Скот Търоу
Обратими грешки (42)

41.

27 август 2001

По средата

Мюриъл и Лари вървяха под разлистените дъбове и брястове на алеята. И двамата носеха сандвичи от „Събуей“ в хартиени пликове и яркочервени чаши с безалкохолни напитки. Този тесен участък, дълъг няколко километра, бе изравнен и впоследствие залесен малко след Гражданската война и навремето бе представлявал градска градина по средата на път, от двете страни на която бяха чаткали конски копита. Днес ивицата бе заградена от четири ленти трафик — две на изток и две на запад — и шумът от колите правеше невъзможен всякакъв разговор, освен ако не седнеха един до друг на циментовите пейки с дървени седалки.

— Тук? — предложи Мюриъл.

— Където и да е. — От самото начало Лари не бе имал настроение за тази разходка.

— Мислех си за нас, Лари, и осъзнах, че всичкото ни време заедно е все в затворени пространства. Не е ли така? Ти не спираш да ми говориш за градини, а се срещаме между четири стени. В съда… в офиса… в хотелска стая.

В този момент наблизо мина огромен автобус, шофьорът даде газ и ги обгърнаха облаци отровна миризма.

— Много идилично — коментира Лари. — Защо ли имам чувството, Мюриъл, че времето ми изтича?

Тя опита да се усмихне, но не се получи. Беше разопаковала сандвича си, но го остави на пейката. Кой знае защо, за следващото изречение й трябваха и двете ръце.

— Реших да оттегля обвиненията срещу Роми Гандолф — каза тя. Анализът не беше особено труден. Експедицията на Лари в двора на Ерно бе довела до изваждането на шест предмета с отпечатъците на Ерно или Колинс и нито един с тези на Катерицата. Но кой знае защо, се беше страхувала да произнесе тези думи. Лари бе отхапал голяма хапка от своя сандвич и мрачно я дъвчеше. Възелът на вратовръзката му беше — свален петнайсет сантиметра под яката. Вятърът я подхвана и я вдигна хоризонтално. — Ти си първият, на когото казвам — допълни Мюриъл. — След Нед, разбира се.

Той преглътна тежко и каза:

— И ме доведе тук, за да не ме чуе никой да крещя? Така ли? — Не се беше замисляла над това. Но както винаги, инстинктът й бе имал някакви основания, за да й подскаже да постъпи така. — Сигурно се шегуваш, Мюриъл. Та ти си в идеална ситуация. Сама каза, че Артър няма да влезе в извънсъдебно споразумение, но сега той няма избор, ако не иска да убие приятелката си в съда.

От толкова време бяха заедно, а тя така и не се бе замисляла за разликите в световете, в които живееха. Лари беше един от най-умните хора, които познаваше. Четеше книги. Можеше да мисли абстрактно. Но за него законът се свеждаше само до тактика. За разлика от адвокатите, той дори не се бе опитвал да приеме принципите и последователността му. Виждаше само голямата картина, където практикуващите измислят логични причини, за да направят каквото им хрумне.

— Съмнявам се, че ще постъпи така — каза Мюриъл. — Той ще продаде своя клиент, за да спаси Джилиан.

— Заслужава си да се опита.

— Няма да е етично и за двама ни, Лари. Искам да кажа, че няма да е етично и за него, и за мен да го предложим.

— На кого разправяш това, Мюриъл?

— Лари, аз не съм по-добра от другите и също правя фалове, но поне полагам усилия. И вярвам на принципа, че не можеш да наложиш правилата, ако сам не ги спазваш. Освен това — тя усети, че сърцето й се свива — вече не вярвам, че Катерицата е виновен.

Още преди да бе изрекла думите — тя естествено знаеше какво ще каже, — знаеше, че ще го нарани, но начинът, по който той се сви и се отдръпна от нея, можеше да й скъса сърцето. Лицето и гърбът му се втвърдиха като камък. Това беше единственият човек на земята, който я бе обичал по избрания от нея начин, а тя бе на път да го превърне в свой враг.

— Той си призна — тихо каза Лари. Това беше квинтесенцията. В крайна сметка тя би могла да каже, че Лари я е заблудил. Но Лари, детектив с над двайсетгодишен стаж, никога не би признал, че се е заблудил. За него възможностите бяха две: или професионална непочтеност, или некомпетентност. Или по малко и от двете. Но в момента той не бе готов да признае, че е допуснал грешката, за да й достави удоволствие.

Преди няколко дни си бе помислила, че се държи мелодраматично, когато й бе заявил, че тя не може да постъпва с него по този начин. Но с честота, недостижима за никой друг, Лари я бе изпреварвал на финалната права и тогава бе направил същото. Да приеме нейната преценка, означаваше да плюе сам на себе си. Ничия обич не стигаше толкова далеч.

— Лари, както се развиват нещата, ударът поема Джилиан. Не Дикерман. Нито Колинс. Няма съмнения в разследването. Неофициално нашата история е, че не можем да рискуваме отказ от съдебно преследване по едно и също обвинение, защото това може да доведе до обжалване на всички съдени от Джилиан в течение на няколко години. И ако трябва да водим тази битка, не можем да си го позволим по дело, завършило със смъртна присъда, заради строгостта на процедурата в тези случаи.

