Скот Търоу
Обратими грешки (32)

31.

2 август 2001

Съдът отсъди

— Спечелихме. — Томи Молто с лице, подобно на ванилов пудинг, сграбчи Мюриъл за ръката, когато тя излезе от офиса на Нед Холси след сутрешната оперативна. Апелативният съд бе оповестил решението си: молбата на Гандолф бе отхвърлена и временното отлагане на екзекуцията му бе отменено. — Спечелихме — повтори Томи Молто. Томи беше странен случай. Той рядко можеше да види гората, но беше точно онзи, от когото човек има нужда, ако иска да отсече дърво. Преди десетилетие, когато бяха съдили Катерицата, точно Томи бе голямата клечка, а Мюриъл бе чиракът, който се учеше. Само че Томи изобщо не бе израсъл с годините, а тя малко по малко го бе застигнала и в крайна сметка бе номинирана за главен заместник — пост, за който Томи бе бленувал. Томи си беше Томи — лишен от чувство за хумор, упорит и верен на жертвите, на полицията, на околията и на факта, че светът е по-добро място за живот без онези, които той стръвно преследваше и безмилостно обвиняваше. Мюриъл го прегърна. — Никога не съм се съмнявал — каза Томи. После й обеща да й прати копие от решението веднага след като Керъл се върне от съда, и си тръгна засмян.

В момента Нед бе на среща със сенатор Малвойн, така че тя му остави бележка. Когато стигна от другата страна на големия салон, разделящ офиса на Холси от нейния, Мюриъл прегледа получените съобщения — бяха се обадили четирима репортери — и се прибра в кабинета си. Седна зад голямото си писалище до високия прозорец и затвори очи, изненадана от облекчението, което изпитваше. С работа като нейната, човек се научаваше да хваща големите вълни. В много случаи пътят към брега се оказваше приятен и се случваха маса вълнуващи неща, но тя винаги помнеше, че ако се озовеш под вълната, докато тя се стоварва върху теб, ще те гложди една-единствена мисъл: какъв глупак бях и как можах да рискувам всичко? Защото тя не бе заложила само резултата от избора срещу изхода на случая Роми Гандолф. Реалната заплаха бе да бъде отписана като човек, чиято цялостна кариера е била изградена върху гнила основа.

Но изживяното — възкачванията и сривовете — си бе заслужавало. По изключение за пръв път в живота си тя бе наясно в нещо: държеше да стане следващият областен прокурор на околия Киндъл. Моментното разколебаване в преследваната цел й бе дало възможност да осъзнае колко силно държи да я постигне — както наградата, така и последствията, които щяха да дойдат с новата длъжност. Но заедно с това не бе загубила увереността си, че ако по делото Гандолф се бе случила някаква издънка и блайтовците на този свят бяха блокирали пътя й към креслото в съседния офис, тя самата щеше да се измъкне без особени поражения. Тя не вярваше в Бог, който седи там горе и дава сигнали или прави ходове с фигурите. Но ако не станеше областен прокурор, това сигурно щеше да е за добро. През последните месеци на два пъти се бе събуждала с мисъл за училище по теология. По-късно през деня мисълта изглеждаше смехотворна, но тя бе започнала да гледа на нея все по-често като на сериозна алтернатива. Може би от амвона щеше да постигне повече важни неща.

На вратата се почука. Влезе Керъл Кийни, крехка блондинка с перманентно червен връх на носа, и донесе съдебното решение. Мюриъл го прегледа, главно за да не разочарова Керъл. Истината бе, че самата тя никога не се бе отнасяла сериозно към странната формулировка, характерна за апелативните съдилища. Конфликтите в закона, които я интересуваха, бяха изписани с главни букви: виновен или невинен, правата на индивида срещу правата на обществото, правилната употреба на властта. Възприемаше еквилибристиките, използвани при формулирането на решенията в думи, главно като словесна декорация.

