Скот Търоу
Обратими грешки (26)

25.

29 юни 2001

Той го е направил

Артър направи всичко възможно да избяга от кантората на Стърн сам, но Мюриъл и Лари го настигнаха, докато чакаше на асансьора. Тримата стояха в неловко мълчание пред излъсканите месингови врати. Накрая Мюриъл подхвърли, че ще предложи пред Апелативния съд молбата на Роми за преразглеждане да бъде отхвърлена, но Артър нямаше нито волята, нито силите да я слуша. Когато асансьорът дойде, той ги пусна да слязат преди него.

След няколко минути беше пред входа на небостъргача. Ветрило от стомана и стъкло над главите на посетителите предлагаше защита срещу внезапния летен дъжд. Артър надникна навън, после тръгна под дъжда и измина цяла пряка, преди да усети, че е вир-вода. Мушна се във входа на друга сграда, замисли се за случилото се и отново, без да забележи, тръгна под дъжда. Трябваше да се върне в офиса. Трябваше да разкаже на Памела. В този момент усети, че е гладен, изморен и му се пикае. Но докато дъждът го шибаше, единствената мисъл в главата му бе финалната фраза на госпожа Кариер: „Вашият клиент. Господин Гандолф“. Думите се въртяха и въртяха, докато не се превърнаха в жалка останка и той се видя принуден да приеме очевидното и да потърси твърда почва под краката си. Минута по-късно Артър отново бързаше, тласкан напред от отчаянието, сякаш ако попаднеше на друго място, показанията й щяха да получат друг смисъл.

До този момент Роми бе съществувал в съзнанието му като злочест невинен… и по-важното, той бе гледан на себе си като на доблестен защитник на справедлива кауза. Само че ако Роми беше виновен, тогава светът на Артър ставаше по-различен, по-мрачен — място, което той бе убедил себе си, че повече не се налага да обитава. Животът отново щеше да се превърне в тежка работа и задължения.

В един момент Артър се озова пред витрината на „Мортън“. Изпълнен с отчаяние, той влезе с единственото намерение да потърси мъжката тоалетна, но в този момент се сети за Джилиан, може би защото зърна с периферното си зрение ефектната й червеникава коса. Приближи до щанда за козметика, но нея я нямаше. Беше сигурен, че му се е привидяло, когато тя се внезапно се материализира пред него. Явно се беше навела да прибере нещо под щанда.

— Артър! — Джилиан отстъпи крачка назад, с ръка пред гърдите.

— Той го е направил — каза без предисловие Артър. — Реших, че трябва да знаеш. И без това Мюриъл ще го разтръби пред всички. Скоро щеше да го чуеш. Но го е направил той.

— Кой?

— Моят клиент. Роми. Той е виновен.

Джилиан излезе, като сложи преградата на щанда. Приближи се до него и го хвана за лакътя, както би постъпила с изгубено дете.

— Какво искаш да кажеш с това „Той е виновен“?

Артър описа случилото се по време на снемането на показанията.

— В момента просто не ми го побира главата — призна той.

— Имам усещането, че мозъкът ми е бил в микровълнова фурна или нещо подобно. Къде е тоалетната?

Тя се обади на колежка, че взема почивката си, и го поведе към тоалетните. Предложи да му държи куфарчето. Обясни му, че надолу по ескалаторите има кафе и ще го чака там.

След няколко минути, надявайки се най-сетне да се успокои, Артър се разглеждаше в огледалото над умивалниците в мъжката тоалетна. Косата му беше залепнала и под ярката светлина на флуоресцентните лампи изглеждаше като разлято мастилено петно. Подгизналият му сив костюм изглеждаше черен. Сега разбра защо Джилиан бе подскочила, когато се бе появил така изненадващо пред нея. Та той приличаше на току-що изтърколил се от канавката бездомник.

Излезе, обади се на Памела и я увери, че новините са точно толкова лоши, колкото звучат, после взе ескалатора надолу към малкото кафе, което „Мортън“ бяха отворили неотдавна в пореден опит да задържат клиентите си в магазина колкото се може по-дълго. Днес идеята работеше. Макар обедната почивка отдавна да бе отминала, повечето от малките бели масички бяха заети от жени, дошли да изчакат тук преминаването на бурята. Пликовете с покупки стояха при краката им.

