Грег Беър
Кървава музика (3)

2

Уволняването на Върджил едва ли би впечатлило особено неговите колеги. През трите години работа в Генетрон той беше извършил безчислен брой дребни нарушения в лабораторния етикет. Изключение беше да измие стъкларията, която ползваше и на два пъти беше обвинен, че е пропуснал да изтрие капки от етидиум бромид — много силен мутаген — попаднали върху лабораторните маси. Освен това не се отнасяше с нужното внимание и към радионуклеидите.

Повечето от хората, с които работеше, не биха изразили никакво съжаление от загубата му. В края на краищата всеки един от тях бе млад и надарен специалист в една многообещаваща научна област, повечето очакваха да забогатеят и да основат собствени компании в рамките на следващите няколко години. Върджил се отличаваше съществено от тях. Работеше интензивно и без да вдига особен шум през деня, а след това оставаше да работи извънредно и нощем. Не беше общителен, но и не се държеше враждебно, просто не обръщаше внимание на обкръжаващите го.

Своята лична лаборатория делеше с Хейзъл Овертън, която се славеше с невероятна педантичност и добросъвестност. От всички Върджил най-малко би липсвал на Хейзъл. Може би тъкмо тя бе проникнала в тайния му файл — справяше се чудесно с компютрите и сигурно би дала десет години от живота си за да му създаде подобни неприятности. За съжаление не разполагаше с никакви доказателства, а и нямаше смисъл да се поддава на параноични настроения.

Когато влезе, лабораторията тънеше в мрак. Хейзъл тъкмо извършваше флуоресцентен оглед на желатиновата електрофорезна матрица с миниатюрна ултравиолетова лампа. Върджил включи осветлението. Тя го погледна, свали защитните очила и на лицето й се изписа раздразнение.

— Закъсняваш — бяха първите й думи. — Оставил си лабораторията като неоправено легло. Върджил, това е…

— Истинско безобразие — довърши той вместо нея и хвърли папката с документацията на масата.

— Зарязал си цял статив с опитни образци на масата в общата лаборатория. Боя се, че са унищожени.

— Майната им.

Хейзъл се ококори в него.

— Божичко, колко сме ядосани само!

— Току що ми стъпиха на шията. Заповядаха ми да прекратя всякаква извънпроектна работа и да предам досегашните си резултати на Харисън — в противен случай ми показват зелена светлина.

— Не са прави — произнесе с известна симпатия Хейзъл. Харисън бе прекратил една от нейните извънпроектни разработки преди няколко месеца. — Къде оцапа работата?

— Какво значение има за теб? Предпочитам да остана сам — той й се озъби над масата. — Можеш да довършиш опита в общата лаборатория.

— Бих могла, но…

— Ако не изчезнеш — добави мрачно Върджил, — ще ти размажа петритата с агар по пода.

Хейзъл го изгледа за миг, но вероятно прецени, че този път не се шегува. Тя изключи електродите, събра си набързо багажа и тръгна към вратата.

— Моите съболезнования — подхвърли му през рамо.

— Прието.

Трябваше да изработи някакъв план. Той почеса замислено наболата си брада, докато се опитваше да открие някакъв бърз начин за спасяване на онова, което можеше да се спаси. Склонен бе да пожертва някои продукти на експеримента — културите с Ешерихия коли, например. Те бяха отдавна изминал етап от работата. Пазеше ги като спомен и отправна точка за напредъка си, а донякъде и като резервен вариант, в случай, че се препъне в някоя от следващите си стъпки. Работата обаче, бе потръгнала неочаквано добре. Все още не беше напълно завършена, но бе достатъчно близо до успеха, за да почувства свежия му полъх.

Хейзъловата половина от лабораторията бе изрядно подредена и чиста. В неговата цареше бъркотия, истински хаос от разхвърляно оборудване и пакети с разпечатани химикали. Дори някога бялата абсорбираща гюдерия висеше небрежно от дръжката на едно полуоткрехнато чекмедже и единият й край бе затиснат от пластмасов контейнер с разтворител.