— Добра работа — похвали я Мюриъл. Керъл бе съставила петициите, довели до този резултат, и дори бе вложила цяла нощ в усърден труд след показанията на Женевиев. Но и двете знаеха, че провалът на Керъл да се сети какво бе имал предвид Артър с извикването на Ерно пред съда щеше да се отрази фатално на шансовете й да стане съдебен прокурор. В своята работа Мюриъл ставаше източник на голям брой лоши новини, при това не само по отношение на адвокатите и техните клиенти, но също така и в прокуратурата, където само малцина заместници получаваха назначение по дела и явявания в съда, с които идваха повишенията и увеличението на заплатата. И Мюриъл със соломоновско хладнокръвие решаваше кой ще спечели. Керъл, която нямаше инстинктите за работа в съда, беше загубила.

— Местните се неспокойни — съобщи Йоланда, една от няколкото й помощнички, която надникна през вратата след като Керъл си тръгна, и размаха още няколко бележки на телефонни обаждания на репортери. Мюриъл се обади на Донтел Бенет — говорителя на прокуратурата — и той я поздрави.

— Обади се в пресрума, че ще получа жалките им извинения по обяд — отвърна тя.

Той се засмя и попита кого ще избере да бъде с нея на подиума. Молто и Керъл от едната й страна. Харолд Гриър вече беше директор на полицията и заслужаваше да присъства по много причини.

— Старчек? — напомни й Донтел.

— Абсолютно — каза Мюриъл. — Сама ще му кажа.

Преди да свършат разговора, Донтел каза:

— И без злорадство, момичето ми. Просто помни. Скептицизмът е задължителна част в работата на пресата.

— Той кога идва, преди или след продаване на мястото за реклами?

Тя се обади на още няколко души, преди да открие Лари зад бюрото — нещо, което напоследък му се случваше все по-рядко.

— Поздравления, детектив. Апелативният съд смята, че си заловил, когото трябва.

— Без майтап?

Тя му прочете по-разбираемите части на съдебното решение. В края на всеки ред той се разсмиваше като лакомо дете.

— Сега е време да се срещнем с пресата — обясни му тя. — Ще можеш ли да се издокараш за обяд?

— Ще видя дали пластичният ми хирург ще може да ме впише в графика си за днес. Означава ли това, че мога да оттегля телеграфното си искане до Интерпол за информация относно Фароу?

— Така изглежда. — Разследването, подновено във връзка с показанията на Ерно, беше официално закрито. През следващите година — две папката с делото сигурно щеше да бъде прехвърляна от едно адвокатско бюро на друго и хора като Артър щяха да измислят различни причини с единствената цел да отложат екзекуцията. Но работата й с Лари бе приключена.

Тя затвори телефона и със забравена яснота осъзна, че няма абсолютно никакво намерение да го пусне.

 

 

Главният секретар на Апелативния съд се обади в девет сутринта да уведоми Артър, че ще обявят решението по „Петицията на Роми Гандолф до директора на затвора Ръдярд“ до един час. Когато Артър съобщи новината на Памела, тя предложи да вземе писменото решение, за да има Артър повече време за подготовка за срещата с репортерите, и когато тръгна за съда, се отби в кабинета му.

— Губим — късо я предупреди той.

Преди да се запознае с Роми Гандолф, Памела Таунс вероятно щеше да влезе в спор. Днес обаче борбеността я бе напуснала и тя също така късо отговори:

— Зная.

След двайсет минути позвъни на Артър от Федералната сграда. Унинието й пролича още с първата дума:

— Мъртви сме — съобщи Памела по клетъчния си телефон. — Или по-скоро, той е мъртъв… при това в буквалния смисъл. А ние сме мъртви само в правния. — И прочете на Артър съществените моменти от решението: „Във връзка с усилието му да заведе втора петиция habeas corpus, на господин Гандолф бе отпуснат кратък период, за да приведе доказателства за действителната си невиновност, останали неоткрити преди. Макар служебно назначеният от съда защитник на господин Гандолф…“, това сме ние — поясни Памела, сякаш Артър след тринайсет години стаж в правосъдната система можеше да не знае. — „Макар служебно назначеният от съда защитник на господин Гандолф да призова нов свидетел на невиновността на господин Гандолф, показанията на господин Ерно Ердай остават непотвърдени от каквито и да било веществени доказателства…“ Странно е, че не ги е грижа за потвърждението на база криминологична експертиза, когато се касае за случая срещу Роми.

