Скот Търоу
Обратими грешки (39)

38.

22 август 2001

Друга история

Джексън Ейърс изпитваше огромно удоволствие да дразни хората. Първоначално се бе съгласил Колинс да бъде интервюиран, преди да даде официално показания, стига срещата да се проведе в Атланта и прокуратурата да плати на Джексън самолетния билет дотам и обратно. После се оказа, че Колинс се е върнал в града, за да оправи нещата с имуществото на Ерно. Но, обясни Джексън, клиентът му бил взел решение да говори само след като се закълне пред Бога, че ще казва единствено истината. Мюриъл разполагаше с възможността да свика голямо жури, за да продължи разследването за убийствата от 4 юли, понеже при убийство нямаше давност, и предпочете този вариант пред снемането на показанията пред съдия. По този начин можеше да се занимава с Колинс, без Артър да й наднича над рамото или да пусне за медиите само онази информация, която му изнася, а освен това щеше да избегне нарушаването на принципа на прокуратурата да не дава имунитет по граждански дела. Дори Джексън предпочиташе голямото жури, понеже така показанията на Колинс щяха да останат тайна.

На 22 август Колинс пристигна в чакалнята пред залата, където се събираше голямото жури. Беше в същия тъмен стилен костюм, в който се бе появил на погребението на вуйчо си. Държеше Библия, около която имаше броеница от дървени мъниста със закачен на нея кръст. Книгата изглеждаше прелиствана толкова често, че бе омекнала като булеварден роман. Редом с Ейърс до Колинс седеше едрата му русокоса жена.

Мюриъл представи попълнения формуляр за даване на имунитет и Джексън го прочете дума по дума, сякаш не бе виждал подобни десетки пъти в живота си, после Мюриъл отвори вратата към залата на голямото жури. Джексън се опита да се вмъкне, макар прекрасно да знаеше, че е забранено. В тази зала можеха да присъстват само свидетелят, прокурорът, съдебният секретар и членовете на голямото жури.

— Трябва да присъствам — каза Ейърс. — Няма начин да стане иначе.

След половин час преговори се споразумяха Колинс да се закълне, после процедурата да бъде прекъсната. Същия следобед в кантората на Джексън щеше да се проведе разговорът, който щеше да бъде записан, а записът щеше да бъде предоставен по-късно на голямото жури. Мюриъл беше доволна да се изнесат от съдебната палата, където някой досаден журналист можеше да надуши нещо.

Джексън имаше няколко офиса — един в Сентър Сити и друг в Кийуаний, — но основното му място бе в Норт Енд, недалеч от летище „Дюсейбъл“. Също като Гъс Леонидис, Джексън бе отказал да се раздели с квартала, в който бе израсъл. Този му офис се намираше в едноетажен пазарен комплекс, собственост на Джексън, В единия край бе най-големият му наемател — клон на верига денонощни магазини, в които се предлагаха и лекарства. В другия край, зад ограден със стъклени стени вестибюл, бяха помещенията, заемани от Джексън.

Мюриъл дойде отделно от Лари и Томи Молто. През цялата седмица бе жестока жега, съпровождана с изгарящи кожата пориви на вятъра от юг, а слънцето жулеше като с камшик. Отначало Мюриъл реши да ги изчака отвън, но само след няколко минути на открито потърси спасение при климатиците.

В крайна сметка се събраха в големия вътрешен кабинет на Ейърс. Като познаваше суетността му, Мюриъл очакваше стените да бъдат музей на неговата личност, но вместо това повечето пространство бе отделено на семейството му — три деца, все адвокати в различни градове, и ако Мюриъл можеше да брои вярно, девет внуци. Жена му беше починала преди няколко години. Мюриъл гледаше модерния офис и се питаше дали този човек би казал, че Америка е велика страна, или че не е трябвало да се мъчи толкова за онова, което си заслужава по право. Защото и двете бяха истина.

— Мюриъл, моля те, седни тук. — В пристъп на неочаквана галантност Джексън й предлагаше големия стол зад бюрото си. Мебелировката бе измамно семпла и функционална — датски модернизъм, закупен от магазин за офис оборудване с намаление. Междувременно Ейърс седна в креслото до своя клиент. Подобно на хористи, съпругата на Колинс, Лари и Молто се настаниха зад тях. Верен на себе си, Джексън извади собствен лентов магнетофон и го сложи на бюрото до касетофона на Мюриъл.

След като изпробваха изправността на двете записващи устройства, Колинс погледна Ейърс и попита:

— Мога ли вече да говоря?

— Защо не оставиш дамата да ти зададе въпрос, а? — отговори му Джексън. — Това тук не ти е урок по актьорско майсторство. Няма нужда от монолози.

— Има едно-единствено нещо, което си заслужава да се каже — каза Колинс.

— И то е? — поинтересува се Мюриъл.

— Вуйчо Ерно уби онези хора и Гандолф няма нищо общо с това.

Тя попита Колинс откъде е толкова сигурен. Той погледна Ейърс, който му кимна, че може да отговори.

— Добре, след като си започнал, няма как сега да спреш — обясни му Джексън.

Колинс притвори за миг изумителните си кехлибарени очи и обясни:

— Защото, и нека Исус ми прости, аз бях там и го видях.

Столът на Ейърс бе прекалено висок за Мюриъл. Високите й токчета висяха от краката й и тя трябваше да ритне един-два пъти в мокета, за да се завърти, та да вижда Колинс по-добре. Косата му бе пооредяла, а самият той бе понаедрял, но си оставаше все така неземно красив. Лицето му бе вдървено, сякаш се опитваше да покаже кураж пред лицето на истината.

