Скот Търоу
Обратими грешки (34)

33.

8 август 2001

На море

— Имаш ли време да излезеш от офиса?

Беше след края на работното време и Мюриъл сама бе вдигнала телефона. Гласът на Лари звучеше топло и познато. Беше чакала това обаждане от няколко дни и затова много се разочарова, когато той добави: — Тук има няколко момчета, с които трябва да поговориш. — Трябваха й няколко секунди, за да скрие объркването си, преди да го попита къде, по дяволите, се намира. Според звуците май беше в някоя кръчма.

— Какво има? — предпазливо попита тя.

— Отворихме буркана с червеите — отговори Лари. — Не… Змии. Гърмящи. — Значи имаха проблем. — И ако не възразяваш — допълни Лари, — донеси, моля те, старото досие на Колинс, което събрахме за него, преди да го посетим в затвора. — После й каза къде да го потърси в купа документи, складирани в офиса й.

След половин час Мюриъл бутна дъбовата врата на таверната и веднага почувства настроението вътре. Общо взето, сред полицаите в околия Киндъл имаше две школи по отношение на нея: едните я харесваха, другите я мразеха от дън душа. Принадлежащите към втората група не размахваха мнението си по време на работа, но в извънработно време не се смятаха задължени да се държат благовъзпитано. Светът, в който живееха, беше прекалено мъжки, за да могат да понесат с разбиране амбициите на една жена. Тя можеше да се съгласи, че твърде често си позволява да бъде твърдоглава и че понякога се държи дори оскърбително, но в дъното на душата си бе убедена, че големият проблем на мъжете, гледащи я в момента без особена симпатия, е предубедеността.

Лари беше на бара. Беше по работен комбинезон и изглеждаше овъргалян в брашно. И дрехите, и косата му бяха посипани с бял прах.

— Решил си да се маскираш като поничка със захар за Хелоуин, така ли? — Той не схвана шегата, докато не се погледна в огледалото над бара, но дори и тогава не му стана смешно. Обясни й какво е правил целия ден, но беше ясно, че го вълнува не външният му вид, а по-други неща. — Какво става? — попита накрая тя. Той й разказа, сглобявайки историята парче по парче. Само защото стоеше близко до него, не се наложи да му изкрещи: — Искаш да кажеш, че Ерно Ердай е стрелял по собствения си племенник?

— Казвам, че е възможно. Донесе ли досието?

Лари махна с ръка на Майк Гейдж да дойде да погледне направената в ареста снимка на Колинс от 1991. Майк само го изгледа, без да каже нищо. Обади се Родригес:

— Предполагам отговор „Определено“ няма да те задоволи, а?

— Кажи каквото мислиш.

— Очите, човече. — Родригес почука с пръст цветната снимка. — Почти са оранжеви. Тоя да не идва от Селото на прокълнатите или нещо такова?

— Аха — съгласи се Лари.

— Да си вървим — каза му Мюриъл. Това не бе мястото за дискусия. Дори полицаите, които я харесваха, не бяха надеждни съюзници, защото много от тях бяха по-лоялни по отношение на репортерите, отколкото към нея. Когато излязоха, предложи на Лари да го качи. Той отвори вратата и се поколеба да не изцапа седалките. Тя караше хондата от 1991 и колата й никога не се бе отличавала с чистота, дори докато още беше нова.

— Лари — каза Мюриъл, — едва ли има нещо, на което тази тапицерия да не е ставала свидетел. — И едва не се засмя, като се сети за някои моменти по-така. Потеглиха и той й каза накъде да кара. — Добре — обади се тя след малко. — Сега ми обясни.

— Не знам дали нещо ще се промени.

— Това вече е втора стъпка — обясни му Мюриъл. — Първо трябва да разберем какво точно е станало. Искам да се уверя, че съм разбрала правилно: ако майка ми иска да се сдобри със сестра си, трябва да се опита да я застреля в гръб, така ли?

За първи път тази вечер Лари се засмя.

— Има три хиляди комедианти без работа, а ти се майтапиш.

— Попитах сериозно. Това ли е последователността? Защото, доколкото схващам, след това Ерно и Колинс стават по-близки от всякога.

— Мамка му… — отговори Лари. — Нямам представа. И да ти кажа, не ми пука. Семейството на Ерно не е по-сбъркано от кое да е друго. И какво тогава? Ако питаш мен, това е ТМИ. — Така наричаха синдрома „твърде много информация“.

Лари посочи входа на алеята за коли. Къщата бе във викториански стил, в който той се смяташе за специалист. Цветовете бяха живи, яркото контрастираше със сенките, за да направи по-релефна резбата по дървените плоскости. Мюриъл се наведе над волана, за да разгледа всичко по-добре.

