Скот Търоу
Обратими грешки (21)

20.

13 юни 2001

Сюзан

Джилиан Съливан се измъкна към вратата от мястото си на последния ред веднага след като съдията закри заседанието. Вече вървеше по коридора и токчетата й звънко отекваха по мраморните плочи, когато някой зад нея я извика. Стю Дубински — дългогодишен криминален репортер на „Трибюн“ — я настигна задъхан от усилието. Малко бяха хората по земята, които желаеше да види по-малко и от него.

Знаеше естествено, че като влиза в залата, рискува подобна конфронтация, и на няколко пъти си бе казвала, че трябва да стане и да си тръгне, докато не е станало късно. Но вместо това остана като прикована на мястото си, жадна да чуе и последната дума на Ерно. Какво я бе накарало да стои и да слуша, след като разумът й казваше да се измъкне? Беше направила толкова много грешки, за които имаше всички основания да изпитва съжаление. Може би хиляди. Кое я караше да се съсредоточава точно върху тази? Беше прегледала жадно сутрешния вестник и дори бе стояла до късно пред телевизора на Дъфи — слушаше новините през ужасното му хъркане. Вниманието й бе приковано още от деня, когато заедно с Артър бяха посетили Ръдярд. Дали тези крайности бяха нов вопъл на гузната й съвест? Нямаше вече защо да се заблуждава. Каквато и да бе истината, по някакъв трудно обясним начин това бе истина за самата нея.

През времето, откакто го бе видяла за последен път, Дубински от дебел бе станал гротескно затлъстял. Някои черти, което познаваше, още можеха да се различат, но се бяха вдълбали дълбоко в увисналата по лицето му плът. Всъщност Стю не беше сред любимците й. Беше ненадежден в практически всеки смисъл на тази дума, отнасяше се прекалено свободно с фактите и доста често ги събираше с непочтени средства. Преди няколко години го бяха заловили опрял ухо на вратата на стаята, в която заседаваха съдебните заседатели, и в резултат му бяха отнели за известно време пропуска за достъп в съдебната палата.

Тя с няколко думи обясни на Дубински защо е решила да присъства. Беше повече от очевидно обаче, че той гледа на нея от ъгъл, за който никой от колегите му журналисти не би помислил. Той извади касетофона си. Инстинктът й подсказваше, че ако допусне да остане основен обект на публикациите в пресата, както тази сутрин, работата й ще е сериозно застрашена. Проблемът бе, че се опасяваше да отблъсне Дубински, защото това можеше да го настърви още повече. Каза няколко пъти, че няма време и трябва да си тръгне, но Стю продължаваше да я лъже, че има само още един въпрос. Вече бе изоставил въпросите за Роми Гандолф, за да се прехвърли на още по-неприятни за настоящия й живот.

— Ето къде сте била — каза някой и здраво я хвана за лакътя. Беше Артър. — Трябва да тръгваме веднага, съдия, ако държите да ви върна. Току-що ме потърсиха на пейджъра. Моя клиентка е била арестувана и се налага веднага да я извадя под гаранция. — Докато й говореше, Артър внимателно я избутваше напред по коридора.

Дубински вървеше по петите им, но присъствието на Артър го накара да смени фокуса си. Журналистът се интересуваше от мнението на Артър по практически всеки повдигнат от Мюриъл въпрос. В един момент Артър спря, за да види има ли нещо, което би извадило този досадник от равновесие, но Дубински продължи да се мъкне след тях до малкия паркинг от другата страна на улицата, където Артър бе оставил новата си кола.

— Частната практика явно върви — отбеляза Дубински и докосна предния капак.

— Не си мислете, че е благодарение на този случай — увери го Артър, после помогна на Джилиан да влезе и бързо се изнесе по рампата.

— Ти си моят герой — въздъхна Джилиан със затворени очи и ръка върху гърдите. — Само не можах да разбера дали Стю е станал още по-нетърпим, или аз съм забравила как да се държа. Предполагам, няма никаква арестувана клиентка, нали?

— Уви, за нещастие има. Само че е сестра ми.

— Сестра ти!

— При нея това е практика, Джилиан. Но въпреки това трябва да отида.

— Естествено, няма какво да ми обясняваш. Просто ме остави на ъгъла.

— А ти накъде си?

— Моля те, Артър, остави това. Погрижи се за сестра си. Тази вечер работя в магазина в Ниъринг. Ще взема автобуса.

