Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кървава музика
Blood music
АвторГрег Беър
Първо издание1985 г.
САЩ
ИздателствоArbor House
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
ISBNISBN 0-877-95720-7

Кървава музика е научно-фантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.

Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.

Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.

11

Призори Върджил започна да обикаля из апартамента, огледа предметите, надникна през прозореца и накрая се зае да си прави закуска с методична последователност.

— Знаеш ли, струва ми се, че започнах да долавям мислите им — обяви той. Едуард го следеше с хлътнали от недоспиване очи, седнал в един фотьойл. — Искам да кажа, че цитоплазмите им сякаш са надарени със самостоятелна воля. Нещо като подсъзнателен живот, противоположен на рационалната същност, с която са се сдобили наскоро. Те долавят химичния „шум“ на молекулите, които се свързват и разделят вътре.

Той спря в средата на стаята и отново разпери ръце. Сякаш от време на време задремваше на крака. Или получава petit mal[1], помисли си Едуард. Кой би могъл да предвиди хаоса, който всяват сега тези лимфоцити в мозъка му?

Едуард се свърза с Гейл от телефона в кухнята. Помоли я да позвъни в болницата и да предупреди, че е болен и не може да отида на работа.

— Искаш да те скрия. Значи нещата са сериозни. Какво му има на Върджил? Не може ли да си смени сам пеленките?

Едуард не отговори.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нищо ми няма. — Как ли пък не!

— Култури! — възкликна Върджил, който в този момент влезе в кухнята. — Те плуват в един огромен информационен басейн. И допринасят за разширяването му. Заражда се едно ново общество, Едуард, с различни от нашите принципи. То притежава абсолютна йерархия. Срещу клетките, които отказват да сътрудничат, се изпращат наказателни отреди от реконструирани фагоцити. Всяка отделна група разработва свои модели вируси-информационни носители. Няма мърдане. Прониже ли те веднъж такъв вирус, клетката избухва и се разпада. Но това не е диктатура. Мисля, че в действителност те разполагат с по-голяма свобода от нас. Те са толкова различни — имам пред вид разликата между индивидите, ако въобще съществуват такива. Как ти звучи всичко това?

— Като безумие. Върджил, опасявам се, че съм на предела на силите си. Няма да издържа още много. Нищо не разбирам, а и отказвам да повярвам на…

— Дори сега?

— Добре де, да речем, че горе-долу съм запознат с картината. Да речем, че приемам за достоверно всичко, което ми казваш. Имаш ли представа какви могат да бъдат последствията?

— И ти като майка ми… — промърмори Върджил.

— Моля те, говори смислено.

— Никога не ме е бивало в това — да си представям какви могат да бъдат последствията.

— Не те ли е страх?

— Ужасно — призна Върджил. На устните му цъфтеше маниакална усмивка. — Отначало исках да ги контролирам. — Той коленичи до фотьойла на Едуард. — Но те са по-способни от мен. Кой съм аз, слепият глупец, че да пробуждам гнева им? Намислили са нещо много важно.

— Ами ако те убият?

Върджил се просна на пода и разпери ръце и крака.

— Като мъртво куче — засмя се той. Едуард понечи да го ритне. — Виж, не искам да си мислиш, че те подценявам, но вчера си уговорих среща с Михаел Бернард. Той ме прие в неговата частна клиника и взе цял куп проби и образци от кожата ми. Биопсии. Ето тук — виж, останаха ми малки белези. Много бързо заздравяха. Той каза, че ще ги прегледа лично. Помоли ме, да не споменавам пред никого. — Очите му придобиха замечтан израз. — Градове от клетки. Едуард, те прокарват миниатюрни тунелчета през тъканите и се разпространяван навсякъде, а информацията, която носят, променя и другите типове клетки…

— Престани! — кресна му Едуард. — Какво показаха изследванията?

— Според Бернард, имал съм „прекомерно уголемени“ лимфоцити. Чакаше още резултати. Говоря за вчера. Така че, това не е масова психоза.

— И какво възнамерява да предприеме?

— Ще опита да убеди Генетрон, че трябва да ме вземат обратно. Да ми позволят да продължа работата.

— Това ли искаш?

— Не е въпросът само в лабораторията. Чакай да ти покажа. Откакто прекратих облъчванията с кварцовата лампа кожата ми отново започна да се променя. — Той разтвори халата си.

Кожата по цялото му тяло бе покрита с познатата вече мрежа от белезникави линии. По протежение на гърба линиите оформяха изпъкнали ивици.

— Боже мили! — възкликна Едуард.

— Скоро ще ставам само за лабораторията. С такива украси няма да съм за публични изяви.

— Ти… защо не поговориш с тях, опитай се да ги убедиш да забавят темпото. — Още докато го казваше осъзна колко смешно звучи.

— Да, наистина, бих могъл, но те едва ли ще ме послушат.

— Нали каза, че си техен бог.

— Онези, които са се прикачили към невроните ми, не са големите колела. Те са изследователи, или поне временно изпълняват тази функция. Знаят за мен, знаят какво представлявам, но това не означава, че ще успеят да убедят горните нива на йерархията.

— В момента ли го дискутират?

— Нещо подобно — той се уви в халата и отново застана до прозореца. — Сега вече само те ми останаха. Мънички са, а не се боят от мен. Едуард, никога не съм имал по-близки същества на този свят. Аз съм отговорен за тях. Като майка съм им на всичките. Знаеш ли, доскоро дори не бях им измислил име. Всяка майка има право да назове отрочето си, нали?

Едуард не отговори.

— Порових се — речници, учебници, какво ли не? После изведнъж ми изникна от само себе си. „Нооцити“. Това е от гръцката дума „ноос“. Казах и на Бернард. Изглежда името му хареса…

Едуард размаха отчаяно ръце.

