Грег Беър
Кървава музика (35)

34

Бернард се беше изтегнал в койката, преметнал небрежно крак върху крак. Не беше се бръснал и къпал почти цяла седмица. Кожата му беше изпъстрена от белезникави резки, а подбедриците му бяха покрити с рогови корички почти до основата на пръстите.

Дори не ги забелязваше. С изключение на кратките срещи с Фукс и задължителната десетминутна гимнастика в началото на всеки работен ден, той прекарваше цялото си време излегнат в койката, затворил очи и обърнал вътрешния си взор към нооцитите. От време на време отделяше по няколко часа за да поработи върху разшифроването на химичния език. Последният разговор на тази тема бе протекъл преди три дни.

Твоята концепция не е нито вярна, нито завършена.

„Съгласен съм, не е завършена.“

Защо не оставиш на приятелите ти да довършат работата? Ако съсредоточиш вниманието си навътре ще напреднем далеч по-бързо.

„Още по-лесно ще е ако сами ми разкриете вашия начин за общуване…“

Иска ни се да сме по-открити един към друг, но командният център смята, че трябва да запазим известна дистанция.

„Ами, добре…“

Ясно беше, че нооцитите не горяха от желание да споделят всичко с него — и с изследователите отвън. На свой ред „Фармек“ също криеше много неща от Бернард. Михаел можеше само да гадае за техните подбуди, дори не посмя да поиска от Фукс по-подробни сведения за хода на изследванията им. Истината беше, че не го смяташе за особено важно, сега, когато можеше да научи толкова много от разумните светове вътре в него.

Екранът на компютъра беше изпъстрен от формули, таблици и графики, кривата определяща неговия напредък в разшифроването на химичния език, доближаваше своя предел, бит по бит информацията преминаваше на междинния математически език, който в следващия етап щеше на свой ред да бъде преведен в нещо като диалект на нормалния човешки език — в случая, английския. Но до този етап имаше още много седмици упорит труд.

В този момент мислите му бяха прекъснати от вече познатия вътрешен сигнал за повикване.

Бернард. Ти продължаваш да работиш върху ¤музиката на кръвта¤.

Не спомена ли веднъж и Юлам същия израз?

Ако го правиш за да се присъединиш към нас на нашето ниво смятай, че е невъзможно.

„Не зная какво точно имате пред вид.“

Онази част от теб, която се намира отвъд всякакви възможности за пряко общуване може да бъде записана и възпроизведена наново при други условия. Преживяването ще е като СЪН, ако разбираме правилно смисъла на това понятие. (ЗАБЕЛЕЖКА: Известно ли ти е, че сънуваш през цялото време?)

„Значи мога да стана един от вас?“

Съвсем вярно предположение. Всъщност, ти вече си един от нас. Ние можем да запишем твоята ЛИЧНОСТ и по такъв начин да затворим кръга. Ти ще станеш един от нас — временно, докогато го желаеш. Може да стане още сега.

„Страх ме е. Боя се, да не ми откраднете душата отвътре…“

Твоята ДУША вече е записана, Бернард. Няма да започнем процеса, докато не получим разрешение от всички твои мисловни фрагменти.

— Михаел? — Гласът на Паулсен-Фукс го изведе от унеса. Бернард разтърси глава, премигна и огледа тясната стая. — Михаел? Спиш ли?

— Не… бях буден. Какво има?

— Преди няколко дни се съгласи да те посети Шон Гогърти. Той е тук.

— Да, да — Михаел се надигна. — При теб ли е? Нещо не виждам добре.

— Не. Чака отвън. Реших, че ще поискаш да се облечеш и обръснеш преди да го поканя.

— Защо? — учуди се Бернард. — Колкото и да се бръсна гледката няма да стане по-приятна.

— Значи искаш да го посрещнеш както си сега?

— Аха. Покани го да влезе. Знаеш ли, Паул, прекъсна един много интересен разговор.

— Напоследък всички ние ужасно ти пречим, нали?

Бернард направи неуспешен опит да се усмихне. Лицето му беше някак вдървено, чуждо.

— Нека влезе, Паул.