— Ами… аз отивам на Уест Банк номер две. Спокойно можеш да останеш с мен до края. А оттам вече ще си вземеш автобуса, ако желаеш.

За нея наистина не беше проблем да стигне с него до полицейския участък, а освен това имаше някои неща, които трябваше да уточнят. Все още се надяваше, че биха могли да изгладят неловката ситуация от предната вечер, а освен това бе любопитна по повод някои негови реакции по време на днешното заседание. Стана обаче така, че той пръв я попита какво мисли за Ерно.

— Мисля, че Мюриъл е много добър адвокат — отговори Джилиан. — И вдигна много пушилка.

— А ти повярва ли му?

Не се бе замисляла дълбоко по този въпрос. Дали да вярва, или не по някакъв начин й се бе сторило не най-важното. На първо място не бе най-важното дали точно тя ще му повярва. Но за сметка на това усещаше, че спектакълът приковава вниманието й все по-силно. Не беше стъпвала в съдебна зала от деня, в който бе чула своята присъда. Но днес бе почувствала радостна възбуда, за която нямаше обяснение. Адвокатите, съдиите, дори начинът, по който се разпространяваше звукът… тръпката на емоцията бе по-силна дори от онова, което човек изпитва в театъра, може би защото тук всичко бе така оглушително реално. Когато Ерно бе заговорил за наближаващата си смърт, бе изпитала усещане като от безкрайна светкавица. В един миг дори очакваше в залата да замирише на озон.

Джилиан не се изненада, че бе почувствала лека завист. Всъщност тя винаги бе обожавала атмосферата в съдебната зала. Шокирало я бе само колко пресни са спомените, които бе съхранила — пресметливостта и разчета, влизащи във всеки въпрос, усилието да разгадаеш мистериозните реакции на съдията. Едва сега си даде сметка, че бе сънувала всичко в подробности всяка нощ.

— Съвсем честно казано, Артър, не съм съвсем уверена, че искам да му повярвам. Но мисля, че твоят повторен разпит бе гениално проведен и на практика също толкова ефективен, колкото кръстосания на Мюриъл.

— Едва ли чак в такава степен — каза Артър, макар да не успя да сдържи доволната си усмивка. Не че Джилиан беше само вежлива. Всъщност Артър открай време си беше първокласен адвокат. Кръстосаните разпити изискваха елемент на театралност, понеже разпитващият трябваше да се превърне за журито и съдията в олицетворение на съмнението. Повторният пряк разпит изискваше друг вид артистичност, много по-тънка и деликатна, и при него адвокатът, подобно на родител, опитващ се внимателно да въздейства на непокорно дете, трябваше незабележимо за останалите да върне своя свидетел под благоприятната светлина на прожекторите.

— На тази фаза още не съм решила какво да мисля за Ерно — каза тя. — Няма ли някакъв независим начин да се проверят твърденията му?

— Засега не мога да се сетя как. Не и с помощта на веществените доказателства. Ако беше признал, че я е насилил, можехме да разчитаме на косъм, ДНК или нещо друго, само че няма нищо подобно.

— Защо мислиш, че отрича това? За секса говоря.

— Още от деня, когато двамата с теб отидохме при него, той настоява, че Пейнлес се е объркал. Според мен обаче това говори в негова полза. Ако се опитваше да натъкми показанията си към веществените доказателства, щеше да си го признае.

Колата едва си пробиваше път през натоварения следобеден трафик. Джилиан размишляваше. На тази напреднала фаза простото повдигане на съмнения относно правилността на присъдата нямаше да е достатъчно, за да спасят Гандолф от екзекуцията. След десет години обжалвания и протакане вече бе прекалено късно за това. Но съществуваше шансът Мюриъл да поиска да изтегли съдебния спор от светлината на прожекторите.

— Мюриъл може да пожелае да разговаряте за извънсъдебно споразумение — предупреди тя Артър.

— Искаш да кажеш смяна с доживотна присъда? Дори ако е невинен?

— Какво би казал клиентът ти?

— Та това е юридическият еквивалент на изпитание чрез божи съд! Предложи му живот. Ако е виновен, ще се вкопчи в тази възможност. Ако е невинен, също може да каже „да“, само и само за да живее.

— Изборът е негов, не е ли така? — попита Джилиан, но Артър поклати глава.

