Грег Беър
Кървава музика (36)

35

Сухите съчки пукаха весело в огъня, а пламъците му караха сенките на дърветата да трепкат чак до старите сгради на Форд Тиджън. Април Юлам стоеше изправена, обгърнала раменете си с ръце, а роклята й се вееше от вечерния вятър. Джери разрови въглените в огъня с пръчка и сръга брат си.

— Кажи де, какво видяхме?

— О, стига — отвърна мрачно Джери.

— Видяхме Лос Анджелис, господа — произнесе почти тържествено Април.

— Аз не познах нищо — промърмори Джон. — Нито Ливърмор, нито нивите. Искам да кажа…

— Че то нямаше нищо за познаване — прекъсна го Джери. — Само разни неща, дето се въртяха…

Април се върна и клекна при огъня.

— Хубаво, че започнахте този разговор. Мисля, че всеки от нас трябва да разкаже на останалите какво точно е видял. Ще започна аз, ако не възразявате.

Джери сви рамене. Джон не откъсваше поглед от огъня.

— Струва ми се, че разпознах очертанията на долината Сан Фернандо. От десетина години не съм идвала в Лос Анджелис, но си спомням добре хълмовете, Глендейл, Бърбанк… останалите се криеха в маранята.

— Сега също имаше мараня — подхвърли Джери. — Другото обаче е променено.

— Пурпурна мараня — добави Джон и се закиска.

— Сега ли намери? — сряза го Джери.

— Та значи, долината, ама цялата, беше покрита с нещо…

— Което не изглеждаше особено плътно… — надпреварваха се двамата.

— Енергия? — предложи Април.

— Може и енергия да е било. Защото се въртеше в центъра. Като торнадо.

— Да, но какъв вид торнадо? — попита Април.

Джон примижа и разтърка зачервените си очи.

— Беше по-широко в основата и разхвърляше наоколо стотици искри — ослепителни като светкавици. Като сенки от светкавици.

— Нещо като танцуващо торнадо, така ли? — предположи Април.

— Аха — отвърнаха едновременно и двамата.

— Аз пък видях цели влакови композиции да се вдигат от торнадото — заяви Април. — А вие?

Двамата поклатиха глави.

— А по хълмовете трепкаха светулки и се издигаха нагоре в небето — продължи тя. — Вече не се съмнявам, че всичко това е дело на моя син.

— Дрън-дрън — рече Джон.

— Не — спря го Джери. — Аз й вярвам.

— Епицентърът трябва да е бил в Ла Джола — сети се изведнъж Април. — Върджил работеше там през последните години. Само че сега не можем да стигнем до там — не и след като това чудовище ни прегради пътя.

— Ти си побъркана като катерица — заяви ядосано Джон.

— Не зная джентълмени защо вие сте били пощадени. Виж за себе си вече съм наясно.

— Защото си негова майка — добави Джери и се засмя.

— Точно така — рече Април. — И така, утре потегляме през хълма — веднага щом изчезне торнадото. Разбира се, ако не желаете, можем да се разделим. Лично аз възнамерявам да открия сина си.

— Април, това е безумие — завъртя глава Джери. — Ами ако се натъкнеш на нещо действително опасно — като електрическа буря, или разрушена атомна електроцентрала?

— Около Лос Анджелис няма големи атомни електроцентрали — намеси се Джон. — Но Джери е прав. Абсолютна лудост е да се навлиза в този ад.

— Щом синът ми е там, нищо лошо няма да ми се случи.

Джери разрови огъня с пръчка.

— Аз ще те откарам там — заяви неочаквано той. — Но няма да продължа нататък.

— И двамата сте се побъркали — каза Джон.

— Мога и сама да вървя — не се предаваше Април.

Долината на Лос Анджелис беше забулена от гъста, розова мъгла със сладникав привкус. Скръстил ръце на гърдите, Джон проследи с поглед Април и Джери, докато се качваха в камиона.

— Ей! — извика той. — Не ме оставяйте тук! — Той се затича след тях.

Камионът изкатери билото и спря на самия край на водовъртежа от пухкави розови облаци. На дневна светлина картината беше съвсем различна.

— Прилича на всичко, за което някога си мечтал, събрано на едно място — промърмори Джери и натисна газта.

— Не е лошо като сравнение — кимна Април. — Торнадо от мечти. Дали пък това не са мечтите на всички, които промяната е засегнала.

Сграбчил дръжката на таблото Джон не откъсваше втренчен поглед от пейзажа пред тях.

— Остана не повече от миля път — произнесе нервно той. — После ще трябва да спрем.

Джери кимна. Камионът постепенно забави скорост. Пред тях се издигаше масивна завеса от мъгла, която танцуваше във всички посоки. От време на време през нея прозираха близките сгради.

— Божичко Исусе Христе — разтрепери се Джон.

— Спри! — нареди рязко Април. Джери скочи върху спирачката. Април погледна към Джон, той изскочи навън и задържа вратата отворена. Джери дръпна ръчната спирачка без да гаси мотора.

— Джентълмени, не споменахте ли в началото на нашето съвместно пребиваване, че сте тръгнали да търсите близките си? — попита Април, докато приглаждаше с ръка смачканата си рокля. На не повече от десетина крачки от тях водовъртежът от розови облаци ревеше като далечен ураган. Задуха хладен вятър и изведнъж предното стъкло се покри с едри дъждовни капки.

Джон и Джери се спогледаха и кимнаха.

— Ако моят Върджил е там, а аз зная, че е така, тогава те също ще са някъде наблизо. Само още няколко крачки и ще бъдете при тях.

— Синът ми и жена ми не може да са там — поклати глава Джони. — Ти си се побъркала.

— Защо не? Мислиш, че са мъртви, така ли?

Джон втренчи безумен поглед в нея.

— Знаеш, че не са. Както и аз знам, че синът ми е жив.

— Ти си вещица — произнесе Джон, но в погледа му се четеше възхищение.

— И други са ми го казвали — призна Април. — Но и вие го чувствате, нали?

Джон потрепери. По бузите му се изтърколиха две едри сълзи. Джери погледна към завесата на мъглата и се усмихна неопределено.

— Там ли са, Джони? — попита той брат си.

— Не зная.

Април закрачи към мъглата.

— Благодаря за помощта, джентълмени — извика тя през рамо. Фигурата й придоби призрачен изглед, после изчезна напълно.

— Тя е права — промърмори Джери. — Не го ли чувстваш?

— Не зная, по дяволите! — изкрещя Джон. — Божичко, не разбираш ли колко съм объркан!

— Хайде ела, там ще ги намерим — протегна ръка Джери.

— Добре — склони Джон. — Заедно.

Рамо до рамо те пресякоха шосето и изчезнаха в мъглата.