Скот Търоу
Обратими грешки (7)

6.

15 май 2001

Писмото до Джилиан

Джилиан Съливан се стори на Артър Рейвън същата, каквато я бе виждал винаги — съсредоточена и неземно красива. Тя изтръска чадъра си в огромната рецепция на „О’Съливан, Стейнбърг, Маркони и Хорган“ и подаде изящния си дъждобран от синтетична материя. Късата й, оформена в щръкнала прическа коса, се бе малко слегнала от влажния въздух, но към тъмния й добре скроен костюм не можеха да се отправят никакви забележки.

Артър я поведе към заседателната зала, в която основната мебелировка бе голяма маса от зелен гранит с бели жилки. През стоманените рамки на прозорците в сградата на Ай Би Ем, някак в умален мащаб заради вече спускащия се здрач, и трийсет и шест етажа под тях се виждаше Киндъл Ривър. Джилиан се бе обадила по телефона вчера, без много приказки бе споменала, че има нещо, което трябва да се обсъди, и бе завършила разговора с още едно извинение за грубия начин, по който се бе държала при предишната им среща. Артър й бе казал, че няма нищо. Вече си бе създал навика да не обръща внимание на болката, причинявана му от общуването с жени, и в този случай, както и в много други, беше дори склонен да поеме върху себе си вината за острата й реакция. В крайна сметка не е естествено да очакваш от някого да е вежлив, когато си намекнал, че е бил достатъчно пиян или продажен, за да се вълнува за живота на друг човек.

Той вдигна слушалката, за да повика Памела, и докато чакаха, попита Джилиан дали работи.

— Продавам козметика в „Мортън“.

— В смисъл?

— Прекарвам деня си в правене на не съвсем искрени комплименти. На всеки две седмици получавам чек, по-голямата част от който, честно казано, отива за попълване на гардероба ми. Но се чувствам компетентна. Гримът и облеклото вероятно са единствените неща извън правото, които познавам добре.

— Ти винаги си излъчвала очарование.

— Никога не съм се чувствала очарователна.

— О… ти просто беше царствена. Наистина. Честно ти казвам. Тайничко бях увлечен по теб — призна си Артър. Чувстваше се като ученик, застанал мирно до ъгъла на бюрото на учителя, но притеснението му я накара да се усмихне. Разбира се, „увлечен“ не беше точната дума. Защото, когато Артър беше увлечен по някого, това чувство бе далеч от невинността. Фантазиите му бяха живи, страстни и емоционално изцеждащи. На всеки шест месеца от дванайсетгодишна възраст той се влюбваше безнадеждно в поредната бляскава и недостъпна жена и образът й витаеше из съзнанието му като мираж. Джилиан Съливан, красавицата на съдебните коридори, физически привлекателна и интелектуално потискаща, бе естествената кандидатка за тази роля, и нямаше нищо неестествено в това, че се бе „увлякъл“ по нея още когато го бяха назначили към нейния съдебен състав. Много често, когато тя го извикваше, за да получи разяснение за нещо, което съдебните заседатели не биваше да чуят, или когато инструктираше двете страни преди заседание — с други думи, в случаите, когато му се удаваше възможност да бъде близко до безукорно облечената и силно напарфюмирана съдийка, — му се бе налагало да използва жълтия си адвокатски бележник, за да прикрие притеснителната си ерекция. Артър в никакъв случай не бе единственият сред помощник-прокурорите, който улавяше сексуалното излъчване на Джилиан. Веднъж, докато пиеха в заведение близо до сградата на съда, Мик Гоя бе проследил минаващата покрай тях студена и елегантна Джилиан. „Бих изчукал и стена — каза тогава той, — стига да знам, че зад нея стои тя“.

Даже след дългото си изчезване Джилиан продължаваше да привлича Артър. Заради налегналите я грижи беше отслабнала, но все пак изглеждаше много по-добре от последния път, когато я бе видял: бледа и под въздействието на алкохола. Верен на себе си, той бе възбуден от мисълта за идването й в кантората.

