Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кървава музика
Blood music
АвторГрег Беър
Първо издание1985 г.
САЩ
ИздателствоArbor House
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
ISBNISBN 0-877-95720-7

Кървава музика е научнофантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.

Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.

Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.

8

Небето беше закрито от гъсти облаци след доста нехарактерната за летния сезон буря, въздухът бе прохладен, а прозорецът на спалнята бе покрит от едри дъждовни капки. Макар и през два квартала, тътнежът на океана се чуваше съвсем ясно — приглушен подземен грохот. Върджил седеше пред компютъра, подпрял брадичката си с ръка и наблюдаваше извиващата се на екрана ДНК-молекула, заобиколено от протеинова мъгла. Ярки мигащи точици бележеха местата на ензимно въздействие, благодарение на които молекулата се разгъваше за да бъда подложена на транскрипция.

Съвсем скоро ще трябва да се посъветва с някой сериозно — някой, който за разлика от майка му и Кандис се оправя далеч по-добре с тези проблеми. Кандис се нанесе при него около седмица след като се върна от посещението при Април, поддържаше жилището и му готвеше.

Понякога двамата пазаруваха заедно и той го намираше за забавно. Кандис обичаше да му помага, докато се избира дрехи и той нямаше нищо против допълнителните разходи, въпреки че спестяванията му се топяха със заплашително темпо.

Мълчеше единствено, когато го разпитваше за неща, които я плашеха. Питаше се защо настоява да се любят на тъмно.

Предложи му да ходят на плаж, но сега пък той отказа.

Все се безпокоеше от нарастващите периоди, които прекарваше под новата лампа.

— Върджи? — Кандис стоеше на прага на спалнята, загърната в мек плюшен халат с грамадни рози отпред.

— Не ме наричай така. Мама ми вика по този начин.

— Прощавай. Нали щяхме да ходим на разходка в зоопарка. Забрави ли?

Той започна да гризе замислено нокътя се. Престори се, че не я е чул.

— Върджил?

— Нещо не се чувствам добре.

— Никога не излизаш. Ето защо.

— Всъщност, чувствам се чудесно — рече той и завъртя стола. Втренчи поглед в нея, но не обясни какво е имал пред вид.

— Не те разбирам.

Посочи й екрана.

— Защото все не ми позволяваш да ти обясня.

— Винаги побесняваш, а аз се обърквам още повече — оплака се тя намусено.

— Много повече са отколкото смятах в началото.

— Кое, Върджил?

— Последователностите. Комбинациите. Енергията.

— Моля те, говори ясно.

— Попаднах в капан. Прелъстен, но не изоставен.

— Не съм те прелъстявала…

— Не ти, скъпа — произнесе отнесено той. — Не ти…

Кандис пристъпи уплашено към бюрото, сякаш мониторът можеше да я ухапе. Учите й бяха навлажнени, тя прехапа долната си устна.

— Мили?

Той маркира няколко поредици от цифри в долния край на екрана.

— Върджил.

— Аха?

— Да не си направил нещо в работата… там, където си работил преди да се запознаем?

Той завъртя глава и я погледна неразбиращо.

— Ами например с компютрите. Да не си се ядосал и да си ги объркал?

— Не — отвърна той и се ухили. — Не съм ги обърквал. Оставих нещичко, но те няма да го надушат.

— Питам, защото навремето ходех с един, който се държеше странно — съвсем като теб. Не искаше да излиза, не му се приказваше.

— И какво беше направил? — попита Върджил, докато тракаше по клавиатурата.

— Обрал някаква банка.

Пръстите му замръзнаха. Той вдигна очи към нея. Кандис плачеше.

— Много го обичах, но като разбрах, реших да го оставя — продължи тя. — Не можех да живея с такова лайно.

— Не се безпокой.

— Преди няколко седмици бях решила да те напусна — продължи тя. — Мислех, че сме изчерпали всичко интересно между нас. Но ми стана нещо. Никога не съм срещала друг мъж като теб. Ти си луд. Изкретенясал умник, не побъркано говно като другите. Мислех си, че ако поне малко си поживеем всичко ще се оправи. Слушах те внимателно, докато ми обясняваше разни неща и дори вярвах, че някой ден ще почна да разбирам по малко от биология и електроника. — Тя посочи екрана. — Опитвах се да те слушам. Наистина, повярвай.

Върджил я наблюдаваше зяпнал от неочакваното избухване. Накрая протегна ръка и изключи монитора.

— А после разбрах, че те обичам. Докато беше при майка ти. Не е ли странно?

— Кандис…

— Така че, ако си извършил нещо ужасно, ще ме боли и мен, не само теб. — Тя отстъпи назад.

— Кандис, не искам да ти сторя нищо лошо.

— Зная, ти си добър.

— Вече ти обясних всичко. И пак бих ти го обяснил, ако знаех какво става в мен. Но не зная. Не съм извършил нищо, заради което да ме пратят в затвора. Нищо незаконно. — Освен, че подправих здравната си осигуровка.

— Защо не ми кажеш какво всъщност те безпокои? Защо не поговорим като приятели? — тя дръпна другия стол и седна срещу него.

— Казах ти вече, не знам какво ми е.

— Значи си направил нещо… със себе си, така ли? Да не си се заразил с някоя болест в лабораторията? Чувала съм за тези неща. Докторите и учените понякога пипват разни работи.

— И ти си като майка ми — поклати глава той.

— Безпокоим се, Върджил. Кога ще ме запознаеш с нея?

— Май няма да е скоро.

— Прощавай, но аз… — Тя поклати енергично глава. — Просто исках да узная.

— Няма нищо.

— Върджил.

— Да?

— Обичаш ли ме?

— Да — отвърна той и остана изненадан от категоричността си.

— Защо?

— Защото ние с теб си приличаме — рече той. Не беше сигурен за какво говори — може би, че и двамата са обречени на постоянни провали, на някаква вродена неспособност да докажат себе си.

— О, стига.

— Наистина. Може би не го виждаш.

— Признавам, че не съм умна като теб.

— Понякога е голяма мъка да си умен.

Дали и те не откриват сега същата житейска философия, моите малки лимфоцити? Че да си умен е голяма мъка.

— Защо не излезем да се поразходим с колата, или на пикник? Ще вземе студено пилешко.

Той включи монитора, попълни последната колонка с цифри и изведнъж осъзна, че е узнал онова, което го вълнуваше доскоро. Лимфоцитите наистина можеха да предават генетичен материал на други видове клетки.

Можеха да правят и с други хора това, което правеха с него.

— Ами да — подхвърли той. — Защо да не идем на пикник? Чудесна идея.

— А като се върнем… ще го направим ли на запалени лампи?

— Защо не? — Рано или късно ще трябва да узнае. Би могъл да измисли някакво подходящо обяснение заради ивиците. Слава богу поне резките бяха изчезнали след лечението с кварцова лампа.

— Обичам те — прошепна тя без да става от стола.

Той съхрани компютърната информация и графиката и се обърна към нея.

— Благодаря ти — отвърна също шепнешком.