Грег Беър
Кървава музика (2)

1

Ла Джола, Калифорния

Черна, метална и лъскава правоъгълна табела се издигаше върху една затревена купчина в средата на равно подстриганата корейска трева, заобиколена от ириси и няколко тъмни циментови корита, запълнени с пръст. Върху табелата беше изписано с червени релефни букви името „ГЕНЕТРОН“, а под него се мъдреше девизът: „КЪДЕТО МАЛКИТЕ НЕЩА ИЗВЪРШВАТ ГОЛЕМИ ПРОМЕНИ“.

Лабораториите и офисите на Генетрон се помещаваха в една П-образна стоманено-бетонна сграда, заобиколена от правоъгълен двор с градина. Централният комплекс беше на два етажа, а от него до четириетажния прозрачен куб, заобиколен от висока телена ограда с електрически ток, водеха няколко павирани алеи.

Така Генетрон имаше две лица — лабораториите, където се извършваха опитите с биочипове и сградата, в която се разработваха изследванията по поръчка на военното министерство.

Дори в лабораториите достъпът бе ограничен и всеки посетител подлежеше на контрол и проверка. Служителите трябваше да винаги да носят значки с надпис и снимка, а посетителите получаваха специални временни пропуски. Отдавна управата на Генетрон — всъщност петима съкурсници от Станфърдския университет, които бяха основали компанията едва три години след дипломирането си — си бе дала сметка, че индустриалният шпионаж може да нанесе далеч по-сериозни финансови щети от намесата на което и да било разузнаване. Въпреки това общата атмосфера в никакъв случай не беше подтисната и консервативна и очевидно бяха положени немалко усилия за да се скрият с кадифена ръкавица инак стриктните мерки на охраната.

Висок, леко прегърбен мъж с разчорлени черни коси се измъкна мъчително от купето на червеното спортно волво и подсмъркна няколко пъти, докато пресичаше паркинга за служители. Тревата край паркинга бе щръкнала в предлятна разплодителна оргия, готова да порази всеки малко по-чувствителен нос. Мъжът поздрави небрежно Уолтър, навъсеният пазач на входа. Уолтър също така небрежно провери значката на пристигналия, като я прекара през процепа на лазерния датчик.

— Май не сте спали добре снощи, г-н Юлам? — попита любезно той.

Върджил прехапа лекичко устни и поклати глава.

— Купони, Уолтър.

Очите му бяха зачервени, а носът му беше подпухнал от честото бърсане с кърпата, подаваща се от крайчеца на джоба на сакото му.

— Не мога да разбера, как учени хора като вас не се сещат, че не бива да се прекалява с веселбата в неделя вечер?

— Какво да се прави, не трябва да се отказва на дамите — въздъхна Върджил, докато го подминаваше. Уолтър се ухили и кимна, въпреки че искрено се съмняваше в това, че животът на Върджил е кой знае колко забавен и претрупан с купони. Освен ако представите за мъжка привлекателност не бяха се променили от времето на неговата младост, едва ли която и да било дама би обърнала внимание на мъж, чиято брада от близо седмица не бе виждала бръснача.

Юлам в никакъв случай не беше най-забележителната фигура в Генетрон. Макар и висок на ръст, той бе възпълничък, във всеки случай доста над нормалното за възрастта си — трийсет и две години — тегло, ходеше прегърбен под някаква невидима тежест, оплакваше се от високо кръвно и болки в гърба и рядко се сещаше да избръсне вече прошарената си брада, придаваща му допълнителен страдалчески изглед.

А и гласът му сякаш не беше създаден за да печели приятели — остър, леко писклив в някои моменти и прекалено силен. Двайсетината години, прекарани в Калифорния бяха поизгладили тексаския му диалект, но когато се гневеше или вълнуваше той неизменно изплуваше за да напомни за себе си.

Единствената що годе отличителна черта бяха неговите изумрудено зелени, вечно ококорени очи, скрити под чифт красиво оформени като сенници ресници. Функцията им обаче бе по-скоро декоративна, отколкото приложна, защото вървяха почти неизменно с чифт стъкла с черни рогови рамки. Върджил беше късоглед.