— Искам да бъде невинен. Вече съм заразен с бацила на Памела. — Той я погледна срамежливо като малко момче. — Това е много по-добре, отколкото да си прокурор. Вярно, и прокурорите се борят за правата кауза. Но не по този начин. Защото аз сега трябва да убедя целия свят. Не знам дали ще повярваш, но за пръв път от години не се чувствам победен още със ставането ми сутрин. — Неспособен както обикновено да скрие чувствата си, Артър просто излъчваше възбуда.

Джилиан се усмихна, но отново почувства, че навлиза във води, до които няма право да се приближава. Вместо да задълбочава тази тема, тя попита Артър за сестра му и той накратко й разказа историята й с онзи лишен от всякаква емоция глас, който подсказваше ако не пълно дистанциране, то най-малкото, че всякаква надежда вече е удавена от болката. Въпросната история всъщност бе възможно най-банална: периоди на относително стабилизиране, последвани от отчайващи сривове и хоспитализация. Сюзан бе изчезвала на няколко пъти и Артър и баща му бяха обикаляли улиците. Последния път например я бяха открили не къде да е, а чак във Финикс, надрусана със спийд — възможно най-лошото нещо, което може да се случи на един шизофреник — и бременна в третия месец. Тази цикличност бе смазала бащата на Артър, неспособен да загуби надеждата, че красивото момиче, на което бе предстояло бляскаво бъдеще, някога ще се върне при него.

— Не й ли помагат лекарствата? — попита Джилиан.

— Помагат, и то много. Но тя рано или късно отказва повече да ги взема.

— Защо?

— Защото страничните ефекти при някои от тях са ужасяващи. Започва цялата да се тресе. Получава тахикардия. Вратът й се парализира и главата й се килва на една страна. Една от причините да е в общежитие е, че само така можем да сме сигурни, че ще й бъде направена задължителната седмична инжекция проликсин. Всъщност риспердалът й действа по-добре, но той трябва да се взема всеки ден, а това при нея е немислимо. Тези две лекарства я укротяват. Само че тя ги мрази. Проблемът с лекарствата, предполагам, е в това, че под тяхно въздействие животът й изглежда сив и безинтересен в сравнение с вихрушката в главата й, когато не взема нищо. Имай предвид, че говорим за човек с коефициент на интелигентност сто шейсет и пет. Даже не мога да си представя всичко, което става там. Едно знам със сигурност — каквото и да е, то е ярко, живо и възбуждащо. Та тя все още е гений. За нея външният свят има същото значение както Средните векове, което не й пречи да чете по три вестника всяка сутрин и да не забравя нито дума от тях.

Артър разказа, че вече от няколко години една приятелка на Сюзан от детските години и сега вицепрезидент на взаимоспомагателния фонд „Фокс Уорън“ редовно я урежда на някаква работа: събиране на информация, сортиране на анализи за промишлеността и така нататък. И Сюзан действително демонстрирала талант на аналитик. Така че ако не се налагало да седи сама в стая или да бъде хоспитализирана два пъти годишно, според Артър би могла да заработва поне четвърт милион годишно. Вместо това поведението й я държало по правило на ръба на уволнението. В резултат Артър бе сключил споразумение с работодателя й — винаги когато сестра му изпадне в параноична криза, просто да повикат полицията да я изведе. Артър имаше стар приятел на Уест Банк номер две, Йоги Марвин, сержант, който бе поел ангажимент в такива случаи да изпраща патрулна кола със специални инструкции. В повечето случаи Сюзан приветствала пристигането на полицията — въобразявала си, че ченгетата идват, за да се справят с онзи, който е постъпил лошо с нея.

— По дяволите — каза Артър, докато приближаваха по Уест Банк към полицейското. — Ето я. — Сградата бе съвременна функционална тухлена постройка с формата на подкова. Точно пред стъклените врати спореха две жени, а униформен полицай ги наблюдаваше отблизо. Артър паркира до групата и изскочи от колата. Джилиан също слезе и застана да изчака до блестящия преден капак, неуверена кое е по-невежливо: да остане или да се измъкне крадешком.

— Трябват ми цигарите — настояваше Сюзан. — Знаеш, че цигарите ми трябват, Валери.

