Скот Търоу
Обратими грешки (5)

4.

5 юли 1991

Прокурорът

Вопъл, толкова силен, че сърцето на Мюриъл спря, се разнесе от отсрещното сепаре.

Чернокожият с престилката до глезените, вероятно готвачът, бе станал и това сякаш бе вдъхнало нови сили в мъката на жената. Мургава и слаба, тя се бе вкопчила в него. По-младият мъж, с блестящата обеца на ухото, се въртеше безпомощно зад двамата.

— Вдовицата — прошепна един от техниците — криминолози, който в момента обработваше с четка и фин прах плоскостите под касата. — Не иска да се прибере.

Готвачът предаде жената на младежа, който неохотно сложи ръка върху раменете й. Госпожа Леонидис продължаваше да плаче неутешимо. В един от онези вледеняващи съзнанието мигове на кристална яснота на мисълта, създали слава на Мюриъл в областната прокуратура, тя внезапно разбра, че вдовицата на Гъс просто играе ролята на скърбяща жена, така, както я разбира. Риданията и воплите бяха роля, задължение. Истинското чувство, естествената реакция на смъртта на съпруга й, тихата скръб, а може би и облекчението, щяха да дойдат много по-късно и тях тя щеше да изживее насаме.

Още от първия си ден като прокурор Мюриъл беше развила инстинктивно чувство към оцелелите жертви на насилие. Не беше сигурно колко силно е била привързана към родителите си, а и вече не знаеше дали който и да било мъж, включително нейният покоен съпруг, някога е имал значение за нея. Но изпитваше състрадание към тези жертви, състрадание с изпепеляващата сила на слънцето. Не й трябваше дълго, за да осъзнае, че тяхната мъка произтича не само от загубата, но и от неспособността да разберат смисъла й. Болката им не се дължеше на някакво фатално бедствие като тайфун и за нея не бе виновен неуловим и лишен от логика враг като неизлечима болест например, а на човешки фактор, на прищявката на откачен нападател и на неспособността на една основана на здрав разум и правила система да го спре. Тези жертви имаха всички основания да смятат, че това не е трябвало да се случва, защото съгласно закона то наистина не трябваше да се случва.

Когато успяха някак да утешат госпожа Леонидис, тя мина покрай Мюриъл на път за женската тоалетна. Младежът я придружи и когато вратата на тоалетната се затвори, погледна Мюриъл с видимо притеснение и каза:

— Не мога да се оправя с нея. Сестрите ми са на път за тук. Не живеят в града. Ще я вземат при тях. Никой не иска да ме слуша. — Деликатен на външен вид, някак плашлив, младежът вече бе започнал да оплешивява и сигурно поради тази причина беше късо подстриган като военен. Сега, отблизо, Мюриъл видя, че носът и очите му са подпухнали. Попита го каква е връзката му с Гъс. — Аз съм синът — отговори той с мрачно натъртване. — Гръцкият син. — Изглежда, виждаше някакъв черен хумор в това определение. Представи се като Джон Леонидис и подаде потната си ръка. Когато Мюриъл му каза името и длъжността си, лицето на Джон просветна. — Слава богу! Майка ми чакаше точно това — да говори с прокурор. — Той опипа джобовете си и едва тогава осъзна, че вече държи пакет „Куулс“. — Мога ли да ви попитам нещо? — погледна я той и седна до нея на скамейката. — Заподозрян ли съм?

— Заподозрян? Защо?

— Просто не знам. В главата ми се въртят какви ли не неща. Единственият човек, за когото се сещам, че би могъл да желае смъртта на баща ми, съм аз.

— Така ли? — вметна Мюриъл, колкото да поддържа разговора.

Джон Леонидис се загледа в огънчето на цигарата си. Ноктите му бяха изгризани до живо месо.

