Грег Беър
Кървава музика (41)

40

— Пак ли ще си идете? Просто ей така? — Сюзи не пускаше ръката на Кен. Той спря при асансьора. Вратата се отвори.

— Знаеш ли, не е никак лесно отново да станеш човек — отвърна той. — Ужасно самотно е. Така че, ще се връщаме.

— Самотно? А как мислиш се чувствам аз? Когато пак умрете, имам пред вид.

— Няма да умрем, дребосъче. Не го ли разбра?

— За мен ще сте като умрели.

— Ами тогава ела с нас.

Сюзи започна да трепери.

— Кени, боя се.

— Виж, оставиха те, както сама поиска и повече няма да те закачат. Макар че, ако питаш мен, не зная какво ще правиш тук горе. Градът вече не става за живеене. Е, ще те хранят, но… Сюзи, разбери, тук всичко ще се променя. Дори може да пречиш… не се плаши, няма да ти сторят нищо. Ако искаш, могат да ти оставят някое кътче само за теб.

— Ела с мен, Кени. Ти, мама и Хауърд. Можем да се върнем обратно…

— Бруклин вече не съществува.

— Божичко, ти си като призрак, или нещо такова. Не мога да разговарям нормално с теб.

Кени посочи асансьора.

— Дребосъче…

— Престани да ме наричаш така, дявол те взел! Аз съм твоя сестра и вече съм голяма! Решил си да ме зарежеш…

— Ти сама го избра, Сюзи — прекъсна я спокойно Кенет.

— Или да ме направиш зомби.

— Знаеш, че ние не сме зомбита, Сюзи. Нали сама почувства какво мислят те за теб, колко те обичат.

— Но ако се съглася, вече няма да съм аз!

— Стига си хленчила. Всички се променяме.

— Не и по този начин!

Кенет направи болезнена гримаса.

— Погледни се — същата ли си, каквато беше като малка? Ще престанеш ли да се страхуваш, че ще пораснеш?

Тя го погледна стреснато.

— Не — поклати глава Сюзи и се обърна. — Искам още веднъж да разговарям с мама.

Кенет я сграбчи за ръката.

— Няма ги вече там — каза й той. — Много е трудно да запазваме тази форма. И аз се връщам. Всички те обичаме, Сюзи. Ще те наглеждаме. Сека имаш повече майки и братя, отколкото би могла да си представиш. Може би от време на време ще идваш да ни гостуваш.

— Какво, там при вас ли?

Кенет кимна.

— Ние винаги ще сме наблизо. Но не очаквай да реконструираме телата си заради теб.

— Искам да сляза надолу — рече тя и влезе в кабината.

— Надолу да бъде — склони той. Вратата се плъзна. — Сбогом, Сюзи. Пази се.

— КенеЕЕЕЕЕТ! — Но асансьорът вече беше потеглил. Застанала в средата на тясната кабина тя зарови пръсти в разчорлените си коси.

Асансьорът спря. Вратата се отмести.

Фоайето пред нея бе непроходима джунгла от дъгообразни конструкции, опиращи в тавана. Едва сега си спомни, какво й бяха казали — че само ресторантът и асансьорната шахта са останали непроменени.

Къде ще ида сега?

Тя пристъпи на мекия податлив под от червеникава материя — при допир беше като корк. Закрачи между сводовете, заобиколи няколко цилиндрични издатини на стените, с гладка и лъскава повърхност и спря пред прозореца, откъдето се виждаше градът. Близката телевизионна кула беше изчезнала. От самият Търговски център бе останала само една стърчаща в небето мачта, гладка, полирана, сива на цвят, заобиколена от ниски черни възвишения с правилна геометрична форма. Площадът все така бе покрит с мъхеста облицовка, виждаше се и част от океана — равна и неподвижна стъклоподобна повърхност.

Тя побутна вратата, излезе навън, сред листата-израстъци, които лекичко се полюшваха от вятъра и закрачи към брега. Водата беше сивозеленикава, желатинова, почти солидна, без никакви вълни. Назад към Джърси се извисяваха пирамиди и неправилни сфери, като чудновата колекция от детски играчки, а отраженията им в реката бяха ярки и нетрепкащи.

Вятърът засвистя в ушите й. Не беше студен, макар че идеше откъм океана. Гърдите й се стягаха от непреодолимото желание да се разплаче.

— Мамо! — прошепна тя. — Исках само да съм такава, каквато съм била. Нищо повече. Нищо по-малко.

Нищо повече ли? Сюзи, това е лъжа.

Тя постоя още малко на брега, после се обърна и пое към Манхатън.