Скот Търоу
Обратими грешки (43)

42.

30 август 2001

Освобождаването

Дрехите, в които Роми Гандолф бе съден и в които бе предаден на затворническите власти, отдавна бяха загубени. Може би някой бе сметнал, че е безпредметно да се пазят дрехите на „жълт“. Малко преди да влязат в Ръдярд, Памела и Артър се отбиха в един супер и купиха за Роми три панталона и няколко ризи. След това щастливи продължиха пътя си на юг.

Когато пристигнаха в Ръдярд, на паркинга през затвора се бяха събрали много микробуси на новинарските програми. Преподобният Блайт даваше пресконференция. Както винаги, придружаваха го хиляди. Артър не можеше да разбере откъде се вземат всички тези хора около Блайт — някои бяха служители в църквата му, други осигуряваха охраната, но интересът на останалите оставаше за него истинска мистерия. Кохорта от поне трийсет души придружаваше доведения или заварен брат на Роми, за чието съществуване Артър бе разбрал едва предната седмица, когато във вестниците бяха започнали да обсъждат предстоящия граждански иск. Целият легион на Блайт ликуваше — всички очакваха с нетърпение предстоящото събитие и се радваха на факта, че благодарение на броя си и вниманието на пресата, са превзели една малка част от територията на затвора.

Блайт, изглежда, бе докарал сглобяема сцена — нещо от рода на висок подиум — в багажника на дългата лимузина, с която пътуваше и която бе кротко паркирана далеч от обективите. Бе имал благоприличието да се обади на Артър и да го поздрави, след като Мюриъл бе внесла искане за прекратяване на съдебното преследване срещу Роми, но оттогава не се бяха чували нито с преподобния, нито с някой от хората му. Артър естествено изобщо не бе изненадан да види Блайт тук. С лъщящата си плешива глава и големите си бели мустаци Блайт изглеждаше съвсем добродушно. Но само до момента, когато си отвори устата. Докато приближаваше тълпата, Артър можа да чуе жалбите му по повод несправедливостта на една съдебна система, допуснала пристрастени към наркотиците съдии да осъждат на смърт невинни чернокожи. Имаше основание, но Артър знаеше, че отвътре нещата изглеждат по-различно.

Репортерите се устремиха към Артър, но преподобният го покани при себе си на подиума, енергично раздруса ръката му, потупа го одобрително по гърба и отново му каза, че се е справил добре. Именно Блайт бе информирал Артър при последния им разговор, че държавата е снела показанията на племенника на Ерно и че Мюриъл просто се спасява, като обвинява Джилиан. Джексън Ейърс, който в интерес на клиента си бе настоял за пълна секретност, бе скрил Колинс някъде в Атланта и бе отказал да потвърди пред Артър онова, което несъмнено бе споделил с Блайт. Бе казал само едно: „Твоят човек не го е направил. Не е бил там. Останалото е без значение. Страхотна работа, Рейвън. Никога не съм мислил, че ставаш за нещо като защитник, но явно много съм бъркал. Страхотна работа“.

Истината за Колинс можеше да изплува по време на слушането на гражданския иск, особено ако държавата се заинатеше и откажеше да влезе в споразумение. Артър се надяваше по обратния път да обсъди с Роми намеренията му да потърси компенсация. Предния ден бе информирал Рей Хорган, че очаква да поеме гражданския иск на Роми и че ако това стане, смята да напусне фирмата.

Артър и Памела влязоха в караулката и подадоха единия панталон и една риза на дежурния, който отказа да ги вземе.

— Ония отвън, с преподобния Блайт, донесоха костюм. Струва поне петстотин долара, ако не и повече. — Лейтенантът, който беше бял, се огледа тревожно: разбираше, че е най-разумно да си държи устата затворена.

След малко дойде и самият Блайт. Придружаваше го много впечатляващ мъж, висок и мъжествено красив, великолепно облечен, афроамериканец. Лицето му бе познато на Артър отнякъде. Не беше местен, в това Артър нямаше съмнения. Някакъв герой, беше всичко, което Артър можеше да си спомни, може би атлет.