Джилиан седеше недалеч с гръб към него и довършваше цигарата си. Кой знае благодарение на какъв механизъм това премахна част от шока след думите на госпожа Кариер. Въпреки че му ставаше все по-студено и независимо от пълното му объркване, Джилиан, като личност, продължаваше да му внушава едновременно глад и възбуда. Но не можеше да се преструва, че тя не бе постигнала това с разкритията си при последната им среща. Защото той осъзнаваше, че е преследван от образа на горящата тялото си с цигари демонизирана тийнейджърка. Можеше да я види съвсем ясно в съзнанието си: смъртно бледа и слаба, как опира огънчето до вътрешната страна на ръката си, запазвайки тържествения си израз въпреки болката и противната остра миризма на собствената й изгоряла плът.

Образът го накара да застине. Артър знаеше, че е човек на безкрайните неудовлетворени мечти. Но върху картината на вечния страдащ младеж се бе наложила втора — тази на мъжа на трийсет, в който се бе превърнал, и този мъж не беше нито дете, нито глупак, а някой, започнал да се учи от грешките си, вместо да ги повтаря до втръсване, човек, способен не само да овладее копнежите си, но дори да ги загърби. През последната седмица и половина, откакто бе спрял да ходи в кантората, бе мислил често за Джилиан. Да, сърцето му се изпълваше, да, той бе анализирал до затъпяване всичките си разговори с нея и дори ги бе украсявал с лукави забележки от своя страна, забележки, породени от работещия на високи обороти мотор на неговите фантазии. Но пулсът му бе забавил хода си, защото Артър бе осъзнал рисковете. Познаваше страстта добре, но не бе така свикнал с мъката.

Разводът го бе оставил безутешен. Но истината бе, че се бе оженил за Маря просто защото тя се бе съгласила да го допусне до себе си. Беше много симпатична. А Артър бе изненадал дори себе си с похотливостта си. И въпреки това през нито един от около четиридесетте дни съвместен живот не бе имал нито за миг чувството, че започва да я разбира. Не можа да я накара да затваря вратата на тоалетната, както и да се наслаждава на американската храна. Защо никой не му бе казал колко е трудно да обясниш себе си на човек, израсъл без телевизор, който има само смътна представа кой е Ричард Никсън, да не говорим за Фара Фосет или куба на Рубик? Всеки миг бе изненада, особено последният, когато тя му бе съобщила, че го изоставя заради някакъв провинциалист, при това не какъв да е, а… плочкаджия!

„Как можеш да ме изоставиш? — беше я попитал той. — Мен и нашия живот?“

— Тва? — бе отговорила тя. — Тва е нищо.

Беше отвратително. Но Джилиан — жена, към която се домогваше по толкова възвишен, макар и несъмнено глупав начин — представляваше много по-голяма опасност. В този свят той не притежаваше почти нищо. Но не бе съвсем така — притежаваше Душата си, своята крехка и лесно ранима душа. Човек, толкова смачкан и компрометиран, колкото бе Джилиан, човек, оставил се да бъде победен от собствените си демони до такава степен, че да падне до пиянство, престъпност, кръвосмешение и Бог знае още какво… подобен човек можеше да бъде непредсказуем като Сюзан. Беше казал на Джилиан, че не се страхува от нея. Смело… и дръзко. Само че след това бе осъзнал, че не е съвсем вярно. В късните следобеди, когато се откъсваше от бюрото си, обръщаше поглед към реката и оставяше съзнанието си да полети по пламналата в оранжево вода, мисълта за Джилиан бе водила след себе си и съвсем ясната представа за начина, по който любовта може да се превърне в катастрофа.