Той пое енергично нагоре по стълбата, като взимаше по две и дори три стъпала наведнъж и бетонните й подпори скоро взеха да вибрират болезнено. Като стигна втория етаж, Върджил сви по коридора, навлезе в сектора за разработка на свръхмодерни биочипове и се насочи към общата лабораторна зала. Работният му ден обикновено започваше с проверка на образците в някоя от петте центрофуги. Последната заложена от него серия се бе въртяла шейсет часа при 200 000 G и сега вече бе готова за анализи.

Въпреки едрия си ръст Върджил съвсем не беше непохватен и притежаваше изключително деликатни и чувствителни ръце. Той извади скъпия ротор от черен титан от ултрацентрофугата и затвори херметизиращия похлупак. След това постави внимателно ротора върху лабораторната маса, измъкна едно по една петте епруветки от гнездата им и ги огледа, като примижаваше срещу светлината. Под гумените им капачки се бяха оформили няколко ясно отграничени слоя.

Върджил се усмихна и веждите му подскочиха над роговите рамки на очилата. Имаше едри, неравни и леко пожълтели от богатата на естествен флуор вода зъби.

Тъкмо се канеше да изсмуче буферния разтвор и най-горния ненужен слой, когато лабораторният телефон зазвъня. Той остави епруветката при другите в статива и вдигна слушалката.

— Тук е Върджил, общата лаборатория.

— Върджил, обажда се Рита. Видях те, че идваш, но не те намерих в твоята лаборатория…

— Хей, Рита, къде се губиш? Нещо интересно?

— Ти ме помоли — каза ми — да те уведомя, ако се появи един определен човек. Мисля, че той е тук, Върджил.

— Михаел Бернард? — подскочи Върджил и гласът му затрептя.

— На него прилича. Но Върджил…

— Слизам веднага.

— Върджил…

Той затвори, огледа за миг епруветките и накрая реши да ги остави както са си сега.

Приемната на Генетрон бе едно просторно овално помещение в източното крило, заградено от панорамни прозорци и богато украсено с фикуси в керамични саксии с хромирани подложки. Светлините на утринното слънце трепкаха жизнерадостно по небесносиния килим, когато Върджил се появи откъм лабораторното крило. Рита се надигна от бюрото си, докато профучаваше край нея.

— Върджил…

— Благодаря — измърмори той. Очите му следяха неотклонно достолепния джентълмен, изправен край единствения облицован с кожа диван в приемната. Нямаше никакво съмнение — Михаел Бернард, в собствена персона. Върджил го познаваше от снимките и корицата на „Тайм мегъзин“ отпреди три години. Той протегна разтреперано ръка и лицето му се разкриви в невероятна усмивка.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Бернард.

Бернард пое ръката на Върджил, но имаше объркан вид.

На прага на широкия портал пред луксозно обзаведения показен офис на компанията бе застанал Джералд Т. Харисън, притиснал слушалката на телефона с рамо. Бернард го погледна въпросително, в очакване на обяснение.

— Ужасно се радвам, че сте прочели писмото ми… — продължаваше да бърбори Върджил, преди да регистрира присъствието на Харисън.

Междувременно Харисън приключи припряно разговора, който водеше и затвори телефона.

— Всеки пост има свои привилегии, Върджил — рече усмихнато той и застана до Бернард.

— Извинете… какво писмо? — попита Бернард.

— Това е Върджил Юлам, един от нашите водещи изследователи — побърза да се намеси Харисън. — Господин Бернард, всички ние ужасно се радваме на пристигането ви. Върджил, веднага щом се освободя ще дойда да обсъдим въпроса, който те интересува.

Нямаше нищо за обсъждане помежду им.

— Разбира се — отвърна Върджил. Вече се беше прегърбил под неприкрития намек — отново изместен встрани, избутан в глуха линия.

Бернард очевидно никога не беше чувал за него.

— По-късно, Върджил — повтори настойчиво Харисън.

— Но да, разбира се. — Той отстъпи назад, погледна умолително Бернард, сетне се обърна и пое към задния коридор.

— Кой беше това? — попита Бернард.

