Скот Търоу
Обратими грешки (18)

17.

13 юни 2001

История

Ерно Ердай прекара нощта заключен в специално отделение към общата болница на околия Киндъл. Когато съдебните шерифи го докараха в инвалидна количка — Ерно не изглеждаше никак доволен, че се налага да я използва — Лари дойде да види може ли да помогне с нещо. Напрягайки силите си до краен предел като старец, Ерно се надигна, след което Лари и заместник-шерифите го съпроводиха внимателно до свидетелската банка и донесоха кислородната бутилка. Предстоеше кръстосаният разпит. Макар Ерно категорично да бе отказал разговор с Мюриъл преди разпита, Лари предполагаше, че няма да има нищо против да поговори с него като с колега, както Ерно, изглежда, все още предпочиташе да гледа на полицаите. Когато шерифите се оттеглиха и Ерно нагласи накрайниците на кислородния апарат в носа си, Лари се позабави край него, сложил ръка върху потъмнелия от времето орехов парапет. Възхищаваше се на Церемониалната зала, запазена за ритуалите по официалното встъпване в длъжност на висши съдебни лица, както и за слушане на граждански дела, и се наслаждаваше на вече забравеното умение, съхранено за поколенията в старата съдебна палата, макар да оставаше враждебно настроен към всичко останало, свързано с федералната система.

— Значи рак на белите дробове? Пушиш ли, Ерно?

— Като хлапе. И във Виетнам.

— И откога знаеш, че си болен?

— Стига, Лари. Знам прекрасно, че вече си изчел цялото ми досие.

Папката беше изнесена тихомълком от Ръдярд още миналата нощ и докарана тук. Поне половината персонал в дирекцията на затвора и прокуратурата щеше да загуби работата си, ако Лари признаеше това. На всичко отгоре, задължението да се прегледа медицинската документация беше на Мюриъл. Двамата с нея бяха останали почти до три през нощта — търсеха в живота на Ерно нещо, за което да се захванат.

Лари попита Ерно как се справя семейството му.

— Е, жената е виждала и по-добри дни, особено след тазсутрешните вестници.

— Децата?

— Нямаме деца, Лари. Така и не успяхме да си направим. Имам само племенник. Как са твоите деца, Лари? Две момчета, така ли беше?

— Така — потвърди Лари и описа изпълненията на Майкъл и Дарел. После си спомни нещо, извади от джоба си клечка за зъби и я предложи на Ерно. Ердай не скри удоволствието си и веднага я сложи в ъгъла на устата си.

— Вътре не ни глезят с такива неща. Обзалагам се, че не си се замислял за възможностите на клечката за зъби като смъртоносно оръжие, Лари.

— Вътре може и да е.

— Вътре винаги ще се намери някой, който да ти изчовърка окото с нея.

— Какъв е животът на едно бяло ченге в затвора с всичките игри и забавления там?

— Какъвто си го направиш, Лари. Наистина… просто нямаш друг избор. Гледам да не се навирам в очите на никого. Имам едно голямо предимство пред повечето съкафезници: знам, че мога да оцелея и в най-дълбокото блато — доказал съм го още като малък. Хората в тази страна, Лари, се чувстват прекалено сигурни. Само че човек никога не е в пълна безопасност. Мястото, където в момента се намираме, има за задача да ни доказва именно това.

Лари реши да запомни тази мисъл. Всъщност разговорът досега вече му беше дал няколко ценни указания, които щеше да сподели с Мюриъл в мига, в който тя се появеше. Ердай го попита как е.

— Какво да ти кажа, Ерно, снощи не успях да се наспя. И знаеш ли защо?

— Мисля, че се досещам.

— Това, което все още не схващам, е каква тръпка ти носи цялата тази разправия.

Ерно премести с език клечката от другата страна на устата си.

— Разбирам те, Лари, но ако се бе отзовал на писмото ми, което ти написах, щях да ти кажа точно както казах на тях. Работата е сериозна, Лари. Съжалявам, ако онова, което казвам, ви направи да изглеждате зле — говоря за теб и твоята приятелка, — но не съм първият, който иска да си отиде от този свят с чиста съвест.