Дежурният вдигна телефона и след няколко минути се появи директорът на затвора Хенри Маркър. Също чернокож, той се отнесе с видима симпатия към Блайт и покани цялата група да го придружи. След като минаха през първата врата, Артър и Памела завиха в посока, в която досега не бяха ходили, и влязоха заедно с всички в иззиданата с оранжеви тухли сграда на администрацията. И тук имаше охрана и блиндирани врати, но целта беше различна: да се задържат затворниците отвън, а не вътре.

Качиха се на втория етаж и там Маркър ги въведе в офиса си, обширен, но икономично обзаведен. Ромео Гандолф неспокойно седеше зад писалището на директора в костюм и с вратовръзка. Когато влязоха, той смутено скочи: явно не знаеше какво се очаква от него в този момент. Най-сетне му бяха свалили белезниците. Неспособен да се сдържи и макар да бе плакал доста през изтеклата седмица, Артър веднага се разплака отново и видя, че по бузите на Памела също се стичат сълзи. Междувременно Блайт се хвърли върху Роми и го прегърна.

Директорът бе подготвил няколко документа за подпис. Артър и Памела ги прегледаха, докато Блайт дръпна Роми в другия край на стаята. Артър ги чу да се молят заедно, след което последва разгорещен разговор. След това Роми изписа с труд името си под документите и всички бяха готови да тръгват. Маркър ги придружи до входа. Електронната ключалка щракна и директорът като иконом отстъпи крачка встрани, за да им направи път. В същата секунда Блайт ловко се промуши между Артър и Памела и застана до Роми в мига, в който слънчевата светлина озари лицето му.

Операторите с камерите отпред се заблъскаха. Разнесоха се викове. Блайт подхвана Роми за лакътя и го насочи към подиума на паркинга. Покани Артър и Памела и ги настани на втория ред, зад себе си и Роми. Памела беше подготвила за Роми кратко изявление и му го даде в ръката, но Блайт го взе и му пъхна друг лист. Роми послушно започна да чете, после спря и се огледа безпомощно. Брат му се качи и прочете няколко от думите. Едва сега Артър схвана какви усилия са били положени, за да може Роми да прочете преди десет години подготвеното от друг и записано на касета самопризнание. И както си стоеше на подиума, отново осъзна чудовищността на стореното на Роми Гандолф — това и върховното удовлетворение за него и Памела да знаят, че са насочили силата на закона в полза на Роми и че законът е поправил една несправедливост, която пак той бе причинил. В този миг Артър вярваше, че дори да го хване алцхаймер ще запомни този ден до края на старините си.

Гандолф вече се бе отказал от заявлението. Кавалкадата от репортери и оператори бе вдигнала облак прах от застлания с чакъл паркинг и Роми мигаше и триеше очите си.

— Не мога да кажа нищо, освен благодаря на всички — простичко изрече той.

Репортерите продължаваха да го обстрелват с едни и същи въпроси: как се чувства на свобода, какви са плановете му. Роми каза, че мечтае за голяма пържола. Блайт обяви планове за отпразнуване в църквата. Пресконференцията приключи.

Гандолф скочи от платформата и Артър си проби път напред, за да се добере до него. В предварителния разговор по телефона се бяха споразумели, че Роми ще пътува с тях по обратния път. Артър бе започнал да проучва перспективите Роми да си намери работа. Трябваше да обсъдят и гражданския иск. Но когато Артър го насочи към задния паркинг, Роми се дръпна.