— Не искам никога повече да разказвам пак тази история — започна Колинс. — Затова пожелах сега да я чуе и Ан-Мари, така че да приключим днес. Моят Бог и Спасител знае, че съм роден в грях, но е тъжно дори само да се мисли за онзи човек, в който щях да се превърна без него.

Мюриъл погледна към Лари, който се бе настанил до климатика. Заради неистовата горещина си беше съблякъл спортното сако и внимателно сгънато го бе метнал през коляното си. Лари гледаше съсредоточено собствения си крак, който нетърпеливо потропваше по мокета. Бяха в самото начало, но Лари явно вече бе чул предостатъчно за Исус. През годините се бе наслушал на подобни излияния от хора, способни да изрежат с нож герба на бандата си върху корема на жертвата, а после, трийсет секунди преди да чуят присъдата си, намираха Бог и го приемаха в душата си. Тези неща обаче никога не бяха безпокоили Мюриъл. Тя вярваше, че Бог ще се ориентира за какво става дума. Може би заради това някои смятаха нея за бог. Работата на Мюриъл бе да възложи отговорностите тук, на Земята.

Реши да се върне в миналото за кратко, съобщи за протокола датата и часа, обясни естеството на процедурата и помоли всички в офиса да кажат няколко думи, за да запечати лентата образец от всеки глас.

— Нека започнем с вашето име — обърна се тя към Колинс. След като той го съобщи, тя го попита за другите имена, с които е бил наричан като възрастен. Той изрецитира поне дузина. — А Фароу Кол? Използвали ли сте това име?

— Да.

— Като другите? За да се укриете?

— По-скоро за да започна нов живот — обясни той и се усмихна с горчивина. — Аз съм като много хора: все се опитвам да започна нов живот — и най-сетне го намерих. — Той хвърли поглед на адвоката си. — Мога ли да разкажа това, както аз искам? — Ейърс посочи безмълвно Мюриъл. — Съхранявам това в главата си в определен ред — каза й Колинс. — Можете да ме питате каквото пожелаете, но нека първо ви го кажа, както си го знам.

Щеше да го направи така или иначе. Мюриъл добре познаваше човешката природа. Колинс можеше да нагласи нещата както му хрумнеше — като разкаял се грешник, като един от обезправените или като човек, с когото са злоупотребили. В крайна сметка нейната задача щеше да е да разположи всичко в малките неподатливи кутийки на закона. Затова му каза да постъпи както намери за добре.

Колинс спечели малко време, като ненужно оправяше костюма си. Беше облякъл бяла риза и бе избрал модна вратовръзка. Личеше си, че продължава да държи на външността си.

— В крайна сметка — най-сетне започна той, — това наистина е история за мен и вуйчо ми. Не че в нея не са намесени и много други хора, които може би трябваше да бъдат важни. Само че не станаха. Това е първото, което е добре да разберете… Двамата с вуйчо Ерно извървяхме дълъг път. Може би на земята не е имало други двама, които да са се мразили толкова силно, колкото ние двамата понякога. Мисля, че това беше, защото за всеки от нас другият бе най-скъпото нещо, което имаше. Аз бях всичко, което той имаше като заместител на дете, а той за мен бе най-близкото, което имах вместо баща, и нито един от двама ни не смяташе, че е късметлия. Ето ме пред вас, виждате ме, чернокож съм за всеки, който има очи, а онзи дългоноско искаше от мен да се държа като него, сякаш имаше начин да го направя. — Колинс погледна към кръста и Библията в скута си. — Бях на тринайсет-четиринайсет години, когато сложих кръст на всички в стария квартал. Дали щяха да ми го кажат в очите, или не, бях си черен и бях най-гадната чернилка, която можеше да се намери. Само че както ви казах… вуйчо Ерно не се отказваше от мен. Аз обикалях улиците, правех глупостите, които правех, продавах най-вече крек и сам го пушех, а вуйчо… вуйчо се преструваше на полицай — той много обичаше да се прави на полицай, — идваше, изваждаше ме от дупките и ми казваше, че си провалям живота. Животът си е мой, отвръщах му аз, и пак се връщах към него. Само че винаги, когато полицията ме прибереше, се обаждах на вуйчо, а той идваше, изкарваше ме навън и ме предупреждаваше: „Никога повече“… Първото ми осъждане като пълнолетен бе през осемдесет и седма. Ерно ми издейства да лежа при облекчен режим. А когато излязох, наистина, ама наистина исках да започна нов живот. Ако се държиш прилично, реабилитират те напълно, задраскват черното ти минало и ти дават шанс. Ерно и мама ме изпратиха в Унгария, за да ме отдалечат от лошата ми среда тук, а аз на своя глава заминах за Африка. Когато се прибрах, помолих вуйчо да ми помогне да вляза в бизнеса с пътническите агенции… Осемдесет и осма бе най-щастливата година на Ерно с мен. Правех всичко, което ми бе казвал да правя. Ходих на училище, учих, взех си изпитите, получих работа в „Тайм ту травъл“ и се явявах всяка сутрин точно навреме. Минавах покрай братята, с които бях движил преди това, сякаш не ги познавах. Не беше лесно, казвам ви. Беше си направо трудно. Ерно и мама все ми разправяха колко трудно им е било в Унгария — яли катерици и врабчета, — само че аз бачках и бачках, и нямах никакви пари. Бяха на двайсет и не знам колко си години, а още живеех при майка си. Повишиха ме в агент и започнах да работя на пряка комисиона в „Тайм ту травъл“, само че нито една от големите корпорации не искаше да има нищо общо с някаква млада чернилка. Накрая отидох при него и му казах: „Вуйчо Ерно, няма да изплувам, казвам ти, опитвах и опитвах, но просто виждам, че нищо няма да стане“.

