Скот Търоу
Обратими грешки (24)

23.

19 юни 2001

Телефонът на доктор Кеворкян

Когато Лари се обади на Мюриъл и двамата се разбраха да тръгнат за летището поотделно, минаваше 17:30. Отначало Морли и Лари пътуваха срещу трафика прибиращи се в края на деня и се движеха бързо. Проблемът се появи, след малко — по радиото съобщиха, че недалеч от Търнър Фийлд имало завъртял се напряко на платното тежък камион. Спряха. В седем без петнайсет клетъчният телефон на Лари иззвъня. Беше Мюриъл — обаждаше му се от нейното такси. Макар да бе тръгнала половин час по-рано от тях, в момента беше само на няколко километра по-близо до летище „Хартсфийлд“.

— Няма да стане — каза тя. В типичен за нея стил, вече бе изследвала всички възможности и бе съставила план. За полета на „Делта“ в 20:10 нямаше места, а в списъка на чакащите имаше осемнайсет души преди тях; смяна на компанията бе невъзможна, понеже билетите им бяха служебни, а специалните цени се поддържаха само от „Делта“. Така че Мюриъл бе поела нещата в ръцете си, беше резервирала места за един от първите полети на следващата сутрин и бе запазила две стаи в хотел до летището.

Лари стигна там петдесет минути след нея. Мюриъл беше във фоайето с багажа си и решаваше най-неотложните дела в офиса си от хиляда и петстотин километра разстояние. В случая с някакво гангстерско убийство, както можеше да се очаква, се бяха появили проблеми — всички свидетели, включително онези, които се охраняваха под ключ, за да дадат показания пред голямото жури, сега твърдяха, че погрешно са посочили обвиняемия. Съдията Харисън, изглежда, останал с впечатлението, че след напускането му на прокуратурата преди четирийсет години в наказателно-процесуалния кодекс не са настъпили никакви промени, се държеше невъзможно. Това изискваше специалното внимание на Мюриъл и когато тя най-после затвори клетъчния си телефон, бе разпоредила завеждането на специално искане до щатския апелативен съд, за да изяснят на Харисън каква е истината.

— Всеки ден нов клоун в цирка — каза тя. Вече беше регистрирала Лари и направо му даде ключа за стаята. Понеже и двамата не бяха намерили време да обядват, се разбраха да отидат направо в ресторанта. Лари едва не падна на колене и не се примоли, когато сервитьорката им предложи да пийнат нещо. Дрехите лепнеха по тялото му, затова съблече лекото си спортно сако и го метна на един от свободните столове. Ако изобщо имаше универсална мярка, индексът на дискомфорт за този град вероятно щеше да се измерва в четирицифрено число. А и преследването на Колинс го беше скапало. Той разказа на Мюриъл какво е станало и тя се изсмя, когато стигна до частта, където Колинс бе казал, че вуйчо му казва божията истина и че той всяка нощ се моли на Исус да му прости за стореното на Гандолф.

— Уф — каза накрая Мюриъл. — Това не е хубаво. Дали ти е хвърлял прах в очите, а?

— Вероятно. Всъщност беше доста притеснен. Заяви ми в прав текст, че никога няма да свидетелства срещу Ерно. И няма да признае нищо. — На масата имаше питки и Лари си намаза едната. — Да ти кажа право, той оставя добро впечатление на пораснал. Казва, че се бил преродил. На стената в офиса му има кръст колкото щата Кливланд и ми наду главата с религиозни дивотии.

Мюриъл погали чашата си и се намръщи.

— Не се дръж пренебрежително към Бог, Лари. — И когато той я погледна изненадано, добави: — Той съществува. Нещо… Той, Тя, То. Има го. Честно казано, с нетърпение чакам да отида на църква. И този час, когато съм там, е най-изпълващият за цялата ми седмица.

Не му казваше нищо неизвестно. Картината му бе ясна.

— Католицизмът уби религията за мен — каза Лари. — Свещеникът в енорията беше страхотен. Канехме го на вечеря. Момчетата го обожаваха. Можех да си приказвам с него цял ден и да не забележа кога се е стъмнило. Но в църква не стъпвам. Моля се в градината. И това е единственият момент, когато усещам, че мога да питам.