— Един много амбициозен млад човек — произнесе навъсено Харисън. — Но ние го държим под контрол.

Кабинетът на Харисън бе разположен на приземния етаж в западното крило на лабораторната сграда. Стените на стаята се криеха зад масивни дървени лавици, по които бяха подредени в стройни редици различни научни издания. Най-скъпите се разполагаха нашироко в рафтовете на височината на погледа. Под тях следваха редовете от различни антикварни телефонни указатели — стара страст на Харисън — имаше и няколко лавици с книги по компютърно програмиране. Върху облицованото с черна кожа бюро бе поставен само тефтер за бележки и монитор.

От основателите на Генетрон единствено Харисън и Уилям Йънг бяха останали достатъчно дълго, за да се радват на резултатите от първите лабораторни разработки. И двамата се занимаваха повече с бизнес, отколкото с изследователска работа, макар докторатите им да висяха в красиви рамки на стените.

Харисън се облегна назад в мекото кресло и сплете пръсти зад врата си. Имаше руса коса, внимателно сресана така, че да скрие преждевременното й оредяване. Върджил забеляза, че под мишниците му са се оформили едва забележими влажни полукръгове.

— Върджил, получи се нещо крайно неловко — поде той.

— Съжалявам.

— Аз два пъти повече. Поканил си господин Бернард да посети нашите лаборатории.

— Да.

— Защо?

— Мислех, че ще бъде заинтригуван от работата ни.

— И ние така смятаме. Затова го поканихме. Изглежда въобще не е узнал за твоята покана, Върджил.

— Така изглежда.

— Действал си без наше знание.

Върджил стоеше прав до бюрото, втренчил поглед в гърба на монитора.

— Трябва да призная, че си свършил доста полезна работа за нашата компания. Ротуайлд те смята за брилянтен, може би дори за безценен. — Ротуайлд бе ръководителят на групата за разработка на биочипове. — Но някои от другите са на мнение, че на теб не бива да се разчита. А ето сега… и този инцидент.

— Бернард…

— Не, не става дума за Бернард, Върджил. За това. — Той завъртя монитора и натисна едно копче на клавиатурата. На екрана се появи началната страница от тайния файл в компютъра на Върджил. Той се ококори и почувства, че гърлото му се свива болезнено, но все пак се овладя преди да започне да се задушава. Вълнението му видимо остана в рамките на нормалното за подобни случаи. — Не съм го чел целия, но все пак ми стига за да знам, че си се захванал с нещо крайно подозрително. Може би дори неморално. Тук, в Генетрон, обичаме да се придържаме към някои определени правила и норми особено в светлината на предстоящото ни излизане на пазара. Но не единствено заради тази причина. Аз самият държа компанията да следва строги морални принципи.

— Не съм извършил нищо неморално, Джералд.

— Така ли? — Харисън прелисти няколко страници. — Занимавал си се с конструиране на нов тип ДНК-комплементи за няколко видове микроорганизми, поставени под контрола на НИЗ^[1]. На всичко отгоре използваш клетки от бозайници. Бедата е, че ние не сме оборудвани с необходимата екипировка за произтичащите от това рискове — не и в общата лаборатория. Надявам се все пак, че ще бъдеш в състояние да ме убедиш в абсолютната безвредност и безопасност на твоите изследвания. Нали не си се хванал да създаваш нов чумен щам за някоя революционна организация от Третия свят?

— Не — отвърна лаконично Върджил.

— Чудесно. Част от този материал надхвърля моите познания. Изглежда сякаш се опитваш да разшириш мащабите на изследванията върху БМП^[2]-проекта. Не бих се изненадал ако вътре има ценни неща. — Той направи многозначителна пауза. — С какво, по дяволите, си се захванал, Върджил?

Върджил свали очилата и ги изтри с крайчеца на бялата си престилка. Сетне неочаквано подсмъркна — рязко и шумно.

Харисън дори не се постара да прикрие отвращението си.

— Едва вчера успяхме да преодолеем твоя код. И то почти случайно. Защо е трябвало да се криеш? Или предпочиташ ние да не знаем за това?

