Метаданни
Данни
- Серия
- Окръг Киндъл (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Reversible Errors, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иван Златарски, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Скот Търоу. Обратими грешки
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2003
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Линче Шопова
ISBN: 954-585-481-2
История
- — Добавяне
13.
22 май 2001
Нормална
— Ей, май просто не можеш да се откъснеш от мен — пошегува се Рути — надзирателката, която бе придружила Джилиан първия път. Държеше масивната врата полуотворена, скрила едрото си тяло зад нея, и викаше с пръст Джилиан като стара приятелка, а на Артър само кимна. — Не каза ли, че двамата с Ерно сте приключили? — попита Рути, докато я следваха по мрачния тухлен коридор. Артър обясни, че лейтенантът е настоял Джилиан да присъства, и Рути се изсмя: — Има едни хора, дето не им стигат всичките правила, с които трябва да се съобразяваме, и само измислят нови. — Джилиан беше на същото мнение. Затворническата управа беше ненадмината, опреше ли до безусловно спазване на реда. На всичко отгоре сред тях имаше и отявлени садисти, които изпитваха върховно удоволствие да виждат хора зад решетките. Но в Алдерсън Джилиан беше срещнала много надзирателки като Рути, състрадателни създания, приели затвора просто като най-добре платената работа, която са успели да намерят, или защото се чувстваха щастливи сред хора, които нямат моралното право да ги гледат надменно.
Докато стигнат в лазарета, Рути вече бе успяла да предложи на Джилиан да я върне веднага след като Артър се види с Ердай, защото според нея лейтенантът никога нямало да разбере какво е станало. Джилиан, разбира се, беше любопитна да научи какво има да каже Ердай, но времето, когато изслушваше свидетели и сравняваше историите им с веществените доказателства, отдавна бе отминало. Най-безопасно за нея щеше да е да не присъства.
Междувременно в типичен за него стил Артър отново се бе възбудил от мисълта за предстоящото, така че без да се сбогува с нея, изчезна във входа на лазарета. След няколко минути Рути се върна и за пореден път поведе Джилиан през плетеницата от коридори и решетки към изхода.
В главната сграда срещнаха облечен в доверие затворник на облекчен режим — тикаше желязна количка. Когато Джилиан мина покрай него, той се обърна. Тя почувства погледа му, но не му обърна внимание: мислеше, че просто я оглежда. Но в следващия миг чу името си.
— Ти не си ли съдия Съливан?
Рути мигом настръхна, очаквайки някаква заплаха, но Джилиан спокойно отговори:
— Бях някога.
— Това е Ралф — обясни Рути. — Той е наред. Обикновено.
Рути явно се шегуваше и Ралф се усмихна, но не откъсна поглед от Джилиан.
— Даде ми шейсет — каза той. — За побой с тежки телесни повреди. — Едва сега й хрумна, че тук сигурно излежават присъдите си много хора, които е осъдила. Досега бе разсъждавала основно върху собствените си реакции, но дали не трябваше да се замисли за риска да се намира сред тези хора? Конкретната ситуация като че ли не представляваше заплаха. Ралф бе висок, с брада, но беше на възраст, когато бе малко вероятно да създаде някому проблеми.
— Застрелял си някого? — поинтересува се тя.
— Един приятел, дето беше с мен. Отидохме да оберем магазин за алкохол. Само че продавачът бръкна за револвер и аз прострелях моя човек вместо него. Мамка му… А после ме обвиниха и за това, и за въоръжения обир. Нямам нищо против да ме съдят за обир, но как така излежавам присъда, че съм стрелял в някой, дето не съм имал намерение да убивам?
— Защото си имал намерение да убиеш продавача — обясни Джилиан.
— Не, няма такава работа. Просто реагирах.
— Но си могъл да убиеш някого.
— Да, но не го направих. Виждаш ли, това е, което не мога да разбера.
Само че разбираше. Просто искаше да си побъбри с някой за себе си. Изглежда, промяната на целия му живот само за миг все още не му даваше покой.
— Това вече е само минало, Ралф — обади се Рути.
— Да бе. И докато се опитвам да го забравя, остарях — съгласи се Ралф с усмивка.
— Как е партньорът ти? — попита Джилиан.
— Добре е. Е, стомахът му не е както преди, ама иначе нищо му няма. На него ти му даде само трийсет. Излиза от кафеза през две хиляди и трета.
— Револверът не е бил у него.
Победен от силата на този аргумент, Ралф отново хвана количката. Изглеждаше убеден, но беше повече от сигурно, че само след ден-два съмненията, че е станал жертва, отново ще го налегнат.
По целия път до караулката Рути не спря да говори за него. Разказа на Джилиан за проблемите на Ралф със семейството му. Изглежда, дефиницията на Рути за тайна бе нещо, което не е споделила с повече от една четвърт от жителите на земята. Но беше симпатяга. Помогна на Джилиан да извади чантичката си от шкафчето, където й бяха наредили да я остави, и като истинска добра домакиня я изпрати до най-външната врата от другата страна на караулката, където махна с ръка на дежурния — бяха се сменили — да я пусне да мине.