Той се усмихна неуверено и тя му отговори с подобна усмивка. Все пак Лари беше в известна степен изваден от релси от откритието, че тя се е променила. Някои от нещата, за които я бе чул да говори напоследък — Бог, бебета — го караха да се пита дали не са й трансплантирали нов мозък през последните десетина години. Много забавни неща ставаха с хората след четиридесетте, когато осъзнаеха, че мястото им на земята им е дадено назаем и не се притежава. Имаше някаква опасност… опасност, която той се затрудняваше да формулира, в откритието, че Мюриъл в някои отношения е омекнала.

Вместо да й възразява, Лари огледа ресторанта. Беше наполовина празен, с интериор в невероятна тропическа тема: палми, бамбукови парапети и така нататък. Всички посетители изглеждаха изморени. Просто им личеше. Само че кой можеше да нарече чистото легло и собствената стая лишение? И въпреки това да се откъснеш от дома и да се запилееш из места, където никога не си бил, изглеждаше тежка работа. „Има нещо дълбоко нездраво в това да загубиш връзката със земята, където си се родил“, мислеше си той. Някак, по някакъв необясним начин, всичко в живота му го дърпаше назад към градината.

Реши да потърси телефонен автомат. Безплатните му минути за междуградски разговори бяха на привършване, а полицията не плащаше никакви преразходи. От друга страна, налагаше се да предупреди у дома, че няма начин да се прибере тази нощ. На път за фоайето се замисли за Мюриъл. Беше се зачудил дали и Талмадж ходи с нея на църква, но не я попита, защото това щеше да наруши даденото в самолета обещание да не говори за него. Но и без да пита, знаеше вече достатъчно. Както и при другите, животът на Мюриъл бе, меко казано, сложен. Но все пак изпита мрачно задоволство: Мюриъл вярваше, че зад реда във Вселената стои Бог. В най-тежките моменти от живота си Лари вярваше, че това е възмездието.

 

 

— Имаме проблем — каза Мюриъл, когато Лари се върна. — Бомбата падна: Харлоу вярва на Ерно.

— Мамка му! — изруга Лари. Тя му разтълкува решението, което Керъл й бе прочела по телефона. — Мамка му — повтори Лари. — А другите съдии… те нали не са длъжни да се съобразяват с това?

— Апелативния ли имаш предвид? Не теория не са. Но те не са го видели да дава показания. Докато Харлоу го е видял с очите си. Това не им оставя друг избор, освен да приемат мнението му, освен ако не излезем с нещо, което да изкара Ерно лъжец. Само че днешната история с Колинс като че ли не ни помага особено. В мига, в който кажа на Артър, той ще се просне в краката ми и ще започне да ме умолява незабавно да дам на Колинс имунитет.

— И?

— Не му се отваря парашутът. Даването на имунитет е прерогатив стриктно на прокуратурата. На него това само би му помогнало да предостави на Апелативния съд нова информация.

— Няма да казваш на Артър нищо. Обещах на Колинс, че говорим стриктно извън протокола. За Артър или който и да било друг този разговор изобщо не се е състоял.

— Това означава, че не можем да го използваме срещу Колинс. Но сме длъжни да съобщим за него на Артър.

— Защо?

Беше сложно. Започна да обяснява логиката на глас. В правен аспект, стриктно погледнато, задължението да се съобщава за откриването на благоприятни за защитата обстоятелства се отнасяше само до процеса. Но понеже Колинс отказваше да даде показания, изявленията му пред Лари попадаха в категорията „неприемливи слухове“.

— Е? — попита Лари. — Какъв тогава е проблемът?

— По дяволите, Лари. Проблемът е, че той е умен. Това първо. Колинс ще се обади на Джексън. И ако се разбере, че не сме съобщили за това, ще изглеждаме ужасно.

— Колинс ще се похвали на Джексън: „Не казах на ченгето нищо“. Едва ли ще иска да даде на Джексън основание да го направи на нищо, че си е отворил устата. И освен това той наистина не ми каза нищо особено. Защо да си усложнява живота?

— Лари, ами ако Колинс казва истината? Ами ако наистина вуйчо му е натопил Роми и той всяка вечер пада на колене пред Исус и моли за прошка?

— Глупости.

— Глупости казваш? Невъзможно, а? Да не искаш да ми кажеш, че макар и за секунда не ти е минавала мисълта, че Ерно може и да казва истината?

Той махна с ръка във въздуха, за да прогони демона на абсурда.

— Тоя тъп задник си призна, Мюриъл. И го направи пред очите ти.

