Скот Търоу
Обратими грешки (29)

28.

5 юли 2001

Тайните на фараона

Вечер в офиса. Седнала зад огромното си писалище, Мюриъл преглеждаше документите, които цял ден бяха чакали да им обърне внимание. В редките случаи, когато двамата с Талмадж бяха у дома едновременно, тя щеше да събере чернови за обвинения, пощата и всякакви паметни бележки в куфарчето си и след вечеря щеше да прегледа всичко в леглото, докато телевизорът цепи въздуха, овчарката и котката се борят за място върху постелките, а Талмадж — той просто физически не можеше да говори шепнешком — води с цяло гърло поредния си международен разговор, неспособен да повярва, че не се налага да реве през океана.

И все пак тя предпочиташе самотния покой на офиса след шест. Когато приключеше, както повечето вечери, можеше да се появи на някое благотворително мероприятие в името на една или друга кауза, трупайки политически капитал за кампанията си. Къде точно? Това щеше да разбере на излизане, когато вземеше тънката папчица, подготвена й за случая от помощничката й и оставена на масичката пред вратата.

В момента обаче я интересуваха отговорите на серия вътрешни докладни, които бе разпратила миналата седмица, предлагайки пилотна програма за заловените с наркотици за пръв път. Главният съдия се бе измъкнал с плах коментар, предназначен да го опази от обвинения, ако стане някаква издънка. Юристът на полицията бе на противоположно мнение — полицията естествено искаше да вкара всички нарушители в затвора. Нед бе направил коментар с единствената дума — „Моментът?“. Той, разбира се, нямаше да остави черно на бяло нищо повече, но бе загрижен за политическите последици от това през годината на изборите наркопласьори те на улицата да бъдат пуснати, та макар да ставаше дума само за възможно най-дребните риби. Но Мюриъл бе склонна да рискува. Консултирането и придобиването на трудова квалификация бяха много по-евтини от съдебния процес и излежаването на присъда в затвора и тя бе готова да защити публично инициативата си, като щеше да приведе икономиите за данъкоплатеца. Хубавото бе, че по този начин щеше да се попречи на намеренията на Блайт и последователите му от кварталите на малцинствата. Но най-важното бе, че постъпваше правилно. Деца, достатъчно хитри и енергични, за да пласират наркотици, все още можеха да си намерят място в рамките на закона, ако някой им подадеше навреме ръка.

„Омръзна ми да използвам системата на правосъдието, за да оправям бъркотията на други“, написа тя в отговор на Нед. „Други“ за нея бяха училищата, системата на социалните служби, икономическите институции и така нататък, но Нед нямаше нужда от лекции. Въпреки това тя чу силен глас да произнася думите на тази бележка — гласът на баща й. Том Уин си бе отишъл преди дванайсет години, но напоследък доста често го чуваше да я напътства с някоя от любимите си лейбъристки мъдрости и което бе най-странното, не й беше неприятно, дори точно обратното — слушаше го с повече удоволствие, отколкото някога бе смятала, че може да е възможно. Процесуалните драми, колкото и да й бяха харесвали, вече отстъпваха в миналото… всъщност Ерно Ердай спокойно можеше да се окаже последният човек в живота й, когото е подлагала на кръстосан разпит. Това за нея вече бе недостатъчно — искаше й се да въздейства едновременно върху повече от един човешки живот. А и жестоката истина на прокурорската дейност бе, че рядко можеш да направиш нечий живот много по-добър. Да, спираш кръвотечението. Да, предотвратяваш болката. Но излизаш от съдебната зала и не очакваш да видиш отвън посадени от теб дръвчета.

Телефонът иззвъня. Беше вътрешна линия. Първата й мисъл бе за Талмадж, но после индикацията показа, че е клетъчният на Лари.

— Окъснял си — отбеляза тя.

— Не аз, а ти. Обаждам ти се от вкъщи. Току-що се сетих за нещо. И имах предчувствието, че ще те намеря на работа. Обаждам се, за да ти съобщя за себе си.

— Да не си се държал невъзпитано, Лари?

— Просто съм тъп. Онзи ден ти на мен ли ми казваше, че съм бил адски умен?

— Доколкото си спомням.

— Е, може да ти се наложи да размислиш.