— Знам, че цигарите ти трябват — отговори Валери, — и Ролф също го знае. Точно затова не ги взехме. — Джилиан схвана, че Валери по всяка вероятност е социален работник в общежитието, където бе настанена Сюзан. На идване Артър бе подхвърлил, че един от тези хора е също на път за полицейското. От житейски опит Джилиан предполагаше, че Валери по всяка вероятност е монахиня. Търпението й, докато се опитваше да вразуми Сюзан, бе просто извънземно, а облеклото й бе само малко по-шик от монахински одежди — безформен джемпър и обувки с дебели подметки. Лицето й бе кръгло и приятно и оставяше впечатлението, че не е било докосвано от никаква козметична химия, дори крем.

— Ти ми каза да не пуша на работа — каза Сюзан, — но си въобрази, че не те слушам, и ми ги взе.

— Сюзан, знаеш, че не идвам на работата ти с теб. Казах ти просто, че понеже Ролф е астматик и му се налага да работи в непосредствено съседство с теб, трябва да спазваш техните правила и да пушиш само във фоайето. Това не означава, че бих ти отнела цигарите. Нито че Ролф би го направил.

— Знам, че Ролф ми ги взе. — В този момент Артър попита дали ще помогне, ако отскочи до магазина и купи на Сюзан нови цигари. — Но защо не искат да накарат Ролф да ми върне цигарите, които е взел? Аз искам да запаля веднага.

Артър отчаяно погледна Джилиан. Тя бе напуснала Алдерсън с надеждата повече да не й се налага да става свидетел на поредната схватка за цигари — ежедневие за затвора — и импулсивно бръкна в чантичката си.

— Ето, аз имам.

Сюзан отскочи и вдигна ръце, за да се защити. Макар Джилиан да бе поне на няколко крачки от нея, изглежда, Сюзан досега не й бе обърнала внимание. Артър представи Джилиан като своя приятелка. Надеждата на Джилиан да сложи край на притеснителния спор за цигарите бързо се оправда. Само че сега подозрителността на Сюзан получи нов обект — Джилиан.

— Ти нямаш приятели, които пушат — каза Сюзан. Говореше на брат си, но гледаше към Валери, за да не е обърната към Джилиан.

— Е, нали видя, че Джилиан има цигари — меко възрази Артър.

— Ти не обичаш да ме запознаваш с приятелите си.

— По-скоро не ми харесва, когато някои от тях не са мили с теб.

— Мислиш, че не знам, че съм шизо.

— Знам, че това ти е известно, Сюзан.

Тя взе цигарата, все така извърната от Джилиан, но измърмори притеснено: „Благодаря“. Джилиан се бе нагледала от височината на съдийския стол на всякакви шизофреници, включително такива в криза. Освен това няколко жени в Алдерсън също страдаха от това заболяване и беше по-редно да бъдат хоспитализирани, вместо да са зад решетките. На база на този личен опит външният вид на Сюзан направо я изненада. Тя спокойно можеше да мине за провинциална домакиня на път за пазара, облечена в джинси и тениска. Беше пълничка, бледа и удивително спретната. В късо подстриганата й коса се забелязваха доста бели косми. Беше по-възрастна от Артър, вероятно малко над четиридесет, впечатляващо красива и с правилни черти. Но духът й бе напълно отделен от външността. Пушеше цигарата, отдалечавайки ръката си на максимално разстояние като робот. В погледа й отсъстваше живот, а лицето й бе застинало, сякаш принадлежеше на човек, осъзнал по някаква причина, че проявата на емоции е ненужен риск.

— Психиатър ли е? — попита Сюзан брат си.

— Не.

Сюзан примигна накъсано и направи болезнена гримаса, след което си позволи възможно най-късия директен поглед към Джилиан.

— Отстъпчива си, нали?

— Моля? — Джилиан се обърна към Артър, който явно се чудеше къде да се завре. Той обясни, че тази дума била измислица на Сюзан. Шизофрениците, отказващи лекарствена терапия, били наричани неотстъпчиви. На Джилиан й бяха нужни няколко секунди, за да схване какво иска да каже Сюзан.

— Вие с Валери винаги се опитвате да ме запознаете с хора, които са се излекували — обвинително изрече Сюзан.

— Надяваме се това да ти помогне. Но Джилиан не е такава.

Сюзан, която от известно време бе спряла да пуши, запали повторно цигарата си с кибрит от джоба и замижа с едно око от дима. Въпреки декларативната интонация в късите й изречения по време на паузите между тях Сюзан мигаше често и беше изплашена.

— Знам, че не си Джилиан Съливан.

— Не съм ли? — попита Джилиан, преди да помисли.

