончивост, обяснението на която, според теорията на Артър, бе в това, че Ерно не бе сигурен в себе си. Артър нямаше никакво съмнение, че Ерно вярва на всяка своя току-що изречена дума, но в разсъжденията, които бе споделил, имаше нещо абсолютно чуждо на обикновената човешка природа. Понякога Ерно напомняше на Артър за шизофреничната му сестра Сюзан, която често твърдеше, че изпълнява командите на гласове, идещи от космоса. Ерно бе споменал, че застрелвайки Пол Джъдсън, е научил нещо неприятно за себе си. Но дори то бе несравнимо по значимост със силата, принудила го в края на живота му да се опита да поправи поне малко от злото, което злодеят в него е причинил. Ерно бе приел, че трябва да постъпи правилно. Но все още изглеждаше напълно объркан какво се надява да извлече за себе си.

Накрая съдията попита Мюриъл дали има да зададе допълнителни въпроси. Тя се посъветва с Лари и отклони поканата.

— Господин Ердай — каза съдията, — можете да се оттеглите. — Харлоу го изгледа за момент и допълни с безизразен глас: — Желая ви късмет, сър. — И без да поглежда назад, се прибра в офиса си.