Скот Търоу
Обратими грешки (28)

27.

29 юни 2001

Врагът

— Той ще ни обясни — каза Памела на Артър, когато той я взе в шест сутринта за поредната експедиция до Ръдярд. Беше успяла да убеди себе си през нощта, но Артър подозираше, че дори тя не вярва напълно в това. След девет месеца стаж в големия град в нея вече започваха да се долавят наченки на скептицизъм. Противници я бяха лъгали, съдии бяха отсъждали несправедливо… няколко пъти дори бе изпуснала горчиви подмятания по отношение на мъжете.

Но тази сутрин той не беше в настроение да се кара с никого на тема какво е възможно и какво не. Подкара колата. Сърцето му летеше. Точно в тази секунда една красива жена с ръждивочервена коса спеше в леглото му, жена със стройни рамене и златни лунички по гърба. Той, Артър Рейвън, се бе докарал до пълно физическо изтощение от любов с жената, която желаеше, не… жената, която бе желал от толкова време, че самият й образ се бе превърнал в олицетворение на желанието. Двамата с Памела започнаха разговор за случая, но мислите му непрестанно се връщаха към Джилиан и трябваше да полага върховно усилие, за да спре щастливия смях да не избълбука нагоре в гърдите му.

Да, тя несъмнено беше осъдена. Духът му се рееше по планинско плато, от двете страни на което се спускаха урви. На преден план бе Роми, който след месеци упорит труд се бе оказал виновен. А понякога мислите му се помрачаваха от гадната мъгла на безчестие, увиснала над Джилиан. В тези моменти си спомняше за предупрежденията й, че скоро той ще се разочарова от нея. Но тогава, едва ли не насилвайки себе си, си позволяваше отново да се потопи в лепкаво сладкия сироп на блаженството.

Когато пристигнаха в затвора, както винаги се наложи да изчакат. През това време Артър позвъни в кантората и му съобщиха, че същата сутрин Мюриъл е завела молба в Апелативния съд с искане да се прекратят всички съдебни действия по случая Гандолф. Беше приложила преписи на двата протокола със снети показания — на Женевиев и Ерно — и като мотив бе изтъкнала същото, което и Артър би направил на нейно място: че проблемът не е Ердай, а Роми. Държавата не бе задължена да проверява дали Ерно е натрупал в себе си горчивина чудак, решил да си достави удоволствието на път за онзи свят да обърне още една каруца, или е напълно честен, макар и заблуждаващ се гражданин. Единственият въпрос пред съда бе да прецени има ли достатъчно основания да се приеме, че досега Роми Гандолф не е разполагал с истинска възможност да обжалва обвиненията срещу него. Колкото и неохотно да бе говорила Женевиев, показанията й само увеличаваха сумата от улики за вината на Гандолф. В тази светлина съдебният процес бе продължил повече от достатъчно. Като се обръщаше към Апелативния съд вместо към Харлоу, Мюриъл все едно бе надписала молбата си „Опит да се предотвратят бъдещи отсъждания на един милозлив съдия“, но адресатът бе правилно избран и поне даваше възможност на апелативните съдии да защитят правомощията си в неспиращата борба с Кентън Харлоу. Налагаше се Артър и Памела да започнат работа върху черновата на контра-молба. Очертаваше се дълъг уикенд — особено дълъг, ако Роми не предложеше някакъв отговор на онова, което бе заявила Женевиев.