Шон Гогърти, професор по теоретична физика в Кингз колидж на Лондонския университет, пристъпи в помещението за посетители и засенчи очи към ярката светлина идеща от стаята зад дебелото стъкло. Дружелюбната усмивка мигновено изчезна от лицето му. Той намести телените си очила и опули очи към Бернард.

— Доктор Бернард? — произнесе Гогърти с приятен и мек оксфордски акцент.

— Доктор Гогърти.

— Шон, ако обичате.

— Така да бъде. Михаел.

— Съгласен. Все пак аз съм слушал много за вас, докато вие почти не ме познавате. Или греша?

— Паул ме запозна накратко с най-известните ви разработки. Доста сте напреднал, Шон.

— Има нещо такова. Ще си призная обаче, че събитията от последните няколко седмици ме завариха напълно неподготвен. Ще ми се да си поговорим за повечко неща. И не само с вас.

Паулсен-Фукс погледна с уважение Гогърти. Нямаше съмнение, че тази тристранна среща бе получила одобрение от най-високо равнище, може би дори на правителствено ниво, инак едва ли щеше да се състои.

— Става дума за нашия колега, предполагам — рече Бернард и кимна към Фукс.

— И за него и за другите — отвърна Гогърти.

— Нооцитите?

— Нооцити ли? Ах, да, разбирам. Много подходящо название.

— Идеята не беше моя — призна Бернард.

— Както и да е, трябва да ви съобщя, че времето ни е ограничено, а ми се ще да обсъдим някои неща и най-вече да запозная колегите с едно мое предложение.

— Как узнахте за мен и нооцитите? — учуди се Бернард.

— Аз не съм първият, към когото са се обръщали за помощ, доктор Бернард… Михаел. В края на краищата се добраха и до мен. Не съм особено популярен заради прекалено… вятърничавите си идеи. На някои това не се нрави.

— Аз пък съм готов да ги чуя — рече Бернард с растящо нетърпение.

— Така. Предполагам, че не сте чували много за информационната механика?

— Нито думичка — призна Бернард.

— Това е изключително тесен дял от физиката — и все още в начален стадий на разработване — където се изследва влиянието на информационната обработка върху пространство-времето. Ще се постарая да бъда пределно прост, защото нооцитите вероятно са по-напред от мен в тази сфера и биха могли да ви обяснят всичко по-добре…

— Не разчитайте на това. Те боготворят сложността, аз не.

Гогърти помълча за миг, докато си събере мислите.

— Михаел, ще започна с това, че прехвърлих огромно количество най-разнообразен материал, докато стигна до следната хипотеза — той си пое дъх. — Обработката на информация — или по-точно, наблюдението на околния свят — притежава определено въздействие върху събитията в пространство-времето. Надарените с разум същества несъмнено играят интегрираща роля във вселената: ние фиксираме нейните граници, в голяма степен определяме природата й, също както определяме и нашата природа. Имам причини да вярвам — както споменах, това все още са само хипотези — че ние не толкова откриваме физичните закони, колкото се споразумяваме за тяхното значение. Така нашите теории биват подлагани на изпитание спрямо предишни наблюдения както от нас, така и от вселената. Ако вселената се съгласи, че отминалите събития не противоречат на тази теория, тя се превръща в реалност. И вселената също се съобразява с нея. Колкото по-добре съответства една теория на фактите, толкова по-дълго просъществува тя — ако въобще просъществува. По такъв начин нашият мироглед — мирогледът на човечеството — придава облика на вселената. Досега ние не познавахме други разумни същества. Вероятно това е така, защото те обитават други части на теоретичната вселена. Не бива да очакваме драстични различия между нашата и техните представи за света — в края на краищата тук главна роля играе самата вселена — но все ще има някакви минимални отлики.

Нито една теория не може да бъде определяща завинаги. Вселената непрестанно търпи промени, можем да си представим как някои участъци от реалността се свиват и изчезват до появата на нови, определящи ги теории. До този момент човешката раса не е съумяла да генерира достатъчна плътно количество информация — наблюдение, възгледи, изчисления — които да окажат някакво забележимо въздействие върху пространство-времето. С други думи все още не сме създали достатъчно пълна теория, която да преустанови неизчерпаемата еволюция на реалността. Но всичко това наскоро претърпя съществени изменения.

