Скот Търоу
Обратими грешки (40)

39.

23 август 2001

Първи

Първо правиха любов. Изчукаха се нетърпеливо. На паркинга пред Ейърс беше споменала за говорене, но той се досещаше какво ще последва. Не бяха изминали и трийсет секунди след като влезе, и двамата бяха вплетени един в друг, а той не беше сигурен кой е започнал пръв. Нямаше никакъв смисъл човек да се съпротивлява на това. Нямаше да е нито за по-добро, нито за по-лошо.

Но и двамата не изглеждаха шокирани, напротив, чувстваха се много уютно. Стигнаха докрай, до това извечно място, където удоволствието се превръща в смисъл от съществуването ни на земята. На самия финал в един момент, когато си разменяха местата, нейната ръка беше върху него, неговата — в нея, и всеки държеше пръст върху бутона на другия, а когато очите й за миг се отвориха, тя го погледна с усмивка, която бликаше от екстаз.

След това останаха да лежат на мокета, който той още не бе сменил. Голи и мълчаливи.

— О… — обади се първа Мюриъл. — Това беше върхът.

Той повтори думите й, после стана и отиде в кухнята за по бира. Когато се върна, седна на едно от стъпалата на стълбата, оставена от бояджиите.

— Та… — започна той, — аз разбирам това като au revoir.

— Това ли мислиш, че съм дошла да ти кажа?

— Не е ли така?

— Не съвсем.

— Окей, кажи ми тогава онова, за което си дошла.

Все още гола, тя седна и се подпря с ръце отзад. Лари се запита какво е станало с гърдите й. Никога не бе имала с какво да се похвали, но сега виждаше бобени зърна в чиния. Не че той самият можеше да предложи нещо забележително с провисналия си корем, отпуснат върху поомекналия му член. Животът беше жесток.

— Лари, аз мислих много. Искам неща, които взаимно си пречат.

— Например?

— Нали се кандидатирам за областен прокурор.

— Кандидатираш се. Кое е следващото в списъка?

Тя го изгледа.

— Мислиш ли, че нещата щяха да бъдат кристално ясни, ако ставаше дума за твоя живот?

— Щеше да е моят живот.

— Лари, как е възможно да ме чукаш с такава страст и десет минути по-късно да ме мразиш толкова силно?

— Обяснението е, че никога повече няма да те обичам с такава страст. Нали?

— Защо не се отпуснеш малко и не дойдеш да седнеш до мен и да направиш нещо глупаво, като да ме хванеш за ръка, и защо не ми заговориш, сякаш сме двама души, които се обичат, вместо да се държим като палестинци и израелци?

Не бяха от онези, които щяха да се държат за ръцете. Двамата с Мюриъл така и не бяха намерили златната среда. Бяха или напълно съединени, или тотално откъснати. Но той седна до нея на мокета, а тя мушна ръка под дебелия му бицепс.

— Прав си, Лари. Искам да успея в тази кампания. Но не съм сигурна, че финалът на онова дело ще ми позволи да спечеля. Както и да е, не мога днес да напусна дома на Талмадж… и причините за това са всякакви. Не мога да победя без него… това е жестоката истина. Лари, той просто не заслужава това от мен. Разбираш ли, трябва да се изправя пред него и да му заявя в очите, че бракът ни не се развива добре. Но никога досега дори не съм му намеквала за това.

— И мислиш, че това ще оправи нещата?

— Виж, когато се омъжих за Талмадж, нещата изглеждаха на кантар. Нямам предвид, защото и двамата бяхме амбициозни — истината е, че точно това се получи и никога няма да е проблем. Говоря по-скоро за начина, по който виждам себе си и гледам на него. Ти си този, който ми отвори очите. Но аз ще се преборя с това заедно със съпруга ми, а не с теб. Докъдето и да ни доведе това.

Той изведнъж осъзна, че тя му предлага да чака в готовност. Казваше му, че все още могат да имат шанс.

— А аз какво да правя междувременно? Казах ти, че не мога да живея по средата.

— Чух те. И изобщо не ти предлагам живот в тайно обожание. И за двама ни е най-добре това да спре. Споделям с теб какви мисли ми се въртят в главата. Но не съм ясновидка и не мога да предположа какво ще се случи в крайна сметка. Ти преди десет години ми каза, че слагаш край на брака си, а адресът ти е все още същият.

