Грег Беър
Кървава музика (23)

22

Светлините угаснаха сутринта на четвъртия ден — малко след като се събуди. Сюзи скочи, навлече джинси и дебела фланела, взе дъждобрана от гардероба и изхвърча навън.

— Май късметът ми се изчерпа — промърмори тя.

Все пак имаше храна, а и водата не беше спряла. Обмисли положението и реши, че не е чак толкова безнадеждно. Когато вдигна глава забеляза, че къщите на отсрещната страна са облепени с познатите светлокафяви листа, които приличаха на изпъната на слънцето кожа. Нагоре по дърветата и металните огради бяха плъзнали паяжини от подобни на бръшлян нишки. Къщите от тази страна също бяха обрасли.

Време е да се маха от тук. Няма да я търпят още дълго.

Храната и консервите събра в най-голямата пазарска мрежа. Все още имаше газ и тя си опържи яйца с бекон и препече хлебчета върху пламъка така, както я беше учила майка й. Отвори и нов буркан с мармалад. Когато привърши, качи се в спалнята и потърси малката походна раница. Сгъна вътре дебел вълнен пуловер, чифт високи обувки, чорапи, ръкавици — зимата наближаваше — и накрая постави револвера.

— Може да съм последната жена на Земята — засмя се тя. — Трябва да гледам практично на живота.

Слезе долу и натрупа всичко в количката, която бе взела от магазина. Добави и транзистора, батериите му все още не се бяха изтощили. Именно от него бе научила, че хората зад океана се безпокоят за това, което става в Щатите, Мексико и Канада. Беше засякла няколко късовълнови станции в Англия, където непрестанно се говореше за „радиотишината“, „чумата“, за поставени под карантина пасажери на самолети, за подводници и самолети, патрулиращи далеч от брега. Все още нито един чужд самолет не беше прелитал над територията на Щатите, но съдейки по сателитните снимки животът в страната и на континента бил парализиран напълно.

Не и за мен, помисли си Сюзи. Парализиран означаваше неподвижен.

— Аз пък ще се движа. Елате да ме видите, с вашите подводници и самолети. Ще обикалям наоколо и ще разглеждам всичко.

Късно следобед Сюзи потегли на път. Далечните небостъргачи на Манхатън бяха обвити в мъгла, различаваше се само бледият силует на Световния търговски център. Никога досега не беше виждала толкова плътна мъгла над реката.

Тя погледна назад, към центъра на квартала и забеляза, че сградата на банката е обвита с познатата кафеникава тъкан, сякаш я бяха скрили с мрежа за ремонт. Пресече Тилари и се отправи към близкия мост и изведнъж си помисли, че с тази количка и раницата прилича на някоя просякиня.

Открай време изпитваше страх от просяците. Чувала бе, че понякога хора с проблеми в живота напускали своите жилища и слизали под мостовете, където се прехранвали с каквото намерят.

Няма защо да се бои сега от тези неща. Всичко беше съвсем различно. Дори й стана малко смешно при тази мисъл. Всъщност, би приела с открито сърце каквато и да било компания. Дори на просяци. Само че ги нямаше.

Някъде към Флатбъш се измори и седна на една автобусна скамейка да си поеме дъх. Взе дебелото яке на Кенет от количката и се наметна с него. Свечеряваше се и въздухът бе захладнял.

— Ще взема да си попея — рече на висок глас Сюзи. — Може пък да ме развесели. Мишел, ма бел… — млъкна, защото нататък не помнеше какво следва.

Ийст ривър също беше скрита от мъгла, която се вдигаше нагоре към надлеза. Само близкият мост стърчеше над пелената, като път през облаците. Сюзи подкара количката към него, заслушана в тихото свистене на вятъра, придружено от слаб далечен звън. Мина известно време, преди да осъзнае, че последното идва от вибриращите въжета на моста.

В града цареше такава необичайна тишина, че Сюзи съвсем ясно различаваше звуци, които никога преди не бе чувала — металическо стържене от опорите на моста, плискането на вълните в реката под нея, свистенето на вятъра. Все едно, че се намираше в центъра на необитаема джунгла. Всичко наоколо тънеше в сумрак и само покривите на Ню Джърси бяха огрени от залязващото слънце. Шосето на моста бе черно като катран. Тя спря количката, порови се вътре, извади чифт топли вълнени чорапи и ги обу.

Шумът от реката под моста неочаквано се промени и Сюзи почувства, че кожата й настръхва. Там долу ставаше нещо, но тя не смееше да надзърне през перилата. Небето над нея постепенно се обсипваше със звезди, които доскоро се криеха зад гъстия вечерен смог на оживения град. Чувстваше се като малка и нищожна мравка сред необятната бетонна джунгла, реката под нея бе като убежище за тайнствени, непонятни и страшни форми на живот, за очи, които я следяха, уши, които дебнеха движенията й и ръце, готови да се протегнат и я сграбчат. Реката бе по-красива и величествена дори от Млечния път в небето над нея.

— Никога няма да разбера какво е станало — прошепна тя загледана в тъмните масиви на небостъргачите.

Един от тях не беше съвсем тъмен. Последните етажи на Световния търговски център бяха озарени от зеленикава светлина.

— Хей — възкликна изненадано тя. След това скочи и забута количката по шосето през моста, завладяна от неочакван ентусиазъм. Ако не друго, поне щеше да стопли измръзналите си крайници. — Ще ида да видя какво има в тази сграда. Може би там живее някой, който има по-голям опит от мен. Някой, който разбира от електричество. Утре сутринта ще ида.

Заспала или будна, стори й се, че долавя ниска монотонна песен от църковен хор над смълчания град — нещо като симфония от призрачни звуци, олицетворяващи промяната и възвестяващи появата на новия господар, там, където някога бе обитавал човекът.