Понеже случаят на Роми набираше известност, персоналът в Ръдярд реагираше на честите посещения на Артър и Памела по два очевидни начина. Повечето от служителите — а те се идентифицираха с правоохранителните органи — бяха започнали да се държат с адвокатите подчертано хладно. Директорът например бе отказал да разреши свиждането днес, оправдавайки се със стандартния мотив за недостиг на персонал, и бе отстъпил едва когато Артър се обади на главния юрист в Главното управление на затворите. За щастие имаше и други служители, които се отнасяха с повече съчувствие. Те отдавна бяха приели като житейска истина, че някакъв процент от затворниците не са чак толкова лоши и че има поне един-двама, които са си направо невинни. Благодарение на ежедневния си контакт с Роми в течение на цяло десетилетие, имаше надзиратели, които го харесваха, а няколко бяха намекнали пред Артър, че мисълта Роми да е убиец е направо чудовищна. Докато чакаха седнали до караулката, Артър долови погледа на една жена — лейтенант, — която от седмици се държеше подчертано топло към каузата на Роми. Тя несъмнено се бе почувствала измамена, след като бе прочела заглавията във вестниците през последните двайсет и четири часа. Верен на себе си, Артър изпита неудобство, че е подвел и нея, и толкова много други хора.

Беше нормално да очакват, че Роми ще знае защо адвокатите му се появяват в толкова необичаен час. Затворниците бяха заклети телевизомани, а и фабриката за слухове — основен разпространител на новините от външния свят — работеше със скоростта на интернет. Въпреки това, окован за ръцете и краката, Роми се дотътри до стола от другата страна на разделителната стъклена преграда отслабнал и объркан, но буквално бликащ от жизнерадост.

— Хей, здрасти… как я карате? — поздрави ги той и както всеки път досега попита Памела носи ли венчалната си рокля. Това беше може би десетата им визита и двамата все още не знаеха как да се отнасят към този въпрос. — Та как сте значи? — поинтересува се той. За Роми, изглежда, посещението им беше, за да си побъбрят. В интерес на истината той бе започнал да се радва на повишен брой посетители. Преподобният Блайт и сподвижниците му наминаваха често — факт, за който Артър съдеше по регулярността, с която клиентът му декламираше острата риторика на Блайт.

— Имаме препятствие — съобщи Артър и осъзна, че думата вероятно е извън оскъдния речник на Роми, който изпитваше големи затруднения с нюансировката. Вместо да му обяснява, Артър направо го попита дали помни Женевиев Кариер от летището.

— Черна ли беше?

— Бяла.

— Пълна?

— Да.

— И винаги носи златно кръстче с малък сапфир?

Артър си спомни бижуто едва сега, когато Роми го спомена. Окото на крадеца беше безпогрешно. Гърлото му се сви, преди да зададе следващия си въпрос.

— Добре… казвал ли си й някога, че си искал да убиеш Луиза Ремарди?

— Това ли казва тя?

— Да.

Роми сбърчи лице в дълбок размисъл, сякаш това не беше предмет на обсъждане в цялото крило на затвора през последните часове.

— Мисля, че не съм. Нее… — Той завъртя глава със засилващо се вътрешно убеждение. Артър погледна към Памела — тя държеше телефонната слушалка между двамата — и видя, че лицето й е възвърнало част от лъчезарността си. — Не — повтори Роми, — мисля, че само другият говореше такива неща. А него никой не го е виждал от години.

— Какви неща?

— Ами… нали знаеш? Убиване и разни такива. Нея. Жената.

— Ти каза ли го на някого?

— А бе нали ти казвам, че него го няма. Хванаха го още преди ченгетата да ме сбарат. Май е яко загазил. Онези пичове, с които се дърлеше… не знам, не ми се вярва някога да излезе. Но тук не съм го виждал. Или излежава федерална присъда, или е гушнал букета, вярвай ми.

— За кого говорим?

— За онзи тип, дето вземаше самолетните билети от жената.

Артър погледна жълтия си адвокатски бележник. Имаше навика ожесточено да чеше няколкото останали му островчета коса по черепа си, сякаш за да се отърве най-сетне и от тях, и сега установи, че прави точно това. Двамата с Памела бяха разговаряли с Роми безброй пъти и досега той не беше споменавал за никакви самолетни билети. Когато Артър бе започнал работа в юридическата кантора, Реймънд Хорган му бе казал: „Едно помни: клиентът ти е не само най-големият враг на самия себе си, той е и твоят най-голям враг“.