— Става дума за различни неща.

— Разбираш ме какво искам да ти кажа.

Наистина я разбираше. Погледът му бе забит в мокета. Членът му, който винаги го бе забърквал в какви ли не неприятности, се бе спаружил. Но не това беше болката му. Отчаяно искаше да остане ядосан, защото това щеше да удържи другото, което напираше в него. Междувременно ръката й го стисна още по-силно.

— Виж… трябва да ти кажа още нещо. За случилото се по онова дело… на Гандолф. Какво беше разкрито и какво не беше. Голяма част от всичко това е по моя вина. Вече го разбрах. Ти ми каза, че не си като мен, но аз не те чух. Има основателна причина хората да казват да не сереш, където ядеш, и да не чукаш на работа. Но аз го направих. Защото исках да знам как е извън брака. Исках да изживея усещането.

— И как беше?

Тя го изгледа продължително.

— Дяволски приятно. — Помълча малко и допълни: — Но едновременно с това егоистично и глупаво. И непрофесионално. Така че ако има някой виновен по делото Гандолф, нека да съм аз. Както и да се отрази това на плановете ми. — Това му харесваше. Харесваха му много от нещата, които бе казала през последните няколко минути. В думите й звучеше честност. Обикновено Мюриъл можеше да се отнася жестоко с всеки друг, освен себе си. — Между другото — допълни тя, — като говорим за делото, готов ли си за най-смешното?

— Малко хумор няма да ми се отрази никак зле в момента. — Но когато му разказа за Джилиан, която била купувала наркотици по улицата, не повярва: — Няма начин.

— Днес реших да проверя клюката. Обадих се на Глория Мингам в Агенцията за борба с наркотиците. Технически погледнато, това не са неща за пред голямо жури, но въпреки това на Глория никак не й се говореше. Така че ми го пошушна на ухото.

— Имаш предвид буквално пошушна или говориш образно?

— Буквално.

— И какво беше?

— Пуф-паф.

Лари се изсмя.

— Джилиан е пафкала? Хероин?

— Очевидно.

— Има логика. Не можеш да вкараш игла в айсберг, нали?

— Глория призна, че е имало обвинения, но нищо не се е доказало. Защото всички свидетели били наркомани.

— Господи, какви лицемери! — въздъхна Лари.

— Федералните?

— Артър…

— Ами ако Джилиан не му е казала?

— Чудесно. И това ли трябва да му поднесем на тепсия?

— Не мисля — засмя се Мюриъл. — Според мен съдът ще намери, че Артър е имал възможност сам да се добере до тази информация. — Тя се усмихна злобничко, после подпря брадичката си. Мислите й се бяха отклонили в друга посока.

— Нова идея? — попита той.

— Може би. Нещо, свързано със случая. Ще трябва да го обмисля.

— И накъде отива този случай? Как го виждат отвисоко?

Тя помисли за секунда, след това го попита какво му е мнението за разказа на Колинс.

— Забележително изпълнение — призна Лари. — Абсолютно в стила на вуйчо му. Сигурно в рода им всички са родени артисти.

— Мислиш ли, че е бил там? В „Парадайз“?

— Колинс? Но аз знам, че е бил там.

— Така ли?

— Извадих обувките на Джъдсън от склада за веществени доказателства. Колинс беше прав. Цял ден висях на главата на момчетата, дето правят ДНК анализ. Те вече разполагаха с профил на Колинс от окървавената риза на Фароу и намериха достатъчно количество остатъчен материал в обувките. Виж, шест години е много време и те не могат да са съвсем категорични. От друга страна, не може да се прави съпоставка между ДНК в потта и в кръвта. И все пак намериха същите алели като от ризата. С две думи — обувките са на Колинс, не че ДНК анализът на нивото на деветдесет и първа е могъл да се произнесе по този въпрос. — Погледна я. Тя пиеше бира и обмисляше чутото. — Това променя ли нещо за теб?

— Нищо.

Значи и тя бе повярвала, че Колинс е бил на местопрестъплението.

— Добре, сега ще ти кажа нещо, в което не вярвам — каза той. — Не вярвам в историята за невинния наблюдател. Ерно е бил напълно прав, като го е заплашвал, че полицията ще се усъмни, че той е замесен в убийствата. Ти би ли влачила насам-натам трупове, ако нямаш нищо общо с убийствата?