— Продължавай — каза й Артър.

— „В допълнение към горното, господин Ердай е осъден за углавно престъпление и разполага с ясен мотив да се опита да накаже същите правозащитни органи, които са го наказали, а освен това признава, че преди десет години е дал свидетелски показания, които влизат в пълно противоречие с неговата настояща версия на събитията. Трябва да се вземе предвид, че държавата откри друг свидетел срещу господин Гандолф, Женевиев Кариер, която съобщи за свързано със случая инкриминиращо изявление на молителя Гандолф и даде нови доказателства за мотив у господин Гандолф да убие една от жертвите. Разказът на госпожа Кариер не влиза в противоречие с досега събраните веществени доказателства. Ние съзнаваме, че уважаемият областен съдия…“ изненадана съм, че не са сложили „уважаемият“ в кавички — вметна Памела, намеквайки за неодобрението, което апелативните съдии хранеха към съдия Харлоу. Този път Артър не направи опит да скрие нетърпението си, когато я подкани да продължи. — Такаа… — каза Памела. — Значи: „Уважаемият областен съдия е постановил ограничена достоверност, що се отнася до господин Ердай, но това се отнася до периода, преди да станат известни показанията на госпожа Кариер, което обезценява до известна степен валидността на това постановление. Господин Гандолф е изчакал почти десетилетие, преди да потърси невиновността си по съдебен път. Макар това очевидно да хвърля сянка на съмнение върху правдоподобността на сегашните му твърдения, за закона е важно, че молителят навремето е имал възможността да заяви невинността си и че не се е възползвал от нея нито по време на процеса, нито при някое от следващите си оспорвания на присъдата. Петиция от типа на habeas corpus, особено заведена повторно, има ограничена сфера на приложение, отнасяща се до нарушението на конституционни права на обвиняемия, като например съдебна грешка. В случая няма основания да се вярва, че става дума за нещо подобно. Съгласни сме с държавата, че преките улики за виновността на господин Гандолф, на които е основал присъдата си първоинстанционният съд, остават неопровергани. Нещо повече: сумата от улики срещу молителя с течение на времето се е увеличила. В съответствие с това ние постановяваме, че няма законови основания да се разреши втора петиция за habeas corpus. Независимо от степента, в която предишното ни постановление, допускащо кратък период на събиране на показания, може да бъде разглеждано като разрешение за горното, нашето заключение е, че подобно разрешение би било дадено без основание. С настоящото се прекратява служебната съдебна помощ, дадена на господин Гандолф по тази процедура, и се изказват благодарности на неговия защитник. Временната забрана върху екзекуцията се вдига и Върховният съд на околия Киндъл вече може да насрочи дата за нейното изпълнение“.

След като затвори, Артър се обърна към прозореца и се загледа в реката. Имаше усещането, че се дави в тъмните й води. Екзекуция. Мислите му се насочиха към последиците за Роми, но сърцето му остава потънало в скръб за него самия. Медиите едва ли щяха да уловят този нюанс, но той разбра посланието на съда. Съдиите смятаха, че е раздухал историята на Ерно, без да прояви задължителната доза здрав скептицизъм. От един служебен защитник се очакваше умереност, която, изглежда, смятаха, че е пропуснал да прояви. И той осъзна, че това е така. Много добре разбираше, че в последно време се е оставил да бъде тласкан от страстите си. Роми Гандолф бе успял да му покаже, че тези страсти имат място и в закона. Но появилият се за миг лъч светлина предстоеше да бъде угасен окончателно.

 

 

Лари мразеше журналистиката. Вярно, имаше няколко репортери, с които се разбираше добре, но се отнасяше с подозрение към тяхната професия. Тези хора не виждаха пламъците, не усещаха горещината, но се напъваха да разкажат на всекиго за пожара. Точно затова му достави огромно удоволствие да види как Мюриъл се разправя с тях днес.