— Никога не съм имал кураж за нищо — обясни той. — Но знаете ли… тази история с Готиния Гъс… това си беше чиста проба реклама. Когато се прибереше у дома, той ставаше непоносим. Караше например мама да му реже ноктите на краката! Представяте ли си? През лятото седеше като султан на задната веранда, печеше се на слънце, а тя превиваше гръб да му реже ноктите на краката. Отвратителна гледка! Идеше ми да повърна…

Джон горчиво поклати глава и съвсем неочаквано се разплака. Когато баща й бе починал преди две години, Мюриъл вече бе в развалени отношения с него и затова много добре си представяше бурята от емоции в душата на Джон. Том Уин бе председател на местния синдикат на американските работници към завода на „Форд“ в покрайнините на Форт Хил и бе човек, който можеше да говори за братство в завода и да излъчва жлъч у дома. Скоро след смъртта му, при това доста скоро, майка й се омъжи за директора на училището, където преподаваше, и намери в любовта щастие, още непознато на Мюриъл. Също като Джон, Мюриъл бе трябвало да се бори с мъртвородените емоции, съпровождащи всичко незавършено. И докато Джон се мъчеше да се овладее, затиснал с ръка носа и устата си, Мюриъл постави ръката си върху другата му ръка, която лежеше безволно отпусната на масичката.

Когато майката на Джон излезе от тоалетната, Джон вече се бе поуспокоил. Както бе казал, в мига, в който представи Мюриъл като „прокурор“, Атина Леонидис премина от фазата на смазана от скръб вдовица към жадуваща за отмъщение жертва.

— Те трябва да умрат, искам да ги видя в гроба — заяви тя. — Искам смърт за гадовете, които погубиха Гъс. Които го убиха. Държа да го видя с очите си. Няма да мога да заспя, докато това не стане… — В този миг твърдостта я изостави и тя се отпусна в ръцете на сина си, който погледна безпомощно Мюриъл над рамото й.

Но тя разбираше емоциите на госпожа Леонидис. Мюриъл също вярваше в наказанието. Майка й, учителката, бе от мекушавия тип жени, винаги готови да подложат и другата си буза, но Мюриъл споделяше кредото на баща си, който защитаваше суровите житейски реалности в синдиката и твърдеше, че оставени на себе си, хората не стават за нищо, затова трябва да бъдат окуражавани за едно или друго. Че в идеалния живот всеки живял примерно заслужава медал. В реалния живот обаче няма нито материал за толкова медали, нито време да се връчат. Следователно трябва да се постъпва по друг начин, но добрите все пак да получават нещо за усилията си. Това „нещо“ е да се причини болка на лошите. Не защото някой би могъл да изпита наслада от страданията им. А защото във всяко добро дело има болка: болката на отказа, болката от въздържането. И добрите заслужават своя справедлив дял. Убийството заслужава смърт. Това, казваше той, е част от заложената в законите фундаментална реципрочност.

Появи се началникът на детективите Харолд Гриър. Одобри идеята госпожа Леонидис да се прибере, но всъщност бе дошъл да говори с Мюриъл и когато влязоха в малкия офис на Гъс, изпъшка:

— Вече два часа чакам да се появи някой от кабинета на прокурора. Томи Молто се е запилял някъде. — Молто, шефът на отдел „Убийства“, съвсем наскоро бе възстановен на длъжност от съда, след като го бяха уволнили заради така и останали недоказани съмнения, че е натопил заподозрян. Така че все още никой не знаеше как да се държи с Томи. — Лари казва, че си умна.

Мюриъл помръдна неопределено с рамо.

— Ами доверете се на източника…

Макар да бе мрачен по натура, Гриър гръмко се изсмя. През целия си трудов стаж Лари не бе имал началник, когото да не е успял да настрои срещу себе си.

— Добре тогава… ако се окажеш достатъчно съобразителна да получиш заповед за претърсване през празниците, за мен това ще е достатъчно доказателство — каза Гриър.