Появи се Памела и се ръкува с Джилиан, без да се усмихне. Дори само фактът, че е осъдила Роми на смърт, бе достатъчен Джилиан да спечели челното място в списъка на личните врагове на Памела, но когато Артър разказа на помощничката си за съдбата й, младата жена бе потресена. Съдия да взема подкуп! Ако се съдеше по ледените маниери на Памела, Джилиан вероятно често събуждаше подобни реакции. Но пък доброволното й идване тук бе проява на смелост.

Тримата седнаха в края на гранитната маса — там, където проникваха медните лъчи на залязващото слънце. Артър бе казал на Памела, че според него срещата му с Джилиан преди десет дни е събудила някакъв забравен спомен. Вместо да заговори направо, Джилиан отвори страничната преграда на чантичката си и каза:

— Имам нещо, което смятам, че трябва да видите. — И извади бял плик. Още преди да го плъзне по масата към Артър, той позна надписа: в горния ляв ъгъл бе отпечатан обратният адрес на затвора в Ръдярд, под който на ръка бе изписан номерът на затворника.

В плика имаше писмо с дата от март тази година, написано с грижлив почерк върху два жълти листа. Артър започна да го чете. Памела стоеше зад рамото му.

„Уважаеми съдия,

Казвам се Ерно Ердай. Затворник съм в отделението с тежък режим на Ръдярд и излежавам десетгодишна присъда за прострелване на човек при самоотбрана, но с утежняващи вината ми обстоятелства. Датата на освобождаването ми е април 2002, но не очаквам да я доживея, понеже съм болен от рак и здравето ми е разклатено. Едва ли ще си спомните това, но аз бях заместник-началник на служба «Сигурност» към «ТН Еър» на летище «Дюсейбъл» и съм се явявал няколко пъти в съдебната зала, когато се е налагало да отправим обвинения срещу пътници, създаващи проблеми. Както и да е, не бих желал да се връщам в миналото, макар точно в момента да разполагам с предостатъчно време за това, ако би ми се приискало да го направя (това е шега, разбира се).

Пиша Ви, понеже разполагам с информация по дело, гледано от Вас, когато осъдихте на смърт един човек. Този човек сега излежава последните си дни тук, в крилото на смъртниците, и всъщност е следващият планиран за екзекуция, така че донякъде става дума за нещо, което изисква спешна реакция, понеже онова, което имам да кажа, ще окаже голямо влияние върху развоя на събитията.

Информацията, за която говоря, не е от онзи вид, който бих споделил с когото и да било, но честно казано, изпитвам затруднения в желанието си да накарам да ме изслушат правилните хора. Преди две годни например писах на разследващия детектив Лари Старчек, но той вече не се интересува от мен сега, когато не бих могъл да му бъда полезен с нищо. Писах също и в службата за обществена защита, но тези хора не отговарят на писмата на клиентите си, да не говорим за такива, изпратени им от лица, за които не са и чували. Може би казвам това, защото съм изживял последните години от живота си като полу полицай, но заявявам, че досега не съм виждал защитник, когото да съм харесал или комуто да съм изпитал желание да се доверя. Вашият опит в това отношение може да е по-различен. Но аз се отклоних от темата.

Ако не бяхте имали своите си проблеми, вероятно щях да се свържа с вас много по-рано. Както и да е, научих, че скоро сте излезли, и по моята логика сега вероятно е даже по-добре да се свържа с вас. Излежаващите не съдят. Надявам се да имате желанието да си направите труда да поправите нещо, за което сте отговорна, макар тогава да не сте разполагали с цялата информация. Пощата, която изпращам от тук, се цензурира — не се съмнявам, че знаете това сама — така че ще се въздържа да излагам подробностите. Човек не може да знае предварително как биха реагирали хората около него, когато научат едно или друго. Знам, че това означава пътуване, но очаквам от Вас да дойдете тук и да чуете каквото имам да Ви кажа. Защото съм уверен, че като ме гледате в очите, ще разберете, че говоря съвсем сериозно.