— Господи, Лари… каква красота!

— Нали? Тази обаче е специална. Понякога се разхождам из нея и ме е яд, че не можех да си позволя нещо подобно за себе си, когато момчетата още бяха малки. Което, разбира се, е обичайната история: никога не можеш да имаш онова, което искаш, когато ти е най-нужно. — Той, изглежда, осмисли думите си едва след като ги каза — тялото му се напрегна и тя забеляза, че той съзнателно не поглежда към нея. За да го извади от неловкото положение, му предложи да я разведе из къщата.

Започнаха от градината. Вече се стъмваше и насекомите атакуваха, но Лари не им обръщаше внимание, докато й показваше съвсем скоро насадените растения. Цялото това наследство от цвят и красота, което щеше да остави за бъдещия собственик, той първо бе видял в главата си, така че сега с удоволствие се залови да обяснява как различните цветя — минзухари, божури и хортензии — ще разцъфнат и ще радват окото през цялата година. Беше вече тъмно, когато свърши, и то само благодарение на забележката на Мюриъл, че ако останат още малко навън, ще бъдат изядени живи.

Вътре Лари не бе така обстоятелствен. Стените се шпакловаха и изглаждаха и на касите на вратите беше опънат полиетилен. Предизвикателството на къща като тази, обясни Лари, било в това да знаеш кои неща да оставиш, за да запазиш духа на мястото, и кои да пожертваш в името на пазарното търсене. Например осветлението. Когато къщата била нова, стаите били тъмни като обори и се осветявали с настенни газови аплици. Днешните собственици обаче по правило са ненаситни консуматори на електроенергия. Лари обясни, че с времето се е научил, че купувачите ценят силното осветление и изобилието от електрически ключове.

Беше интересно да се наблюдава Лари в другия му живот. Той я забавляваше, както винаги, и тя нямаше никакви затруднения да си го представи като предприемач. Дори нежността на Лари към градината бе нещо, с което постепенно бе започнала да се съобразява. Мъжът, когото познаваше още от юридическия факултет, обичаше да се преструва, че единствената уместна употреба на думата „чувствителен“ е върху опаковката на презервативите. Но вътре в него се спотайваше друг Лари — винаги бе знаела това — и тя се възхищаваше на стария си приятел, че от време на време му позволява да се покаже.

— Работи ли вече канализацията? — попита тя и Лари й показа къде да отиде. На стената до умивалника имаше прозорче и сред рояка светлини долу Мюриъл видя квартала, в който бе израсла — на половин километър от Форт Хил, пояс от бунгала, построени сред лабиринт от железопътни депа и гаражи за камиони. Даже днес кварталът си оставаше терен за безкрайни паркинги, осветени ярко, за да се предотвратят кражбите, и километрови отсечки, по които колони тежкотоварни камиони, нови фордове и контейнери чакаха реда си да застанат на рампите. Хубаво място. Хората се трудеха усилно, бяха свестни и мили и желаеха за децата си само най-доброто. Но както винаги се случва с трудовите хора, те много добре усещаха дълбочината на пропастта, отделяща ги от онези, които ги командват. Но не и от нея, беше се заклела тя. Не и от нея.

Вече нямаше илюзии. Знаеше, че щеше да полудее, ако беше изживяла живота си изолирана от властта. Но докато гледаше надолу към стария си квартал, продължаваше да живее с най-доброто на онези времена, със знанието, че просто трябва да живееш живота си, да се опитваш да направиш поне половин крачка напред, да сториш повече добро, отколкото зло, и да обичаш някого. Точно желанието да установи повторно контакт с тези ценности бе в основата на онзи един час, който прекарваше всека седмица в църквата, когато сърцето й излиташе от тялото й и се устремяваше към Бог. Бебетата, които така и не бе могла да има, също бяха в църквата, неизвестни непознати, също като любимия, за когото си въобразяваш, че те чака някъде по света… когато си на тринайсет. Бъдещето. Животът на нейния дух. В молитвата си тя продължаваше да протяга ръце към тях със същата любов, с която го бе правила в мечтите си. Помисли си за Лари и изведнъж усети, че любовта на един мъж може би ще запълни живота й.

Той я чакаше в пристроената обща стая в задната част на къщата. В първоначалния си вариант изпълнението било евтино и Лари обясни, че се опитал да я поукраси с хубав мокет. За да отблъсне емоцията на онова, което едва не я задавяше, тя насочи разговора към работата.

— Лари, според мен е време да хвърлим на масата всичко, което знаем за Ерно и Колинс. Утре ще напиша на Артър писмо.

— Защо?

Очакваше да я попита.

— Защото е ясно, че те отчаяно се мъчат да издирят Фароу. Става дума за смъртна присъда, Лари, и не бива да крия от тях неща, които могат да са съществени.