Колинс погледна да види как възприемат разказа му. Молто се възползва от паузата, за да стане и да провери дали касетофонът работи както трябва. Джексън естествено провери магнетофона.

— Ерно, разбира се, виждаше, че отивам към нанадолнището, и беше направо отчаян. В един момент реши да ми прехвърли малко бизнес. Все луди идеи, една след друга. Така започна онази работа с билетите. В началото се преструваше, че това са билети, загубени по някакъв начин. Никакво въображение — пълна глупост. Естествено, че веднага се сетих за какво става дума.

Лари се обади:

— Имаш ли нещо против да те попитам някои неща? — Гласът му не звучеше особено приятелски. На Колинс, захласнат в собствения си разказ, му трябваха няколко секунди, за да се върне към реалността.

— Не, Старчек.

Първият въпрос на Лари бе прост:

— Откъде идваха билетите?

— По онова време — обясни Колинс — билетите вече бяха започнали да се разпечатват от компютри. Само че принтерите вечно не работеха — задръстваха се, разместваха полетата. Половината от времето агентите издаваха билетите на ръка и ги прекарваха през валидираща машина, в която се регистрираха с личен ключ — карта, която плъзгаха през специален четец. Ако направиш грешка, докато пишеш билета, го анулираш и вписваш номера му в дневник на сгрешените билети. Това бяха билетите, които Ерно ми даваше — ставаше дума за непопълнени валидирани билети, включени в дневника, така че никой не ги търсеше.

— Авиокомпаниите се опитаха да ми внушат — каза Лари, — че рано или късно хората, летящи с такива билети, е щяло да бъдат хванати.

— Вероятно — съгласи се Колинс. — Само че никой никога не е летял с такъв билет. Аз връщах тези билети, за да покрия стойността на другите, които издавах. — Мюриъл погледна Лари, за да се увери, че не е пропуснала нещо, но и той изглеждаше объркан. Колинс обясни: — Да предположим, че съм имал клиент, който е платил с налични за пътуване до Ню Йорк. Вземах билет, от тези, дето ми ги даваше Ерно, и го изписвах като билет до Ню Йорк за по-ранна дата. Сложената валидация го правеше да изглежда като издаден на ръка на гише на Ти Ен. Тогава вписвах като върнат билета на Ерно, за да покрия цената на билета на моя клиент — нали става дума за равностойна замяна. Слагах наличните на клиента в джоба си, вместо в касата на „Тайм ту травъл“. Така, вместо малък процент от цената на билета — това е комисиона — прибирах цялата му парична стойност. Авиокомпанията сравняваше купона с валидирания билет и повече не се интересуваше.

— Умно — призна Мюриъл.

— Не съм го измислил аз — увери я Колинс. — Ерно се беше сетил как да го прави. Той беше виждал всички възможни измами с билети. Предполагам в един момент се е сетил за начин, който да сработи. Може би за него това е било нещо като предизвикателство. Ерно беше голяма работа.

— Така… — пак се обади Лари. — Точно за това се чудех… Ерно. Защо не е направил онова, което би направил всеки полунормален човек: да ти даде пари.

Колинс поклати глава, сякаш се опитваше да прецени най-точния отговор.

— Знаеш ли, Ерно беше много странен човек.

— Без майтап — ехидно отговори Лари и Колинс стисна неодобрително устни. Ясно беше, че не му харесва нито езикът, нито идеята някой да осквернява паметта на Ерно. Мюриъл пак погледна Лари. Като се имаше предвид как се бяха разделили миналата седмици, тя очакваше Лари да я изгледа предизвикателно, но той само меко кимна.

— Първо на първо, Ерно беше дребнав — каза племенникът му. — Това е истината. Паднеше ли му долар в ръката, никога не го изпускаше. Освен това от време на време започваше да мърмори как авиокомпанията можело да се отнася по-добре с него за едно или друго. И още нещо… животът извън закона може да бъде много възбуждащ, питайте всеки, който знае. Ерно не спря да се оплаква какво е загубил, след като го изхвърлиха от Академията. Но знаете ли, когато аз гушна моите малки, винаги им казвам едно и също: „Ще направя всичко за вас“. Казвам им го, защото си го мисля, и ми се струва, че Ерно ми казваше горе-долу същото: опитай се да направиш нещо от себе си и няма да има нищо, което да не направя, за да ти помогна.

Колинс се наведе напред, за да види дали Старчек е удовлетворен. Лари изкриви лице в гримаса, изразяваща „Можеш ли ги разбра мошениците“. Колинс се върна към разказа си:

— Както и да е, аз продължавах да се чувствам като че ли съм кукла на конци. Отидох на почивка в Европа, попаднах в Амстердам, ударих няколко дози и… започнах наново. Когато ме прибраха за втори път, Ерно ме заряза. Каза, че заложил всичко на мен, и ето как съм му се отплатил. Точно така каза. Този път ме вкараха в пандиз с умерен режим в Дженсенвил и той не ме посети нито веднъж… Разбрах колко е зле, когато излязох през деветдесета. Честно казано, знаех две неща: как да пласирам наркотици и как да бъда пътнически агент. Черно и бяло — така ги виждах. Само че не можех да упражнявам и двете. Още едно олепване с наркотици и ставах троен хикс и влизах с доживотна. А с осъждането ми през осемдесет и девета си загубих лиценза. Сигурно трябваше да се преместя, само че младите… нали знаете, винаги се смятат за по-умни от системата. Измислих си името Фароу Кол, фалшифицирах дипломата си и отново се явих на изпит.

— Аха — обади се Мюриъл. Колинс реагира с горчива усмивка.