Върджил застана пред таблото за записки и заразглежда почти непонятните бележки, които бе надраскал преди няколко дни.

Миниатюрни инженери. Най-малките машинки в света. Светлинни години пред БМП! Малки хирурзи. Война на туморите. Компютри с неогр. възможности. (Микрокомпютри срещу тумори — ха!)

На пръв поглед драсканици на душевно болен и Хейзъл едва ли би им обърнала някакво внимание. А може би не? Сред учените бе честа практика да си записват всякакви безумни идеи, моментни вдъхновения и дори шегички и да ги забравят там — докато ги изтрие следващият ентусиазиран гений. Кой знае…

Бележките биха могли да пробудят любопитството на някой също толкова умен, колкото бе Хейзъл. Особено след като са забелязали, че работата му по проекта БМП изостава.

Не беше проявил нужната предпазливост.

Проектът БМП — Биочипове с Медицинско Приложение — трябваше да бъде първият практически продукт на биочиповата революция — комбинирането на протеинова макромолекулна верига със силиконови микроелетронни елементи. За биочиповете се пишеше от години в научната литература, но Генетрон се надяваха да бъдат първите създатели на приложни образци, които да преминат изпитания и да получат одобрение в рамките на няколко месеца.

Конкуренцията съвсем естествено беше жестока. Поне още шест компании в Ензимовата долина — както я наричаха, по аналог със Силиконовата — работеха в същата насока. Някои бяха започнали като фармацевтични лаборатории, надявайки се да заделят част от спечеленото за разработки върху рекомбинираща ДНК. Ала съвсем скоро бяха осъзнали накъде духа вятърът и сега влагаха всички усилия в създаването на биочипове. Генетрон беше единствената фирма, създадено по начало за разработване на биочипове.

Върджил взе една гума и изтри внимателно бележките. Мислеше си за това, че събитията винаги се бяха обръщали срещу него. Нерядко — би могъл да го признае с ръка на сърцето — той самият бе предизвиквал буреносните облаци над главата си. Нито веднъж досега не му се бе отдало да доведе започнатото до успешен край. Нито в работата, нито в личния си живот.

Така и не беше се научил да преценява последствията от собствените си действия.

Той извади четири пришити с тел бележника от едно заключено чекмедже и ги добави към заплашително нарастващата купчина от документи, които по някакъв начин трябваше да измъкне от лабораторията.

Не можеше да унищожи всички доказателства. Трябваше да спаси поне културите с бели кръвни клетки — неговите специални лимфоцити. Но дори да ги изнесе навън — къде ще ги държи?

Никъде. Просто нямаше къде да ги остави. Генетрон разполагаше с всичко, каквото му беше нужно за изследванията, а докато се настани в друга лаборатория щяха да минат месеци. През това време делото на неговия живот просто щеше да загине.

Върджил излезе през задната врата на лабораторията, мина покрай дезинфекциращите душове — оборудвани за работа в случай на опасен инцидент — и се насочи към инкубаторите, които бяха разположени в едно от вътрешните помещения. Тук край стената бяха подредени в стройни редици седем емайлирани хладилници, а върху вратите им блестяха екраните на електронните датчици, отчитайки непрестанно температурата, концентрацията на въглероден двуокис и парциалните налягания във всеки един от тях. В далечния ъгъл, сред инкубатори с най-различни форми и модели (повечето закупени на старо при някоя разпродажба на банкрутирала лаборатория) беше и неговият, със залепена отгоре изписана с червен флумастър бележка „за лична употреба“. Той отвори вратичката и извади отвътре таблата с петритата.

Бактериите във всяко едно от тях бяха развили свои собствени, нетипични колонии — оранжево-зелени мехурчета, които приличаха на въздушната карта на Париж, или Вашингтон. Криволичещи линии разделяха гроздовидните скупчвания на сектори, всеки от които се отличаваше със собствен причудлив строеж и — както предполагаше Върджил — функция. Тъй като всяка бактерия в културата притежаваше потенциален интелектуален капацитет на опитна мишка, напълно възможно бе вътре в петрито да се бяха образували прототипи на общества и тези общества да бяха създали свое вътрешно функционално разделение. Напоследък малко ги бе позанемарил, тъй като опитите с реконструираните Б-лимфоцити поглъщаха цялото му внимание.