— Аз май ще тръгна с тях — каза той. Дори да съзнаваше, че разочарова Артър, не му личеше. Но на лицето му бе изписано любопитство. — Каква ти е колата? — Артър се поусмихна и назова марката и модела. Роми обходи с поглед паркинга, но когато видя лимузината, очите му светнаха. — Нее… с тях съм — настоя той. Все пак изражението му оставаше неуверено. Хората на Блайт държаха няколко по-напористи репортери надалеч. — Искам да ти благодаря за всичко, което направи… наистина. — И му подаде ръка. Артър осъзна, че двамата с него за първи път се докосват. Ръката му бе странно мазолеста, макар и тясна като на дете. Гандолф я подаде и на Памела, а тя го прегърна. — Казвах ти да се държиш за мен — каза й той. — Ще си намеря жена хубава като теб, обаче черна. Ще бъда богат. И ще си купя акции. — В този миг красивият мъж, който придружаваше Блайт, дойде да прибере Роми. Роми тръгна с него и не се обърна да погледне адвокатите си…

Вече напускаха Ръдярд, когато Памела каза на Артър кой е мъжът: Милър Дъглас, известен адвокат от Ню Йорк, специалист по защита на гражданските права. Вече нямаше съмнение кой ще поеме тегобите по гражданския иск на Роми. Роми щеше да подпише договор за наемане на услугите му още в лимузината, ако вече не го бяха направили в офиса на директора. Артър отби на банкета, за да се окопити от новината.

— Това е ужасно! — въздъхна той. Памела, все още достатъчно млада и далеч от бизнес страната на закона, сви рамене.

— Не мислиш ли, че това е правилният за него адвокат? — каза тя. — Нашата фирма никога не е поемала граждански дела.

Артър, който никога не се бе замислял над тази дреболия, продължи тихо да страда от иронията на развръзката. Роми беше свободен. Артър не беше. Хорган сигурно щеше гръмогласно да се изсмее, когато вземеше Артър обратно на работа — а това щеше да стане на цена, която щеше да се плаща години наред. Добре че Рей го бе помолил да премисли. „Честно казано, Артър — бе му казал той, — може да се окаже, че ще има засуха до следващия ти невинен клиент. Да кажем, десет-двайсет години“. Артър се замисли как да формулира обяснението си пред Рей, после се отказа. Макар да беше разочарование, изборът на друг адвокат от Ню Йорк идваше на второ място. Въпреки водовъртежа, съпровождащ освобождаването на Роми, безкрайните обаждания от репортери и ликуването в кантората, където Артър изведнъж бе разбрал, че има много симпатизанти, имаше нещо, което го глождеше, една точка, в която духът му търсеше да намери почивка… както сега.

Джилиан. „Моя Джилиан, моя Джилиан“, помисли си той и отново заплака. Мюриъл бе свършила чудесна работа в очернянето й. Два дни след като се бяха заловили с нея, „Трибюн“ се бе добрал до снимката на Джилиан след арестуването й от ФБР, направена през 1993, и я бе публикувал на първа страница заедно с материал от няколко хиляди думи за историята на нейното падение, почерпана от многобройни източници, като се започне с агенти от борбата с наркотици, адвокати и наркомани от улицата. Разказът за съдийката наркоманка бе стигнал до много от националните вестници, особено специализираните в клюки за известните личности. Само тук-там бяха сметнали за справедливо да споменат, че Джилиан е била чиста, когато са я съдили, както и сега.

Като адвокат на Джилиан, за Артър бе неприемливо да й се обажда и да я утешава. А и все още се чувстваше прекалено засегнат, за да го направи. На всичко отгоре, доколкото можеше да си спомни, тя дори не му се бе извинила. Може би, казваше си той, ако бе направила някакво усилие да изрази съжалението си за това, че го е измамила, може би тогава щеше да се намери някаква пътека през джунглата от противоречиви задължения към неговия клиент. Дни наред той преглеждаше записаните обаждания на всеки половин час и дори излезе в понеделник по обяд, за да провери пощата у дома си. Може би бе изразил укорите си прекалено сурово, а язвителните думи на раздяла за „историята на нейния живот“ бяха излишни. Напълно възможно беше тя да се държи настрана заради юридическите тънкости на ситуацията. А най-вероятно просто се бе отказала, смазана от сбъдването на собствените си думи за обречеността на връзката им. Преди три нощи се бе събудил със студена пот на челото от кошмар, че отново е посегнала към бутилката. След това, секунда по-късно, се сети, че нейният проблем не беше в бутилката. Но това не бе сложило край на тревожещите го фантазии, в които я виждаше да изчезва под дъжда из тъмните входове бог знае къде.