Резултатът от разговора бе, че Мюриъл започна да си записва на гърба на кочан листчета за вземане на поръчка онова, от което Харолд имаше нужда, а той искаше заповеди за претърсване на всички коли на паркинга и — просто за всеки случай — за къщите на хората от персонала в ресторанта на Гъс. Преди да се разделят, Мюриъл се почувства задължена да повтори думите на Джон Леонидис за баща му.

— По дяволите — промърмори Харолд и се намръщи. Никой не обичаше да стоварва силата на закона върху опечалените.

— Мисля, че е само резултат от шока — позволи си мнение Мюриъл. — Знаете как е.

— Знам — изсумтя Гриър. И той имаше семейство. — Виж какво, извади тези заповеди, а? И ми дай телефонните си номера в случай, че ми потрябва още нещо.

Мюриъл нямаше никаква представа откъде да изрови съдия, готов да подпише заповед в четири следобед, петък, преди още два дни празници. Харолд си тръгна, а тя остана в малкия офис, потисната от близостта на личните вещи на покойника. Започна да звъни по домовете на познатите й съдии, занимаващи се с углавни дела. Джилиан Съливан бе последната в списъка. Както обикновено гласът й звучеше добре смазан и леко сънен, но тя каза, че е на разположение. Мюриъл отиде в кабинета си в кметството, защото трябваше сама да напечата всички заповеди.

Беше радостно възбудена. В прокуратурата имаше желязно правило: докоснеш ли се до случай, твой е. Тази максима, от една страна, възпрепятстваше заместниците да се отървават от привидно неизгодни случаи, както и караше имащите политически амбиции да се добират благодарение на връзките си до „сладките дела“. Дори и така, най-доброто, на което можеше да разчита, бе да стане заместник на заместника, защото все пак това със сигурност щеше да е случай, за който щеше да се иска смъртно наказание. Единствено в случай, че Джон и Атина кажеха „стига убийства“, прокуратурата щеше да се откаже да иска екзекуция, но семейство Леонидис определено не изглеждаха настроени да махнат с ръка. Следователно делото щеше да се слуша — в крайна сметка никой не се признава за виновен по обвинение, за което се иска смърт — и процесът се оформяше голям. Много преди всичко да приключи, Мюриъл щеше да види името си на първа страница на „Трибюн“. От тази перспектива нервите в тялото й буквално светеха.

Като малка дълго се бе страхувала от смъртта. Лежеше в леглото и трепереше, осъзнала, че цялото това дълго пътуване към зрялата възраст само ще я доведе още по-близко до ужасяващата тъмнина в края на пътя. В края на краищата послуша думите на майка си: изходът е единствен — да оставиш следа, да оставиш след себе си знак, който вечността да не може да изтрие. Искаше й се и след сто години някой да вдигне поглед и да каже „Аа… Мюриъл Уин, да, тя извърши добри дела, благодарение на нея сега живеем по-добре“. Никога не бе мислила, че това може да е лесно. Картина като тази, която рисуваше въображението й, изискваше къртовска работа и поемане на рискове. Но извоюването на правосъдие за Гъс и за неговите близки й се струваше важно, част от вечната задача да подпреш с рамо стената и да възпреш злите импулси, които иначе биха погълнали света.

На излизане видя Лари пред входа на ресторанта — опитваше се да избегне разговора със Стенли Розенбърг, разследващият репортер на Канал 5. Стенли имаше остро като на гризач лице, бе страшно настойчив и въпреки увъртанията на Лари и опитите му да го препрати към Гриър, не мирясваше, така че накрая Старчек, който и без това не виждаше никаква лична полза от журналистите, просто се обърна и си тръгна.

— Шибан лешояд — каза той на минаващата покрай него Мюриъл. Колите им бяха в една посока. Тя все още чувстваше мрачната атмосфера, която бяха оставили зад гърба си — беше полепнала по тях като неприятна миризма, пропила се в дрехите им.