— Намерих работа в „Менса Травъл“ — работа изцяло на комисиона — и всичко започна както преди: къртовска работа за без пари. Е, онзи номер с ръчно издадените билети веднъж бе сработил. Оставаше просто да намеря някой, който да ги обработва както трябва. Нямаше как да отида в Ти Ен, защото Ерно щеше да ме изрита на улицата, но една вечер се замотах в едно заведение, „Лемплайт“, и се появи Гандолф — опитваше се да пробута нещо някому. Знаех кой е. Бях „работил“ около два месеца на летището веднага след гимназията. Купуваше от мен трева. Само че този път дори не можа да си спомни името ми, но аз реших, че след като е винаги наясно как нещо е „загубило“ собственика си, може да познава на „Дюсейбъл“ пътнически агент, готов да заработи нещо отгоре. Обещах му, че станат ли нещата, ще се погрижим за него. Така ме свърза с Луиза… В началото тя не искаше и да чуе. Убедих я едва когато й казах, че Ерно е правил същото.

Това, изглежда, я впечатли. Изглежда, не искаше да бъде по-долу от Ерно.

Мюриъл попита кога е било това.

— О… май започнахме през януари деветдесет и първа. Нали тогава бяха убити, през деветдесет и първа? Значи е било януари. И всичко вървеше добре, докато един ден не се натъкнах на Гандолф пак на същото място. Разбрах, че тя не му е давала нищо от своята част. Може да не беше разбрала, че задължението да го покрива е нейно. Сигурен съм, че й казах, но тя не го беше направила. Та значи той отишъл на летището и се развикал там, докато накрая не му дала медальона си, само и само за да го накара да млъкне, докато тя събере каквото му дължала.

— Казвате, че Луиза на практика му е дала медальона в залог? — уточни Мюриъл.

— Точно това казах — потвърди Колинс. — Някаква семейна скъпоценност. Само че вече беше късно, защото Катерицата се бе раздрънкал и Ерно беше надушил. Достатъчно му било да чуе името ми и веднага схванал какво става. Откри ме. Развика се, че нямало да ме остави да крада зад гърба му, в неговия „магазин“, и най-малко по начина, по който той ме е научил. Нареди ми да спра, защото иначе сам щял да се погрижи за това. Следващото, което чух, бе, че са претърсили Луиза под измислен претекст…

— За наркотици — поясни Лари.

— Именно — потвърди Колинс. — Наркотици. Подхвърлил, че носи наркотици. Не знам, може да си е помислил, че след като се е забъркала с мен, правим и това. Само че тя не беше от жените, които ще позволят да бъдат третирани по този начин. Не спряхме. Тя имаше нужда от повече пари, за да се разплати с Гандолф и да си прибере медальона… Обади ми се в началото на юли. Каза, че била особено предпазлива, но имала няколко скътани билета. Не се боеше от Ерно. Увери ме, че е скрила билетите така, че никой не би могъл да ги намери. Уговорихме се за четвърти юли, понеже беше празник и нямало да има никой, значи беше удобно да се видим… Та на трети юли, по-точно през нощта на четвърти, веднага след полунощ, се срещнахме в „Парадайз“. Едва беше влязла в заведението и Ерно нахлу след нея. Разкрещя се, че бил контролирал дневника за сгрешените билети, бил я наблюдавал, следял я. „Свършена си, малката — заплаши я той, — но ще ти дам един шанс“. Погледна ме и ми нареди: „Махай се от тук. А ти — каза й на нея, — дай ми билетите, които си напъхала в бельото си, и си напиши оставката веднага или ще извикам полиция“… Луиза… казвам ви, ако щете вярвайте, беше корава. На нея никой не можеше да й нарежда. „Я се таковай — кресна му тя. — Полиция щял да ми вика. Само я извикай и ще им кажа, че си правил същото“.

Колинс повдигна леко ръка и се премести. Слънцето грееше право в очите му. Джексън стана да оправи щорите. Дали защото си спомняше особено картинно онова, което разказваше, но Колинс седеше като застинал. После продължи:

— Значи… когато му каза това, настъпи повратният момент. Защото Ерно до този момент не бе допускал, че мога да го изпортя пред някого. Веднага схвана, че съм разказал на Луиза. Но и през ум не му бе минавало, че подобна тайна може да се сподели с друг. Още повече с човек извън семейството… Ерно… Ерно беше кибритлия. Почервеня, ококори едни очи. Веднага стана ясно, че е готов да убие човек. Наистина. Само че не Луиза смяташе да похарчи, а мен. Знам, че имаше ли в този миг пистолет в ръката, щеше да ме опука, без да се замисли. Но нямаше. Не още. Просто се нахвърли срещу нас, викаше, кряскаше и какво ли още не, така че в един момент се появи Гъс и му каза да се измита, но Ерно не му обърна внимание. Това продължи още малко и в един момент Гъс се върна с револвер… След това нещата са както вуйчо ги е разказал в съда. Ерно се присмя на Гъс, че той нямало да застреля никого, но изведнъж Луиза грабна револвера от ръката му и Ерно се хвърли върху нея. На мен застрелването не ми се стори чак толкова случайно, колкото се е опитал да го предаде. Стори ми се, че беше успял да издърпа револвера от ръцете й. Но всичко стана съвсем бързо. Бум! Така изтрещя, че пет минути по-късно ми се струваше, че ресторантът още се тресе. Луиза погледна към дупката в средата на тялото си, а от нея излизаше дим, дим излизаше ви казвам, като от цигара. За секунда никой от нас не знаеше какво да направи, така че само стояхме и я гледахме, и беше толкова странно… Накрая Гъс се измъкна от вцепенението и тръгна към телефона. Ерно му викна да спре, но Гъс не го послуша и Ерно го гръмна, сякаш убиваше кон.

— А ти? — попита Лари.

— Какво аз?

— Ти какво направи?