Всички те бяха като негови деца. И всички до едно се бяха оказали изключителни.

Почувства, че се изпълва с гняв и отвращение, когато накрая запали газовата горелка и доближи едно по едно петритата до пламъка, като придържаше стъклените им стени с метални щипци.

След като свърши, той се върна в своята лаборатория и пусна петритата в стерилизационната ваничка. Това беше пределът. Повече не бе в състояние да унищожи нищо. Изпитваше такава невероятна омраза към Харисън, каквато не бе чувствал към никое човешко същество. Очите му се замъглиха от бликналите сълзи на отчаяние.

Върджил отвори лабораторния келвинатор и извади отвътре спинерова колба и пластмасов статив, съдържащ двадесет и две епруветки. Колбата беше изпълнена със светложълтеникава течност — лимфоцити в серумна среда. Беше конструирал специално пригодена бъркалка със съвсем фини тефлонови „платна“, така че разбърквайки серума да не причинява особена вреда на доста чувствителните клетки.

Епруветките съдържаха физиологичен разтвор и прецизно концентрирани серумни хранителни вещества, които да обезпечават необходимата енергия за клетките, докато бъдат изследвани под микроскопа.

Той изтегли от течността в колбата и внимателно добави по няколко капки в четири от епруветките на статива. След това върна колбата обратно на държача. Дискът под нея се завъртя.

След като се загреят до стайна температура — процес, който той обикновено подпомагаше като изтласкваше с ветрило затоплен на спиртника въздух — лимфоцитите в епруветките щяха да преминат в активно състояние и да започнат отново да се делят, нещо което беше невъзможно докато са замразени в хладилника.

Щяха да продължават да трупат знания, добавяйки нови сегменти към изменените участъци от тяхната ДНК. И когато, в следващата фаза на клетъчния растеж, новите ДНК се възпроизведат в РНК, които на свой ред послужат за шаблон при продукцията на аминокиселини и когато тези аминокиселини се превърнат в белтъци…

Тези белтъци ще бъдат много повече от обикновени градивни единици на клетъчната структура, защото другите клетки ще са в състояние да ги разчитат. Или да извличат от тази клетка свободна РНК, която да поглъщат и четат. Или — тази трета възможност се беше появила неочаквано след като Върджил успя да вкара фрагменти от бактериална ДНК в хромозоми от бозайник — цели сегменти от ДНК могат да бъдат изваждани и предавани по веригата.

Всеки път, когато се замислеше за това, му се завиваше свят от безкрайните възможности, от безчислените начини, по които клетките биха могли да общуват помежду си и да развиват свой интелект.

Идеята за разумна клетка все още му се струваше странна и невероятно красива. Караше го да изпада в унес и да стои с часове, замислен, втренчен в стената, без да върши нищо.

Той вдигна покривалото на микроскопа и пъхна пипета в една от епруветките. Калибриращият прибор изтегли точно зададеното количество течност и той го разля в тъничък овален пръстен върху предметното стъкло.

От самото начало Върджил знаеше, че идеите му не са нито налудничави, нито лишени от смисъл. Първите три месеца работа в Генетрон, през които бе помагал в създаването на силиконово-протеинов интерфейс за бъдещите биочипове, го бяха убедили, че създателите на проекта пропускат нещо съвсем очевидно и изключително заинтригуващо.

Защо трябва да се ограничават в рамките на силиконово-протеинови биочипове с размери близо една стотна от милиметъра, когато в почти всяка жива клетка съществува вече напълно функциониращ компютър при това с неограничена памет? Клетките на бозайниците например притежават огромен запас от ДНК-комплементи, всеки от които може да бъде носител на информация. Какво всъщност е възпроизвеждането, ако не компютъризиран биологичен процес с невероятна сложност и сигурност?

