Грег Беър
Кървава музика (29)

28

— Имам чувството, че пълзим в някакво гърло — оплака се Джон.

— Ама че страхотии приказваш.

— Така е, нали?

— Аха — призна неохотно Джери. Той изсумтя и спря, приведен. — Постъпихме като пълни идиоти. Защо точно тази купчина и защо сега?

— Ти я избра.

— Но не зная защо. Нямаше никаква причина.

— Все някаква е имало — забравил си.

Колкото по-навътре пълзяха, толкова повече се изменяха стените на тунела. На мястото на дебелите пулсиращи тръби постепенно изникна тънка, покриваща всичко блестяща мрежа. Джон забоде нос в мрежата и под светлината на фенерчето забеляза, че вътре е изпълнена с миниатюрни топчици, дискове и кубчета, натрупани едно върху друго в пълен безпорядък. Подът на тунела нататък се стесняваше и по двата му края се издигаха ниски, успоредни на стената прегради.

— Виж, канализация — посочи Джери.

Продължиха нататък, където тунелът неочаквано се разшири и отново ги обгърна гъстата сладникава мъгла.

— Време е вече да стигнем отвора на съседната купчина — рече Джери. Той пристъпи още няколко крачки, спря и отлепи с известно усилие обувката си от пода. — Долу има нещо лепкаво.

Джон насочи светлината от фенера към подметката на Джери. Беше покрита с кафяво-червеникава глина.

— Накъде сега? — попита той. — Все ми се струва, че обикаляме в кръг.

— Мирише като в сладкарски магазин — рече Джери. — Направо да ти се доповръща.

— Гъби… — рече Джон и посочи пода пред тях. Целият беше покрит с бели топчици, не повече от пет-шест сантиметра в диаметър, които се пукаха, когато стъпваха върху тях. Той вдигна фенера нагоре и в светлината му се очертаха вертикални и хоризонтални линии.

— Полици — отбеляза Джери. — Килийки, в които растат разни неща. — Килийките бяха не повече от сантиметър дълги, със стени от някакво твърдо на вид, блестящо вещество. Вътре в тях имаше мънички парченца от някаква тъкан, наподобяваща изгоряла хартия — мокра изгоряла хартия.

— Ахх — възкликна отвратено Джери докато опипваше с пръст една от килийките.

— На твое място не бих пипал нищо.

— Май си прав.

Двамата продължиха покрай полиците и стигнаха покрита с тръби стена. Тръбите се стесняваха, сливаха се с преградите на полицата, където се разделяха и всяка една достигаше до основата на определена килийка. Още по-нататък съгледаха пенеста бяла матрица, наподобяваща пчелна пита и пълна с гъст розов сироп, който бълбукаше и вдигаше прозрачни мехури. От време на време някоя капка от сиропа попадаше върху пода, където се разтваряше сред много дим и съскане.

Джон преглътна мъчително и промърмори, че е крайно време да се махат от тук.

— Както кажеш — кимна Джери. — Но първо, виж тук.

Джон приклекна неохотно и огледа мехура, който брат му сочеше.

— Погледни тези мънички жички с топчици върху тях — продължи Джери. — Като мъниста, вързани на конец. Червени мъниста. Не ти ли прилича на кръв, а?

Джон кимна. Той пъхна ръка в джоба и извади сгъваемото си ножче.

— Светни ми — нареди той и разгъна острието. Мехурът се изпълни със светлина, вътре в него сияеха безброй овални топчици, които щъкаха пъргаво насам-натам, следвайки хода на каналчетата. — Много красиво — прецеди през зъби Джон. Опря острието в края на мехура и го разсече. Отвътре бликна червеникава течност, заля краката им и вдигна нов облак пара. Мъглата стана още по-гъста. — Няма ги тук.

— Кой?

— Рут и Лорен. Просто са изчезнали.

— Я чакай… — той протегна ръка, но Джон замахна и отново удари с нож в мехура. Отвътре изригнаха нови облаци задушлив дим.

— Стига, Джони, спри, няма смисъл!

— Те ни ги взеха! — изкрещя Джони. Гърлото му се сви и той изхлипа. — Няма ги тук, Джери!

Джери прегърна брат си и го затегли назад, извън пределите на мъглата.

— Шшшт. Успокой се. Хайде, стига.