— Лари, този човек е толкова тъп, че не може да си намери гъза с две ръце.

— Какво означава това, по дяволите?

За щастие в този момент сервитьорката пристигна с вечерята, сложи чиниите на масата и се забави, за да си побъбри с тях. Беше момиче от селска Джорджия, а акцентът й бе като изваден от „Отнесени от вихъра“. Когато отиде да им донесе още по едно, Лари вече беше омел половината си пържола и отказваше да погледне Мюриъл. Тя знаеше, че не е проблем да изясни нещата с него, но имаше задължителен ред или по-скоро служебна йерархия. Полицаите мразеха, когато прокурорите вземат решения, които те трябва да изпълняват. За адвокатите всичко бе думи: думите, които произнасяха в съда, пишеха в бележниците си или четяха в полицейските сводки. Но за полицаите това бе животът. Тяхната работа се вършеше с пистолет на кръста и пот, стичаща се чак до гащите им под бронежилетките. Свидетелите, които в съда изглеждаха смирени и готови да отговорят на всички въпроси на прокурора, биваха измъквани от такива свърталища, че полицаите не знаеха кое за тях е по-важно: да мислят за куршума или да се пазят от СПИН. Полицията живееше в гаден свят и играеше по гадните му правила, защото иначе нямаше как. За прокурорите да отстъпиш дори пред свястно ченге като Лари означаваше да се стимулира непокорството.

— Искам да ми обещаеш, че няма да превръщаме това в бункера на Хитлер — каза тя след малко.

— В смисъл?

— В смисъл, че държа да не сме предубедени. Поне в известна степен. Лари, длъжни сме да допуснем вероятността, колкото и малка да е тя, че може да сме сбъркали. Никой не е гарантиран. Светът е лош. Животът е скапан. Системата не е идеална. А най-малко сме идеални ние.

Този начин на разсъждение не му допадаше.

— Не сме направили никакви шибани грешки.

— Не те атакувам, Лари. В тази професия от нас се очаква да сме безгрешни. Такъв е стандартът. Извън допустимото съмнение. Сигурност от правна гледна точка. Но дори ако правим всичко по силите си и преценяваме по най-добрия начин, на който сме способни, резултатът не е гарантирано идеален. Нали разбираш, всичко е възможно.

— Не е възможно. — Въпреки че бе надебелял, вените по якия му врат бяха изпъкнали до пръсване. — Той е виновният. Познавал е две от жертвите. Има мотив за тях. Знаел е къде се намира оръжието на престъплението, преди ние да научим. Закопчахме го с медальона на Луиза в джоба му. Той е нашият човек и няма да ти позволя да ми се държиш като Дева Мария. Ще се провалиш по този начин, но ще провалиш и мен.

— Лари, пет пари не давам за шума, който вдига Артър, а честно казано, и съдията не ме плаши. Нима мислиш, че ще се дистанцирам от тройно убийство? Че ще обърна гръб на Джон Леонидис или на онези две момичета? Погледни ме в очите и ми кажи, че вярваш, че мога да постъпя така!

Той взе чашката уиски в секундата, в която сервитьорката я донесе, и пресуши половината на един дъх. Алкохолът не му помагаше. Беше му трудно да се овладее. Но по-важното бе, че по принцип лесно се ядосваше. И тя отлично знаеше това.

— Не искам да чувам повече нито дума от тези дивотии, че сме направили грешка — твърдо заяви той.

— Не съм казала, че е грешка. Просто искам да мога да кажа, че изпълнявайки професионалните си задължения, съм обмислила и тази възможност.

— Виж, аз работих по този случай. Работих сам. Цялата полиция спря да се интересува, когато заглавията из вестниците оредяха. Единствен аз продължавах да оказвам някакъв натиск. Аз направих този случай. И го направих с теб. И, ако те интересува самата истина, направих го заради теб. Така че не ми дърдори сега, че било скапана грешка.

— Заради мен?

Яростта буквално пулсираше в него. Дори очите му бяха изпъкнали. И сякаш беше станал дори още по-голям.