В Генетрон изглежда никой не се досещаше за тази възможност и Върджил отдавна бе решил, че така е много по-добре. Нека го оставят на спокойствие да си свърши работата, и когато създаде няколко милиарда клетъчни компютри и докаже, че е бил прав, ще напусне Генетрон и ще основе своя собствена компания.

След близо година и половина подготовка и изследвания, той беше готов най-сетне да започне работа — нощем, разбира се — с геноконструиращата машина. Използвайки компютърна клавиатура той конструира верижно навързани бази, всяка от които беше основа за образуването на една доста груба ДНК-РНК-белтъчна логическа последователност.

Първите биологични вериги бяха въведени в бактерии на Е.коли като циркулиращи плазмиди. Постепенно Е.коли абсорбира плазмидите и ги включи в своята собствена ДНК. След това бактериите започнаха да произвеждат идентични плазмиди и да ги разпространяват сред останалите клетки. В тази почти критична фаза на неговата работа Върджил прибягна да използването на вирусна реверсивна-транскриптаза за да осъществи механизъма на обратна връзка между РНК и ДНК. Дори най-ранните и примитивни бактерии са „наемали“ рибозомите като „шифровчици“ и „дешифровчици“ на „РНК-записа“. След създаването на обратната връзка клетките най-сетне се снабдиха със собствена памет и със способността да действат и процедират съобразно постъпващата от околната среда информация.

Голямата изненада дойде докато подлагаше на изпитания култура от изменени микроби. В сравнение със създадената от човека електроника, изчисляващата способност на една най-проста бактериална ДНК беше направо невероятна. Единственото, което се искаше от Върджил бе, да се възползва от нещо, което природата вече бе сътворила — най-много да му даде нужния тласък.

Неведнъж го завладяваше усещането, че задачата му е прекалено лесна и че е по-скоро изпълнител, отколкото създател… Особено когато макромулекулите сякаш от само себе си заеха същинските си места и той съвсем ясно забеляза грешките, които бе допускал преди това.

Първите мутации на Е.коли притежаваха заучаващата способност на дъждовни червеи, което стана ясно, след като ги прекара през най-прости Т-образи лабиринти, като за награда им пускаше захарен разтвор. Ала съвсем скоро бактериите вече превъзхождаха червеите. Макар и най-обикновени прокариоти те се справяха със задачите далеч по-добре, отколкото многоклетъчните еукариоти! След няколко месеца лабиринтът вече бе достигнал степен на сложност, отговаряща на лабораторната мишка.

При следващия етап Върджил съумя да извлече така получените макромулекулни вериги от изменените Е.коли и да ги включи в Б-лимфоцити, използвайки бели кръвни телца от собствената си кръв. Вместо интроновите вериги — самовъзпроизвеждащи се последователности от бази, които изглежда не записваха белтъчна информация — той прибягна до своята собствена генетична последователност. Използвайки изкуствено създадени белтъци и хормони като метод за общуване, през последните шест месеца Върджил съумя да „обучи“ лимфоцитите да взаимодействат колкото се може повече помежду си и с обкръжаващата ги среда — далеч по-сложна от миниатюрния стъклен лабиринт. Резултатите изненадващо надхвърляха очакванията му.

Лимфоцитите се научиха да преминават лабиринта и да достигат своите хранителни награди с невероятна бързина.

Той изчака образците да се затоплят достатъчно, за да преминат в активно състояние, след това пъхна окуляра на микроскопа във видео-обектива и включи първия от четирите панорамни екрана върху стената пред него. Там съвсем ясно се виждаше изображението на приблизително овалния лимфоцит, за чието създаване бе пропилял две години от живота си.

Тъкмо в момента лимфоцитите обменяха генетичен материал помежду си, използвайки за целта дълги, сламковидни канали. Някои от характеристиките, регистрирани по време на експериментите с Е. коли, по неизвестен начин се бяха запазили и при лимфоцитите. Зрелите лимфоцити не се възпроизвеждаха, но в замяна на това бяха завладени от трескава генетична оргия.

Всеки един от лимфоцитите в пробата, която бе поставил върху предметното стъкло, притежаваше потенциалните интелектуални способности на маймуна от вида резус, макар това да не личеше по привидно опростеното им поведение в средата, която обитаваха.