Стигнаха в града и Артър паркира до сградата на Ай Би Ем, но когато двамата с Памела тръгнаха да влизат заедно, се поколеба. Изведнъж схвана, че вече не е адвокат на Роми Гандолф. Въпреки разочарованието си и след изпаряването на състоянието, до което като верен син на баща си той никога не бе вярвал, че ще се добере някога, той изживя миг на истинско освобождение. Беше носил дълго непосилно бреме, беше залитал под него понякога, но го бе извлачил до края и имаше много причини да чувства облекчение.

Артър целуна с чувство Памела по бузите пред високите въртящи се врати на сградата и я увери, че тя е велик адвокат. След това, обхванат от страх и мрачни опасения, извървя пеша четирите преки до „Мортън“. Джилиан не беше на щанда. Колежката й, Аржентина, се наведе внимателно, за да не остави следи от пръстите си по безукорно чистото стъкло, и тихо обясни, че Джилиан не е идвала на работа цяла седмица — нито тук, нито в магазина в Ниъринг.

— Репортерите са разбойници — прошепна тя. — Мисля, че е напуснала.

— Напуснала ли?

— Така чух да казват. Не я очакват да се върне. Казват, че щяла да заминава.

Артър си тръгна. Докато вървеше покрай огромните магазини, обмисляше възможностите. Нямаше абсолютно никакъв опит като стратег по сърдечните проблеми и дори сега продължаваше да се чувства прекалено наранен, за да е сигурен какво точно иска. Но в крайна сметка не можеше да изневери на себе си. Артър Рейвън не можеше да бъде майстор на изящните ходове и не знаеше какво е това стил. Ако знаеше нещо, то бе как да върви напред с равно темпо.

В дома на Дъфи Мълдоър имаше поне един доволен да го види. Лицето на Дъфи се озари от радост още докато се бореше с веригата на вратата.

— Артър! — извика старецът и го прегърна, докато Артър влизаше в малкото антре. Не пусна ръката му и явно изгаряше от желание да чуе подробностите от последната седмица, готов да влезе в дружески разговор между защитници, които рядко имат повод за празнуване. Но погледът на Артър вече бе открил Джилиан, която в отговор на вдигнатия от Дъфи шум се бе появила на стълбището. Личеше си, че е чистила, защото бе облечена съвсем семпло с дрехи, каквито Артър изобщо не можеше да си представи, че има. Тънките й бели крака се подаваха от протрити къси панталонки, а ризата й беше с навити ръкави. Беше си сложила гумени ръкавици и — за пръв път, откакто Артър излизаше с нея — нямаше грим. Зад нея видя куфар.

— Свърши — обяви той. — Пуснаха го.

Джилиан го поздрави, погледна нагоре в слабата светлина на тясното стълбище и сложи крак на най-долното стъпало. Междувременно Дъфи се бе сетил, че е най-добре да изчезне.

— Мога ли да те прегърна? — попита тя.

Пуснаха се след най-малко минута и седнаха на стъпалата. Джилиан, която никога не бе проронвала сълза, заплака, а Артър, който почти не бе спирал, се наслаждаваше на изключителното удоволствие отново да е до нея. За свое притеснение и неудобство той установи, че има страхотна ерекция. И Джилиан бе почувствала прилив на желание, но бе възприела прегръдката му повече като братска. И двамата нямаха представа какво ще се случи сега.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя уморено вдигна ръце.

— Не съм друсана, ако това те безпокои. Дъфи се погрижи да не стигна дотам.

— Заминаваш ли?

— Трябва, Артър. Пати Чонг, познаваме се от юридическия факултет, се съгласи да ме вземе като помощник във фирмата си в Милуоки. Ще правя разследване по делата. Може би след време, ако всичко върви нормално, както ти сам ми подсказа, ще мога да кандидатствам да ми върнат правата. Но трябва да се махна от тук. — Тя поклати глава. — Дори аз, Артър, най-после реших, че съм изтърпяла достатъчно. Вчера стигнах дотам, че пратих Дъфи до магазина, за да ми вземе едно лекарство по рецепта. Онази снимка… — Тя стисна очи. Снимката бе направена, когато бе съкрушена, смазана от отчаяние и след безсънна нощ, преминала в разпити от агентите на ФБР, и Джилиан изглеждаше като смахната старица. Косата й бе разчорлена. И разбира се, погледът в очите й бе мъртъв.

