Грег Беър
Кървава музика (6)

5

Около седмица след запознанството с Кандис Върджил за първи път почувства, че интересът му към храната, която поглъща, неусетно е започнал да се променя. Откак се помнеше, никога не беше изпитвал скрупули от сладкиши, хляб и прекомерни мазнини, а любимото му меню беше двойна пица с месо и пушена сланина.

Кандис го посъветва да намали приемането на мазнини, които тя наричаше „течни лъскави лайна“ и да увеличи плодовете и зеленчуците. Тялото му сякаш избърза да се съгласи преди него.

Заедно с промяната на вкусовите навици настъпи и промяна в отношението му към любовта. Върджил вече беше достатъчно опитен в живота за да осъзнае, че най-добрият лек срещу меланхолията и самотата е една здрава и пълноценна връзка. Тъкмо това, което му даваше Кандис.

Повечето от нощите прекарваха в креватни занимания. Първи и неусетно изчезнаха болките в краката. Сетне се загубиха и инак почти постоянните бодежи в гърба. Светът стана далеч по-приятно място за живеене. Върджил естествено приписа всички тези положителни страни на връзката си с Кандис, точно както изчезването на младежките пъпки се приписва на благотворния ефект от загубата на девствеността.

От време на време в иначе спокойното им съвместно съществуване се разразяваше по някоя буря. Първата дойде, когато се опита да й обясни естеството на работата си. Върджил бе неспособен да разговаря с нормални думи, а техническите термини за нея бяха непонятни. Най-лошото дойде, когато едва не й призна, че си е инжектирал лимфоцитите. Все пак спря на време.

— Виж какво, тия разговори ме уморяват от скука — отряза го тя. — Съобщи ми, когато си намерил лек за рака и толкоз. Ще направим цяло състояние от Армията за Спасение на света само като не го пускаме на пазара.

Междувременно напълно бяха изчезнали опасенията му от венерическо заболяване — надушила какво го безпокои Кандис побърза да го увери, че се старае да бъде чиста. Една вечер обаче внезапно получи изключително неприятен обрив по кожата, свързан с остри сърбежи. За няколко часа целият се покри с едри белезникави пъпки, но до сутринта изчезнаха и повече не се появиха.

Върджил се беше изтегнал в леглото, а до него тихичко похъркваше изключително съблазнителен хълм, облечен в къса — специално за случая — нощница, която не скриваше много от прелестите. Бяха привършили със секса преди повече от три часа, а ето, че Върджил все не можеше да заспи. Мислеше си, че през последните две седмици се беше любил повече пъти с Кандис, отколкото през целия си живот.

Все още му се струваше забавно. Открай време се интересуваше от статистика. Също както в бизнеса, при научните експерименти цифрите бяха безпристрастните съдници, отчитащи успеха, или провала на начинанието. Странно, че бе склонен да разглежда и „аферата“ си с Кандис — каква интереса дума само! — като многообещаващ (поне засега) научен експеримент. Не можеше да определи точно нейното отношение. Напоследък тя избягваше да започва първа любовната игра, но подхванеше ли я Върджил, участваше с ентусиазъм. Оприличи я на котка, твърде дълго търсила своя дом и сега решена да се установи — без особени грижи за следващия ден.

В едно внимаваше особено — никога не мислеше за нея, като за изостанала в интелектуално отношение спрямо неговия стандарт. Имаше моменти, в които тя проявяваше великолепно чувство за хумор и духовитост, освен това притежаваше рядка наблюдателност и практически усет. Само дето ценностите й не бяха същите като неговите. Кандис вярваше в повърхностните неща от живота — традиции, ритуали, какво мислят и правят другите. Върджил никога не се интересуваше от мислите и действията на околните, стига да не пречеха на плановете му.

Кандис приемаше и експериментираше. Върджил наблюдаваше и обмисляше.

Завиждаше й. Тя бе склонна да се радва искрено, като децата — да живее като нея би означавало да прекара една безкрайна ваканция.

От друга страна, Кандис очевидно го смяташе за един от онези, които творят и променят обкръжаващия я свят. Странно, но тя не загуби увереността си в него дори когато най-сетне узна, че нейният „творец“ е всъщност безработен. Може би, подобно на котките и тя не разбираше много от тези неща.

И така, тя спеше, а той мислеше, връщаше се назад в спомените си към онова, което се бе случило в Генетрон, предъвкваше отново и отново провала си там и решението да си инжектира последната култура с лимфоцити, а сетне се ядосваше, че не знае какво може да стане нататък.

Нямаше как да избяга от тези мисли. Неволно протегна ръка, погали Кандис по бедрото, сетне вдигна пръсти и притисна слепоочията си. Опита се да си внуши, че трябва да забрави

да прогони

да избягва

чак до сутринта

и след това

всякакви мисли за безвъзвратно изгубеното

и наскоро припечеленото

защото още не е готов да твори и променя

а само да губи.

Неделя сутрин на третата седмица:

Кандис му подаде гореща чаша кафе. Той я погледна за миг. Имаше нещо странно с чашата. Затършува с ръка по шкафчето и си сложи очилата — колкото да установи, че сега всичко изглежда още по-зле.

— Мерси — промърмори Върджил, пое чашата и се намести, като разплиска част от съдържанието й по чаршафите.

— Днес какво ще правиш? — попита го тя. (Ще търсиш ли работа? — вероятно бе скритият подвъпрос.)

— Ами, ще си търся работа — рече той. Продължаваше да разглежда чашата с присвити очи.

— Аз ще изляза на пазар — уведоми го тя. — И ще прескоча до редакцията да видя има ли нещо за мен. А после смятам да си сготвя вечеря и да я изям сама.

Върджил я погледна изненадан.

— Какво те учудва? — попита го тя.

— Защо сама? — Той свали очилата и ги остави.

— Защото мисля, че започна да ме приемаш за нещо дадено. А това не ми харесва.

— Защо да не ти харесва?

— Няма значение — махна тя с ръка и започна да се облича. — Просто не искам да загубим импулса.

— Импулса ли?

— Виж, всяка връзка се нуждае от малко вдъхновение от време на време. Хванах се, че гледам на теб като на домашен любимец, а това хич не е добре.

— Права си — побърза да се съгласи той.

— Спа ли снощи?

— Не — призна той. — Малко. — Имаше объркан вид.

— И какво друго?

— Друго… чудесно те виждам.

— Ето, видя ли. Значи ме приемаш за даденост.

— Не, искам да кажа… без очила. Мога да виждам без очила.

— Щом е така, радвам се за теб — озъби се тя. — Ще ти се обадя утре. Не тъгувай.

— О, няма — отвърна Върджил, докато разтъркваше замислено слепоочията си.

Тя затвори тихо вратата зад себе си.

Той огледа стаята.

Всичко си беше съвсем на фокус. Не беше виждал нещата толкова ясно от седемгодишна възраст, когато все още не носеше очила.

Това беше първото подобрение, което със сигурност не се дължеше на връзката с Кандис.

— Импулс, значи — промърмори той и примижа към завесите.