Искрено ваш, Ерно Ердай.“

Памела бе стиснала с всичка сила рамото на Артър — вероятно го бе направила, когато бе стигнала реда, в който затворникът обясняваше, че разполага с информация, която би спряла следващата екзекуция — и Артър усети, че пак ще се наложи да я предупреди да се отнася по-критично. Писмото дори не споменаваше Роми. А забравените от света затворници — някои буквално сред най-лошите хора на света — бяха способни на всякакви номера, за да привлекат внимание към себе си.

Джилиан очакваше реакцията им. Артър се поинтересува помни ли Ерно Ердай, но тя само поклати глава.

— И защо си сигурна, че той има предвид моя клиент? — попита я той.

— Аз съм издала само две смъртни присъди, Артър, и още преди много време в Тексас екзекутираха другия — Уинго Маккесон. Освен това Старчек не беше разследващ детектив по онзи случай.

Той се обърна към Памела — очакваше да види ликуване, но тя разглеждаше плика, в който бе изпратено писмото на Ердай, съсредоточила вниманието си върху пощенското клеймо.

— Значи сте получили това през март? — Тя погледна Джилиан. — И сте стояли просто така цели два месеца? — Враждебността в гласа й изненада Артър. Обикновено Памела се държеше по характерния за нейното поколение начин, а именно с неопределена дружелюбност, подсказваща, че нищо в живота не заслужава напрежението на конфронтацията.

— Мисля, че вече всичко е наред — обади се Артър. Все пак не можеше да не признае, че Памела има право. Не можеше да се каже, че Джилиан е бързала да реши как да постъпи и да прави ли нещо изобщо.

— След срещата ни се замислих по-сериозно — призна Джилиан. Гледаше Артър.

Това обаче не бе достатъчно за Памела.

— Но все още не сте отишли да се видите с този човек, нали?

Джилиан се намръщи.

— Това не е моя работа, госпожице.

— А да гледате как ще екзекутират невинен… това ваша работа ли е?

— О, за бога! — Артър вдигна ръка срещу Памела като пътен полицай. Тя млъкна, но не спря да гледа враждебно Джилиан. Той попита бившата съдийка може ли Памела да копира писмото и Джилиан, сложила обсипана с лунички ръка пред лицето си, кимна мълчаливо. Памела гневно сграбчи листа и в този момент Артър почувства, че Джилиан се пита защо си е правила труда да идва тук.

През цялото време, през което бе част от правораздавателната система, първо като прокурор, а после и като съдия, Джилиан бе вярвала с почти религиозна убеденост, че никога не бива да губи присъствие на духа. Без значение колко голям мошеник бе обвиняемият или неговият защитник, тя нямаше да им достави удоволствието да видят у нея емоционална реакция. Този път, докато младата помощничка на Артър — с високи над глезена боти и къса кожена пола — излизаше, Джилиан едва се сдържа да не й даде съвет. Овладей се, бе готова да й каже. На което Памела, разбира се, щеше, при това съвсем оправдано, да отговори, че не желае да прилича по нищо на нея.

— Какво й даваш, Артър? — попита тя, след като вратата се затръшна. — Високооктанов бензин?

— Един ден тя ще стане голям адвокат — отговори той. Тонът му подсказваше, че не е възприел риторичния въпрос като комплимент.

— Продължават да ме засипват писма на затворници, Артър. Честно казано, нямам представа откъде научават адреса ми. И цялата тази поща е абсолютно налудничава, за да не кажа нещо по-силно. — Част от писмата съвсем предсказуемо бяха с откровено порнографско съдържание, несъмнено вдъхновено от спомена за привлекателно изглеждащата облечена във власт жена, но имаше и такива, напомнящи писмото на Ердай, изпратени до нея с абсурдната надежда, че сега, след като вече е стояла в „кафеза“, тя ще е по-склонна да премисли някои ситуации и да промени с нещо съдбата на осъдените. — Не мога да си позволя лукса да приемам тези писма сериозно — поясни Джилиан. — Мисля, че знаещ какво представлява това писмо, Артър. Сигурна съм. Водачите на банди вътре са вечно готови да измислят нещо.