— За Фараона ли говориш? — направо попита Артър.

Роми се усмихна:

— За него. Той сам се нарича така. Все не можех да му запомня името. — Памела тъкмо питаше дали Роми не помни фамилното име на Фараона. — Може и да съм знаел някакво друго име; но сега помня само Фараона — Фаро.

— А как се запозна с него? — намеси се Артър.

— Не съм съвсем сигурен. Познавахме се отдавна. Май той ме забърса. Но не го бях виждал много време. И изведнъж се видяхме в един клуб. Правех нещо там и хоп… те ти го и него, само дето не си спомних името му, ама той ме позна. И се хванахме заедно. Измислил беше нещо ново. Как се казваше бе? — запита се Роми.

— Кражба — опита се да помогне Артър. Памела до него трепна и го изгледа остро, но той не й обърна внимание. Работата отиваше все по на зле. Клиентът му обаче, свикнал да не се конфронтира с хората, а по-скоро да ги предразполага, се усмихна невинно.

— Нее… тази дума я знам. А бе въртеше там една работа и ми каза, че можел да продава самолетни билети и никой нямало да го хване. Пускал ги през някаква компания. Та ме попита мога ли да му намеря някакви билети, че и двамата да намажем. Така вкарах жената в работата.

— Луиза? Защо не ми напомниш откъде познаваш Луиза? — помоли Артър и крадешком погледна Памела. Предупредително. Не искаше тя да се намеси и да помогне на Роми да разплете предишните си лъжи.

— Тя вземаше някои неща от мен.

— „Неща“? Крадена стока ли имаш предвид?

— „Крадена“? — контрира на свой ред Роми. — Никога не съм питал никой с какво се занимава. Мен ме интересуваше да изчукам някой долар, толкоз.

— Значи Луиза е купувала от теб, така ли?

— Е… нищо работа. Имаше един доставчик, с камион беше. Двамата пускахме по нещо на улицата. Тя веднъж взе радио, помня. Така започнахме. Много й се говореше. Ами то посред нощ каква работа на летището? Ако не бях аз, щеше да изкукурига от скука. А другата, как каза, че се казвала?

— Женевиев.

— Аха… Тя седеше и си четеше, ако нямаше самолети. Никога не съм говорил с нея много. Мен да питаш, не ми знае даже името. Сега сигурно казва, че ме познава, защото полицаят я е изработил, както изработи мен. Не е ли така? — И Роми надникна над ръката със слушалката, за да провери как се възприема тази линия на защита, несъмнено разработена за него от „мозъците“ в затвора. Артър сви рамене и му кимна да продължава: — Ами… то това е всичко. Попитах една нощ другата, Лиза… казах й, че познавам човек, дето може да купува излишни билети. В началото не искаше да слуша, но аз продължих да питам… щото Фараона беше казал, че в това има много пари, и накрая тя каза, че ще се види с него, само и само да сложи край на тая работа. Видяха се при Гъс, а аз минах пред витрината, ама как да вляза, като Гъс беше там? Не мога. Тя клатеше глава, не се съгласяваше, но Фараона сигурно й е казал нещо, щото след седмица тя ми даде хубава шепа гущери — моя дял… И толкова, повече не се чу нищо. Та един ден се мотам по улиците и ей го на, Фараона, заговорихме си и стана ясно, че двамата с Лиза правят нещо всеки месец. А за мен — ядец. Фараона ми вика: „А бе, пич, мислех, че ти киха нещо, щото се разбрахме да го прави“. Казвам му, че като я видя, ще я убия, дето ми върти тия номера. Щото не е хубаво така, не е. И тя го е знаела, нищо че не си го е признала. Видях я, развикахме се, скарахме се, накрая тя ми даде гердана, за да си трая.

— Медальона?