Застанал в сутерена на „Мортън“, той премисли всичко за пореден път. След това направи крачката напред. Можеше да бъде само себе си, а това означаваше да преследва докрай шанса да бъде с някой, за когото е мечтал, и да прескочи някак непреодолимата дистанция между образа в съзнанието си и действителния човек. Защото Артър твърдо вярваше, че също както на храна, здраве и подслон, всеки има право на това.

 

 

Джилиан запали трета цигара. Напоследък ги бе намалила до кутия на ден, но последните няколко срещи с Артър я бяха изнервили и сега пушеше повече. Не че това беше толкова лошо, неприятното бе, че имаше нужда от подкрепата на никотина. Беше ги отказала още в училище, а после бе пропушила наново в Хейзълдън, когато я бяха хоспитализирали. На срещите за групова терапия „Анонимни наркомани“ пък всеки държеше цигара. Тя знаеше, че сменя една пристрастеност с друга и че новата е почти също толкова смъртоносна, а на всичко отгоре и не така забавна, но такива бяха условията на живота, когато го живееш ден за ден.

Обърна се и видя Артър да идва. Беше дълбоко умислен. Имаше да му казва нещо важно и затова дори не го изчака да седне.

— Не трябва да се отказваш, Артър. — Но ъгълчетата на устата му бяха увиснали. Той седна до нея видимо обезсърчен. — Нямам правото да ти давам съвет — продължи тя, — но все пак те моля да ми позволиш. До момента си свършил много добра работа. Щом досега е имало един неоткрит свидетел, възможно е да има и още.

Докато го бе чакала, отначало се беше разтревожила за него. След като го бе посетила у дома му, след като се бе запознала със Сюзан, след като бе изслушала изпълнените му с възхищение разкази за баща му, бе пожелала да му се случи нещо хубаво, не заради друго, а просто защото той го заслужаваше. Провалът в делото Гандолф щеше да е незаслужен удар.

Но онова, което я изправи отново очи в очи с онази Джилиан, така често шокираща самата себе си, бе острото й разочарование при новината, донесена от Артър. Всички, някога вадили си хляба с правораздаване, знаеха старата максима, че обвиняемите най-често заслужават наказанието си. Но въпреки това, докато бе седяла и пушила, а пепелта в пепелника се бе увеличавала, тя постепенно — и изненадващо спокойно — бе разбрала, че иска освобождаването на Роми Гандолф. Искаше нейната присъда — подобно на много други нейни преценки от онзи период — да се окаже грешка. И да бъде поправена. Защото най-сетне бе разбрала окончателно: за нея новият живот за Гандолф се отъждествяваше със собственото й възраждане. Така че тя зависеше от Артър, този нов рицар на честността… нейния рицар. Защото такъв бе Артър. Човек, на когото можеш да разчиташ. Непорочен. А може би най-изненадващото във всичко бе това, че тя не искаше да вдигне ръце и да се откаже. Не се чувстваше задължена, но бе решена да го върне към живот.

— Проблемът е — обади се той, — че вярвам на Женевиев. Аз просто й изтръгнах думите от устата.

— Но ти вярваше и на Ерно. Мислиш ли сега, че той е лъгал? — Изглежда, не се бе замислял върху това. — Трябва ти време, Артър. За да говориш с клиента си. И с Ерно.

— Така е.

— Не се отказвай. — Тя хвана двете му ръце върху масата. Усмихна му се окуражително и малко неуверено, по детински, и той отговори на усмивката й. Кимна й, после пъхна ръце дълбоко под мишниците си. Каза й, че умира от студ и че трябва да се прибере, за да се преоблече. Не беше трудно да му повярва — ръцете му бяха като лед.

— Извини ме, Артър, но като те гледам, се чудя дали можеш да мислиш за работа в това състояние. Или се държа като грижовната баба?

— Няма нищо… ще взема такси.

— Ще бъде голям късмет да намериш в такова време. Къде ти е колата? Не е проблем да си взема почивката. — Артър се колебаеше, затова тя се обади по вътрешния телефон на Ралф и той й разреши да излезе. По време на бурята едва ли щяха да се изсипят навалици точно на щанда за козметика. — Хайде, Артър — повика го тя. — Сигурна съм, че безпокойствата какво ще се случи на хубавата ти кола в моите ръце ще те отвлекат от грижите.