Мюриъл се питаше дали този разговор не продължава от мястото, където го бяха прекъснали. Каквато и да бе, знаеше, че не е интроспективна. През целия си живот се бе стремяла да живее в света навън, да прави нещо, така че бе склонна да загуби представа за себе си и да се изненада, че например умира от глад или че трябва да се изкъпе. И точно затова се чувстваше доста некомфортно през седмиците след Атланта, защото се улавяше, че прекарва значителна част от времето си с пръст върху собствения си пулс. И един от главните въпроси, които изскачаха от храстите на подсъзнанието й, бе какво точно става между нея и Лари. За нея не беше новина казаното от Лари в самолета, че се е примирила с малкото в брака си. Нямаше нужда от особена самовглъбеност, за да осъзнае това. Убягнал й бе повторяемият характер на грешката. Омъжила се бе за идоли, макар да знаеше, че са истукани с глинени крака. И както бе тръгнало, сигурно след още един-два века щеше да осмисли какво означава това за нея.

В настоящия момент обаче загадката се казваше „Лари“. Беше доволна, че онзи ден го бе накарала да се изпоти, настоявайки да научи защо толкова държи да й налива ум в главата. Отмъщаваше ли си, или просто искаше да предложи алтернатива? Беше станало очевидно, че самият Лари няма представа кое от двете е, и това беше добре, защото тя не бе сигурна дали сама е наясно коя от двете възможности може да я направи щастлива.

Гласът в слушалката продължаваше да говори и тя осъзна, че не става дума за ничии лични проблеми.

— Днес сутринта отидох да посетя Роки Мадафи в „Организирана престъпност“ — разказваше Лари. — Казах му, че искам да го помоля да намерим гангстер с прякор Фараона и… изведнъж ме осени светлина. Помниш ли, че ми нареди да издиря онзи, дето Ерно го е прострелял в „При Айк“ преди четири години?

— Да.

— А спомняш ли си името му?

Тя се замисли и след дълга пауза каза:

— Кол.

— А първото му име?

Този път паметта й изневери.

— Ф-а-р-о-у — произнесе по букви Лари. Трябваше й цяла секунда, за да направи връзката в произношението, но първата й реакция беше скептична. — Е, има един добър начин да научим дали става дума за същия човек — продължи Лари.

— Искам да кажа, че може да има. Точно това току-що ми хрумна.

За слушането пред Харлоу двамата с Лари бяха събрали цял кашон документи, който сега лежеше под френския прозорец зад писалището на Мюриъл. Сред материалите в него имаше фотокопие на бележника с адреси, който криминолозите бяха намерили в чантичката на Луиза в „Парадайз“ преди десет години. Мюриъл бе имала идеята да засече Ердай с въпрос защо името му не фигурира там, но после се бе отказала, защото Артър вероятно щеше да контрира с възражението, че жена, която поддържа любовна връзка, едва ли ще се обажда в дома на женения си любим. Мюриъл свали телефона на мокета до себе си и продължи да разговаря с Лари, докато ровеше из документите. Накрая намери копието.

— Тук няма „Кол“ — съобщи тя.

— Потърси на „Ф“.

Вярно. „Фароу“ бе написано с химикалка с прецизния почерк на Луиза и буквите бяха идеално подравнени, сякаш изписани с използване на линийка, а „Кол“ бе добавено с молив, явно известно време по-късно.

— Мамка му! — прошепна Лари.

— Таймаут — каза Мюриъл. Прехвърли лентата на събитията назад и се опита да я анализира, както я виждаше. — Ерно застрелва купувача на Луиза шест години по-късно? Може ли това да е случайност? Знаем ли със сигурност за съществуването на връзка между Ердай и него?

— Когато са арестували Ерно в „При Айк“ — напомни Лари, — веднага след стрелбата Ерно е заявил, че Кол е изпуснал нервите си, защото Ердай го е разследвал преди време за някаква билетна злоупотреба. Дали не става дума за измамата, която Фароу е въртял задно с Катерицата и Луиза? — Лари явно бе мислил над тези неща цял ден и беше съвсем естествено да е напред във вариантите. Тя го попита защо мисли така. — Защото миналата седмица решихме, че Ердай вероятно малко по малко се е досетил какво правят тримата. Затова е наредил да претърсят Луиза. Освен това Женевиев каза, че е споменала името на Фароу пред Ерно. И той сигурно го е издирил.

— А защо Фароу е бил ядосан на Ерно шест години по-късно и го е нападнал с оръжие?