— Виж сега, аз съм чувал какви ли не страхотии, но истината е, че дотогава не бях виждал с очите си застрелян. Беше ужасно. Наистина ужасно. Единственото, което ми се въртеше в главата, беше: „Ами сега как ще оправим нещата?“. Беше толкова ненормално, че не можех да се насиля да повярвам, че ще продължи. Струваше ми се, че в един миг всичко ще щракне и ще се намести обратно както си е било. И после изведнъж осъзнаваш, че няма начин да стане… След като Ерно застреля Гъс, се разплаках и вуйчо изрева: „Чия е вината, Колинс? Чия е вината?“. Тогава реших, че съм следващият, и дори погледнах към прозореца: вече два пъти се беше стреляло, някой сигурно беше чул, значи скоро можеше да се появи полиция. Но беше Четвърти юли и никой в нищо нямаше да се усъмни, най-много да си помислеха, че са фойерверки… Тогава Ерно видя последния. Криеше се. Беше с костюм… под масата. Ерно насочи револвера и му нареди да тръгва надолу към фризера. После чух изстрел. По някаква причина не прозвуча като първите два. Ерно се качи. Погледна ме и видях, че гневът му се е изпарил. Седна смазан и ми каза какво да направя. Щяхме да го нагласим да изглежда като обир. „Вземи това“, „Избърши там“ — направих всичко, което ми нареди.

— Заплашваше ли ви? — попита Мюриъл.

— Револверът още беше в него, ако имате предвид това. Но от поведението му не изглеждаше като че ли смята да ме застреля. Честно казано, предполагам, че и за секунда не му е минало през ума, че ще откажа да направя каквото ми казва, защото и на мен не ми хрумна. Наля бяхме едно семейство… — допълни Колинс. Той спря, пое си тежко дъх и се замисли над последното си изречение.

— Ти ли свали труповете долу? — попита Лари.

— Да, влачех ги и плачех. — Колинс се обърна към Лари. — Да не си мислиш за кървавите отпечатъци?

— И за тях. — Криминолозите бяха установили, че отпечатъците сред кървавите следи, оставени от влачените трупове, са от обувките на Пол Джъдсън.

— Когато се качих за последен път, Ерно видя, че обувките ми са напоени в кръв. Каза ми: „Не можеш да излезеш на улицата така. Слез долу и виж чии обувки ще ти станат“. Тогава за пръв път ми идеше да му кажа: „Не“. Казах му, че няма да обувам обувки на мъртвец. Можете ли да си представите? Спорихме не знам колко време. Накрая направих каквото ми каза, както и преди. — Колинс посочи с пръст Лари: — Можеш да провериш, че обувките бяха на третия, бизнесмена. Хубави мокасини, италиански. Моделът беше май… „Фачоне“. Бяха му малко големи. Перленосиви. Сигурно всички са го гледали само в краката… кой бизнесмен ходи с перленосиви обувки?

Мюриъл видя нещо да трепва в лицето на Лари — обяснението за обувките, изглежда, съвпадаше с нещо. Лари започваше да вярва, че Колинс може би разказва голяма част от истината. Тя самата вече нямаше никакви съмнения.

— Готвехме се вече да си тръгнем, когато на изхода Ерно щракна с пръсти. „Подръж това“, каза ми той. Вече бяхме извадили всичко — портфейли, бижута, карти, револвера — и го бяхме опаковали в една от престилките на Гъс. Той слезе за малко на пръсти долу и като се върна, го видях да носи капут.

— Презерватив ли искате да кажете? — прекъсна го Мюриъл.

— Точно така. При това използван. След всичко станало… — Колинс завъртя глава. — Както и да е, Ерно ми каза: „Онази кучка беше натъпкала билетите в задника си. Нямаше да ги открия и с миньорска лампа, ако не бях видял края на капута“. Беше навила поне петнайсет билета в него.

Колинс за пръв път погледна назад към Ан-Мари. Тя бе подпряла брадичка на дланта си и досега на Мюриъл се струваше, че полага максимални усилия да не избухне. Но когато Колинс се обърна към нея, тя веднага протегна ръка и хвана неговата. Постояха така няколко секунди.

— Добре ли си? — попита Ейърс клиента си.

Колинс поиска вода. Направиха почивка — всички имаха нужда от минутка отдих. Мюриъл потърси с поглед Лари, но той изглеждаше затворен в себе си. Докато чакаше пред тоалетната в коридора, Мюриъл попита Молто какво мисли. Молто почисти с нокът петно доматен сос от ризата си, после второ върху вратовръзката си и накрая призна, че не знае какво да мисли. И Мюриъл не беше сигурна.

Когато се върнаха, Ан-Мари държеше едната ръка на Колинс. С другата той продължаваше да стиска Библията. Последваха минута — две занимания със записващите устройства и бяха готови да продължат. Мюриъл отново съобщи датата и часа, после, за да направи връзка с последната част от разказа, попита Колинс какво се е случило след „Парадайз“.