— Не се преструвай, че не разбираш, дявол да го вземе! Всичко е едно цяло, Мюриъл, не е ли така? Случаят. Твоето издигане до областен. Намерението ти да бъдеш велика. Решението да се омъжиш за Талмадж. Отказът от мен. Така че, моля те, не ми повтаряй думата „грешка“. Твърде късно е за шибани грешки! Аз се примирих с жалкия си живот, ти пое по стълбата нагоре. Не се преструвай, че не се сещаш каква е играта, защото правилата ги измисли ти. — Той захвърли зелената платнена салфетка в чинията си и изхвръкна навън така стремително, че щеше да помете всеки евентуално изпречил се на пътя му. Малката му пътна чанта подскачаше на рамото му като копринено шалче от вятър.

Докато се надигаше след него, тя усети, че адамовата й ябълка мъчително се движи нагоре-надолу. Беше се случило нещо изключително важно. Първоначалното й впечатление бе, че е смаяна от силата на избухването му. Но след секунда осъзна, че голямата новина за нея е, че след десет години раните на Лари са още отворени. Досега си бе мислила, че той е единственият човек, който е абсолютно естествен — достатъчно голям егоист, за да не получава никакви рани. В една или друга степен бе мислила, че и тя е такава.

Един от приятелите й казваше, че още в прогимназията човек научава всичко, което има да се знае за начините, по които любовта пламва и умира. Необятният спектър между тези две крайни състояния — спектърът на по-трайните връзки — се овладяваше едва през зрелостта. Но ядрената експлозия на началото на любовта бе същата като в нейния край, независимо от възрастта. Така че сигурно още в момичешката тоалетна приятелките й щяха да дадат вярната диагноза на избухването на Лари: той все още не беше безразличен към нея. Само че този извод означаваше, че тя не е в безопасност.

Беше забравил сакото си метнато върху стола. Тя го последна, помисли малко, после го взе и мина през бара — предполагаше, че е избягал там. Нямаше го. Качи се на техния етаж и почука на вратата на стаята му.

— Лари, отвори. Донесох ти сакото. — Той вече бе успял да си разкопчае ризата и държеше миниатюрна бутилчица от минибара. Беше пълна до половината. Взе сакото от ръцете й и го хвърли на леглото си, без да събере смелост да я погледне. — Лари, искам да се сдобрим. Чака ни още маса работа по този случай.

— Ти не си сърдита. Аз съм сърдитият. — Той погледна бутилчицата в ръката си, зави капачката и я хвърли от няколко метра в кошчето за боклук, което се разлюля от удара. — Само че в момента съм по-скоро смутен, отколкото ядосан.

— Може би трябва да поговорим.

— За какво?

— Не ме карай да стоя така, Лари. — И двете й ръце бяха заети: издутото с документация куфарче в едната и малката пътна чанта в другата. Той прецени ситуацията, покани я да влезе и тръгна напред. От алкохола плешивото петно на темето му бе порозовяло.

— Мюриъл, просто не знам какво ми стана.

— Майната му, Лари.

— Не, не искам да кажа, че не съм си го помислял. Като казах, че съм смутен, притеснява ме финалът. Онова, което казах за себе си. Изобщо не мисля, че животът ми е за оплакване. Напротив, добър е. Повече от добър. Просто аз съм като повечето хора, нали разбираш. Само че опре ли до любовта, никой не получава, което очаква от нея.

Думите му — по-скоро точността в тях — я поразиха, защото с едно изречение той бе изразил най-дълбокото й убеждение, нещо, което рядко бе събирала куража да признае пред себе си. Отново се сети за мината, която бе изстрелял към нея в самолета: мисълта, че и в двата си брака преследва една и съща невъзможна мечта. Тази идея я бе преследвала през целия ден като лошо ястие, чийто неприятен вкус не можеш да прогониш от устата си. Щеше да я обмисли по-подробно в неделя. Защото по време на онези скъпоценни мигове в църквата тя се молеше именно за любовта, независимо дали наистина вярваше в Бог, или не. Сега се замисли за пътя към любовта и странния начин, по който този път извежда човек към нещастие и горчивина, при това — каква ирония — най-често именно тогава, когато си въобрази, че я е намерил. Всичко останало в живота — професионални постижения, изкуство или идеи — беше само кожа и пера по тялото на вечно гладния звяр на любовта.

— Това означаваше за мен много — каза той и направи кръг с показалец в пространството между двамата. — След това за известно време мислех да се самоубия. Дори да се обадя на доктор Кеворкян. Както знаеш, на мен фитилът ми е къс. — Мъже като Лари и Талмадж бяха готови на всичко, само и само да не изглеждат слаби. Но бяха крехки и миговете, когато това излизаше на показ, прерастваха в опасни кризи.