— Джилиан Съливан беше съдия и е в затвора.

Сега й стана ясно какво бе имал предвид Артър, като спомена за феноменалната памет на Сюзан.

— Излязох от затвора преди няколко месеца.

Вместо отговор Сюзан скъси дистанцията между двете с една крачка и завъртя лице като лъч на прожектор, за да оглежда Джилиан отблизо.

— На какви лекарства си?

Артър посегна към ръката на Сюзан, но те се дръпна.

— Паксил — автоматично отговори Джилиан.

— И аз — съобщи Сюзан. — А какво мислиш за невролептиците? Антихалюциногените? — И когато Джилиан се поколеба какво да отговори, Сюзан многозначително поклати глава. — Знаеш за какво говоря.

Онези, които се преструват, че не разбират лудите, правят точно това — преструват се. Сюзан беше права — в миналото си Джилиан беше луда. Не по начина на Сюзан. Сюзан бе неспособна да прекоси долината, която повечето от нас прекосяват още през детството си, разделяйки се със собствената си измислена митология в полза на всеобщо споделяната. Но Джилиан се бе опитвала да избяга от реалността. Знаеше добре това. Тя бе имала контакт с един свят на злодеяния и тежки последици, наблюдавала бе този свят от съдийския си стол, след което в състояние на хероинов ступор бе опитвала да си върне своя фантастичен свят на доблест и неуязвимост. Преди да го напусне завинаги, се бе чувствала царствена и доминираща по същия начин, по който се бе чувствала като малка, когато си бе играла с куклите. Не, тя с нищо не бе по-добра от Сюзан и никога нямаше да помисли, че някога е била.

— Да, знам за какво говориш — отговори Джилиан.

— Винаги познавам — каза Сюзан и издуха мощна струя дим във въздуха с безпардонната невъзмутимост и чувство на превъзходство на Бет Дейвис. — Но не разбирам защо казваш, че си Джилиан Съливан.

— Опитва се да покаже превъзходство — каза Артър и напомни на сестра си, че преди години е бил в съдийския състав на съдия Джилиан Съливан.

— Помня — призна Сюзан, — помня. Ти беше влюбен в нея. Ти се влюбваш в някоя през три седмици.

— Благодаря ти, Сюзан.

— Така е. Само че никоя от тях не те е обичала. — Артър, който изглеждаше изморен още преди да бяха пристигнали пред управлението, за миг се почувства до такава степен нокаутиран, че просто не намери сили да отговори. — Вината не е моя, Артър.

— Никога не съм те обвинявал.

— Само че си мислиш, че ако не ти се налагаше да се грижиш за побърканата си сестра, всичко щеше да е тип-топ, нали?

— Сюзан, повярвай ми, чувствам се много по-добре, когато не се опитваш да се заяждаш с мен. Обичам те, искам да ти помогна и ти много добре знаеш това. Сега се налага да се върна в офиса. Имам процес. Мисля, казах ти за делото. Онзи, дето го очаква екзекуция.

— Ще го извадиш ли от затвора?

— Надявам се.

— Нея от затвора ли я извади?

— Тя си е излежала присъдата, Сюзан.

— Извадил си я от затвора, за да ми я покажеш, нали? Какво взема тя?

— Всъщност — намеси се Джилиан, — в моя конкретен случай нещата се подобриха, когато престанах да вземам нещо.

Окуражена от успеха си досега, Джилиан бе решила, че тази забележка може да бъде от полза, но всъщност направи голяма грешка. За пръв път от началото на разговора Сюзан показа агресивност и вдигна късичките си ръце във въздуха.

— Но нали само това им говоря! Ако ми позволят да спра, ще се оправя, сигурна съм, че ще се оправя! Ето, тя се е оправила и не взема нищо.

— Сюзан, Джилиан е била в затвор, а не в болница. Излежала е присъдата си. Сега се опитва да заживее нов живот.

— Нали искаш и аз да направя същото.

На това Артър бе затруднен да отговори. Не че съгласяването с нея щеше да бъде голям компромис, но с течение на годините той бе разбрал, че да признаеш правотата на Сюзан в нещо само засилва упоритостта й.

— Наистина искам, Сюзан, но трябва да постъпваш разумно.

— Искам да стана по-добре, нали знаеш това, Артър.

— Знам, че искаш.

— Тогава доведи я.

— Джилиан?

— Която и да е. Доведи я във вторник. Ако сме трима, ще е по-добре.