Без очила Върджил имаше безпомощен и ококорен изглед. Той запелтечи някакъв набързо скалъпен отговор, после неочаквано млъкна и изпъчи предизвикателно брадичката си напред. Гъстите му вежди се сключиха в болезнена изненада.

— Освен това, до мен стигнаха сведения, че си използвал геноконструиращия ни апарат. Без разрешение, естествено, но ти изглежда не си от онези, които чакат зелена светлина.

Лицето на Върджил се обагри в тъмночервено.

— Да не ти е лошо? — попита го Харисън. Няма съмнение, че изпитваше перверзно удоволствие заради начина, по който се гърчеше Върджил. На ситно потрепващите му устни се показа зародиша на доволна усмивка.

— Нищо ми няма — отвърна Върджил. — Аз… се занимавах с биологика.

— Биологика ли? Не съм запознат с този термин.

— Това е страничен клон на биочиповете. Автономни органични компютри. — Болезнено непоносима бе мисълта да каже дори още една дума. Беше писал на Бернард — очевидно безрезултатно — с молба да пристигне тук и да се запознае с разработките му. Нямаше никакво желание да ги предлага доброволно или инак на Генетрон в качеството си на най-обикновен наемен служител — според договора. На пръв поглед идеята му изглеждаше съвсем проста, а му беше отнела близо две години — две години тайни и неимоверни усилия.

— Заинтригуван съм. — Харисън завъртя монитора към себе си и отново взе да прелиства документа. — Значи не говорим само за белтъци и аминокиселини. Виждам, че си се захванал с хромозомите. Дори рекомбиниращи гени от бозайници, смесвани с бактериални и вирусови гени. — Пламъчетата в очите му неусетно бяха изгаснали и сега те изглеждаха непроницаемо сиви. — Само това е достатъчно да затворят Генетрон още сега, Върджил. Ние не разполагаме с никакви предпазни мерки за подобни неща. Не си спазил дори елементарните правила за сигурност.

— Не е вярно, че съм се занимавал с репродуктивни гени.

— Твоите да не са някакви други? — подскочи Харисън, ядосан че Върджил се опитва да го изпързаля.

— Това са интрони. Вериги, които не закодират информация за белтъчна структура.

— И какво за тях?

— Работя само в тази област. Опитвам се… да добавя още нерепродуктивен генетичен материал.

— Звучи ми доста противоречиво, Върджил. Никой все още не е доказал, че интроните не са в състояние да закодират информация.

— Така е, но…

— Но… — Харисън вдигна ръка. — Всичко това няма кой знае какво значение. Фактът е налице — работил си по неща извън договора, опитал си се да запознаеш с резултатите Бернард — без наше знание — и вероятно за да получиш неговата лична поддръжка. За своя изгода. Вярно ли е?

Върджил предпочете да замълчи.

— Не се мисли за голям хитрец, Върджил. Не и в света на бизнеса. Може би все още не си даваш сметка за последствията.

Върджил преглътна мъчително. Лицето му беше пламнало. Чувстваше как пулсира кръвта в слепоочията му и дори лекичко му се виеше свят от прекомерното напрежение. Той подсмъркна два пъти.

— Добре, сега ще те запозная с последствията. Мисля, че си на крачка от това да те изхвърлим от тук.

Върджил вдигна изненадано вежди.

— Да, така е, ти си твърде важен за БМП-проекта. АКо не беше, щеше да изхвръкнеш от тук още в тази минута и аз лично щях да се постарая да не те наемат на работа в нито една частна лаборатория. Но Торнтън, Ротуайлд и другите смятат, че все още можеш да се поправиш. Да се поправиш, казвам. Помисли върху това. Още не съм се съветвал с Йънг. Но да знаеш — сгазиш ли втори път лука — заминаваш си.

Той фиксира заплашително Върджил под сключените си вежди.

— Престани да си губиш времето с излишни занимания. Твоят файл остава тук, но искам да прекратиш незабавно всички експерименти извън БМП-проекта и да унищожиш микроорганизмите, с които си работил. Ако не го направиш, смятай се за уволнен. Два часа, Върджил. Никакви изключения, никакво отлагане.

— Да, сър.

— Това е всичко.