— Не искам да казваш на Артър — отново настоя той. — Имам предвид за Колинс.

— Лари…

— Ти самата каза, че законът не изисква да го информираш. Не искам да правим благотворителност, колкото да му дадем инструмента да ни хвърля димни завеси. — Дори след цялата сцена тя все още инстинктивно не желаеше да каже „да“. Затова седна на стола до вратата и се замисли. Лари я наблюдаваше тревожно, започваше отново да губи търпение.

— Господи, Мюриъл. Направи ми тая шибана услуга, дявол да го вземе! Какво толкова? — Беше на път отново да изригне, но се усети навреме и макар и с мъка се овладя. Отпусна се на леглото срещу нея, видимо изтощен. В коридора машината за лед автоматично изсипа няколко килограма кубчета в легенчето.

Рано или късно щеше да се наложи да информира Артър, но засега това можеше да почака, докато Лари се успокои. Моментът не изглеждаше подходящ да му нанася нов удар.

— Добре, сега е моментът да запеем за старите добри времена, нали така? — обади се тя след дълго мълчание. — Аз, ти, хотелска стая и спор.

— Тези спорове не означават нищо, Мюриъл.

— Така ли? Значи току-що съм ти казала нещо, което няма смисъл?

— Това е само любовна игра. — Само че тя не намери смелостта да възрази. — Нали обичаше сексът да е под формата на съперничество — предизвика я той.

— Благодаря, докторе.

— Само че това действаше, Мюриъл. Действаше безотказно. Не ми казвай, че не помниш. — Беше събрал в себе си куража да я погледне. Тя разбра, че за него историята на случилото се между тях е като изписана върху глинени плочки, често препрочитана, напълно анализирана и завинаги разбрана. Отричането дори на най-дребния елемент от нея бе откровено оскърбление.

— Моят алцхаймер е едва в начален стадий, Лари. Помня, разбира се.

След това признание миналото, неговите страсти и удоволствия, се просна пред тях като труп при бдение. Само че тялото не беше съвсем мъртво. Страстта, която едно време ги бе изгаряла, отново се бе появила. Тя усещаше напрегнатостта му, докато той обмисляше нюансите в отговора й. Като се имаше предвид откровеното му любопитство по отношение на Талмадж, тя се досещаше какво иска да я попита, но дори Лари разбираше, че това вече би било непростимо. Не че имаше някакъв смисъл от сравнения — бракът не беше като кръшване с колега и светът добре знаеше това. Милиарди хора преди нея се бяха наслаждавали на секса преди брака повече, отколкото след това, макар че искрено казано тя не бе предполагала, че ще е така. Да скочиш с някой в леглото никога не й бе изглеждало като предизвикателство. Понякога бе важно. Друг път — забавно. Но никога трудно. Винаги бе предполагала, че двамата с Талмадж ще напипат свой ритъм. Но не се бе получило. Никога не бе мислила, че ще може да живее без това, но дали от умора, или от възрастта, тези мисли бяха престанали да я вълнуват. Когато се събудеше с желание — случваше се няколко пъти месечно, — вече бе започнала да се изненадва.

И в този миг изненада самата себе си.

— Помня, Лари — повтори тя тихо. Вдигна поглед, колкото да му покаже, че говори сериозно, но желанието й бе толкова силно, че вероятно го излъчваше като фар във всички посоки. Не беше точно покана. Но беше достатъчно силно, за да му подскаже, че ако направи опит, тя няма да намери сили да му откаже. Но бе невъзможно тя първа да направи ход. Искаше й се, ако опита, да бъде царствена. Но вместо това се чувстваше като задъхана кокетка, срамежлива и безпомощна, докато той размишляваше — усещане, което винаги се бе старала да избягва. Вслушваше се за някакво помръдване, за да стане и да се сгуши в него. Но изгарящата го горчивина явно му пречеше. Моментът мъчително се източваше. И изведнъж възможността някой от тях да посегне към другия изчезна, сякаш не бе съществувала.

— Скапан съм — промърмори той.

— Да, разбира се — прошепна тя. Стана и му напомни, че ще го чака в 6:30 във фоайето. После тръгна по коридора — мина покрай бог знае колко чужди врати, за да се добере накрая до своята самотна стая, предоставена й за нощта. Носеше багажа си, поглеждаше номерата и се питаше колко ли трудно ще й е от тук нататък до края на живота.