Грег Беър
Кървава музика (16)

15

Още на вратата го посрещна упорит телефонен звън. Едуард дори не погледна нататък. Може би звъняха от болницата, или беше Бернард. Или полицията — нищо чудно. Сигурно ще трябва да им обясни всичко — когато намери сили. Генетрон ще се скрие зад каменна стена, а Бернард вероятно ще бъде недосегаем.

Чувстваше се напълно изтощен, боляха го всички мускули, сякаш бе катерил планина.

Как да нарече това, което извърши? Геноцид?

Не, кошмарът продължаваше. Не можеше да повярва, че е убил няколко милиарда разумни същества. „Нооцити“. Цяла галактика. Глупости — та това е смешно. Но не му беше до смях.

Пред очите му беше Кандис — седнала на пода на душкабината.

Измененията при нея бяха протекли още по-интензивно. Краката й бяха изчезнали, а трупът бе смален с импресионистична икономичност. Лицето, което бе завъртяла към него, беше изпъстрено с изпъкнали успоредни белезникави резки и приличаше на колода от карти.

Докато излизаше от сградата, на паркинга отпред спря голям бял фургон, следван недалеч отзад от лимузината на Бернард. Едуард изтича при колата си, свря се вътре и остана да наблюдава. От фургона слязоха трима, облечени в изолиращи костюми. Едва тогава забеляза, че фургонът беше без номера.

Изгубил търпение той запали двигателя и подкара бясно към къщи. Сега се нуждаеше от прости решения, инак можеше да загуби дори разсъдъка си. Също като Кандис.

Кандис, която бе претърпяла трансформация над отворения канал на банята. „Чудех се, дали да не пусна дребните нахалници да изтекат през канала, бе казал Върджил. Защо да не им покажа какво представлява истинският свят?“

Трудно му беше да си представи, че само преди час бе убил човешко същество, свой приятел. Димът, цвърченето на потопената във водата кварцова лампа, вонята в тясната баня.

Върджил.

Беше запратил лампата при него във ваната. Но не му стигнаха силите да го повтори с Кандис. Може би хората на Бернард ще довършат работата? Едва ли.

Той се отпусна на кушетката и закри очи с ръка. Никога през целия си живот не беше се чувствал толкова изтощен — не само физически, но и емоционално. Не искаше да заспи, почти усещаше дебнещите го в периферията на подсъзнанието кошмарни видения и отгласи от онова, което бе преживял.

Отмести ръка и се загледа в тавана. Все още имаше малка надежда да се сложи край на това, което бе започнало. Може би тъкмо той бе дал началото на нова верига от действия, които щяха да решат проблема. Би могъл да се обади в Центъра за Контрол на Заразните Болести (дали всъщност на тях?). Или в Министерството на отбраната? А може би да търси помощ на местна почва и да чака, докато нещата тръгнат по канален ред? Защо не опита в някоя специализирана болница, тук в Ла Джола май имаше инфекциозна клиника.

Твърде много възможности.

Събитията просто се оказаха недостижимо далеч от неговите способности. Сигурно така е било неведнъж в човешката история — вълни от събития, които заливат известните днес исторически личности и ги помитат под себе си, оставяйки решението в ръцете на случайността. Дали да не избяга, да се скрие в някое затънтено мексиканско селце и там да изчака края? Поне ще може да се наспи.

— Едуард? — над него се бе надвесила Гейл и опипваше челото му с хладни пръсти. — Напоследък все така те заварвам — съсипан от умора. Не изглеждаш добре. Как се чувстваш?

— Горе-долу. — Той приседна на крайчеца на кушетката. — Какво ще готвиш за вечеря? Ако искаш, можем да излезем.

— Имаш температура — рече Гейл. — Направо гориш. Ще отида за термометъра. Не ставай.

— Недей — извика той отпаднало. Надигна се, влезе в банята и се погледна в огледалото. Гейл го пресрещна на вратата и пъхна термометъра в устата му. Както обикновено го споходи желанието да го схруска като захарна пръчица — видял бе този номер в един филм на братята Маркс. Обърна се и отново погледна към огледалото.

— Какво има? — попита Гейл.

Точно под нивото на яката на ризата бе забелязал тънка бяла ивица. Още няколко се разклоняваха надолу от нея — като пътна мрежа.

— Влажни длани… — промърмори той. Поне от няколко дни бяха и в него. — Върджил имаше влажни длани. А аз не се сетих.

— Едуард, какво се е случило?

— Трябва да се обадя — рече той. Гейл го последва до спалнята и остана на вратата, докато набираше номера на Генетрон. — Доктор Михаел Бернард, моля ви. — Телефонистката отвърна, че такъв човек не работи в Генетрон. — Не разбирате ли, че е важно, да ви вземат дяволите! Предайте на доктор Бернард, че доктор Едуард Мълиган иска да говори с него.

Телефонистката му каза да почака. Може би Бернард все още се намираше в апартамента на Върджил — опитвайки се да събере парченцата от мозайката. Или пък направо щяха да изпратят някой, за да го арестува. Това едва ли имаше вече някакво значение.

— На телефона Бернард. — Гласът му звучеше все така уверено и спокойно.

— Твърде късно е, докторе. И вие и аз си стискахме ръцете с Върджил. Влажни длани. Помните ли? Спомнете си на кого след това сте подавал ръка. Сега ние с вас сме преносителите на заразата.

— Мълиган, днес бях в апартамента на Върджил. Вие ли го убихте?

— Да. Той искаше да пусне на свобода… микробите. Нооцитите. Каквито и да са в действителност.

— Открихте ли приятелката му?

— Да.

— Какво сте направили с нея?

— Да съм направил ли? Нищо. Тя беше в другата баня. Чуйте…

— Когато пристигнахме нея я нямаше. Само дрехите й бяха останали. И нея ли убихте?

— Чуйте ме, докторе. Заразен съм с микробите на Върджил. А също и вие.

Настъпи тишина, след това се чу дълбока въздишка и накрая:

— Така?

— Открихте ли някакъв начин да ги контролирате — вътре в тялото?

— Да. — После съвсем тихо: — Не. още не. Антиметаболити, лъчева терапия, актиномицин. Все още не сме изпробвали всичко, но… не.

— Това е краят, докторе.

Още една пауза. — Хъм.

— Ще остана при жена си, за да прекарам с нея последните си дни.

— Ясно — отвърна Бернард. — Благодаря ви, че се обадихте.

— Е, да затваряме тогава.

— Разбира се. Сбогом.

Едуард затвори, изправи се и привлече Гейл към себе си.

— Това е болест, нали? — попита го тя.

Едуард кимна.

— Върджил я създаде. Болест, която мисли. Съмнявам се, че ще успеем да победим една разумна чума.