Пресрумът на прокуратурата бе някогашна зала за съвещания на съдебното жури. Стената в дъното бе боядисана в електриково синьо — предпочитан фон за снимки — и имаше издигнат подиум. Точно под микрофона бе поставен гербът на околията, изработен от пластмаса вместо от месинг, за да се избегне дразнещото очите отражение от инсталираните високо под тавана мощни осветителни тела. Застанала под ярката им светлина, Мюриъл изглеждаше спокойна и любезна, но едновременно с това властна. Тя представи хората, с които бе дошла, споменавайки специално Лари, после сдържано похвали постановлението на Апелативния съд на Съединените щати и възхвали може би бавния, но прецизен ход на съдебния процес. След което заяви, че както била споменавала от месеци, било крайно време да се отиде към екзекуцията на Роми Гандолф. Няколко от репортерите пожелаха да коментира разказа на Ерно, но тя ги препрати към постановлението на съда. Напомни, че проблемът е Гандолф, а не Ерно. Катерицата беше осъден и сега съдът недвусмислено бе заявил, че присъдата е справедлива. Трима анонимни съдии на няколко преки от тук се бяха превърнали в най-добрите нейни защитници.

Когато прожекторите над главите им угаснаха, Лари разхлаби вратовръзката си. Шефът му стисна ръка, после Лари размени няколко шеговити фрази с Керъл и Молто. Мюриъл го чакаше да излязат заедно и рамо до рамо двамата прекосиха мраморното фоайе на кметството, където по това време на деня не можеше да се разминеш. В тълпата изглеждаше съвсем естествено, когато тя го хвана под ръка.

— Лари, ти свърши голяма работа по този случай. Съжалявам, че той ни причини толкова киселини това лято, но това е положението.

Той я попита какво следва нататък и тя му описа различните юридически гранати, които Артър или приемникът му можеха да опитат. Всички те нямало да избухнат.

— Артър оттегля ли се от случая? — поинтересува се Лари.

— Това зависи само от него. Съдът определено му дава възможност за това.

— Артър не е такъв. Той никога няма да се примири.

— Може би — съгласи се тя.

— Е… — каза Лари и се обърна към нея, задавен от напиращите в него емоции. Тълпи хаотично носещи се адвокати, забързани да заведат различни документи, и групи излизащи да обядват служители ги заобикаляха от всички посоки.

— Мисля, време е да се сбогуваме.

— Едва ли, Лари — засмя се тя.

— Така ли?

— Ще трябва доста да се потрудиш, за да избягаш отново от живота ми, моето момче. Обади ми се. Трябва да го отпразнуваме. Наистина… — Тя вдигна ръце и го прегърна. Като майстор в показната страна на нещата — умение задължително за хора, явяващи се в съдебна зала, — го направи с нужната доза стерилна сдържаност. За хората край тях жестът едва ли щеше да изглежда като нещо повече от довиждане между уважаващи се колеги. Но докосналото се за миг до него тяло разказваше друга история. — Ще чакам да ми звъннеш — прошепна тя и го пусна. После се отдалечи и дори кокетно махна с ръка през рамо — първият и единствен жест, който някой би могъл да интерпретира като флирт. Лари бе получавал сигналите й от известно време, но това бе първият миг, когато се убеди, че ги разчита вярно.

Все още замаян, той мина покрай високите колони на входа на кметството. Инстинктивно избра сенчестата страна, но когато вдигна поглед, видя, че небето е притъмняло. Във въздуха се носеше миризмата на задаващ се дъжд.