Докато обясняваше, сините очи на Лари не се отместваха от нея. Накрая той стана, извървя няколкото метра до теленото кошче за боклук и с яд запрати остатъка от сандвича си в него. После се върна по напуканата настилка, където тревата не бе успяла да се прихване както трябва.

— Знаеш колко лицемерно е всичко това, нали? Да стовариш всичко върху Джилиан… това, разбира се, защитава теб много по-добре, отколкото защитава мен.

— Моето разбиране е, че помага и на двама ни.

— Когато освободят Роми, първото, което ще предприеме Артър, е да заведе огромен граждански иск… и всички тези неща за Дикерман и Колинс ще изплуват по време на снемането на показанията.

— Няма да има такова, Лари. Те няма да поемат риска Роми да бъде разпитан, защото той може да каже всичко. Случаят ще се реши бързо и под масата.

— Веднага след първичните избори.

Усещаше, че в неговото съзнание вече е загубила всички положителни качества. Но кимна утвърдително. Беше такава, каквато беше. И картината невинаги беше красива. Запита се струва ли си усилието да му каже колко голяма ще е болката й за него. Очакваха я ужасни нощи. Но работата щеше да я погълне. А и най-лошото сигурно щеше да дойде след много години.

Вчерашния ден се бе молила горещо в църквата. Беше благодарила на Бог за всичко, което й бе дал. Живот, изпълнен със смисъл. Внучето на Талмадж. Никой не притежаваше всичко. Вярно, нямаше любов, но причината вероятно бе в това, че я бе желала по-малко от някои други хора. И все пак, когато стана от пейката, се чувстваше леко замаяна. За един кратък миг й се прииска да изпълзи по корем до него. Но бе избрала самотата. Лари стоеше наведен напред, подпрял брадичка с ръка и почервенял от гняв. Тя знаеше, че отсега нататък винаги, когато се сети за нея, тя ще е жената, провалила живота му.

— Трябва да се видя с Джон Леонидис — съобщи тя. — Казах му, че ще отида в „Парадайз“.

— Обратно към сцената на местопрестъплението — прошепна Лари.

— Да.

— Не ме карай да те прикривам и в това. Говоря за отношенията ти с него. Няма да лъжа момчетата. Просто няма, Мюриъл. Ще казвам истината за теб на всеки, които ме попита.

Врагът й. Неговата истина. Тя го изгледа за последен път и се обърна, за да спре такси.

Плака тихо през половината от пътя до ресторанта. Когато наближиха, започна да мисли какво да каже на Джон. Щеше да му разкаже всичко с подробностите. Джон не беше от хората, които щяха да се раздрънкат, а дори да го направеше… майната му. Опита се да измисли нещо, с което да го утеши. Джон Леонидис бе чакал цяло десетилетие някой да плати с живота си за смъртта на баща му. Дори ако успееше да го убеди, че Ерно е убил Гъс — а тя вече бе приела, че истината е точно такава — Джон щеше да се подразни от мисълта, че Ердай е напуснал живота при свои условия. В крайна сметка след цяло десетилетие в съдебната зала и след безброй разговори със семействата на жертвите, Мюриъл бе стигнала до убеждението, че повечето хора приемат с някакво ъгълче на съзнанието си — там, където е скрит страхът от тъмното и силния шум, — че когато бъдат премахнати истинските виновници, хората и техните близки ще се върнат към живот. Това беше жалката логика на отмъщението, усвоена още от проходилката, логиката на жертвения олтар, където се осъществява една сделка: живот за живот.

Беше присъствала като наблюдаващо лице на три екзекуции. При първата, бащата на жертвата — майка на две деца, застреляна при обир в бензиностанция — си бе тръгнал огорчен, защото онова, което се бе надявал да му донесе душевен покой, само го бе накарало да се чувства още по-зле. Но при следващите два пъти семействата бяха казали, че са получили нещо като удовлетворение от зловещата церемония по отнемане на човешки живот — усещане за слагане на точка, чувство за възстановяване на някакъв ужасен баланс в света, утехата, че злодеят вече няма да може да почерни живота на никой друг. Но при болката, която изпитваше в момента, тя не можеше да разбере защо причиняването на допълнителна болка може да направи живота на земята по-щастлив за някого.

Накара таксито да спре пред масивната стъклена врата на „Парадайз“. Спомняше си съвсем ясно лятната жега преди десет години, когато двамата с Лари бяха влезли през същата тази врата — хладният въздух бе обгърнал голите й крака, които все още помнеха тялото на Лари между тях час преди това. Това беше минало. Той бе минало. Факт, който трябваше да приеме. Може би точно мисълта за Лари и онова, в което той вярваше така упорито — за Мюриъл то вече бе измислица, — я върна за момент към Роми Гандолф. Като насън тя пак го видя. Образът беше нелеп — Роми стоеше изправен в полумрак в подземие, от тавана на което капеше вода. Беше готова да се разсмее, но по необясним начин слабата светлина в подземието започна да се засилва, а с това и болката, която усещаше. Сигурно трябваше да минат десетилетия, а може би и до края на живота си нямаше да може да се помири с онова, което му бяха причинили, и с причините, поради които го бяха направили.