На няколко пъти дори общува с тях на сравнително високо химично ниво, а ето че сега идеше краят на и без това краткотрайното им съществуване — бяха му наредили да ги убие. На пръв поглед нищо особено. Достатъчно бе да добави малко разтворител към течността в епруветките и клетъчната им мембрана щеше да бъде разрушена. Щяха да се превърнат в жертва на прекомерната предпазливост и късогледството на групичка дипломирани печалбари.

Неусетно задиша още по-развълнувано, докато наблюдаваше как лимфоцитите преминават към нормалната си активност. Толкова бяха красиви. Та те са негови деца, кръв от кръвта му, грижливо отгледани, подложени на изключително фина операция, той лично бе инжектирал биологичния материал в поне хиляда от тях. А сега те продължаваха делото му, прехвърляйки и размножавайки получената отвън информация на техните събратя… Също като Уоши, шимпанзето, заело се да обучи собствените си деца на езика на знаците. Те бяха новите Прометеи, предаващи нататък факлата на познанието. Ще узнае ли някога дали ще могат да използват своите възможности?

Пастьор.

— Пастьор — произнесе той. — Дженър.

Върджил взе една спринцовка, забоде иглата през гумената тапа на първата епруветка и потопи върха й в разтвора. След това изтегли назад буталото и жълтеникавата течност започна да изпълва тялото на спринцовката: десет, петнадесет, двадесет милилитра.

Той вдигна спринцовката и я подържа пред очите си няколко минути, осъзнавайки, че се готви да извърши един напълно необмислен акт. „Лесно ви беше на вас досега, обърна се той към своите невидими създания. Живеехте си като крале. Седите си в серума, тъпчете се от хранителния разтвор и поглъщате хормоните, от които имате нужда. Никой не ви е карал да работите, за да живеете. Никакви неприятни тестове, никакъв стрес. Никаква необходимост да използвате това, което ви дадох.“

Какво да прави сега? Да ги върне обратно в естествената им среда? Ако ги инжектира в тялото си ще може да ги изнесе от Генетрон, а след това — на по-късен етап — да си върне достатъчно от тях за да продължи експеримента.

— Ей, Върджил! — Ернесто Вилар почука на вратата и пъхна глава вътре. Събираме се в 233-та. Готови са с филма за артериалната система при плъховете. — Той почука с пръст по перваза на вратата и се ухили. — И ти си поканен. Нали знаеш, че си душата на компанията?

Върджил свали спринцовката и се загледа в празното пространство.

— Върджил?

— Идвам — отвърна равнодушно той.

— Не ни карай да чакаме. Премиера е все пак — подхвърли Вилар и изчезна. Стъпките му постепенно утихнаха в коридора.

Ето че времето му беше съвсем ограничено. Той натисна буталото, впръска обратно серума в епруветката и пусна спринцовката в една ваничка със спирт. Сетне върна епруветката на статива, а него постави в келвинатора. До този момент спинеровата колба и епруветките носеха етикети с неговото име. Той ги отлепи и написа нови: „Биочипови белтъчни проби: неуспешни лабораторни опити 13-14“. А върху колбата постави надписа: „Серум от плъх, неуспешен лабораторен опит 13-14“. Никой не би се заинтересувал от някаква анонимна и неизследвана партида лабораторни опити — при това неуспешни. Неуспехите тук бяха нещо свято.

Нуждаеше се от време за да помисли.

Ротуайлд и още десет негови колеги по БМП-проекта се бяха събрали пред големия прожекционен видеоекран в 233-та, понастоящем празна лаборатория, която се използваше като заседателна зала. Ротуайлд бе нисък червенокос бърборко, който действаше като посредник и координатор между отделните звена на проекта и управата. Беше се изправил край екрана, в цялата прелест на своя кремав костюм и шоколадовокафяви панталони. Вилар посочи на Върджил едно авокадовозелено кресло в дъното и той се отпусна уморено, протегна крака и скръсти ръце на гърдите си.