Мястото, където паркираше Артър — плащаше месечен абонамент, — беше на половин пряка. Стигнаха дотам по свързаните подземни пасажи с магазини, съединяващи сградите в тази част на Сентър Сити. Самият паркинг бе под един от по-новите небостъргачи и от него се излизаше на Лоуър Ривър, крайбрежната улица, минаваща под Ривър Драйв. Новодошлите в града не можеха да разберат смисъла от този път, както и Джилиан, която не бе идвала тук поне от десетилетие. Всъщност Лоуър Ривър бе замислена като алтернативен път за отбиване на камионите от централните улици на Сентър Сити, понеже даваше достъп до товарните рампи на големите сгради. Идеята бе добра и работеше, но самият път криволичеше, а местата, през които минаваше, изглеждаха сюрреалистично. Мъждиви улични лампи светеха тук по двайсет и четири часа в денонощието, а с годините бездомниците бяха направили от тези места свое основно убежище. Разкапани кашони и мръсни изтърбушени матраци бяха струпани между бетонните подпори, поддържащи естакадите на Ривър Драйв. През пукнатините между отделните елементи на пътното платно се стичаше дъжд, мръсни хора в окъсани дрехи се шляеха между колоните — изглеждаха като извадени от „Клетниците“.

Артър не можеше да се отърси от днешната катастрофа.

— Чувстваш ли се реабилитирана? — поинтересува се той.

В никакъв случай, Артър. Абсолютно не.

— Така ли? След вниманието, което ти отделиха в пресата, ми се струваше, че имаш право да изпитваш известна горчивина.

— В такъв случай беше много мъжествено от твоя страна да дойдеш и лично да ми съобщиш за случилото се. Честно казано, по-скоро бих очаквала ти да си последният, от когото вих го чула.

Джилиан шофираше с неувереността на възрастна жена — въртеше волана силно, използваше спирачките често и следеше лъсналата под дъжда пътна настилка, сякаш наблюдаваше минно поле. Въпреки това, когато спираха на светофар, скришом погледаше към Артър. В сегашното му състояние му трябваше известно време, за да се досети, че тя намеква за случилото се между нея и брат й, за което му бе разказала последния път.

— Точно обратното — побърза да каже той, когато разбра подтекста на думите й. — Мислех си, че може аз да съм те обидил с онова, което ти казах, като слезе от колата.

— О, сигурна съм, че беше прав, Артър. Може би просто аз се опитвах да коригирам високото ти мнение за мен.

— Ти правиш така, че никой да няма шанс за успех с теб. Знаеш го, нали?

Едва сега тя осъзна колко силно е стиснала волана.

— Чувала съм това и преди. Това не означава, че предупрежденията ми не са били за твое добро, Артър. Всъщност по-скоро ги оправдава.

— Така е — съгласи се той. — Чух всичките ти предупреждения. Но аз никога не съм си представял, че си безпогрешна, Джилиан. Само те намирах за силно привлекателна.

— Привлекателна? От къде на къде?

Усещаше го, че я гледа втренчено. Приближаваха се към апартамента му и Артър й даде указания, видимо раздразнен. Причината, изглежда, бе в това, че отново го поставя под лъча на прожектора. Все пак й отговори:

— Мисля, че ти си много умна и много красива, което с нищо не се различава от онова, което всички останали мислят за теб, Джилиан. Знаеш какви мисли събуждаш у мъжете, така че поне не се преструвай.

— Искаш да кажеш сексуално привлекателна? — поиска да се увери тя. По някаква причина фактът, че седи зад волана, я предразполагаше към прямота. Или може би беше заради безпогрешния й инстинкт да държи всички на разстояние? Все пак смяташе, че донякъде е права.

— Казваш го, сякаш не го одобряваш. Само че това е факт от живота, нали?

Артър посочи без думи блока, в който бе апартаментът му, и Джилиан отби с облекчение. Вече можеше да се обърне и да го погледне.

— Това е в основата на всичко, нали? Сексът?