Тази идея явно обезпокои Артър.

— Не мисля, че тя е свободна във вторник вечерта. Нали тогава си на работа?

Джилиан погледна Артър, за да разбере какво очаква да му отговори, но въпросът му изглеждаше невинен. Тя поклати глава неопределено.

— Ясно, не искаш да се срещам с нея — заяви Сюзан.

— Сюзан, попитай се дали наистина според теб полагаш усилия да не усложняваш нещата.

— Защо не й дадеш да дойде във вторник? Ти не искаш да ми помогнеш. Искаш от мен само да гълтам онези боклуци, но понеже тя не иска, не желаеш да ме оставиш да си говоря с нея.

— Сюзан, обичам те още повече, когато не се държиш така. Защо не се прибереш с Валери?

Но Сюзан продължаваше да е възбудена и настояваше, че той прави всичко възможно, за да я отдели от Джилиан. Което си беше истината — това бе ясно и за Джилиан, макар тя да разбираше още, че Артър прави това заради нея, а не за да нарани Сюзан. Тя вече изпитваше желание да предложи доброволно услугите си за вторник, каквото и да означаваше това, и единственото, което я караше да се въздържи, бе непредсказуемата реакция на Сюзан при последния й непредизвикан коментар.

Но Артър отговори уклончиво — обеща на сестра си, че ще видят какво може да се направи. Сюзан за кратко утихна, после показа, че душевното й равновесие далеч не се е възстановило.

— Знам, че няма да дойде.

— Достатъчно, Сюзан — сряза я Артър. — Повече от достатъчно. Получи си цигарата, която искаше. Аз обещах, че ще видим какво може да се направи за Джилиан. Сега върви с Валери.

Това не стана веднага, а едва след още няколко минути уговаряне, но накрая Сюзан и Валери се качиха на белия микробус на „Франц Сентър“, както бе известно общежитието. Сюзан замина, заклевайки се да разбере коя всъщност е Джилиан. В мига, в който колата се скри от погледите им, Артър започна да се извинява, първо пред полицая, който бе останал до тях, без да проговори, после на Джилиан. Обясни, че винаги когато със Сюзан се случело нещо непредвидено — в този случай цигарите, — цялата сграда на изглажданата стабилност мигновено се срутвала.

— Артър, просто няма за какво да се извиняваш. Мен по-скоро ме интересува защо вторникът е толкова важен.

— О… Тогава й бият инжекцията. После отиваме в апартамента. Апартаментът беше на баща ми, но сега там живея аз… най-вече заради нея. Вечеряме. Събитието придоби особена важност след смъртта на татко. Мисля, че тя имаше предвид това, като каза, че ако сме трима, ще е по-добре.

— А… Е, няма да ме затрудни особено да дойда, в случай че за нея наистина е важно.

— Не бих си позволил да искам от теб това. И честно казано, според мен Сюзан няма да ти обърне голямо внимание, когато дойдеш. Знам го от опит. Не се заблуждавай, че ще бъде както сега. При нея нищо не е както преди… освен параноята.

Артър настоя да откара Джилиан до магазина, макар да бяха наблизо. Тя се опита да откаже, но после се съгласи, защото наближаваше пет. По пътя се поинтересува какви са шансовете на Сюзан да се излекува.

— Във всеки разговор с нея винаги става дума за това излекуване. И това продължава вече трийсет години. — Трийсет години. А колко усилия изискваше общуването със сестрата на Артър… Джилиан почувства нова вълна на възхищение към него. Знаеше, че тя самата отдавна щеше да се е предала. — Знам, че ти е трудно да го повярваш — продължи той, — но според мен ти наистина й хареса. Тази история с излизането от затвора… няма нужда да обяснявам. Сигурен съм, че е силно заинтригувана. Но все пак се извинявам за обидното й държане.

— Тя беше много точна, за да бъде оскърбителна. — Артър не знаеше как да интерпретира тази забележка и за миг в колата се чуваше само музиката от радиото. Намерила най-сетне няколко секунди, за да обмисли нещата, Джилиан установи, че й е смешно. Въпреки честите декларации на Артър за общата кауза, която го свързвала с Джилиан, не той, а неговата сестра се бе оказала сродната душа — жена, надарена с нетипична красота и интелигентност, разкъсвана от мистериозни вътрешни импулси. — Наистина Сюзан е поне толкова умна, колкото ми разказа — увери го Джилиан. — Малко неща могат да й убегнат.