— Да бе. Даде ми го, та да си трая, щото аз се бях ядосал много и я беше страх да не чуе някой, че щеше да си загуби работата. Каза, че герданът й бил най-скъпото нещо, щото в него имало снимки на дъщерите й като малки и че така съм щял да съм сигурен, че ще ми даде пари. Ама не се стигна дотам.

— И ти я уби — напомни Артър.

Роми се изправи на стола си. После се намръщи — и го направи съвсем естествено, въпреки съмненията на Артър.

— Сега и ти ли мислиш така? Сдушил си се с полицията.

— Не ми отговори, Роми. Попитах те дали ти си убил Луиза.

— Не, по дяволите, не. Аз не мога да убивам. Само се ядосах, че ме беше изложила пред моя човек, Фараона, нали се сещаш.

Роми опита всички нескопосани малки номера, които бе научил през объркания си живот, за да ги подмами да му вярват. Усмихна се плахо, помаха с тънката си ръка, но понеже Артър продължаваше да го гледа изучаващо, накрая се върна към сепнатото си изплашено изражение. Докато разглеждаше клиента си със съсредоточеност, достойна за разшифроването на криптограма, Артър изведнъж се сети за Джилиан… не толкова за молбата й да се лови и за последната сламка надежда, колкото как бяха правили любов. И изведнъж почувства, че да защитава Ромитата от неприятностите, които ги спохождаха, е част от това. Тези хора бяха неговите хора, защото, ако не беше баща му, той спокойно можеше да бъде Роми. Сюзан беше Роми. Планетата гъмжеше от същества в нужда, неспособни да се защитят, и бе прекрасно, че законът повеляваше да се зачита достойнството им. Артър усещаше, че се нуждае от тези две неща в живота си: любов и цел. И сега, след като бе намерил благодарение на някакво чудо и двете, не знаеше дали някога ще ги изпусне.

И затова искаше да повярва на Роми със същото отчаяние, с което бе искал любовта. Но не можеше. Роми бе разполагал с мотив да убие Луиза. И бе заплашил, че ще го направи. И после, когато го бяха заловили с медальона в джоба, беше признал, че го е направил. Всичко това просто нямаше как да е случайно стечение на обстоятелства.

Докато Артър размишляваше, Памела го наблюдаваше със свито сърце, сякаш имаше нужда от неговото разрешение да се надява. Той леко помръдна брадичка, за да й покаже до какъв извод е стигнал. Погледът, който тя му върна, беше изпълнен с примирение. И именно тя зададе важния въпрос на техния клиент:

— Защо не ни каза това, Роми? Защо не ни разказа всичко? Разговаряли сме с теб за случая един бог знае колко пъти.

— Но вие не ме попитахте. Аз казвам на адвокатите, само к’вото ме питат.

Това беше стандартното извинение на Роми винаги, когато вярата в простодушието му се изпаряваше или по-точно, когато биваше свалена поредната от многото му маски. Той можеше и наистина да е с коефициент на интелигентност седемдесет и пет, но знаеше как да мами. Изглежда, още в началото бе почувствал как ще се отрази на ентусиазма на Артър и Памела истината за Луиза. Знаеше това, защото се беше убедил на собствен гръб какъв е ефектът, след като беше споделил с предишните си адвокати за препродажбата на крадени самолетни билети, за изваждането му от играта и за заплахата да убие Луиза. Когато бе поел делото, Артър бе взел решение да не се опитва да разбули тайната на взаимоотношенията на Роми с който и да било от предишните му адвокати: изхождаше от мотото, което бе споделил с Памела още първия ден, когато се бяха срещнали с Роми: „Нов адвокат, нова история“. Само че вече нямаше никаква мистерия и това защо съдебният защитник на Роми бе пледирал за невменяемост, както и защо никой от последващите служебно назначени защитници не се бе опитал да подложи на съмнение вината му. С натрупаното по неволя „затворническо образование“ за Роми не беше никакъв проблем да прочете какво е изписано върху лицата на сегашните му адвокати.