Слушай внимателно какво казва Гогърти.

Бернард опули очи и се заслуша в думите на другия.

— Жалко, че не разполагаме с достатъчно време, за да ви запозная с моите математически изчисления, основаващи се на информационната механика и квантовата електродинамика и тогава… тогава сигурно щяхте да ме разберете!

— Слушам ви, Шон. Ние ви слушаме.

— Какво…? И нооцитите ли? Те казаха ли ви го?

— Продължавайте, професоре. Казаха го.

— Та досега, единственото звено за обработка на постъпващата информация на Земята беше човешкият мозък… не бива да забравяме и някои представители на морския свят, разбира се, но тяхната намеса едва ли е определяща. Представете си, ние сме четири-пет милиарда. Не чак толкова много, че да окажем съществено въздействие. Нищо повече от дребни колебания върху материята на реалността. Нашата способност за наблюдение — и за формулиране на научно значими теории — не е достатъчно интензивна за да предизвика ефектите и последствията, които открих в хода на моята работа. Няма подобна сила нито в Слънчевата система, нито в пределите на нашата галактика!

Слушай внимателно, мигът на истината е близо.

— Продължавайте, професоре. Ние сме крайно заинтригувани.

— И аз също — кимна Фукс.

— Благодаря ви. Това, което исках да кажа е, че в момента са налице нужните условия за да бъде предизвикан ефектът, който описах в моя труд. Вече не става дума за някакви си три-четири милиарда съучастници в наблюдението, Михаел… ние тук говорим за трилиони — за трилиони трилиони участници в този процес. Повечето в Северна Америка. Дребнички, в съобщества характеризиращи се с висока плътност, те са съсредоточили вниманието си изцяло върху непосредствено обкръжаващата ги среда — от най-малкото, до най-голямото. Те наблюдават всичко в тази среда и теоретизират за онова, което не са в състояние да наблюдават. А както вече споменах, наблюдателите и теоретизиращите субекти са в състояние да очертават и да променят облика на обкръжаващата ги реалност. Михаел, светът се състои от информация и нищо друго. Всички частици, цялата енергия, дори пространството и времето не са нищо друго, освен информация. Самата природа, скелетът на реалността, може да бъде променен, Михаел, още сега. От нооцитите.

— Да — кимна Бернард. — Слушаме ви.

— Преди два дни — продължаваше Гогърти, — Съветският съюз започна масиран ракетен обстрел на Северна Америка. За разлика от Панама обаче, нито една от ядрените глави не се взриви.

Бернард хвърли удивен поглед на Фукс. Не знаеше нищо за инцидента.

— Руснаците не са толкова слаби в конструирането на ядрени глави, Михаел. Последствията трябваше да са катастрофални. Но не бяха. Всъщност, разполагахме дори с преки свидетели на първата атака — един британски разузнавателен самолет с учени, военни и журналисти на борда, който се е намирал в непосредствена близост до първата цел и е предавал на живо. Самият самолет малко след това е катастрофирал, но изглежда не във връзка с атаката. Никой не знае каква е истинската причина… Както и да е — съпоставих всички налични данни от момента на първия взрив и открих, че са наблюдавани някои много странни ефекти. Радиосмущения, прекъсване на енергозахранването, различни метеорологични явления, та дори и временно преустановяване дейността на два сателита в геосинхронизирана орбита. Съпоставих тези ефекти с координатите на инцидента в нашия компютър и той създаде ето това изображение на четиримерното пространство. — Той долепи до стъклото фотоснимка на компютърна графика.

Бернард приближи чело до прозореца и заразглежда изображението.

— Нищо не разбирам. Прилича ми на картина от кошмар.

— Това е тороид — кимна с разбиране Гогърти. — Леко изкривен по краищата. Единствената геометрична фигура, която притежава някакъв смисъл по отношение на информацията. Съвсем естествено, за мен тя е напълно разбираема. Както и да е, ако не греша, Михаел, изводът от казаното е, че сме го загазили здравата.