— „Ерно Ердай“? Звучи ми като име на бял. Роми е чернокож. И прекалено странен, та някоя банда да се загрижи за него. Освен това в досието му няма и дума за връзка с банди.

— Там се оформят най-невероятни взаимоотношения, Артър. Смятай, че е като войната на Червената и Бялата роза.

Артър сви рамене и каза, че единственият начин да се разбере, е да говорят с Ердай.

— И аз мисля, че трябва да го направиш — съгласи се тя. — Точно затова ти донесох това писмо.

— В него обаче се казва, че той иска да разговаря с теб.

— Ооо… моля те — каза Джилиан. После бръкна в чантичката си. — Мога ли да запаля тук? — Рейвън обясни, че пушенето в цялата сграда е забранено. Спомена, че имало едно фоайе, определено за тази цел, но въздухът в него бил такъв, че можела направо да диша пепел. Джилиан затвори чантичката си, примирена, че се налага да изтърпи, и допълни: — Мисля, че даже не е редно да се появявам там.

Артър направи физиономия, за да маскира усмивката си, и тя веднага разбра. Вече нямаше кой да я накаже за пропуск от морално-етичен характер, нямаше кой да й забрани да сяда на стола на съдията, и най-сетне нямаше кой да й отнеме лиценза на правоспособен юрист. Всичко това вече беше направено. Така че можеше да си позволи да прави всичко, стига това да не я вкараше обратно в затвора.

— Джилиан, никой няма да ме критикува… впрочем няма кой да критикува и теб, че сме решили да предприемем стъпки, за да изслушаме този човек. Който достатъчно ясно е изказал мнението си за защитниците.

— Защо мислиш, че няма да се съгласи да говори направо с теб?

— По-скоро имам основания да очаквам да ме мрази и да откаже да разговаря с нас двамата. Джилиан, имам шест седмици преди Апелативният съд да реши дали да пусне екзекуцията. На тази фаза просто не мога да си позволя никакви рискове.

— Не мога да отида в Ръдярд, Артър. — Коремът й се свиваше при самата мисъл за това. Не искаше отново да вдишва онзи гаден въздух, а още по-малко желаеше отново да влиза в контакт с извратената реалност на затворените престъпници. По-голямата част от присъдата си бе излежала в единична килия, защото Управлението на затворите се бе видяло в невъзможност да прецени коя от другите затворнички би могла да се окаже дъщеря, сестра или някаква друга роднина на осъдена от нея и би могла да реши, че моментът за отмъщение е прекалено удобен, за да се изпусне. И добре, че бяха решили така. На няколко пъти й се бе налагало да споделя килията, но не се бе чувствала комфортно нито за секунда в компанията на съкафезничка — обикновено бременна в първите дни от излежаване на присъдата или някоя наказана за едно или друго нарушение на вътрешния ред. Това бяха престъпнички до мозъка на костите. Повечето бяха без грам умствен багаж и се сриваха психически още в началото. Някои бяха умни. Имаше и такива, които се радваха на компанията. Трябваха й само няколко дни, за да ги опознае, и тогава се сблъскваше с характери, непоклатими като Гибралтар: непоправими лъжкини, избухливи с темперамент като Везувий, нещастнички с представа за света, толкова далеч от реалността, че даже нямаха понятие за някои най-нормални аспекти на живота отвън. Джилиан се държеше дистанцирано, не отказваше правни консултации и въпреки опитите си да прекъсне тази практика, така и не успя да им попречи да я наричат „Съдийката“. Изглежда, на всички там — както затворници, така и надзиратели, — бе приятно, че един от силните на деня е паднал толкова ниско.

Рейвън обаче не мислеше да се отказва.