„Ти и твоята приятелка“. Лари реши да запомни и това. С годините Ерно бе чул маса неща, докато висеше с полицаите по барове като „При Айк“ например. Провокиран в известна степен, Лари реши да изостави маската на добронамереност и впи мрачен поглед в Ердай. Той като че ли го очакваше и загадъчен и невъзмутим, отказа да сведе очи. Лари почувства, че макар да го познава отдавна, така и не е разбрал що за човек е. Нямаше никаква представа за размера на подводната част на айсберга. При всички положения, впечатлението му за Ерно бе, че не е някой, който ще си изпусне ей така нервите в бар или ще лъже заради едното удоволствие. Но мъглата като че ли започваше да се разсейва. Светът бе пълен със сърдити хора като Ерно, решени да си разчистят сметките с когото могат, преди да легнат в ковчега.

Мюриъл забързана влезе в залата. Томи Молто, участник заедно с нея в процеса преди десет години — по онова време неин началник, днес неин помощник — вървеше зад нея, както и Керъл Кийни, апелативният адвокат, останала съпричастна към делото, докато то се бе влачило из системата. Томи беше надебелял и изглеждаше угрижен, което бе типичното му изражение. Бузите му се бяха свлекли и беше започнал да заприличва на булдог, но Лари винаги го бе харесвал, защото според него този човек през целия си живот се бе старал да дава най-доброто от себе си. От друга страна, Керъл беше объркана и абсолютно изплашена — и здраво стискаше тънките си устни. Беше слабичка блондинка, адвокатка от три или може би четири години, и би трябвало да се досети какво може да последва, след като Артър бе завел молбата си, но вместо това просто бе хвърлила папката на бюрото на Мюриъл с мнението, че назначаването на съдия Харлоу за слушащ делото е по-скоро в тяхна полза. Всеки в прокуратурата би й казал, че това са пълни глупости, но от друга страна, за Лари самото присъствие на Керъл в прокуратурата беше мистерия.

Рейвън, който бе дошъл в компанията на русата си помощничка, спря пред масата на Мюриъл, като изпревари Лари с една-две крачки. Докато Мюриъл изпразваше съдържанието на куфарчето си, Артър замънка нещо за свидетел на защитата, който чакал в стаичката. Мюриъл беше спала не повече от един-два часа, но изглеждаше оживена от предстоящото предизвикателство, независимо от факта, че както сутрешните вестници, така и телевизията я бяха направили на нищо. Преподобният доктор Карнелиън Блайт от Саут Енд, за когото, изглежда, всяка обида срещу американски чернокож беше равносилна на поробване, вече бе заявил, че взема Катерицата под опеката си, и се бе захванал с организирането на протестни маршове и даване на пресконференции на стълбището на съдебната палата още в зори, използвайки Гандолф като претекст, за да поднови вече омръзналите на всички жалби за бруталния характер на обединената полиция в околия Киндъл. Нищо, че до вчера вероятно дори не бе чувал за Роми.

— Не ме интересува, Артър — отговори Мюриъл. — Няма да оспорваме, че е получила тъпото писмо. Така че няма нужда да я призоваваш.

Когато Артър се обърна, Лари му подаде ръката си и той с радост я стисна. Някогашните прокурори по правило гледаха на прекараните в прокуратурата дни като на славни времена, може би защото с носталгия си спомняха за тях като за момента, преди да започнат да се продават за пари.

— Предполагам, след вчера сте затрупани с предложения от Холивуд? — попита шеговито Лари. В интерес на истината лицето на Артър не бе слизало от телевизионните екрани цялата вечер. Той не бе спрял да повтаря, че очаква Мюриъл да се появи на следващия ден и да моли Роми Гандолф да й прости. Шегата допадна на Артър. След като той отиде да намери свидетеля си, Лари попита Мюриъл: — Какво искаше?

— Става дума за Джилиан Съливан. Призовал я е, за да удостовери автентичността на писмото на Ерно в случай, че му бъде необходимо при повторния разпит.

— Тя ли е била! — всъщност Лари бе зърнал Джилиан в коридора, но понеже не я бе виждал бог знае от колко години, само регистрира, че лицето му е познато отнякъде. Не изглеждаше никак зле, особено като се имаше предвид къде е била — беше все още стройна, бледа и студено привлекателна. В прокуратурата хората винаги сравняваха Джилиан и Мюриъл — звездите на две поколения, — но според Лари за никакво съревнование не можеше да става и дума. Джилиан беше интелектуална и дистанцирана, тя властваше над останалите, макар да познаваха нея или баща й още от времето, когато бе ходила в енорийското училище. На свой ред Мюриъл беше непосредствена, имаше чувство за хумор и намираше време за хората. Колко поучително, че Джилиан трябваше да залезе, а Мюриъл да изгрее.