— Не зная, или по-точно казано, не съм напълно сигурен, но в докладите от стрелбата полицаите съобщават, че Фароу е крещял в лицето на Ерно, че трябвало да му плати, защото бил объркал живота му. Кой знае, може да го е извадил от бизнеса по някакъв начин. Това би било в стила на Ерно, нали така? Дали Луиза е мъртва, или не, това е без значение — той все още е бил „шерифът“ в града. Нещата се подреждат точно както си ги представих онзи ден: Ердай иска лошите да си платят. Предполагам не може да си прости, че е могъл да спаси живота на Луиза.

— Това добра новина ли е, или лоша?

— Господи… — въздъхна Лари и се замисли. — Ами трябва да е добра. Мисля, че е страхотна. Спомняш ли си как Ерно едва не изскочи от банката за свидетели, когато го попита за стрелбата? Не искаше да става дума за това. Обзалагам се, че причината е, защото е знаел, че Фароу може да ти разкаже какви глупости е надрънкал Ерно на банката. Мен ако питаш, този Фароу е в състояние да ти изиграе пълната версия на филма „Катерицата — тъпият убиец“. Широкоекранен. — Много бяха нещата, които трябваше да премисли, но в думите на Лари имаше много логика. — За нещастие има проблем — продължаваше междувременно Лари. — Прекарах цяла седмица да издирвам този Фароу, но от него няма и следа. Изпарил се е. — От онова, което бе изровил за него, излизаше, че Фароу Кол се е появил на местната сцена през 1990, когато е подал документи за шофьорска книжка. Оставил телефон и домашен адрес, но година по-късно заминал, за да се върне през 1996 и да отседне в друг апартамент. След като през 1997 го изписали от болницата, отново се запилял дявол знае къде.

Лари се бе обадил на десетки хора и бе разпитал с Дан Липранзер живущите и на двата адреса, но това не бе добавило практически нищо към вече известната информация, с изключение на физическото описание на Кол: метър и деветдесет, сто килограма и роден през 1965. Всички възможни документи: кредитно досие и трудов стаж, които телефонната компания или хазаите несъмнено бяха изискали, бяха унищожени преди много време, а държавата бе архивирала само нищо неозначаващите данни от шофьорската му книжка. Фароу Кол не беше арестуван нито тук, нито никъде другаде според базата данни на ФБР. Това беше доста необичайно за човек, прехранващ се с изкупуване на крадена стока, но Лари бе проверил в няколко полицейски участъка и никой никъде не бе чувал за Фароу Кол. Доведен едва ли не до отчаяние, Лари се бе обадил на едно малко птиченце във ведомството, издаващо номерата за социална осигуровка, което понякога му нашепваше в ушенцето дали лице с един или друг номер е плащало данъците си върху получаваните доходи, но без резултат: Кол беше или умрял, или без работа, или ползваше друго име.

— Като си помислиш, все трябва да има някакви обвинения срещу човек, нахлул в бар с оръжие в ръка — завърши разказа си Лари, — но предполагам, като са го видели целия в кръв и проснат на пода, никой не се е сетил за това. И да са си мислели нещо, то е било погребален агент ли да викат, или линейка. Както и да е, колкото и да е странно, няма нито снимка, нито отпечатъци. Единственото запазено оттогава е револверът на Фароу и ризата, която са съблекли от него в болницата — пазят ги като веществени доказателства. Мисля си все пак да пратя револвера на Мо Дикерман. Да видим дали няма да изчовърка някой отпечатък от него. Ако нещо излезе, ще имаме сламка да търсим Фароу под друго име. — Дикерман бе главен експерт по пръстовите отпечатъци и беше сред най-опитните в страната. Идеята допадна на Мюриъл. — А ако намериш някой скрит долар в бюджета на прокуратурата, можем да направим и ДНК анализ на кръвта по ризата.

И да видим дали го няма в другата база данни. — Това щеше да струва пет хилядарки. Лари явно искаше да разбере всичко, което можеше да се научи, и тя не му възрази.

— Щастлив ли си? — зададе му тя същия въпрос, който му бе задала миналата седмица.

— Все още нещо ми се губи — отговори той.

— Може да ти се губя аз, Лари. — Фразата й се стори убийствено забавна, но тя затвори и не изчака да се увери, че и на него му е толкова весело.