Наранен, той направи гримаса. Вече съжаляваше за всичко. Тя го виждаше върху лицето му. Този разговор… И всичко друго, което бе казал досега и което го бе направило мишена за грубия й език.

— Почакай малко — обади се той. — Не виждам какво нередно би имало да кажа сега „да“. Искаш да разложим всичко на основните компоненти? Добре, аз бих искал да правя любов с теб. Не веднага… някога. Ти си много привлекателна жена. Аз пък съм мъж. Това са първични инстинкти. Разбери, не искам да кажа, че това ще стане днес, утре или в близко бъдеще. Искам да те опозная. И ти да опознаеш мен. Искам да ме разбереш и харесаш в такава степен, че сама да го пожелаеш. А сега можеш да се надсмееш и над това, Джилиан. — Той отвори вратата на колата, но тя посегна и го спря.

— Няма да се надсмивам над нищо, Артър. Но и в моите думи има логика.

— В какъв смисъл?

— Какъв беше изразът? „Влюбване“? Ти се ловиш за образи, които сам си си създал, Артър. Образи отпреди не знам кога. Ти не ме виждаш такава, каквато съм.

— А може би те виждам по-ясно, отколкото ти самата можеш да видиш себе си.

— Има много неща, които не знаеш, Артър. — Тя погледна към улицата, сгушена под раззеленилите се извити клони на големи стари брястове. Листата почти не позволяваха на дъжда да проникне под тях. На устните й бе думата „хероин“, но ако разкажеше тази история сега, Артър щеше да заподозре, че го прави както предишния път, когато драматичното споменаване на Карл моментално го бе отблъснало. — Много… — повтори тя. — И това ме плаши.

— Защото?

— Защото е неизбежно да се разочароваш. Аз ще се чувствам като истински злодей, а ти ще бъдеш много по-охладнял, отколкото изобщо можеш да си представиш.

— Добре де, нека това бъде мой проблем — каза той. После бутна вратата да се разтвори по-широко. — Виж, писна ми от тези разговори. Писна ми да ми обясняваш какво искам. Имаш право да кажеш „не“. Чувал съм го и преди и още не съм скочил от никой мост. Така че кажи „не“ — веднъж и завинаги — и да приключваме. Но престани да ме дразниш.

— Но аз не искам да казвам „не“ — отговори тя. Думите смразиха сърцето й. Артър изглеждаше смаян. Джилиан гледаше право пред себе си през намокреното от дъжда стъкло. Беше смутена и изплашена и докато се чудеше какво да каже, го попита дали е паркирала колата добре.

— Прекрасно — каза той. — Ела горе. Ще ти дам списание и нещо студено за пиене, докато се преоблека.

Вероятно следвайки примера на баща си, Артър държеше щорите на южните прозорци пуснати през лятото, така че старият апартамент изглеждаше потънал в полумрак, пропит с миризма на старо и готвено, покрит с прах. Също като нея, Артър бе объркан от току-що проведения разговор, така че неспокойно се разходи и включи всички климатици. Попита я какво иска да пие и веднага се поправи:

— Имах предвид нещо безалкохолно. Проблемът е, че не зная какво е останало в хладилника. — Тръгна натам, но тя му каза, че не иска нищо. — Добре — поколеба се той, — дай ми минутка. — Тръгна към спалнята без повече думи и затвори вратата зад себе си.

Джилиан остана сама в дневната. От спалнята се чуваше тракане от отваряне и затваряне на чекмеджета. Накрая тя отиде до прозореца и вдигна щората. Облаците в небето се разкъсваха и дори изглеждаше, че може да се покаже слънце. „Артър Рейвън — помисли си тя. — Кой би могъл да си представи?“ Но в тялото й вибрираше тръпка на наслада. Това бе причината човек да се събужда всеки ден. Защото животът винаги може да поднесе всякакви изненади. Тя бързо се отдръпна от прозореца и решително почука на вратата на спалнята.

— Мога ли да вляза, Артър?

Той открехна вратата и надникна навън. Попита я какво е казала и тя повтори.