— Е, с мен поне определено се разправи — съгласи се Артър. После тежко въздъхна и докосна мястото над сърцето си. Нямаше нужда да пита кой коментар го е засегнал най-тежко. „Само че никоя от тях не те е обичала“. За пореден път се удиви от тайните, които се криеха в душата на Артър Рейвън.

Стигнаха пазарния комплекс и Артър обиколи, за да може да спре точно на входа на „Мортън“, но на нея не й се слизаше. Беше решена този път да не стане причина за пореден вътрешен дискомфорт и й се искаше да му каже няколко утешителни думи, които бе приготвила специално за него след раздялата пред магазина в Сентър Сити вчерашния ден.

— Артър, не бих искала да човъркам раната, но трябва да ти кажа нещо с няколко думи. Онова, което ме засегна вчера, бе, че ти се чувстваш толкова отхвърлен. Уверявам те, от моя страна нямаше нищо лично.

Артър направи гримаса.

— Разбира се, че е лично. Това е възможно най-личното нещо от всички. Как иначе би го нарекла?

— Артър, ти не се замисляш за реалностите.

— Виж — каза й той, — имаш пълното право да ми откажеш. Не се чувствай неудобно, че си го направила. В крайна сметка светът е пълен с жени, които биха предпочели да не бъдат забелязвани заедно с мен.

— Артър! Изобщо не става дума за това. — Изненада се от убедеността в думите си. Не, Артър в никакъв случай не бе Прекрасния принц, но тя се придържаше към старомодния възглед, че красотата е привилегия на жените. В интерес на истината, външният му вид не я безпокоеше толкова, колкото ръстът му… все пак той беше десетина сантиметра по-нисък от нея дори когато тя бе на нисък ток. Но й беше приятно да бъде в компанията му. Този мъж бе роб на собствените си страсти. Той просто не можеше да се владее. Но съзнаваше този си недостатък. За сметка на това беше проницателен и непреклонен в отстояването си на правата кауза. Всъщност именно точно праволинейността му и отказът да се огъне пред лудостта на сестра си го издигаха допълнително в очите на Джилиан. Проблемът не бе в Артър, а в нея самата.

— Артър, струва ми се, че ти си този, който не би следвало да иска да бъде видян с мен.

— Заради ролята ти по делото?

— Защото това ще те опетни в очите на цялото съсловие, чието уважение е ключово условие за цялата ти кариера. — Тя го изгледа. — Как си мислиш, Артър? Я си представи вечеря с танци. Или коктейл, даван от фирмата ти. Как ще възприемат партньорите ти факта, че си в компанията на бивша затворничка, опозорила професията ти?

— Представям си кино — усмихна се той. — Тъмно е. Никой нищо не вижда. — Въпреки усмивката се долавяше, че разговорът започва да му става неприятен. — Джилиан, каза ми поне десет пъти, че съм мил с теб, и ето, сега ми връщаш услугата. Но разбираш ли, и за двама ни е ясно, че тук става дума за инстинкт. И аз виждам кристално ясно какво ти казва твоят инстинкт.

— Нищо подобно, Артър, и нека ти го заявя за последен път: няма такова нещо. Ти наистина си мил. А в моя свят любезността не е често срещана стока. Но ако се подам, това би означавало да се възползвам от теб, Артър. Само че ти няма да получиш онова, което заслужаваш. Защото никой никога не получава това, което заслужава.

— Приемам това за „не“. Не ме обиждаш. Повече на тази тема няма да говорим. Оставаме приятели. — Той натисна бутона до ръката си, за да й отключи вратата, и се постара да се усмихне широко. После пак подаде ръка. Беше успял да я вбеси и тя отказа да я поеме. Знаеше, че той ще възприеме това по възможно най-обидния за себе си начин.

— Значи договаряме се за вторник вечерта, нали така? — напомни тя. — По кое време? Къде ще се срещнем?

Устните му помръднаха, преди да й отговори:

— Не е нужно, Джилиан. На Сюзан ще й мине. И освен това за нея самата няма да е добре, ако я оставим да ни се качи на главата. Поне доколкото зависи от мен.

— Глупости — сряза го тя и слезе на тротоара. После се наведе през вратата и изчака Артър да я погледне озадачено.

— Оставаме приятели. — А след това си достави удоволствието да затръшне вратата.