— Онази нощ Ерно бе променен. Аз също. В „Парадайз“ се бе държал, какъвто го познавахме — ядоса ли се, не мисли, — но после бе изчерпан и потиснат. А сега беше най-откровено изплашен — опитваше се да измисли как да не го заловят. Започна да ми чете лекции: непременно спомени пред някои твои приятели как двамата сме отишли да пием по едно тази вечер, никога не се напивай, за да не започнеш да дрънкаш за това у дома или пред някоя жена. Но най-важното за него тогава бе как да се отърве от престилката в багажника, от револвера, портфейлите и бижутата… от всичко. Вече минаваше три, бяхме изморени и не ни се занимаваше точно с това. Аз специално не исках да имам повече нищо общо. А Ерно пък трепереше, че някой ни е видял. Единствената мисъл в главата му бе, че няма начин да не ни хванат, ако се опитаме да хвърлим вързопа в реката, да напалим огън, за да го изгорим, или да го заровим в гората. Но в задния му двор имаше навес за инструменти с дъсчен под, под който имаше пръст — ако изкопаехме дупка там, нямаше начин да ни видят. Почнахме, изкопахме яма на половината път до Китай и хвърлихме вързопа вътре. Той обеща да измисли по-добър план, като се успокои, но аз знаех, че и двамата не искаме никога вече да видим тази престилка. После ме изпрати до колата и на улицата ме хвана и здраво ме прегърна. Последния път, когато го беше правил, трябва да съм бил на десет. Не знам, при цялата тази лудост, най-лудото нещо може би бе колко приятно ми стана. Този човек уби трима и ме прегърна. Потеглих. Плачех като дете… След онази нощ не можех да намеря душевен покой. Престанах за известно време да бъда Фароу Кол, в случай че полицията откриеше нещо за билетите. Не беше изминала и седмица и отново се хванах с наркотиците. Ерно направи всичко възможно, за да ме спре, но аз вече бях имал време да премисля и не исках да имам нищо общо с него. Един ден отидох в „Лемплайт“ и ей ти на, пак Гандолф. Трябва да беше два месеца след онази история. Около нас сигурно имаше двайсетина души, а той бръкна в джоба си и извади медальона на Луиза. Беше го увил в скъсана хартиена салфетка. Веднага го познах. Бях го виждал на шията й… „Фаро — каза ми, той така ме наричаше, «Фаро» — Фаро, човече, какво да правя с това сега? Ми то май никой няма да се интересува от него“. Отговарям му нещо от рода на: „Чувам, чернилко, че те търсят. Най-добре се отърви от това. Полицията казва, че ти си я гръмнал“. А той: „Ма как така, аз не съм направил нищо. Ще потърся някой от нейните хора. Ще ми платят добре, нали вече я няма. Те ми дължат, тя не ми плати“. „Брат ми, прави каквото искаш — казвам му, — но май трябва да поизчакаш, докато не приберат някой друг, задето я е пратил на метър под земята. И още нещо — повече за онези билети не искам и дума да чуя“. „Не бой се, брат ми“ — обеща ми той… Вуйчо Ерно само дето не откачи, като му разказах. След това започна да търси Гандолф, искаше да му вземе медальона, преди да е оплескал нещата окончателно, обаче така и не успя да го открие. Още не беше зима и Гандолф не ходеше на летището.

Мюриъл неволно изпъшка. Зимата. Макар Ерно да бе подготвил ролята на Колинс много внимателно, той самият бе пропуснал тази подробност, когато им разказа епизода за срещата с Гандолф и медальона и тя го бе заковала на свидетелската скамейка. Тогава бе почувствала, че ги лъже.

— Скоро вече бяха нагазил дълбоко — продължи Колинс. — На втори октомври ме заловиха по време на голяма акция. Бяха ме снимали и така нататък. Полицаите ми казаха, че този път няма отърване, още докато ме вкарваха в колата. „Трети път ти е, момче. Гледай хубаво през прозорците, защото до края на живота си повече няма да видиш улица“. Не им пукаше. Но си вършеха работата. Щях да пропея веднага, още на път за участъка, ако не ме беше страх, че онези Гангстери извън закона, дето можех без да искам да натопя, ще ме убият още първата нощ в затвора… Както и да е, на втория час в пандиза ми хрумна, че всичко това е по вина на вуйчо Ерно. Ако не беше изпозастрелял онези хора, нямаше да съм зад решетките. И ако натопях вуйчо, никой нямаше да ме убие за това. Само че Ерно беше умен. Много добре знаеше какво ми се върти из главата и беше първият, който ме посети… „Каза ли им нещо?“, бе първото, което ме попита, като се видяхме. Престорих се, че не го разбирам, но на него такива не му минаваха. „Слушай, недей на мен тия. Знам какво си мислиш. И няма да ти кажа да не го правиш заради мен. Но помисли за себе си. Кажеш ли им истината, работата става много сериозна. Защото чии обувки са на краката на онзи? И кой крадеше билети заедно с момичето? Сега те чака доживотен. За убийство дават петдесет-шейсет и ще ти ги лепнат всичките. Не искаш това, нали?“. Разбира се, че не исках. И изобщо не се чувствах готов да изпортя вуйчо, особено както стоеше пред мен. А и донякъде беше прав. Ерно знаеше как действат полицаите… Каза, че имал по-добра идея. Да хвърлим вината на бедния нещастен Гандолф. И без това беше издрънкал, че ще убива Луиза. Така да се каже, сам се бе направил заподозрян номер едно. Стигаше само леко да насочим полицията накъдето трябва. Не бях сигурен, че Катерицата е имал глупостта да задържи медальона след онова, което му казах, но Ерно ми каза да не се безпокоя, нали сме имали онзи вързоп под склада му, щял да го изкопае, да вземе нещо от него и да го подхвърли на Гандолф, за да остави отпечатъци върху него. Не се наложи обаче, понеже онзи хахо все още стискал медальона, когато сте го заловили. Щял да си получи парите, дето му ги дължали. Мозъкът му бе толкова мек, че вкараш ли идея в него, няма излизане. — Колинс със съжаление поклати глава. — Едно нещо не ми е ясно и досега: как е възможно да погледнеш този мършав човек и да видиш в него убиец? Ерно веднъж ми каза: „Кучето го прави с всяка кучка, стига да я подуши разгонена“. Вуйчо познаваше душата на полицая.