— Никой не съм убивал — повтори той. — Аз не съм такъв човек. — После, изглежда, се примири с безсмислеността на протеста си. Раменете му се отпуснаха и той отмести поглед встрани. — Ама това не значи, че няма да ме убият, нали?

Артър щеше да изпълни дълга си да се бори до последния момент. Щеше да напомни на Апелативния съд показанията на Ерно и щеше да наблегне на мудността, с която Женевиев бе разказала за заплахата на Роми. Но нямаше нищо, което да потвърди думите на Ерно, докато показанията на Женевиев се връзваха с всички известни факти. И тяхната достоверност се подсилваше от неохотата, с които тя ги бе дала. А най-лошо от всичко бе — и Артър току-що бе получил потвърждение на това, — че казаното от нея беше самата истина.

— Не — каза той, — не означава това.

— Да — въздъхна Роми. — Знаех го, щото снощи отново сънувах онзи сън.

— Кой сън — не се стърпя Памела.

— Как идват да ме отведат. Как става време. Когато ме вкараха при смъртниците, сънувах това непрекъснато. Събуждам се потен, воня ужасно, дори на мен си, кълна се. Понякога си мисля, че няма да се сетят за мен. Кой ще се занимава? Ние, жълтите, все за това си мислим. Понякога чуваш нощем някой да плаче на глас и знаеш, че сънува онзи сън. Ама не е хубаво да правиш така с хората. Ако някога ме пуснат от тук — каза той, — никога няма да се оправя. — Нито Артър, нито Памела можеха да отговорят нещо на това. — Знаеш ли, човече, бях тук, когато дойдоха да отведат един. Преди два дни… откараха го там, където го правят. Откарват те, когато още се надяваш, за да не почнеш да се бориш или нещо такова. Но последния, дето го взеха, Руфъс Тайрън… той беше в съседната килия. И не искаше да им се даде. Каза, че ще вземе със себе си някой от тях. Пребиха го здравата. Ама дори и така, казват, пак ги преебал… поискал последно ядене и повърнал върху себе си… май му счупили някакви кости, докато го връзвали, ама на него нали вече не му пукало. Как мислиш — дали да се биеш, за да те упоят, или да отидеш сам, а?

Памела беше червена като домат. Измънка някакво утешение и му каза, че най-добре е изобщо да не те вкарват зад решетките. Роми, който имаше чувство за хумор, се усмихна като тиква с изрязани очи и уста.

— Да бе, това е най-добре, ама не мога да не си мисля другото. Някак… не ми излиза от главата. Как да им се оставя да го направят? Повечето време си мисля да вляза в стаята с вдигната глава, щото… щото не съм направил нищо, за което да ме убиват. Е, крал съм това-онова, ама не могат да те убият заради кражби, нали? Само че точно това ще ми се случи, а?

Докарана отвъд точката на професионалното достойнство, Памела се срина до точката, в която можеше да даде неизпълнимо обещание.

— Не, няма.

— Има, има. Свикнах с тази мисъл. То човек често си мисли, че ще го убият, нали… Гледаш значи коридора и си казваш: „Оттам ще мина за последно“, „Това е последното нещо, което ще видят очите ми“ и… не можеш нищо да направиш, за да го спреш. Все някога ще стане. Ама като погледна нататък… почвам да се треса. — Роми сви глава между раменете си и се замисли над очакващия го ужас. — Вижте сега, не знам какво правите навън, ама аз още съм си тук. И нищо не се е променило за мен. — Роми не беше човек, способен да излее гнева си пред друг, но несъмнено под влияние на преподобния Блайт се беше променил в това отношение. Надигна се от стола, доближи лице до разделящата ги преграда и погледна с кафеникавите си очи Артър право в лицето: — Разбери, пич, невинен съм. Никого не съм убивал.