А той беше уверен, че Мюриъл за пореден път ще оправдае вярата му в нея. Тя разположи прецизно папките по масата. Сигурно обмисляше последните подробности по онова, което предстоеше да се случи. Вярно, че напоследък не идваше в съда толкова често, но за Лари си оставаше най-добрия адвокат. Най-добрата в съда. Най-добрата в офиса. Може би най-добрата свалка в неговия живот и вероятно единствената жена, която познаваше, способна да чуе и почувства същия ритъм, който чувстваше и чуваше той в света на съдилищата, полицаите и престъпленията — неговия свят. Краят на връзката им със сигурност бе най-ниската точка в цялото му съществуване като зрял мъж. Гледаше я и не можеше да си представи, че тази жена е била щастлива да му позвъни по телефона, а той се е радвал по детински да чуе гласа й. Онова, което не бе разбрал в младите си години, бе красотата на улегналия живот.

Артър не страдаше от големи илюзии относно таланта си в съдебната зала. Беше организиран и честен, понякога убедителен, но рядко биваше взривяващ. Само че не можеше да си представи друг начин на живот. Суматохата около големите дела никога не го уморяваше. Не обръщаше внимание на напрежението, което други адвокати усещаха като струна, стягаща топките им, докато в залата възбудено се говори, а съдията удря с чукчето. Никъде другаде събитията, способни да променят живота на едно общество, не се формираха и определяха така бързо и толкова открито, както в съдебната зала. Всички — адвокати, ищци и ответници, обвинители и защитници, наблюдатели и кибици — разбираха еднакво добре, че пред очите им се твори история.

Колкото и да се наслаждаваше на това, той с облекчение излезе навън и мина по пустия коридор до малката стаичка за свидетели. Чукна на вратата и влезе. Джилиан бе седнала до прозореца, замислена както обикновено и загледана навън. Чантичката й беше в скута, а краката й, обути в бял чорапогащник, бяха деликатно кръстосани при глезените. Вниманието й вероятно бе привлечено от преподобния Блайт, който говореше през мегафон на площадчето долу. Артър имаше уговорена среща с Блайт вечерта. Преподобният, плешив и изключително умен, човек с големи постижения и още по-голямо его, несъмнено щеше да се опита да манипулира по някакъв начин случая Гандолф за свои цели. Артър очакваше срещата с тревожно чувство, но не тя го вълнуваше в момента.

Когато видя Джилиан, нещо в него се раздвижи. През дните след пътуването им до Ръдярд с БМВ-то той сядаше в колата и възбудено се опитваше да долови следа от парфюма й. Въпреки че пак бе оплескал нещата вчера пред входа на „Мортън“, продължаваше да усеща, че е навлязъл в някаква връзка с тази жена, та макар и това да се дължеше само на съпричастността им към делото Гандолф. Джилиан Съливан!

— Здравей, Артър — Тя се усмихна и стана.

Той й обясни, че Мюриъл се е съгласила да признае, че Джилиан е получила писмо от Ерно. При това положение не се налагаше да я призовава, понеже показанията й ставаха излишни.

— Това е всичко — каза той. — Не знам как бих могъл да ти благодаря за помощта. И за смелостта.

— Нищо особено, Артър.

— Наистина съжалявам за това, което е написано в днешните вестници за теб. — Както „Трибюн“, така и „Бюгъл“ — водещите ежедневници — бяха надушили осъждането на Джилиан и алкохолизма й, за да хвърлят съмнение върху присъдата на Роми. Макар през последния месец Артър да бе имал същите съмнения, прекараното в нейната компания време ги бе разсеяло до степен да се почувства засегнат от нейно име от атаката в пресата.

— Само няколко реда, Артър. Очаквах нещо по-лошо.

— Чувствам се, като че ли аз съм те натопил — каза той. — И искам да знаеш, че никога не съм се съмнявал.

— Би било много нетипично за теб да се възползваш, Артър. Не бих си го и помислила.

— Благодаря ти.