Верен на себе си, Джон я посрещна топло. Прегърна я, заведе я в офиса си отзад… офиса, който някога бе принадлежал на баща му. Фотографиите на Гъс все още висяха по стените.

— Новините не са добри, предполагам? — започна Джон. Беше чел вестниците през уикенда и знаеше за Джилиан. Фразата на Ейърс за „съдийката наркоманка“ се бе оказала много удачно заглавие за първа страница.

— Не знам, Джон. Не знам как да го нарека.

Той я изслуша, без да говори. Единствената му реакция бе гризането на нокътя на палеца. В един момент Мюриъл си помисли, че може да му потече кръв. Едва се сдържа да не му каже да спре. Но не й влизаше в работата да го съветва как да приеме истината. Но Джон бе разумен човек. Разбра неоспоримостта на кървавите отпечатъци и с готовност прие заключението й, че Гандолф няма пръст в убийствата. Независимо дали тя го заслужаваше, или не, Джон имаше вяра в нея като адвокат. Единствената утеха, която все още искаше, бе онова, което тя бе очаквала.

— Ти щеше ли да поискаш смърт за онзи… Ердай? Например, след като разкажеше всичко, ако по някакво чудо беше оживял?

— Щяхме да се опитаме, Джон.

— А щяха ли да го осъдят?

— Предполагам, че не.

— Защото е бял?

Дори сега на езика й бе да каже „не“. Заседателите преценяваха тежестта на престъплението по ценността на отнетия живот. В това уравнение фактори като раса и социален статус оставаха неразличими. Хората щяха да отдадат голямо значение на факта, че жертвите на Ерно са трудещи се семейни хора. На другата везна щеше да бъде сложена оценката на убиеца и тук съображение като цвят на кожата щеше да бъде оставено без внимание.

— В крайна сметка заседателите отсъждат смърт само когато сметнат, че подсъдимият е опасен и напълно безполезен за обществото. В случая щеше да има значение, че Ерно се е опитал да направи едно добро — обясни тя на Джон. — Той не искаше да остави един невинен да умре вместо него. Всъщност две добри дела: безпокоеше се за племенника си. — Плът от плътта ми. Кръв от кръвта ми. А може би щеше да е от значение това, че Мюриъл разбираше страстите, които го движеха.

— Не мога да го разбера — оплака се Джон. — Ама честно. Какъв е смисълът, къде е логиката? Хората са мъртви: баща ми, Луиза и Джъдсън. От онова, което ми разказа, ми е ясно, че този Ерно е пълен боклук. Убиец. Лъжец. Лъжец под клетва. Крадец. Измет. Отрепка. Два пъти по-лош, отколкото си мислехме, че е Гандолф. И той щеше да живее?

С това не можеше да се спори. Ерно беше лош, и то по-лош от средното.

— Така е с делата, когато се търси смъртна присъда, Джон. При тях всичко е крайно: престъплението, залогът, чувствата у всички. Правилата са добри, но много често никое от тях не само не е приложимо, а изобщо няма логика.

Беше донесла протокола от разговора с Колинс. Джон прелисти няколко страници, после й го върна.

— Това е — каза той и дълбоко въздъхна. — Край. Толкоз.

На излизане тя му се извини за собствената си роля в протакането на случая и за мъките, които бе донесло това на толкова хора. Но той я спря.

— Няма да позволя на никой дори само да намекне — заяви той със същата страст, с която бе заклеймил безсмислеността на закона, — та макар и за секунда, че не си правила всичко по силите си. Ти и Лари. Томи. Всички. Никога.

Прегърна я със същата жар, с която я бе прегърнал на посрещане, и отиде да потърси бинт за палеца си.

Когато излезе навън, тя се обърна, за да хвърли поглед на ресторанта, където преди десет години трима души бяха намерили ужасната си смърт. Никога нямаше да може да погледне тази семпла ниска сграда, тухлените й стени и големите й витрини, без да изпита поне част от ужаса, който Луиза, Пол и Гъс бяха изпитали в последните мигове от живота си. Застанала на тротоара, тя се опита да си представи какво е минало през главите на всеки от тях, когато са осъзнали в онази последна частица от секундата, че животът и всичко, което са обичали от цялото си сърце, ще свършат по прищявката на друго човешко същество… край, пред който бяха безсилни логиката и човечността.

Останал вътре, Джон повтори нещо, което бе изричал често — че продължава да вижда кръвта по пода. Но все пак не бе затворил „Парадайз“. Ресторантът беше паметникът на Гъс, дом за неговия дух. Светъл подслон в тъмната нощ. Храна за гладните. Компания за самотните. Място, където кипи живот и където такива като Гъс се опитват да бъдат приятели на другите.

Тя щеше да се върне.