Мюриъл провери как Лари приема това наблюдение, но той отново се бе разсеял и гледаше през щорите към паркинга. Истината, поне доколкото Мюриъл можеше да прецени, бе, че Ерно беше пресметнал нещата доста добре. Най-големият му риск беше, че когато арестуваха Катерицата, той щеше проговори за билетите, за да обясни откъде има медальона. Но изглежда, дори Гандолф бе съобразил, че тази история ще го замеси твърде много. Да заплашиш Луиза бе твърде близко до това да я убиеш. Но дори Катерицата да бе изпял всичко това, Ерно и Колинс знаеха, че полицията ще има голям проблем да открие Фароу.

— Затова ли през деветдесет и първа в затвора казахте, че никога няма да свидетелствате? — попита тя. — Когато ни разказахте за медальона?

— Да — потвърди Колинс. — Не можех да се явя. Роми веднага щеше да ме познае като Фароу. И тогава нищо нямаше да попречи на цялата история да излезе наяве. Но се получи, както искахме. На мен ми дадоха десет години, а вуйчо Ерно продължи, сякаш беше подминал пътен инцидент по магистралата… Вуйчо се държа добре с мен през цялото време, докато бях на топло, идваше да ме посещава, носеше рани неща, напътстваше ме да се възползвам от шанса, когато изляза. Това стана в края на деветдесет и шеста. Понеже никой не бе научил за Фароу, той отново се появи на бял свят, готов да се върне към бизнеса, но истината бе, че хванах лулата по-малко от две денонощия след като стъпих на улицата. Всичко бе постарому. Бях провален човек. Ерно не желаеше да ме погледне. Не искаше да каже името ми. Но все пак ме беше страх да се заловя с наркотиците както преди. Хванеха ли ме, този път влизах до живот, и толкоз. А и не можех да се отърва с вуйчо, защото вече бях вкарал Гандолф и никой нямаше да повярва на нова история… Една нощ се почувствах особено зле. Трябваше да взема нещо, а джобовете ми бяха празни. Тогава в съзнанието ми изплуваха думите на Ерно, че разполагаме с онези неща, които изнесохме от „Парадайз“ и които сигурно още бяха закопани под пода. Отидох там с лопата и започнах да копая. Намерих вързопа. Престилката беше изядена от червеите, но всичко друго си беше на място. Идеята ми беше да взема каквото мога и да го продам — говоря за часовниците и пръстените, — но видях револвера и ми мина мисълта, че с него може да изтръскам вуйчо с по-голяма сума. Неговите отпечатъци все още бяха на револвера, така че нямаше да има избор и щеше да ми даде каквото ми дължеше. Отново се бях върнал на това. Че той ми дължи. Дължи ми, и толкова… Вуйна се прибра и спомена, че го била видяла в „При Айк“. Отидох там и влязох — държах револвера за цевта, за да не изтрия отпечатъците му върху дръжката. Разкрещях се, че ми е объркал живота и че трябва да плати за това. Няма спор, не мислех с главата си. Половината хора в бара бяха полицаи и въоръжени, така че секунда след първата ми дума всички бяха насочили срещу мен кой каквото имаше… „Я ми дай това“, каза Ерно и издърпа револвера от ръцете ми, избута ме навън, опита се да ме вразуми, каза ми, че щели да ме убият, и ми обясни, че не мога да го накисна за онези убийства, след като вече съм натопил Гандолф. „Ей, по този револвер сигурно има твои отпечатъци“, казах му. „Е, и какво? — вика ми той. — Двайсет полицаи са свидетели как току-що ти го издърпах от ръцете“. Прав беше, разбира се, но на мен ми беше писнало все той да е добрият и белият, и все аз — лошият и черният. „Да — напомних му, — само че аз имам останалото от вързопа и мога да покажа дупката, от която съм го извадил, а тя е у дома ти, така че този път ще си платиш, защото сега влизам пак там и ще разкажа на всички що за страхлив убиец си“… Само че Ерно, както вече казах, никак не обичаше изненадите. Ама никак. Бях тръгнал към вратата, а той извика: „Недей, не го прави“. Ако бях наред, сигурно щях да си спомня сцената с Гъс. Само че не бях. Последното, което помня, беше, че влязох през вратата. Дори не съм чул изстрела. Само светлината. Онази нощ видях лицето на Исус. Наистина. Чух гласа Му. Мисля, лежах проснат на пода и умирах, но където и да съм бил, знаех, че вече всичко е наред… Така и стана. Малко след като ме изписаха от болницата заминах за Атланта. Оттогава съм там. И най-сетне тръгнах по правия път… В един момент обаче нещата се обърнаха. Този път бяха прибрали Ерно, а аз бях навън. Аз бях онзи, който го посещаваше и му разказваше, че Исус иска да спаси душата му. Може и да ме е чул, не зная. Но като разбра, че е болен, нещо в него се пречупи. Не искаше да си тръгне от този свят с всички тези грехове. Отидох да го видя малко преди Нова година… той току-що бе научил колко лошо е състоянието му. Опитах се да го утеша, но той ме погледна и каза: „Скоро ще екзекутират онзи дребен смотаняк“. Знаех какво иска да ми каже. Не говорехме за пръв път по този въпрос. „Не можем да ги оставим да го направят“, каза ми Ерно… „Направи тогава каквото трябва“, съгласих се аз. „Не — възрази той, — не те прострелях и не спасих по този начин живота и на двама ни, за да те вкарам обратно там. Все още е както ти казах — полицията никога няма да повярва, че не си участвал в стрелбата. Ще ти обясня какво трябва да се каже. Само не съм сигурен, че ще намеря някой, който да пожелае да ме изслуша. Но ще опитам. Ти само си дръж устата затворена. Обади се на адвокат Ейърс. И им казвай само едно: Петата поправка“.

Колинс вдигна поглед от скута си и светлите му очи намериха Мюриъл със същата прямота, с която я бе погледнал, когато бе започнал.