Двамата се усмихнаха неуверено. После той й подаде ръка. Беше му болно, че я оставя да излезе от живота му, но нямаше избор. Вместо да поеме ръката му, Джилиан разглеждаше чантичката си, сякаш в нея се съдържаха не нужните на една жена неща, а решението на някакво ужасно предсказание.

— Артър, мога ли да кажа няколко думи за случилото се между нас снощи?

— Не — моментално отговори той. Снощи за момент бе загубил разсъдъка си и бе дал воля на фантазиите си. Но днес не искаше да си спомня за това. Най-дивите му надежди се крепяха единствено на абсолютната им интимност. — Говорих, без да мисля. Държах се крайно непрофесионално. Надявам се да ме разбереш… аз съм просто недодялан. Или както там се нарича. Това е истината. Нали разбираш, Джилиан, трябва да има някакво обяснение, когато един мъж е ерген на трийсет и осем години.

— Артър, аз самата не бях омъжена на трийсет и осем. И едва ли ще бъда на четиридесет и осем. Не бъди толкова жесток към себе си.

— Но ти си сама, защото така желаеш.

— Не е съвсем така, Артър. Може да се каже, че и аз съм непохватна по свой начин.

— Спри, Джилиан. Аз съм обречен. Знам, че съм. Светът е пълен с такива като мен, които просто не умеят да общуват. Няма начин да се променя. Така че не се опитвай. — Той отново й подаде ръка, но тя се намръщи. Той обясни, че съдията всеки момент ще открие заседанието, и двамата излязоха от стаичката за свидетели. В коридора Джилиан го попита дали Ерно е готов. — Вложихме всичко, за да го подготвим, но ще се разбере, когато застане под прожекторите. Знаеш как е.

Тя надникна за секунда през малките прозорчета на вратата към залата.

— Сигурно ще е много драматично.

— Защо не влезеш? — предложи й той. — Стига да имаш време, разбира се.

Тя се замисли.

— Честно казано, любопитна съм, Артър. Наистина съжалявам, че не чух Ерно в Ръдярд. Не знам дали е заради вестниците, или нещо друго, но все по-силно чувствам, че не ми е безразлично. Но няма ли да е… необичайно, ако сега вляза там?

— Ще попитам дали някой има нещо против — обеща той, отвори тапицираната с кожа врата и повика пристава, за да му съобщи, че Джилиан е с него, така че трябва да й се намери място.

Както бе очаквал, Мюриъл нямаше нищо против Джилиан да присъства. В крайна сметка елемент на нейното поведение в залата бе да се преструва, че не я е грижа дали в съда са дошли Господ и всичките му ангели, за да проследят начина, по който ще проведе кръстосания разпит. Когато съдия Харлоу се възкачи на престола си, Артър помоли да се приближат. Харлоу беше достатъчно върлинест, за да придърпа стола си и да се надвеси през писалището, а Артър попита дали съдът би имал нещо против присъствието на госпожица Съливан — съдията, произнесла присъдата над Роми Гандолф — и накратко обясни как се е стигнало до идването й тук.

— Джилиан Съливан значи? — попита Харлоу. Погледна я, присвил очи зад дебелите лещи на очилата си. — Онази същата?

Артър кимна. Съдията попита Мюриъл дали има възражения.

— Възразявам срещу факта, че не сме били информирани, когато е получила писмото, но ми е безразлично дали е тук, или не. Тя няма роля в слушането на това дело.

— Предполагам, тя би искала да се увери, че е така — коментира Харлоу и допълни: — Не бих казал, че мога да я обвиня. Добре, да почваме.

Съдията отпрати адвокатите по местата им, но докато се връщаха, Артър забеляза, че всички — Мюриъл, Томи Молто, Керъл Кийни, Лари, дори самият съдия и естествено Артър — гледат Джилиан, която седеше перфектно облечена и абсолютно невъзмутима на последния ред до пътеката. В този миг Артър осъзна, че тя е права. Джилиан имаше свой залог в това дело, при това може би по-истински от този на повечето от останалите. Защото в известен смисъл тя бе обвиняемата тук. Важното сега бе дали преди десет години, по една или друга причина, тя бе произнесла присъда, повлияна от обратими — и фатални — грешки. Джилиан изтърпя погледите им, без да мигне, макар всички те да се нуждаеха от отговор.