Спомни си онова време, когато пак бе част от това дело и когато бе смятал, че всичко е приключило веднъж и завинаги. Беше седял цели две седмици до Мюриъл по време на процеса срещу Катерицата в началото на 92-ра, когато го бяха осъдили. Тогава връзката му с Мюриъл се бе разпаднала и тя се готвеше да се омъжи за Талмадж. През седмиците на подготовка за процеса Лари бе живял с юношеските терзания преди първа среща и си бе въобразявал, че самото допиране на телата им на скамейката в съда ще върне Мюриъл на земята и при него. А когато не се случи нищо подобно, това до такава степен го вкисна, че накрая не беше сигурен за кого точно журито е решило, че трябва да умре.

Независимо дали играеше, или наистина флиртуваше, преди две седмици Мюриъл бе подметнала, че му липсва, и ако не бе затворила така бързо, той сигурно щеше да измънка нещо тъпо от рода на: „Сигурно“. Само че не му се извървяваше отново тази Голгота, макар за него усещането да бе по-близко до падане от четиридесетия етаж. Иронично, все пак. От старта до финала две неща се бяха оказали синоними: краят на Роми и краят с Мюриъл.

Застанал на тротоара, той погледна назад към красивата сграда на кметството и видя отново думите, издълбани във варовика над колоните: Veritas. Justicia. Ministerium. Ако можеше да разчита още на училищния си латински, това трябваше да означава нещо от рода на „истина, справедливост, служба“. Усети по кожата му да пролазват тръпки. За него това продължаваха да са правилните думи, това продължаваше да е неговото верую — онова, което го бе крепяло по време на целия процес, въпреки дивотиите и изобретателните ходове на защитата на Роми. Но докато стоеше и гледаше, у него се затвърди едно усещане.

Той още не беше щастлив.

 

 

Джилиан разбра за постановлението чак късно следобед. Беше в магазина в Сентър Сити и Аржентина Рохас, която дойде да я смени, й каза какво е научила от радиото в колата си. Аржентина за пръв път показваше, че знае за миналия живот на Джилиан, и бе повече от ясно, че нарушава собственото си табу, убедена, че носи на Джилиан добри новини, особено след написаното по неин адрес през дните след показанията на Ердай. Джилиан й благодари, но при първа възможност отиде в стаята на продавачките, за да позвъни на Артър.

— Жив съм — отговори той на въпроса й как се чувства. — Донякъде. — После й предаде смисъла на постановлението. — Не очаквах това.

— Искам да те поканя на вечеря, Артър. — Каза го, без да го бе планирала, но изпитваше силно желание да го утеши и се досещаше, че точно сега не му се ходи в апартамента. Колкото и да бе разочарован, предложението й го зарадва. Тя му каза да се срещнат в „Меч бук“, заведение в Сентър Сити, където Артър можеше да си поръча пържола и печени картофи — любимата си храна. Когато пристигна там след осем, той вече седеше край масата и изглеждаше съсипан.

— Поръчай си нещо за пиене — предложи му тя. Винаги, когато бяха заедно, той се отказваше от алкохола заради нея, но ако някой някога се бе нуждаел от глътка уиски, това бе Артър в момента.

Артър й бе донесъл копие от постановлението, но не й даде да прочете голяма част от него, преди да се разтовари: напомни й, че й бе казвал, че ще загубят; но сега, когато това се бе случило, реалността бе доста по-трудно поносима, отколкото бе изглеждало. Как бяха паднали толкова ниско съдиите?

— Артър, като съдия научих някои неща. Адвокатите гледат един на друг с много повече колегиалност и разбиране, отколкото гледат на съдиите. Колко пъти например си прощавал на друг адвокат — нека да е Мюриъл например — и си си казвал, че тя само си гледа работата? Но опрат ли нещата до съдиите, адвокатите не пропускат да се възмутят. Само че и съдиите просто си вършат работата. Не разбираш ли, някой трябва да отсъди, и, да речем, отсъждаш ти. Вземаш решение, макар вътре в себе си да си уверен, че някои от хората, с които се разминаваш по улиците на път за работа, биха могли да се представят по-добре по един или друг въпрос. Само че отсъждаш. В началото си ужасен, че може да допуснеш грешка. Знаеш, че това е неминуемо, нещо повече — това се очаква, иначе, ако съдиите бяха безгрешни, щеше ли да има преглед на решенията? Така че… отсъждаш. Смирено. Хуманно. Вършиш си работата. Те са преценили, Артър. Но това не означава, че са прави.