— Съществени?

— Лари, аз нямам представа какво означава всичко това, както впрочем и ти. Но нещата се свеждат до това, че Колинс е крал билети с помощта на Луиза, така ли е? Според теб това нищо общо ли няма с обяснението откъде е знаел достатъчно, за да накисне Гандолф?

— Мюриъл, направо виждам как Артър ще се изправи в съда и ще се опита да отвори всички възможни линии на интерпретация едновременно. Знаеш, че е така. И ще се разкрещи, че трябва да дадем на Колинс имунитет.

— Това му е работата, Лари. Което не означава, че ще стане, както на него му се иска. Апелативният съд никога няма да ме принуди да дам имунитет на Колинс. Но аз бих искала Артър да е наясно с нещата — за това, че Колинс е Фароу, за стрелбата. Както и за онова, което Колинс ни разказа в Атланта. Трябваше да разкрия това още преди време, но мога да се престоря, че истината едва сега ме е осенила.

Лари стисна очи, вбесен от глупостта на закона.

— Но ние не сме сто процента сигурни, че Колинс е Фароу — напомни накрая той.

— Стига, Лари…

— Съвсем сериозно. Нека се свържа с Дикерман и да проверя успял ли е да снеме отпечатък от револвера. Това вече би означавало, че със сигурност става дума за Колинс.

— Обади му се. Кажи му, че разследването отново е активирано и че имаме нужда от бързи отговори. Но не мога да чакам с Артър. Колкото повече се колебаем, толкова по-силно ще се разсмърди, че сме скрили ключови улики, благоприятни за защитата. Артър разполага с десет дни, за да обжалва постановлението на Апелативния съд, и аз искам да мога да кажа, че съм му предоставила информацията своевременно, веднага след като сме видели връзката между събитията около убийствата.

— За бога, Мюриъл.

— Това е последното препятствие, Лари.

— Господи — каза той, — колко пъти ще трябва да печелим това шибано дело? Понякога ми иде да отида в Ръдярд и да застрелям Роми, та цялата тази дивотия най-после да свърши.

— Може би вината е наша. Може би има нещо, което през цялото време ни пречи да сложим точката. — Тя, разбира се, знаеше какво е това „нещо“, знаеше го и той, но това бе част от „дивотиите“, с които му се искаше да приключи веднъж и завинаги. Тя сложи ръка на рамото му. — Лари, повярвай ми. Всичко ще завърши добре. — Което естествено доказваше неговата теза. Онова, в което той вярваше открай време. Че един случай никога не се отнася до жертвата, обвиняемия или какво точно се е случило. Изобщо не е това. И за полицая, и за адвокатите, и за съдията случаят е важен за самите тях. А конкретният случаи бе важен за всички едновременно. Извърнал лице от нея, Лари буквално трепереше от безсилие. — Наистина, Лари — каза тя. — Ако не си искал да продължаваш с този случай, защо отиде в „При Айк“? Защо изобщо ми се обади?

Той я погледна, после сложи ръката си върху нейната в знак на помирение. Контактът, колкото и да бе мимолетен, я запрати в прилива между двамата. Тя надникна плахо в очите му. После леко стисна рамото му и без никакво колебание го пусна. Погледна дланта си и лекичко се засмя.

— Какво?

Тя обърна дланта си към него. Беше побеляла от гипсовия прах.

— Остави белега си, Лари.

— Така ли?

— Колона от сол — поясни тя.

Той се смути. Явно не разбираше какво точно иска да му каже.

— Какво беше сбъркала жената на Лот?

— Погледнала назад — напомни Мюриъл с крива усмивка.

— Да, вярно.

Макар да си бе обещала, че няма да прекрачи граничната линия, усещаше, че този път не може да спре. Нямаше никакво значение дали става дума за тяхната младост, за мечтите или за най-обикновено либидо — тя желаеше Лари. Той излъчваше нещо, което не бе почувствала у никой друг. Преди десет години не бе забелязала това, но тогава връзката им бе олтар пред нея, признание на нейната власт. Беше нещо уникално. Лари познаваше силата в нея и за разлика както от Род, така и от Талмадж, не я боготвореше за собствени цели. Той просто искаше мир на определени условия, пълноценно партньорство, и да бъдат двамата. Тя бе пропуснала тази невероятна възможност преди години и отлично съзнаваше това; днес обаче искаше да се увери, че шансът повече не съществува. Отново вдигна дланта си.

— Дали Бог не ми казва по този начин да стоя настрани от теб, Лари?

— Не разбирам тези неща, Мюриъл. Не поддържам пряка връзка с него.

— Но това ли искаш? Миналото, каквото е?

Лари дълбоко се замисли.