— Защо? — Тя само го погледна. — О, моля те, сигурно искаш да ми докажеш, че цялата драма не си струва емоциите.

В думите му може би се съдържаше някаква истина. Джилиан усещаше, че се е подала на един от онези подтици, които й бяха навлекли толкова неприятности през изтеклите години. Но беше права да смята, че тази връзка не може да просъществува под светлината на деня. Единственото място, където можеше да бъде реализирана, бе потънал в мрак будоар.

— Артър, само не се прави сега на непристъпен. Съмнявам, се, че бих събрала още веднъж куража да опитам това. — Тя се промъкна през открехнатата врата и го целуна. Целувката се получи суха, студена и невпечатляваща дори като първи опит. Но доказваше правотата й. Когато той отстъпи, тя видя, че е само по мокри чорапи. — Как ще го направим, Артър?

— Бавно — беше отговорът… Сега я целуна той. Не беше по-различно от първата целувка. Хвана я за ръка и я отведе при леглото. Спусна щорите плътно и в спалнята се възцари полумрак. — Сега се съблечи — каза той, без да я поглежда. — После седни до мен. Нищо повече, нека само поседим.

Тя се съблече с гръб към него. Сгъна дрехите си, сложи ги на седалката на един стол и седна. Матракът подаде под тежестта им. Седяха достатъчно близо и тя усещаше дебелото му бедро да се трие в нея. Свали поглед и видя, че членът му вече стърчи между краката му. Знаеше, че в Артър се борят нежност и алчност. Нямаше представа кое от двете ще надделее. По-скоро очакваше да бъде груб. Но вече бе взела решение и бе скочила в тъмното.

В началото не стана нищо. Беше късен следобед и дневната светлина сякаш приглушаваше проникващите отвън звуци. Наближаваше краят на деня, в далечината изхърка автобус.

След няколко минути тя усети връхчетата на пръстите му върху бедрото си. Докосваше я бавно. Докосна коляното и. Едва-едва докосна гърба й, раменете й. Докосна шията й. Както бе обещал, правеше го бавно. Когато докосна гърдите и, зърната й вече се бяха втвърдили. Целуна ги — раменете, гърдите. Целуна я за миг по устните, след това продължи надолу. Разтвори коленете й и бавно стигна с уста между тях. Погали я с език наоколо, после го вкара вътре.

За миг тя отвори очи и видя пред себе си блестящото му теме. Няколко непокорни косъмчета стърчаха едно до друго и тя с мъка потисна фаталния импулс да се засмее. Отклони погледа си… искаше да се получи, насили се да изживее само усещането и бавно се отпусна върху вълната на наслаждението. Няколко пъти дисциплинирано й съзнание се опитваше да поеме контрола, но всеки път тя успешно се преборваше с него и всеки следващ път се получаваше все по-лесно, така че към момента, когато го почувства в себе си, вече можеше да сподели удоволствието. „Това е животът“, помисли си тя. Тези забравени удоволствия бяха реката, напояваща онова забравено нещо на име живот. Тя се понесе нагоре по сребърното течение и дори не забеляза момента, в който бе посегнала към него, но вече бяха съединени, страната й бе долепена до рамото му, краката й бяха закопчани на гърба му, а тялото й реагираше на неговия ритъм.

По-късно той вдигна щорите, за да пусне светлина. Тя заслони очите си, но видя, че стои изправен пред нея и я разглежда.

— Наистина си много красива — прошепна той.

— Аз съм една от онези жени, Артър, които изглеждат най-добре облечени. — Беше прекарала часове в критични самооценки пред огледалото и знаеше какво виждат очите му. Беше покрита с лунички и толкова бяла, че краката й буквално синееха, имаше дълги крайници и малки гърди.