— Щях да се зарадвам, ако се беше обадила — каза той. — Щеше да е ужасно да дойда и да разбера, че си заминала.

— Не можех да ти се обадя, Артър. Не можех да те моля за съчувствие, когато всеки удар с бича по мен беше от полза за Роми. Освен това — допълни тя — беше ме срам. И страх от това как ще реагираш. И бях объркана. Не можех да остана тук, Артър, а знаех, че ти никога няма да тръгнеш.

— Не мога — каза й той. — Заради сестра ми.

— Разбира се — отговори тя.

Беше доволен, че го бе казал, защото благодарение на това в него нещо се отвори като шлюз. Естествено, че не беше истина. Той можеше да замине. Хората във „Франц Сентър“ щяха да се грижат за Сюзан. Майка му можеше най-сетне да намери начин да бъде полезна. И ако всичко друго се провалеше, можеше да вземе Сюзан там. Кантората дори имаше клон в Милуоки. Можеше нещо да се уреди. Всичко щеше да се уреди. Дори между тях двамата. В него отново вземаше връх по-добрата му страна.

— Не знам защо правя някои неща, Артър — призна му тя. — Опитвам се да се разбера от години… мисля, че ставам по-добра, но ми предстои дълъг път. И все пак мисля, че по някакъв начин съм се опитвала да се опазя. Както и да е… оказа се толкова лошо, колкото те предупреждавах. Трябва да ми го признаеш.

— Щеше да ти е много по-лесно с някой до теб, Джилиан.

— Този някой не можеше да си ти, Артър. Това бе част от проблема. — Това му прозвуча като извинение и тя го прочете в очите му. Но бе наясно със себе си. — Зная какво е да желаеш някого, Артър. Познавам това чувство много добре. И се кълна, че никога не съм искала да ти причиня болка.

— Вярвам ти.

— Наистина ли?

— Сигурен съм, че много по-силно си искала да нараниш себе си.

— Сега вече говориш като Дъфи.

— Говоря съвсем сериозно. Ти работиш срещу самата себе си. Просто е забележително.

— Моля те, Артър. Писна ми от анализи на характера ми. И не бих искала да се занимавам с това насаме. Този период, Артър, беше много, много труден за мен. Имаше вечери, когато съм стискала стола така, че кокалчетата на пръстите ми побеляваха. Бях забравила какво е да си в криза на абстиненция.

Артър се замисли. После каза:

— Искам да бъда с теб, Джилиан. Да замина с теб. Да живея с теб. Да те обичам. Искам това. Но трябва да осъзнаеш колко много усилия си положила да се унищожиш. За да не го направиш пак, когато сме заедно. Ако можеш да ми обещаеш, че ще разбереш това и ще се пребориш с него, заради двама ни…

— Моля те, Артър. Не съм нито тъпа, нито сляпа. Съвсем ясно разбирам що за жалка донкихотщина е това да станеш, за да паднеш пак. Но е безнадеждно, Артър.

— Не е безнадеждно — каза й той. — Изобщо не е. Мога да ти дам това, от което се нуждаеш.

— И то е? — Искаше в гласа й да прозвучи скептицизъм, но понеже думите идваха от Артър, тя веднага му повярва.

— Себе си. Аз съм твоят човек. Аз мога да ти кажа нещо, което мисля, че не си чувала досега. — Той я хвана за ръцете. — Погледни ме сега и слушай. Само слушай…

Красивото й лице се обърна към него и интелигентните й очи го погледнаха.

— Прощавам ти — каза той.

Тя продължи да го гледа още известно време. После помоли:

— Кажи ми го пак.

— Прощавам ти — повтори Артър, без да пуска ръцете й. — Прощавам ти, прощавам ти, прощавам ти. — И после й го каза още няколко пъти.