— Да ти кажа истината, Мюриъл, не знам какво точно искам. Но зная едно: не искам отново да мисля за самоубийство.

— Значи казваш „не“?

Той се подсмихна.

— Момчетата не могат да казват „не“.

— Това са само думи, Лари. — Тя отново погледна дланта си. Белият прах се бе полепил по изпъкналите места и линиите изпъкваха с особена яснота. Линията на живота и линията на любовта, така любими на всички хироманти, изглеждаха като реки върху карта. Тя вдигна поглед и намери на рамото му мястото, където ръката й бе оставила отпечатък.

Мисълта, че може да се противопостави, мина през главата на Лари като гола абстракция, без да остави следа. Излъчването на Мюриъл започваше да му действа. И както винаги, инициативата бе в нейните ръце. „Защо ми се обаждаш — изтъкнала бе тя, — ако искаш от мен да не предприемам нищо?“. Беше я довел тук. И сега тя правеше нещата максимално лесни. Малка и безстрашна, тя се изправи на пръсти, постави едната си ръка върху рамото му, сложи другата върху бузата му и го притегли надолу към себе си.

След това нещата се развиха с отчаянието и скоростта на поставена в клетка птица, подскачаща, за да полети. С всичкото безполезно пърхане с крила и блъскането в клетката. От горещината плътта й бе леко солена — вкус, който той асоциираше с този на кръвта. Сърцето му се блъскаше в гърдите и в резултат той приключи много по-бързо, отколкото му се бе искало. Неприятната изненада бе, че бяха оплескали всичко. Тя беше или в началото, или в края на цикъла си и бе пожелала да го направи в нея, сякаш изплашена, че ако му каже да вземе предпазни мерки, нещата ще се развалят.

Накрая тя се оказа отгоре и остана вкопчена в него така, сякаш той беше скала. Усещаше я да си почива и това му бе по-приятно дори от другото. Погали я с двете си ръце и споменът за тялото й се върна със сладка болка: издутините на прешлените по гърба й, ребрата, изпъкнали като клавиши на пиано, пищните извивки на дупето й, което той винаги бе смятал за най-привлекателната част от анатомията й. Откакто се бяха разделили, беше плакал само веднъж, когато дядо му, имигрантът майстор-колар, бе умрял на почти сто години. Лари често си спомняше с благодарност за него и мислеше колко по-тежък щеше да е животът за двайсет и трите деца и внуци на този човек, ако той не бе събрал куража да се пресели тук. Примерът за този така дълго продължил героизъм му пречеше да съжалява себе си в този момент. Спасението бе в хумора.

— И как сега да обясня на момчетата, че се налага да почистват чисто нов мокет?

— Давай — подкани го тя, — оплачи се. — Главата й бе вирната закачливо. Беше с брошка, която в бързината не бяха успели да махнат, и сега разкопчаната й рокля се развяваше около нея като пелерина: черната дантела на точки още стоеше върху раменете й, но надолу беше гола. — Съжаляваш ли, че го направихме? — попита го тя.

— Още не зная. Възможно е. По-късно.

— Недей.

— Ти си по-корава от мен, Мюриъл.

— Вече не съм.

— Не, не е вярно. Поне знаеш как да вървиш напред. Защото аз май не зная.

— Лари… Не вярваш ли, че ми липсваше?

— Сериозно?

— Стига, Лари.

— Не, наистина. Ти не си позволяваш да се обърнеш и да видиш какво си оставила назад. Може би в този миг осъзнаваш…

— Кое?

— Че трябваше да се омъжиш за мен.

Черните й очи застинаха, малкият й обсипан със ситни лунички нос се разшири, когато пое дълбоко въздух през него. Те се изгледаха с лица на сантиметри едно от друго и той усети, че убедеността му започва да я дразни. И разбра, че тя го знае. Но възможно ли беше да се прибереш у дома при семейството си, след като си казал нещо такова на глас пред друг? Той почувства едва доловимото признание в помръдването на тялото й, в отместването на погледа, когато тя отново отпусна глава на гърдите му.

— Ти беше женен, Лари. И още си.

— И бях обикновен полицай — уточни той.

Никога не бе събирал куража да я уязви толкова силно и толкова отблизо. И тя никога не би го понесла. Но нещата се бяха променили.

— И беше обикновен полицай — призна накрая тя.

Не можеше да я види, но ръката му върху гърба й усещаше пулса на емоцията. Възседналата го жена беше крехка и малка, върната за миг към истината на природата, и Лари, с цялото си грамадно тяло, я заобикаляше от всички страни. Легнал по гръб върху светлия мокет, той леко я залюля, сякаш бяха на борда на кораб, подхвърлян от вълните в ужасното море на живота.