Бернард усещаше почти физически, как нооцитите поглъщат информацията от диаграмата. За няколко секунди между него и тях се открехна просторна врата и той долови отгласа на мислите им.

— Шон, дадохте ужасно много храна за размисъл на нашите малки колеги.

— Така и каква е реакцията?

Бернард затвори очи. Измина почти цяла минута.

— Нито дума — произнесе той. — Съжалявам, Шон.

— Е, аз и не очаквах повече.

Фукс погледна нетърпеливо часовника си.

— Това ли е всичко, доктор Гогърти?

— Не. Не съвсем. Михаел, епидемията не може да се разпространи извън пределите на Североамериканския континент. Или по-скоро, да прекрачи един невидим кръг с диаметър от седем хиляди километра.

— И защо?

— Заради онова, което ви обясних одеве. Те вече са твърде много. Ако искат да преминат тази граница ще трябва да създадат нещо необичайно — в случая участък от пространство-времето, който се наблюдава и интерпретира много интензивно. Но това означава да преустановят развитието на реалността. Не разбирате ли, там съществуват твърде много гениални теоретици! На квантово ниво това се изразява с постигане на относително равновесие, на стаза с неопределена продължителност. На сингуларност. Черна дупка на мисълта. Отвъд нея следва изкривяване на времето, един от страничните ефекти на което ще е пълното унищожаване на Земята. Предполагам, че веднага щом са го осъзнали, те са ограничили собствения си растеж. — Гогърти изтри запотеното си чело и въздъхна отново.

— А как са попречили на ядрените глави да избухнат? — попита Бернард.

— Според мен, като са създали изолирани сфери на интензивно наблюдение. Какво е за тях да отделят няколко трилиона наблюдатели, които да генерират миниатюрен и временен „джоб“ от променено пространство. Пространство, в което физичните процеси са достатъчно различни, за да попречат на ядрените глави да бъдат взривени. Подобен „джоб“ не може да просъществува дълго — най-вече защото вселената ще се противопоставя всячески на съществуванието му — но все пак достатъчно, за да постигне целта си. А именно, неутрализиране на катастрофата… Искам да ви попитам нещо важно. Вашите нооцити… те поддържат ли постоянна връзка с тези в Северна Америка?

Бернард надзърна в себе си, ослуша се за отговор и накрая поклати глава.

— Не зная — рече той.

— Естествено, не става дума за някакви форми на радиовръзка, или нещо подобно. Ако те могат да въздействат върху локалната реалност, няма да е никак трудно да създадат вълни от недоловими дезинтеграции във времето. Боя се, че не разполагаме с прибори, които да засекат подобна емисия.

Паулсен-Фукс се изправи и почука многозначително по стъклото на часовника си.

— Паул? — обърна се към него Бернард. — Защо скрихте от мен новината за нападението?

Фукс не отговори.

— Мога ли да направя още нещо за вас, доктор Гогърти? — попита той.

— Не, засега. Но бих желал…

— В такъв случай, време е да свършваме.

— Почакай малко, Паул. Какво, по дяволите, става тук? Доктор Гогърти очевидно би искал да прекара още време с мен, както и аз… Какви са тези ограничения?

Гогърти премести поглед от единия към другия. Имаше леко засрамен вид.

— От съображения за безопасност, Михаел — отвърна Фукс. — Нали знаеш, малките камъчета…

Реакцията на Бернард бе неочаквана и за тримата. Той избухна в смях, сетне кимна доволно, обърна се към Гогърти и рече:

— Приятно ми беше да си поприказвам с вас, професоре.

— На мен също — отвърна Гогърти и последва Фукс. Веднага щом излязоха Бернард изтича в тоалетната и се изпика. Урината му беше червеникаво-виолетова.

Ти не ги командваш. Те ли се разпореждат с теб?

„Ако все още не сте го разбрали, аз съм човек, което значи смъртен. Впрочем, какво е станало с урината ми? Защо е оранжева на цвят?“

Отделяме излишните феноли и кетони. Необходимо ни е повече време за изучаване на твоето положение в човешката йерархия.

„Аз съм една тъпа маймуна — почти извика Михаел. — Маймуна, и нищо повече.“