Любопитното при Артър бе, че той изглеждаше доста по-различен. Вярно, около корема му имаше излишна плът, но си личеше, че прекарва част от свободното си време в салона. Издутото му тяло бе по-скоро резултат на изпъкналия му гръден кош. Имаше тесни бедра, тънки като на птица крака и хубави здрави ръце. Освен това беше най-косматият мъж, когото бе виждала. Без дрехи изглеждаше енергичен и бърз. Органът му, загубил ерекцията си, блестеше сред окосмението като крушка. Беше в стила на останалото от Артър: по-дебел от средното, но не особено дълъг. Артър легна на леглото до нея и продължи да я разглежда. Тя протегна ръка, наведе се и лапна цялото „нещо“. След секунди то се уголеми.

— Не още — тихо каза той.

Но тя не го пусна. Вместо това се зае с него с подчертана нежност, нежността, която той й бе показал, и след малко ерекцията му бе пълна; после тя хвана пениса му като пръчка и започна да гали с него лицето си, очите, бузите, устата… и отново го пое. Когато го пусна, той падна до нея и заспа.

Тя вдигна падналото до леглото одеяло и се зави. Загледа се в стария полилей на тавана. Гледаше го, без да го вижда, защото се вслушваше в собствените си усещания. Времето течеше. Когато Артър проговори, разбра, че се е събудил, без да го е усетила.

— В Библията е казано добре.

— Библията? Това ли е, за което си мислиш, Артър?

— Да. — Тя затвори очи. Щеше да е ужасно, ако този скъпоценен момент се опорочеше от тирада или се изродеше в проповед. Той продължи: — Да… Мисля си за онази фраза: „И той я позна“.

— Това е заради гръцкия.

— Така ли? Е, вярна е. Нали?

— Познаваш ли ме, Артър?

— Понякога да. Познавам нещо съществено в теб.

Тя се замисли и намери идеята за нелепа. Никой не я познаваше. Тя самата не се познаваше.

— Какво тогава знаеш за мен?

— Зная, че си страдала през целия си живот, също като мен. Зная, че ти е писнало да бъдеш сама. Така ли е?

— Нямам представа — призна тя.

— Искаш уважението, което заслужаваш — продължи той. — Нуждаеш се от това.

Тя седна в леглото. Разговорът я караше да се чувства неловко.

— Не мисли. — И го целуна. — Можеш ли да го направиш още веднъж?

— Имам големи резерви — отвърна й той. — Събирал съм ги цял живот.

— Защото искам да го направим пак.

Когато свършиха, тя отиде в малката баня на Артър. Този път той се бе представил много по-добре. Всеки път, когато бе помръдвал, в тялото й се бяха развихряли забравени усещания. Беше пъшкала, беше викала, стенала, а накрая я бе помел оргазъм със сила, достойна за скалата на Рихтер. Беше се разлюляла на върха като гнездо на дърво, беше загубила представа за времето и само бе се молила това да не свършва, а когато го бе пуснала, го бе направила само защото знаеше, че в следващия миг ще припадне.

Краката й трепереха така, че се питаше дали ще може да стои на тях. „А колко обикновен изглежда“ — помисли си тя. Колата му ставаше за Бевърли Хилс, но банята му беше като в блок, даван под наем. Умивалникът се крепеше на хромирани крака. Кой знае кога някой бе монтирал над казанчето завеска и губер по перваза на чинията и тя седна на него, спомняйки си миговете на екстаза. За своя изненада се разплака. Беше смаяна… смаяна от емоцията, която бе разтърсила тялото й, и от думите, излезли от устата й.

Тя изви. Затисна устата си с ръце, но не можеше да спре. Артър я чу, почука настойчиво на вратата няколко пъти и когато не му отговори, влезе със сила. Тя седеше гола на чинията, вдигнала поглед към него.

— Толкова силно го исках — каза тя, сякаш говореше на себе си. Нямаше представа какво точно е то, но определено не бе актът. Разнообразието на едно мимолетно удоволствие в един свят на нещастие? Уважението, както бе казал той? Лудостта на това безименно желание, лежало заровено в душата й като древно съкровище, я зашемети. О, колко силно го бе желала наистина!

Остана да седи и да плаче, изливаше сълзите си и повтаряше отново и отново колко силно го е искала. Артър клекна до нея на студените плочки, прегърна я и каза:

— Вече го имаш, имаш го.