— Това е всъщност всичко — каза й той.

 

 

Беше един от онези дни, когато става все по-топло и по-топло, докато слънцето не залезе. Дори в четири следобед, докато стоеше с Лари и Молто на паркинга пред офиса на Ейърс, Мюриъл усещаше асфалта под краката й да поддава. Беше оставила слънчевите си очила в колата и сега гледаше примижала към двамата мъже. С лице към изпепеляващото слънце не й бе никак трудно да си представи защо хората винаги са го боготворели.

— Е? — попита тя.

Всички бяха потиснати.

— Трябва ми време да си помисля — отговори с нежелание Молто. — И искам да прегледам делото. Дай ми двайсет и четири часа. Нека го обсъдим в петък.

Лари и Молто тръгнаха към колите си, за да се спасят от жегата. Преди Лари да потегли, Мюриъл се приближи до конкорда му. Той свали прозореца и я лъхна хладен въздух от климатика.

— Така и не поговорихме — напомни му тя.

— Вярно, не поговорихме. — Беше сложил любимите си слънчеви очила „Оукли“ и очите му не се виждаха, което може би беше добре. — Има ли смисъл?

— Имам да ти кажа някои неща.

Той сви рамене:

— Утре вечер ще бъда пак в онази къща. Трябва да направя списък за банкета, който смятам да дам на момчетата. Отбий се за по бира, ако искаш.

— Ще дойда — обеща тя.

Лари тръгна, без да я погледне повече.

Тя отвори вратата на колата си и още беше на паркинга, когато Джексън излезе през стъклените врати на офиса си и се запъти към своя кадилак, стиснал куфарчето си под мишница. Бързаше.

— На среща ли? — поинтересува се Мюриъл.

Пъргав и енергичен, Джексън отговори с неочакван подем:

— Всъщност да. Отивам с една приятна дама на симфоничен концерт в парка. — Беше вдовец от вече три-четири години.

Мюриъл попита как се справя Колинс. Когато излизаха, жена му го беше прегърнала.

— Там е вътре, моли се, както и би следвало да прави. Ще му трябва малко време, но ще се оправи. Това, което чухте, Мюриъл, беше светата истина. Надявам се да си достатъчно умна, за да си го разбрала.

— Ако Господ иска работата ми, Джексън, дори няма да се опитвам да си я задържа. Но в противен случай ще трябва сама да реша.

— Не си играй с мен, Мюриъл. От устата на този човек не излезе нито една фалшива дума. Но ако ти си на различно мнение, твоя си работа. Едно нещо обаче трябва да знаеш. Представлявам този човек, откакто беше непълнолетен. Беше си хулиган като останалите, но Ерно, лека му пръст, не спираше да казва: „Той е добър, добър е и ще се оправи“. Мюриъл, повярвай ми, никой не знае кой от тях ще се върне на правия път. В наши дни вие дори не се опитвате да им помогнете. Заключвате ги за колкото може по-дълго и дори ги убивате, ако ви се отвори възможност.

— Правилно ли чух думата „хулиган“ от устата ти, Джексън?

— Хулиган или не, никой няма право да губи надежда в човешко същество, Мюриъл — каза Джексън. — И знаеш ли защо? Защото в това няма никакъв смисъл. Изобщо няма смисъл да се занимаваме с това, което правим, ако ще се отказваме от хората.

Ако Джексън станеше областен прокурор, щеше да осъди половината от собствените си клиенти по-бързо, отколкото можеше да убива мухи с мухобойката. Но срещу прокурор бе готов да защити всякаква теза.

— Приятна вечер, Джексън.

— Надявам се. — Джексън си позволи многозначително засмиване, после седна на червената кожена седалка на кадилака си. Изглежда, гърбът му създаваше проблеми, но каквито и да бяха болежките му, Джексън в никакъв случай не изглеждаше прекалено стар за любов. Никой не беше. Той настъпи с ентусиазъм педала на газта и двигателят изръмжа одобрително. Лари си беше заминал и Мюриъл отново бе обхваната от съмнения. Преди няколко дни се бе питала готова ли е да зареже всичко заради любовта. Изведнъж я прониза ироничният начин, по който този случай отиваше към развръзка. Нещата се развиваха така, че победителят щеше да спечели всичко. Джексън и Артър щяха да отърват клиентите си, а Мюриъл нямаше да получи нищо.

— Чу ли последните клюки по случая? — попита тя Джексън, който бе започнал да вдига прозореца.

— Какви?

— Артър Рейвън и Джилиан Съливан в храма на любовта.

— Не — призна Джексън. После се изсмя остро, както го бе направил преди малко. — И откога продължава това? — Мюриъл сви рамене. — Е, не е ли това върхът? — попита Джексън: — Артър Рейвън и съдийката наркоманка.

— Коя?

— О, не ме ли чу? Наркоманка. Имах няколко клиенти, които се кълняха, че са я виждали да обикаля по улиците, докато още беше на стола.

— Крек?

— Хероин. Така ми казаха.

— Сигурен ли си, Джексън?

— Това са улични слухове, но се знаеше от много хора. Изненадвам се, че ни си чула. Но казвам ти, много хора не можеха да се помирят, че точно тя трябва да ги съди. Дори бандитът, Мюриъл, има чувство за справедливост.

Не беше сигурна дали е изненадана, или развеселена. Но идеята определено бе забавна.

— Наркоманка — замислено повтори Мюриъл.

— Била е. Днес вече не е. Днес е в храма на любовта. — Джексън включи на скорост, но й се усмихна с видимо удоволствие. — Видя ли — каза той, преди да потегли — потвърди се, което ти казах.

— Кое?

— Никога не губи вяра в човека.