Джилиан дръпна тежкото крило на вратата и погледна от полумрака на затвора към яркия пролетен ден. Беше време за разходката в двора и тя чуваше гълчавата на мъжете, които говореха и се разправяха някъде съвсем наблизо. Затворът Алдерсън граничеше с железопътна линия. Повечето от влаковете бяха с по над сто вагона и превозваха лъскави каменни въглища, но от време на време минаваше и още по-лъскавият влак на „Амтрак“ по линията Вашингтон — Чикаго и вагоните бяха толкова близко, че се виждаха лицата на пътниците. Винаги, когато това се случеше, Джилиан не можеше да откъсне поглед от тях. С изгаряща завист изучаваше пътуващите, които, без да съзнават това, бяха свободни да ходят там, където пожелаят. „Нормалните“, така ги наричаше тя за себе си.
Обърна се към Рути.
— Забравих нещо. Не вписах в пропуска часа на излизане.
— Няма страшно, ние ще го оправим — успокои я Рути.
— Искам да го направя аз. — Не че наистина искаше. Просто й се искаше да влезе още веднъж, да махне с ръка и електронната ключалка на вратата отново да щракне послушно и да я пусне навън. Когато чу щракването, то отекна право в сърцето й. Да, наистина беше „нормална“.
Седна да си почине на някаква пейка под едно дърво, по средата между затвора и паркинга. Загледа се в хората, които влизаха и излизаха… все нормални. Като нея. След малко извади от чантичката си книгата, която четеше. Тукидид. Дъфи, който обожаваше класиката, бе настоял да я прочете и за своя изненада тя бе намерила голяма утеха в историята и в припомнянето на уроците на далечното минало и безразсъдствата на вече забравени хора. Според нея тази утеха идваше от осъзнаването, че един ден и тя щеше да е забравена, а греховете й ще бъдат измити от приливите на времето, което едва ли щеше да прояви снизходителност към повече от един-двама от нейните съвременници — може би някой учен или някой художник — и всички останали щяха да бъдат стрити заедно с нея в нещо по-незначително и от пясъка. Но днес тя можеше да ходи, където си поиска. Можеше да потегли към забравата. „Свърши се“, каза си тя. И щом можеше да го каже, значи наистина бе така.
Артър се появи чак след час и половина. Джилиан бе ожадняла и вече мислеше да отиде пеша до града за нещо студено — деляха ги само няколко преки, — когато той излезе от затвора.
— Съжалявам, че се задържах толкова дълго. Исках да се видя и с Роми, докато съм тук.
Тя му каза, че няма значение. Денят бил много по-добър, отколкото очаквала.
— Как мина при Ердай?
— Чудесно — ентусиазирано отговори той. — Не би могло да бъде по-добре. — Обаче нещо с Артър не беше наред. Изглеждаше странно разсеян. Вдигна брадичка за миг, почти като куче, което се опитва да улови миризма. Не каза нищо повече и накрая тя бе принудена да го попита какво мисли за онова, което му е казал Ердай. — О… повярвах му. Точно затова се наложи да се видя и с Роми. Исках сам да му разкажа за случилото се. Наложи се да поспорим с капитана, преди да се съгласи да го доведе за няколко минути. — Артър неочаквано се усмихна. — Всъщност той не можа да разбере защо съм толкова развълнуван. Държеше се, сякаш всичко е съвсем нормално. „Нали ти казах, че нямам нищо общо с тая работа“. Все пак се въодушеви, че може да излезе от тук. Но това, че е невинен, не беше новина за него. Онази, която няма да спре да ми го повтаря, е Памела. „Роми е невинен“! — Артър се загледа в чакъла край дънера на дървото, после го повтори: — Роми е невинен.
— Мога ли да попитам… Даде ли Ерно алиби на Гандолф? Или каза, че знае кой е убиецът?
— О, знае — съобщи Артър. — Той е убиецът. Историята е направо невероятна. Но фактите съвпадат. При това в подробности. И няма как да не е истина. Защо ще ме лъже един умиращ човек? Той ги е убил всичките… Сам… Ердай… — И сякаш изморен от тежестта на онова, което току-що бе изрекъл, Артър се свлече на пейката до нея.
Джилиан изчака. Не беше сигурна дали иска да научи повече. Колкото и да искаше да се изолира от миналото и колкото и да се мъчеше да престане да преценява хората, чутото й се стори абсолютно неправдоподобно. Беше невъзможно да е просто съвпадение, че умиращ затворник, изживяващ последните си дни в затвора, в който се намира и Гандолф, решава на смъртния си одър да поеме вината за престъплението.
От странното му поведение в началото й се бе сторило, че въпреки твърденията му в обратен смисъл, Артър споделя нейните съмнения. Но сега подозираше, че реакцията му е антипод на скептицизма. Преди години първият й шеф в прокуратурата, Реймънд Хорган, който сега по стечение на обстоятелствата бе старши съдружник на Артър, й бе казал, че преди избирането му — тогава той поддържал частна практика — имал навика да държи в едно от чекмеджетата на бюрото си лист хартия, но който била калиграфски изписана молитвата — така я нарече той — на защитника: „Боже, опази ме от невинен клиент“.
Тя изведнъж прозря какво се е случило: убеден от Ердай, Артър се виждаше на най-високия връх в кариерата си. Животът на Роми Гандолф, животът на един невинен, лежеше в ръцете му. И възтържествуването на справедливостта, основният принцип на правораздаването — възможността да направим малко по-справедливи няколкото останали под човешки контрол елементи на съществуването — сега зависеше от него. Той беше главната променлива на уравнението: неговата работа, неговата съобразителност, неговата способност да подхване и спечели най-значимата битка в едно гражданско общество. Объркаността, плуваща в тъмните като кафе очи на Артър беше… ужас.