— Странна история — призна Мюриъл. — Но семейните отношения понякога са необясними. Ти например знаеш, че Колинс е влачил телата, защото самият той ти съобщи това. Впрочем същото се отнася и до обувките.

— С други думи, не мислиш, че е бил пряко замесен?

— На дръжката и спусъка има само отпечатъци на Ерно и те са с кръвта на Луиза, така ли е, Лари?

— Нека бъдем по-точни — кръвта е нейната група. Не посмях да притеснявам момчетата и за кръвта… представяш си колко им бях омръзнал, а серологията беше дала достатъчно категоричен отговор. — Кръвта по револвера беше В-отрицателна. Само два процента от хората имаха такава кръвна група и Луиза беше сред тях. Джъдсън, Гъс и Колинс бяха все от нулева. Лари бе хранил голямата надежда, че тази на Ерно е В-отрицателна, но от болницата го бяха разочаровали. Но за Лари фактът, че Ерно бе стрелял, не изчерпваше всичко.

— Аз продължавам да не вярвам, че Роми не е имал нищо общо. Може би Ерно и Роми са се скарали с Колинс и Луиза. А сега Колинс само довършва започнатото от вуйчо му: да измъкне Роми, който е опрал пешкира.

— Вярваш ли, че Роми е от онези, които биха се пожертвали, Лари? Та той себе си не може да защити. И освен това няма никакви преки веществени доказателства, които да подкрепят тази теза.

Лари обаче имаше идея. Вече си бе осигурил помощта на неколцина кадети за утре. Беше издействал съдебна заповед за претърсване и се надяваше да открият под навеса на Ерно нещо взето от жертвите в „Парадайз“ в нощта на убийствата. Колинс бе споменал, че напоследък Ерно се е блазнил от идеята да изкопаят сами вързопа, но после е съобразил, че върху някои от нещата може да са останали отпечатъци на Колинс. Надеждата на Лари бе, че там могат да намерят и отпечатъци на Катерицата или негова ДНК.

— Ще имаш заповедта още преди десет часа и ти стискам палци, Лари, повярвай ми. Но ако не намерим нищо, което да уличава Катерицата, това ще означава още една голяма точка за тях. Засега всички криминологически анализи подкрепят Ерно и Колинс. Ако онези неща са там, както ни разказа Колинс, и ако на тях открием само негови и на Ерно отпечатъци, това е краят за нас. Нали се сещаш какво ще означава, Лари: нов процес.

— Нов процес?

— Е, можем да си правим оглушки пред Харлоу още година — година и половина, но ако погледнеш в резюме: показанията, отпечатъците, ДНК-то, и на всичко отгоре дневникът от архива, доказващ, че Катерицата е бил в ареста по време на убийствата… — Тя поспря, замислена за мащаба на онова, което бе казала. — Гандолф просто ще получи своя habeas. — Може и да имаше право за юридическата страна на закона, но той виждаше, че не й се иска всички тези лоши новини да стигнат с неудобни заглавия до челните страници на вестниците и да носят предимство на противника й. — И това не е най-лошото — допълни тя.

— Кое е лошото в такъв случай?

— Не можем да проведем същия процес наново.

— Заради Колинс ли?

— Колинс ни разказа две различни истории, по същество обвинявайки и оневинявайки един и същи човек. Той е наркопласьор и измамник и има в досието си три присъди по углавни престъпления. Може да възхвалява Исус на воля. Но яви ли се на свидетелската банка, заседателите ще си запушат носа. Проблемът ми е как да вкараме медальона като веществено доказателство.

— А защо не го направим по стария начин? Аз ще свидетелствам.

— Няма начин, Лари. Съдебната зала е място, където могат да станат много странни неща. Не ми се иска да си го признавам, но е имало случаи, когато ме е напушвало да прихна при показанията на моите собствени свидетели. И все пак досега не съм призовавала съзнателно на банката някой, за когото знам, че ще лъжесвидетелства. И няма да започна да го правя тепърва.

— Лъжесвидетелство?

— Ами така му казват, Лари, когато измисляш под клетва. — Тя го гледаше право в очите, но не както преди малко. Сега пред него бе Мюриъл Безстрашната.