— Значи Харолд те прие?

— Беше го подготвил добре — отговори тя. Стигнаха при хондата й, тя благодари на Лари с няколко думи и подметна неангажиращото „Чао“, но той я спря: хвана я за ръката.

— Кой е онзи?

Когато разбра въпроса му, тя му каза да забрави.

— Да не мислиш, че няма да разбера?

Размениха още няколко фрази в същия дух и накрая тя се предаде:

— Талмадж.

— Талмадж Лорман?

— За бога, Лари! Колко души с името Талмадж познаваш?

Талмадж, бивш конгресмен, а сега лобист и виден адвокат, занимаващ се с корпоративно право, беше преподавателят им по „Договори“ от времето, когато Лари и Мюриъл се запознаха в юридическия факултет. Преди три години съпругата на Талмадж бе починала на четиридесет и една от рак на гърдата и изказването на съболезнованията по повод преждевременната загуба бе сближило Мюриъл с него. Връзката им бе започнала с плам, но после бе продължила на приливи и отливи — нещо характерно за отношенията на Мюриъл с мъжете. В последно време обаче нещата явно се развиваха по-бурно от обичайното и набираха скорост. Изпратил и двете си дъщери в колеж, Талмадж се чувстваше самотен. А Мюриъл се наслаждаваше на силовото поле около този човек, излъчващ усещане за власт — тези, които се въртяха около Талмадж, по правило ставаха участници в епични събития.

— Наистина ли ще се омъжиш за Талмадж?

— Не сме тръгнали да се женим. Казах ти — имам чувството, че това може, би могло, не е изключено, възможно е да доведе до нещо сериозно. До което още изобщо не сме стигнали. Исках просто да ти намекна, че имам причина, поради която няма да мога да припкам при теб всеки път, когато ми подсвирнеш.

— Да ти подсвирна?!

Може би заради съдържанието на разговора — репликите и на двамата изглеждаха достатъчно странни — я обзе странно състояние: съзнанието сякаш се отдели от тялото й и тя се почувства, сякаш се рее над сцена. През последните няколко години това й се бе случвало често и в подобни моменти имаше усещането, че реалната, истинската Мюриъл е там, но някак незабележима и съществува под формата на малко, невидимо за останалите ядро. Като малка беше типичната трудно поносима тийнейджърка, която възприема целия свят като тотална измама, и в известен смисъл така и не надрасна това отношение. Знаеше със сигурност, че всеки на този свят се грижи за собствения си интерес. И точно това я бе привлякло към правото — тя обожаваше дадената от обществото на адвоката роля, позволяваща му да демаскира позата на всекиго. Само че присъдите правеха страшно трудно да преодолее различията между себе си и околните.

И точно това периодично качваше Лари на старата въртележка — тя го познаваше. Беше умен — по-умен, отколкото мил — и язвителният му хумор й допадаше, както и фактът, че я възприема такава, каквато е. Беше едър мъж — в жилите му течеше по малко полска и германска кръв, — имаше невинни сини очи, голямо кръгло лице и русолява коса, която малко по малко бе започнал да губи. По-скоро мъжествен, отколкото по мъжки красив, но пълен с първична сила, която привличаше. Да го разиграва й напомняше донякъде за момичешките й години, когато бе смятала, че колкото е по-дива, толкова по-ясно изказва презрението си към света на възрастните. Но беше женен… и бе полицай до мозъка на костите си. Тя отново си повтори онова, което вече му бе казала — време е да вървя напред.

Погледна по улицата, за да се увери, че не е наблюдавана тайно, после хвана едно от копчетата на ризата му — най-обикновена риза от изкуствена материя, която носеше под поплиненото си спортно сако. Дръпна го, както беше свикнала — така, както правеше, когато бяха насаме. После завъртя ключа на запалването. Двигателят изръмжа, тя си спомни за случая и сърцето й заби силно.