— Успокоителна мисъл. За съжаление, това е последната дума. — В процесуален смисъл оставаха още някои по-дребни схватки, но от гледна точка на Артър, само божи пръст на стената в килията на Роми можеше да начертае съдбата му по-сигурно. — Но не мога да повярвам, че са имали безочливостта да ме освободят — допълни той.

— С благодарности, Артър.

— Ако уточня „изказани през зъби“, това сигурно ще преувеличи ентусиазма им. Много гнусна история. Те просто не желаят да допуснат човек с възможности да се посвети на проблемите по това дело.

— Артър, те просто се опитват да освободят теб и партньорите ти в кантората от бремето. Нищо не може да ти попречи да продължиш да представяш Роми пряко на pro bono основа. Може той да те наеме, вместо да те назначава съдът.

— Да бе… Точно за каквото си мечтаят съдружниците ми. Да се надпикаваме с Апелативния съд.

Тя разбираше, че никакви думи не могат да го утешат, и се присъедини към мрачното му настроение. Беше уверена, че онова, което съществува между нея и него, е крехко. Имаше хиляди причини за това… сега виждаше една повече. Победеният Артър не би могъл да поддържа тази връзка. А нещастният Артър щеше да вижда у себе си все по-малко, а в резултат — по-малко и у нея.

През няколкото часа, които прекарваше в стаята си при Дъфи всеки ден, Джилиан често си бе задавала въпроса, срещу който Артър засега не бе събрал куража да се изправи. Обичаше ли го тя? Нямаше спор — той бе най-страшният любовник в живота й. Но имаше ли и любов? Беше изненадана с каква лекота бе приела, че отговорът на този въпрос е „да“. Неговата компания й носеше нещо обновяващо, вечно, съществено. Тя желаеше да бъде с Артър. И с все по-засилваща се тъга осъзнаваше отново и отново, че това няма да продължи завинаги. Седмици наред се бе питала дали да се бори, когато се появят първите признаци на разрива, или кротко да приеме съдбата си. Но не, нямаше да се остави покорно отново да бъде смачкана. Нали Артър имаше друго мнение за нея. Така че бе длъжна и заради двамата да покаже някаква сила на характера.

— Артър, мога ли да те попитам нещо?

— Да. Все още имам желание да се любим тази нощ.

Тя се пресегна през масата и го плесна по ръката. Но й стана приятно, че либидото му е по-силно от разочарованието.

— Не, Артър. Прав ли е съдът?

— В юридическия смисъл на думата?

— Невинен ли е клиентът ти, Артър? Наистина? Какво мислиш?

Бяха му донесли уискито и той с въжделение погледна чашата, но не я докосна.

— А ти какво мислиш, Джил?

Контрата бе изкусно нанесена… и бе дошла неочаквано за нея. Не си беше задавала този въпрос от седмици. Междувременно се бяха умножили причините да не вярва на Ерно, към когото се бе отнесла с подозрение още в самото начало. Но въпреки това за нея фактите по случая оставаха блато: някои документални следи, подсказващи, че Гандолф би могъл да има алиби, защото е бил по това време в затвора, показанията на Ерно, кражбите на Луиза, въпросът дали Гандолф изобщо е способен на убийство. Така че днес, въпреки усилието й да гледа трезво и безпристрастно на нещата, съществуваха доста основателни съмнения, а следователно, на база на съществуващите веществени доказателства, тя не само не би могла да прати Гандолф на смърт, но дори и в затвора. Не беше наясно как Артър бе успял да я убеди в това, макар тя да не бе дорасла дотам да гарантира за невинността на Гандолф или да критикува собственото си решение, направено на база на предоставените й по онова време доказателства.

— Какво мисля аз вече е без значение, Артър — каза тя, след като обясни хода на мислите си. — По-интересно е твоето мнение.