Ротуайлд подхвана очевидно предварително подготвеното встъпление.

— Щастлив съм да обява, че става дума за ключов момент от работата на отдел Е-64. Разбира се, със сътрудничеството на всички останали… — Той погледна неуверено към Върджил. — Дойде моментът да си поделим… хм, триумфа. Мисля, че спокойно можем да го наречем така. Е-64 е прототип на изследователски биочип с диаметър триста микрометра, протеин върху силиконов субстрат, чувствителен към четиридесет и седем различни вида кръвни фракции. — Той се покашля развълнувано. Всички знаеха за какво става дума, но моментът беше тържествен и го изискваше. — На 10 май ние въведохме Е-64 в една от артериите на опитен плъх, затворихме микроскопичния разрез и го оставихме да продължи по хода на магистралния съд до там, докъдето стигне. Цялото пътуване е продължило не повече от пет секунди. След това аутопсирахме животното, извадихме биочипа и групата на Терънс се зае с интерпретацията на резултатите. С помощта на една специална векторно-графична програма успяхме да създадем малко филмче.

Той даде знак на Ернесто, който натисна копчето на проекционния видеоапарат. На екрана се зареди цяла серия от компютърни графики — първо стилизираната емблема на Генетрон, после списъкът на създателите и накрая тъмнина. Ернесто изключи осветлението в залата.

В средата на екрана изгря розов кръг, започна да се разширява и да се изкривява в неправилен по форма овал.

— Забавихме шест пъти продължителността на пътуването — обясняваше Ротуайлд. — За да опростим още повече нещата елиминирахме данните за химическите концентрации в артериалната кръв.

Върджил се наведе напред в креслото, забравил за миг собствените си проблеми. През постоянно менящия се тунел от концентрични кръгове прелитаха някакви белезникави точици.

Пътешествието навътре в артериалната система на опитния плъх продължи трийсет секунди. Върджил почувства, че космите по гърба на ръката му са настръхнали. Ако неговите лимфоцити можеха да виждат, това щеше да е заобикалящата ги картина, докато се носят из кръвоносните съдове… Дълъг и неравен тунел, по който кръвта струи, завихря се в локални течения там, където артерията се стеснява — навлиза във все по-тесните съдове, а биочипът заедно с останалите кръвоносни телца отскача от еластичните стени, докато се заклещи в някой свръхтесен капиляр.

Филмът свърши и осветлението беше запалено.

Стаята се изпълни с овации.

— И така — попита Ротуайлд като се изправи усмихнат. — Има ли някакви коментари, или забележки, преди да го покажем на Харисън и Йънг?

Върджил успя да напусне почти незабелязано последвалото празненство като се размина само с една чаша шампанско и се върна обратно в лабораторията. Чувстваше се по-подтиснат отпреди. Къде бе изчезнал стремежът му към сътрудничество? Наистина ли вярваше, че ще е способен да се справи съвсем сам с нещо толкова амбициозно, като обучаването на неговите разумни лимфоцити? Дотук наистина бе успял — но с цената на изричната заповед да прекрати експеримента и да унищожи резултатите.

Той хвърли събраните записки в един празен кашон и го облепи със скоч. Потършува в бюрото на Хейзъл, откри една бележка с надпис „Отровно — не пипайте!“ и я залепи върху едната му страна. Сетне остави кашона в неутралната зона между двете страни на лабораторията. Накрая се зае да почиства епруветките и колбите, които бе зарязал отдавна.

Когато дойде моментът за проверка, той ще бъде кротък и сговорчив и ще даде на Харисън възможността да се порадва на победата си.

А след това, изключително предпазливо, в рамките поне на няколко седмици — ще изнесе навън материалите, от които се нуждае. Лимфоцитите ще останат накрая, известно време може да ги държи в хладилника в неговия апартамент. От лабораторията ще взема разтвори за да ги подхранва, но едва ли ще е в състояние да продължава работата си върху тях.

По-късно ще реши къде да продължи с експеримента.

Харисън стоеше на прага на лабораторията.

— Всичко е почистено — докладва Върджил, свел покорно глава.