— А аз се надявах… — Джон го бутна, изправи се и си пое дъх. — Добре де, пусни ме. Да се махаме. Тук няма никой. Никой няма.

— Така е. Може да са някъде другаде.

— Чувствам, че са живи, Джери.

— Зная. Но не са тук.

— Тогава къде, по дяволите…

— Шшшт. Тихо. Май чух нещо…

— О, Боже! — Джон скочи и завъртя светлината от фенера наоколо.

— Голямо е.

— Много.

Нещо се полюшваше зад мъглата, високо бе поне десетина стъпки и имаше познатия кафеникав оттенък.

— Няма крака — прошепна Джери. — Просто си плува сред мъглата.

Джон пристъпи напред.

— Проклети марсианци — изсъска той и вдигна юмрук. — Ей сега ще те…

И тогава настъпи мигът на забравата.

На изток небето беше порозовяло. Градът беше покрит с кафяви и бели слоеве от непозната материя — картина, далеч по-характерна за тинестото океанското дъно.

Двамата лежаха в една канавка недалеч от оградата и разглеждаха града.

— Не мога да се мръдна — рече Джери.

— Аз също.

— Мисля, че то ни ужили.

— Нищо не чувствам.

Джон размърда внимателно почти парализираното си тяло.

Слънцето беше изминало значително разстояние, когато най-сетне успяха да се надигнат. Из улиците на града все така се носеха фееричните полупрозрачни сфери, които от време на време изстрелваха тънички светлинни лъчи.

— Приличат на медузи — промърмори Джери, докато накуцваха към мястото, където бяха оставили камиона.

— Сега накъде?

— Да се махаме от този прокълнат град. Където и да е.

— Но те са навсякъде, Джони. Така казаха по радиото.

— Проклети марсианци.

Джери въздъхна.

— Ако бяха марсианци, досега да са ни видели сметката.

— Майната им. Да тръгваме.

— Каквото и да са — заяви Джери, — сигурен съм, че са се родили някъде наблизо. — Той посочи лабораториите зад оградата. — Ей там са се пръкнали на бял свят.

— Карай — изръмжа Джон. Джери запали и подкара надолу по прашния път. — Колко бензин имаме?

— Вчера напълних резервоара. Малко преди гадините да се докопат до бензиностанцията.

— Знаеш ли… — поде Джери, после млъкна и се загледа напред. На самия път на около миля пред тях стоеше човешка фигура и махаше с ръце. — Вече не сме сами — рече той. — Той намали скоростта. — Жена е.

Джон смъкна стъклото и се подаде навън.

— Не е млада — обяви разочаровано той.

Жената беше около петдесет годишна, с черна къдрава коса и розова копринена рокля, която се развяваше зад нея, докато тичаше към тях. Братята се спогледаха и поклатиха объркано глави.

Тя ги доближи откъм банкета, задъхана и засмяна.

— Слава Богу — бяха първите й думи. — Или който е там горе. Мислех, че съм единствената оцеляла в целия град.

— И ние мислехме същото — отвърна Джери, отвори вратата и тя се покатери в кабината.

— Момчета, нали не сте бандити, а? — попита тя все така засмяно.

— Няма такова нещо — отвърна Джери. — Откъде си?

— Тукашна съм. Къщата ми е разрушена, а целият район пакетиран като коледен подарък. По едно време смятах, че съм сам самичка в целия свят.

— Значи не си слушала радиото — рече Джон.

— Не. Не ги обичам тия машинки. А и без това знам какво е станало.

— Амии? — вдигна вежди Джери, докато превключваше на скорост.

— Ами да. Синът ми. Той е причината за всичко. Нямах представа точно какъв вид има, но не се съмнявах в последствията. Освен това го предупредих на време.

Братята се спогледаха отново. Жената разтърси глава, извади шнола и прибра косата си назад.

— Да, зная какво си мислите — продължи тя. — Побъркана старица. По-добре питайте накъде да вървим сега?

— И накъде? — попита Джери.

— На юг — отвърна непоколебимо тя. — Където синът ми работеше. Между другото, казвам се Април. Април Юлам.

— Джон — отвърна Джон и протегна ръка. — Това е брат ми, Джери.

— Ах, да. Близнаци. Сега забелязах.

— Значи на юг, така ли, госпожо? — попита Джери и избухна в смях.

— Няма грешка.