— Би ли се съгласила да станеш обвинител, Мюриъл?

Тя се погледна — все още беше чисто гола — и отговори:

— Мисля, че ще трябва да се самоотстраня.

— Не, сериозно — каза той. — Би ли нарекла това престъпление?

— Мисля, че не е редно, Лари. Нещо повече, смятам, че е дълбоко нередно. И няма да допусна да свидетелстваш, че си намерил медальона джоба на Катерицата, при положение че не си.

Макар да я познаваше отдавна, Лари така и не бе успял да се убеди на практика колко силно вярва Мюриъл в принципа. Сега му се струваше, че казва каквото мисли. Само че тя никога не бе елиминирала собствения си интерес от сметките. Оставеше ли го да излъже, той щеше да разполага с лост срещу нея.

Лари се замисли над вариантите. Със съгласието на Артър те бяха върнали медальона на дъщерите на Луиза още през юни, така че нямаше никакъв шанс по него да се открият отпечатъци, доказващи, че е бил в ръцете на Катерицата.

— Ами ако призная, че по-рано съм излъгал? — попита той.

— Това е еквивалентно на низост при изпълнение на служебните задължения, Лари. Ще те уволнят на секундата. И ще можеш да се сбогуваш с пенсията си. И ще продължиш да нямаш никакви улики, поставящи медальона в джоба на Катерицата, освен ако полицаят, дето го е откраднал, не се яви и не си признае, а нали и двамата знаете, че това никога няма да се случи, освен ако и той не дава пет пари за пенсията си. Само че за нас вече ще е без значение.

— От къде на къде?

— Ти ще си признал, че си излъгал, за да осъдиш човек, нали така?

— За да осъдя убиец.

— Но кой ще гарантира, че не би го направил пак? Не забравяй, ти си единственият свидетел за много неща, случили се между теб и Роми, докато последният е бил под арест през октомври деветдесет и първа. Бъди сигурен, че при следващата ни среща в съда Артър ще се разплаче, че признанието е изтръгнато със сила… по някакъв начин. Единственият начин да го опровергаем, е да извикаме на банката полицай, за когото вече се знае, че лъжесвидетелства.

— И ще загубим самопризнанието на Катерицата?

— Най-вероятно. Както и медальона. И ще сме ти сложили кръста. Лари, трябва да знаеш, че в най-лошият случай, ако признаем, че си излъгал за медальона, и ако се разбере по някакъв начин, че си унищожил доклада на Дикерман, от Главната прокуратура на Съединените щати като нищо могат да те подведат под отговорност за затрудняване на правосъдието.

— Федералните?

— Ние сме във федерален съд, Лари, ако не си забравил.

— Мамка му… — Тези хора съдеха ченгета за развлечение и това беше част от несекващата борба между институциите на федералното и щатско правораздаване.

— Така че не можем да проведем процеса отначало, Лари.

Лари мразеше всички тези процесуални дивотии… и Мюриъл, когато се правеше на рупор на закона. Обгърна коленете си с ръце и се поинтересува не могат ли да се споразумеят с Гандолф, заменяйки смъртната присъда с дългосрочен затвор.

— Това е най-добрият вариант — съгласи се Мюриъл. — Но нали познаваш Артър. Кръстоносец на справедливостта. Та кръстоносецът вярва, че клиентът му е невинен. Кръстоносецът вероятно ще иска нов процес.

— И какво ще стане тогава? — Тя не отговори и Лари припълзя на четири крака и я стисна за ръката. — Не искам да чувам за затвори, Мюриъл. Не искам да ми се налага да се срещам с този тип на улицата. По-скоро бих поел риска да се явя в съда, да загубя пенсията си, да ме съдят за затрудняване и така нататък… Мюриъл, говоря ти сериозно. Обещай ми, че ще се явиш.

— Лари…

— Обещай ми, дявол да го вземе! Как беше името на онзи грък, дето влачил камъка нагоре и все не стигал до върха на планината? Сизиф? Аз не съм Сизиф, Мюриъл. Онова е било проклятие. И точно това ще ми сториш ти.

— Искам да те спася, Лари.

— Така ли му казваш? — извика той и сграбчи дрехите си.

Но тя не му обръщаше внимание. Мислите й отново бяха скочили в друга посока. Трябваше му секунда, за да разбере, че е намерила изход от ситуацията.