— Ти въобще не знаеш какво могат да направят! Нали каза, че са като чужда цивилизация…

— Като хиляди цивилизации.

— Да и преди цивилизациите са обърквали нещата. Войни, обкръжаваща среда… — Усещаше, че е като удавник, който се вкопчва във всичко. Чувстваше се напълно некомпетентен за проблема, с който трябваше да се справи.

— Но аз съм единственият, който се излага на риск — възрази Върджил.

— Откъде можеш да си сигурен? Божичко, Върджил виж какво са направили с теб!

— Аз го приемам — отвърна той стоически.

Едуард поклати обезверено глава.

— Добре. Да речем, че Бернард убеди Генетрон да те вземат обратно за опитно зайче. Тогава какво?

— Ще ме гледат като писано яйце. Вече не съм старият скромен Върджил. Аз съм цяла една проклета галактика — свръхмайка.

— Нищо не мога да направя за теб — рече Едуард. — Не мога да ти помогна, не мога да те разубедя. Ти си по-упорит от всякога. Най-добре да си вървя.

В отговор Върджил кимна. Той пристъпи напред и понечи да постави длани върху раменете на Едуард.

— Недей — предупреди го Едуард и отскочи инстинктивно.

— Защо не искаш да ме разбереш? — натъжи се Върджил. — Не зная още колко ще ми позволят да ги наблюдавам. Не зная дори дали няма накрая да ме убият. Нищо не зная. Напрежението е непоносимо, Едуард.

Едуард отстъпи към вратата и намери пипнешком дръжката. Лицето на Върджил се изкриви в болезнена гримаса.

— Ей, чуваш ли? — рече той. — Сега те…

Едуард отвори вратата, изскочи в коридора и я хлопна зад себе си. Сетне изтича при асансьора и се спусна на първия етаж.

Когато излезе във фоайето той постоя няколко минути замислен. Накрая си погледна часовника — беше девет сутринта.

Кого би послушал Върджил?

Бернард — ето кого. Отишъл е сам при него, значи сега Бернард бе ключът към разрешаването на проблема. Върджил спомена, че той не само повярвал на обясненията му, но и бил заинтригуван. Хора с положението на Михаел Бернард не биха обърнали внимание на чудаци като Върджил ако в торбата не се крие нещо. Едуард дръпна вратата и излезе решително навън. Дано нюхът не му бе изневерил.

Върджил лежеше по средата на гостната, скръстил ръце на гърдите, и се смееше. Не след дълго поизтрезня от еуфорията си и се зачуди какво ли впечатление е направил на Едуард. Или на Бернард. Не, това едва ли имаше значение. Нищо вече нямаше значение, освен това, което ставаше вътре, във вътрешната вселена.

— Винаги съм имал голямо сърце — промърмори Върджил.

Всичко.

— Да, така е, сега съм всичко.

Обясни.

— Какво? Какво да обясня?

Опростено.

— Да, сигурно не е никак лесно да се пробудиш. Добре де, вие си заслужавате трудностите. Дявол да го вземе, събуди се най-сетне и най-старата ДНК.

Говореше с друг.

— Какво?

ДУМИ общуване с друга „съвместно споделяна телесна структура“ „вътрешна съвкупност“ подобна на ВЪНШНАТА

— Нищо не разбирам, говори по-ясно.

Настъпи тишина. Колко ли време мина — беше невъзможно да определя интервалите в секунди, минути или часове. Нооцитите бяха развалили вътрешния му часовник. И какво ли още?

ТВОЯТ „интерфейс“ стои МЕЖДУ ВЪНШНОТО и ВЪТРЕШНОТО. Те еднакви ли са?

— Вътре и отвън? О, не, разбира се.

ВЪНШНАТА „съвместно споделяна телесна структура“ същата ли е като твоята?

— Искаш да кажеш Едуард? Ами да… телесната структура е същата.

ЕДУАРД и другата структура ЕДНАКВИ/подобни/същи?

— Ах, тя ли? Разбира се, също. Сега я няма — нещо не се чувстваше добре снощи. Само аз съм различен. Заради вас. Аз ви направих. Никой друг си няма такива, освен мен.

Дълбока космическа тишина.

Едуард паркира колата край един бронзов фонтан, излезе и се отправи към уличния телефон. Откъм океана се носеше влажна мъгла и покрива на катедралата „Свети Джеймс“ беше скрит под нея. Той пъхна кредитната си карта в телефона и набра номера на Генетрон. При първия сигнал се обади механичен глас.

— Моля ви, свържете ме с доктор Михаел Бернард.

— Кой го търси, моля?

— От телефонния сервиз. Изглежда се е повредил автоматичният му секретар.

След още няколко тревожни минути се чу мъжки глас.

— Кой, по дяволите, е това? Нямам никакъв автоматичен секретар.

— Казвам се Едуард Мълиган. Аз съм приятел на Върджил. Мисля, че имаме общи проблеми за обсъждане.

Настъпи продължителна тишина. Накрая:

— Работите в „Маунт Фрийдъм“ нали, докторе?

— Да.

— Днес не мога да изляза. Утре добре ли е?

Едуард си помисли за обратния път и за разтревожената не на шега Гейл.

— Да — съгласи се той.

— В девет часа ще ви чакам в Генетрон. Адресът е улица „Тори Пайнз“ 60895.

— Разбрано.

Едва когато влизаше в колата му щукна още една обезпокоителна мисъл.

Снощи Кандис не си беше дошла. Не се върна и тази сутрин.

Значи Върджил лъжеше и нея — поне това бе сигурно. Каква роля играеше тя?

И къде беше, дявол да го вземе?

Бележки

[1] лека форма на епилептичен припадък (фр.) — бел.прев.