— Виж — настоя той, — не бих искал да проповядвам, но този Ердай в известен смисъл е прав, не мислиш ли? Все пак решението е твое. Ти си го намерила за виновен и ти си определила присъдата. Не смяташ ли, че поне донякъде си отговорна, ако се окаже, че моят човек не заслужава всичко това?

— Артър, ще ти кажа съвсем направо, че според мен вече съм направила каквото трябва. — Истината бе, че се бе борила със себе си, докато вземе решението да донесе писмото. Защото отлично знаеше, че е глупаво да рискува нов контакт с Рейвън, който можеше да налучка правилните въпроси относно нейното минало. А и тя вече не се чувстваше задължена пред закона, който, от една страна, й бе доставял удоволствие с поставянето на проблеми, изискващи интелект, но от друга, я бе изхвърлил от царството си. Проблемът й бе, че все още изпитваше угризения за онова жестоко подмятане пред Артър. И не законът, не правото, а собствената й система от правила, изградена не без напътствията на Дъфи, нейния „спонсор“ и хазяин, бе в основата на идването й тук. Тези правила казваха: край на неразбориите, край на безучастното самоунищожение и на унищожението на други; когато е възможно, поправяй грешките си.

Пушеше й се все по-силно и тя стана и се разходи до ъгъла на залата. Не беше влизала в помещение, имащо отношение към правото, през месеците, откакто бе излязла от затвора, и натруфената обстановка й се виждаше смехотворна. Колко много бяха забогатели през това време. Самата идея, че обикновени хора могат да живеят в подобна обстановка — скъпа ламперия, гранит, сребърна шведска кафе машина и удобни столове на колелца с фина тапицерия от телешка кожа — й се струваше нелепа. Самата тя никога не бе бленувала за такива неща. Но й беше трудно да възприеме, че Артър Рейвън — способен и целеустремен, но най-вероятно не особено надарен, — се чувства така уютно в този комфорт.

Докато я наблюдаваше, Артър несъзнателно гладеше косата си, щръкнала на местата, където все още я имаше. Артър, както винаги впрочем, изглежда, се трудеше много: възелът на вратовръзката му бе отпуснат, дланта му бе изцапана с мастилени петна, петна се виждаха и по маншета на ризата му. Тя интуитивно потърси начин да го отклони от мислите му.

— Как е сестра ти, Артър? Нали… нали беше болна?

— От шизофрения. Погрижил съм се край нея винаги да има хора, които да й помагат, но непрекъснато отскачам да я видя. Последните думи на баща ми бяха: „Грижи се за Сюзан“. Не че това е много изненадващо. В края на краищата той ми го повтаряше, откакто станах на дванайсет.

— Други братя или сестри имаш ли?

— Не, само двамата с нея сме.

— И кога почина майка ти?

— Майка ми е жива и в цветущо здраве. Просто си изми ръцете от всичко, свързано с нас, още когато Сюзан се разболя. Замина за дълго в Мексико, после се върна и не се е обаждала. Гледа на себе си като на волна душа. Двамата с баща ми бяха странна двойка. Както и да е… сега живее в малък апартамент в Сентър Сити и се издържа, като позира на студенти в колежа за Музейно изкуство.

— Гол модел?

— О, естествено. „Човешкото тяло е красиво на всяка възраст, Артър“. Предполагам, че е голямо предизвикателство да се рисуват бръчки. Наистина не зная. — Рейвън се усмихна неуверено, явно озадачен защо разказва тези неща.

— Виждаш ли я?