— Аз вярвам на Женевиев. Дори Ерно призна, че тя му е споменала за заплахата на Роми да убие Луиза. И всеки път, когато прехвърлям всичко в главата си, виждам, че Ерно е лъгал за още нещо. Но имам нуждата да вярвам, че Роми е невинен. И затова вярвам в това. — Той нещастно поклати глава, съзнавайки абсурда в собствените си думи.

— Тогава трябва да продължиш. Не е ли така? Като адвокат? Ще можеш ли наистина да се погледнеш в огледалото, ако изоставиш на тази фаза клиент, в чиято невинност вярваш? Направи каквото можеш, Артър. Или поне се опитай — настоя тя.

— Какво да опитам? Аз имам нужда от факти. Нови факти.

Винаги когато Артър заговореше за случая — а той не пропускаше възможност за това, — тя го изслушваше с интерес, но ограничаваше коментара си до окуражаване. За самата нея бе по-добре, ако приемеше факта, че повече няма роля в този свят. Това обаче не й пречеше да си състави собствено мнение, което вече изглеждаше безпредметно да държи само за себе си.

— Знаеш с каква неохота правя предложения — започна тя, но той само махна с ръка: отхвърляше извиненията й и й даваше знак да продължи. — Ти не си казал на Мюриъл, че Ерно също е крал билети, нали? — поиска да се увери тя.

— Господи, разбира се, не — въздъхна Артър. — Това само допълнително ще очерни Ерно. Защо питаш?

— Обаче Ерно казва, че заради това е влязъл в „Парадайз“ — защото го е било страх да не би заради нея да стигнат до него. Така ли е?

— Е?

— Но още преди това Ерно е организирал претърсването й и не е намерил нищо. Защо все пак е останал толкова сигурен в естеството на нейната далавера? И ако наистина не е имал любовна връзка с нея, какво го е извело в полунощ, и то по време на национален празник, и го е подтикнало да се кара с нея?

— Ето, това ме притеснява в Ерно — призна Артър. — Не мога да се оправя в лабиринта на неговите лъжи.

— Е, аз може би мога да предложа алтернативен поглед, Артър. Смятам, че Ерно е наблюдавал Луиза — сам, защото не е било възможно да сподели подозренията си с подчинените си от страх да не издаде нещо за собствените си кражби. И докато я е следял, може да я е забелязал да краде.

— Това звучи логично. Каза, че е отишъл в „Парадайз“, за да я спре.

— Но защо не я е спрял още на летището?

— Вероятно е искал да разбере с кого се среща и на кого дава билетите. Нали в това е смисълът от следенето?

— Което те връща обратно на нейния купувач. Фараона.

— Фараона? Защо?

— Ами той също може да е бил там, Артър — в „Парадайз“. По някое време.

Макар и с вътрешно нежелание, Артър се връщаше към живот пред очите й. Той изправи гръб, лицето му просветна, но в следващата секунда отново помръкна.

— Не можем да го намерим. Роми спомена, че Фараона е получил тежка присъда, но Памела не успя да намери нищо в съдебните архиви. Дори Ерно каза, че е изчезнал.

— Зная, но едно нещо привлече вниманието ми. Женевиев казва, че не е могла да измисли как така Луиза и Фараона са останали незабелязани толкова време. Така ли е?

— Да, точно така каза.

— Значи Фараона е разполагал с много по-добър начин да пласира билетите от това — образно казано, разбира се — да ги предлага на улицата.

— Роми каза, че ги пробутвал през някаква компания. — На Артър му трябваха няколко секунди, за да анализира казаното от нея. — Какво мислиш? Отдел „Командировки“ в някоя компания?

— Нещо подобно.

Започнаха да разработват възможните варианти и подходите към тях и Артър все по̀ заприличваше на себе си, съживен от надеждата за почти невероятното. После внезапно, без никакво предупреждение, пак посърна и впи малките си очи в нея.

— Какво има пък сега? — попита тя, опасявайки се, че е открил някакъв недостатък в логическата верига на разсъжденията им.

Той я хвана за ръката.

— Страшно си добра в това.