— От време на време. Чувствам се, сякаш отивам на гости на далечна леля. В гимназията имах двама приятели, чернокожи, ако това има някакво значение, които бяха отгледани от бабите си. Та те познаваха майките си по моя начин — като много по-възрастен другар. Така съм израсъл. Какво още искаш да научиш? — Той продължаваше да се усмихва все така смутено. Госпожа Рейвън, изглежда, бе полярно противоположна на Мей Съливан, която бе искала всички членове на фамилията да се отнасят към нея със страхопочитание. Беше изключително умна и ехидно остроумна, но всеки следобед, когато Джилиан се прибираше от „Сейнт Маргарет“, на кухненския плот имаше отворена бутилка „Трипъл сек“. Вечерта по правило се развиваше в тягостно очакване какво ще скимне на мама. Дали само ще крещи, или, както често ставаше по време на караниците с баща им, ще прибегне до насилие. Яростните й изблици водеха до часове на мрачно мълчание, през които никой от десетимата обитатели на къщата нито смееше, нито имаше желание да говори… Артър, който, изглежда, нямаше нищо против интереса на Джилиан към него, все пак се върна към усилията си да я убеди да посети Ердай. Дисциплината открай време беше сред професионалните му достойнства. — Не знам как да те уговоря да се съгласиш — продължи той. — Мога само да ти кажа, че няма да искам много. Само да започнеш разговора с този човек. — Обещай да не иска от нея да изслушва историята му, ако не желае, както и че лично ще я закара дотам и ще я върне с колата си, за да е сигурен, че всичко ще приключи за един ден. — Виж, Джилиан, повярвай ми, не съм искал да ми възлагат този случай. Съдът просто ми го натресе… и ето, четвърта седмица не знам какво е почивен ден. Но… как да ти кажа, изпълнявам дълга си. И нямам избор — трябва да те помоля за помощ.

Откровено умоляващ и обезоръжаващо смирен, той протегна към нея късичките си ръце. И й се усмихна точно по същия начин, както когато й разказваше за майка си, сякаш казваше: „Това е всичко, което знам, нямаш друг избор, освен да го приемеш“. Джилиан осъзна, че е свестен човек. Беше израсъл като свестен човек, като такъв, който е научил за себе си повече неща, отколкото тя би повярвала, че е възможно. Той знаеше, че е усърден, че прави всичко както трябва, и се ужасяваше от мисълта, че може да постъпи неправилно, и знаеше — нали сам й го бе казал последния път, — че има хора като нея например, които смятат подобните на него за досадници. Което — тя изведнъж осъзна това — беше грешка. Не единствената й грешка. Една от многото. Разбра, че дължи на Артър и на другите като него повече уважение. Много повече. Почувства, че това е стъпка към реабилитацията, която търсеше. Защото изведнъж прозря, че именно тази реабилитация е нейният подсъзнателно изпълняван план. Дълбоко в себе си тя бе таяла надеждата, бе имала намерението да стане друг човек и да изпълни със сила бездънния кратер, който сама бе издълбала в душата си.

— Ще отида — обеща тя. Изрече думите и й се сториха като скъпоценен порцелан, паднал от полицата. Видя ги да падат и да се разбиват — това бе светлината, разляла се по лицето на Рейвън — и заподозря, че прави ужасна грешка. Единственото, което бе искала, бе живот без опасности и болка. Досега бе имала дневен стереотип: хапчето антидепресант и минимален контакт с всичко, което би могло да има връзка с миналото. И затова сега изпитваше напълно естествената паника на бивш наркоман, че решимостта му е пречупена.

Докато я изпращаше до рецепцията, Рейвън направи няколко несполучливи опита да изрази благодарността си. Накрая донесе лично още влажния й чадър и дъждобрана. Огромен светъл килим, чийто десен издаваше ръката на модернист, прехвърлил се наскоро от изобразителното изкуство в текстила, покриваше лакирания паркет и все още раздрусана от случилото се, Джилиан стоеше загледана в абстрактните фигури. За две седмици се бе видяла два пъти с Артър Рейвън и някакъв дух, някакъв скрил се в короната на невидимо дърво елф, бе изрекъл през устата й думи, които тя не бе искала да каже.

Джилиан се сбогува набързо, спусна се със скоростния асансьор, смаяна от себе си и най-вече от онзи непознат трепет в гръдния кош, който усещаше като малко пламъче в ъгъла на клетка. Едва ли щеше да продължи дълго, така че нямаше да се налага да решава дали става дума за надежда, или за нещо друго.