Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кървава музика
Blood music
АвторГрег Беър
Първо издание1985 г.
САЩ
ИздателствоArbor House
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
ISBNISBN 0-877-95720-7

Кървава музика е научно-фантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.

Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.

Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.

7

Волвото мъркаше безгрижно по почти пустото платно на магистрала 5. От двете му страни се ширеха памучни полета, изпъстрени с дребни, зеленикави горички. Потънал в размисли и тревоги, Върджил почти механично взе отбивката за шосе 580 в покрайнините на Трейси. Полетата останаха назад, горичките се сгъстиха, а дърветата поизправиха.

Никога през целия си живот не беше се чувствал толкова добре и точно това го безпокоеше. Вече две седмици откакто бе престанал да подсмърква — точно в разгара на най-алергичния сезон. Последния път, когато навести Кандис за да й съобщи, че ще ходи на гости при майка си в Ливърмор, тя се изненада от здравия, почти мургав цвят на кожата му.

— При всяка среща изглеждаш все по-добре, Върджил — рече му на раздяла и се наведе да го целуне. — Връщай се по-скоро. Ще ми липсваш. Най-вече заради импулса.

Изглеждаше по-добре, чувстваше се по-добре и не беше чак толкова сантиментален, за да повярва, че причина за всичко това е любовта. Каквото и да изпитваше към Кандис.

Причината бе друга.

След близо десет часа непрестанно шофиране най-сетне навлезе в центъра на Ливърмор по Ийст авеню. Малко, бедно градче, с тухлени къщи, стари, дървени ферми и няколко модерни търговски центрове почти като тези в Калифорния… На другия край на града издигаше снага корпусът на Националната Ливърморска Лаборатория „Лоурънс“, където освен всичко друго се разработваха и ядрени оръжия.

Април Юлам живееше в една добре поддържана, почти стогодишна къща встрани от Първа улица. Къщата беше боядисана в зелено и имаше стръмен покрив. Две малки градинки отпред, метална ограда и тясна павирана пътечка до стълбите на вратата. Верандата беше остъклена с дървена дограма, а през зимата се затваряше с капаци. Входната врата бе масивна, с малко, зарешетено прозорче.

Още докато паркираше отпред майка му застана на прага — облечена с широка копринена рокля и обувки на високи токчета. Имаше гарвановочерна коса, съвсем леко заскрежена на слепоочията. Тя поздрави Върджил със сдържана прегръдка, докосвайки за миг ръката му със студените си пръсти.

Първото, което зърна, когато влезе в просторния хол, бе статуята на Буда, донесена от баща му при една екскурзия до Тайван. Франк, баща му, ги беше изоставил, още докато живееха в Тексас и Върджил едва бе навършил десет. Някъде по това време двамата с Април се преселиха в Калифорния. Майка му не си намери друг, все се оправдаваше, че й било минало времето. Върджил така и не знаеше, дали двамата са разведени официално. Баща си помнеше като човек с рязък глас и движения, не особено грижлив, нито пък забележително интелигентен, с гръмогласен смях, вероятно прикриващ липсата на самоувереност. Не му липсваше особено, освен в поетичния смисъл — като носталгия по бащината фигура, по въображаемия вечен приятел.

— Заряза работата, значи — промърмори Април, докато оглеждаше сина си с майчинска загриженост.

Върджил не й беше разказвал преживелиците си, но дори и не попита откъде й е известно. Тя беше далеч по-проницателна от своя съпруг и все още умееше да прозира с лекота зад завесата, с която Върджил прикриваше безпокойството си.

Той кимна.

— От пет седмици.

— Други възможности?

— Не съм търсил.

— От предразсъдъци ли пострада този път?

— Нещо такова.

Тя се усмихна, сигнал за продължение на словесната им фехтовка. Въпреки другите си недостатъци, синът й си оставаше все така умен и забавен. Не съжаляваше, че е изгубил работата си, приемаше го за свършен факт, знаейки, че или ще изплува, или ще потъне. В миналото въпреки затрудненията си той неизменно бе намирал пътя към повърхността — вярно, след доста шляпане и гълтане на вода, но все пак бе изплувал.

Не беше искал от нея пари откакто напусна дома преди десет години.

— И дойде да навестиш старата си майка, а? Да видиш как я карам.

— И как я караш?

— Затънала съм до гуша, естествено. На всичко отгоре се явиха шестима ухажори само за последния месец. Само шестима. Лошо е човек да остарява — навалицата край мен ще ми липсва.

Върджил се изкиска и поклати глава. Майка му беше просто невероятна.

— Хареса ли си някой?

— Никога вече — намръщи се тя. — Слава Богу, по-добър от Франк няма.

— Уволниха ме, защото се занимавах със собствен експеримент — рече той. Тя кимна и попита дали иска бира или вино.

— Бира — отвърна той.

Тя посочи кухнята.

— Хладилникът е отключен.

Избра си „Дас Еквис“ и избърса влагата от бутилката в ръкава си, докато се връщаше. Настани се в един фотьойл с широка облегалка и отпи жадно.

— На ги ли впечатли с интелекта си?

Той поклати глава.

— Никой не ме разбира, мамо.

Тя се загледа нейде над рамото му и въздъхна.

— Че то и аз не те разбирах. Очакваш ли да те вземат скоро на работа?

— Вече ме пита.

— Мислех, че като променя въпроса ще получа по-добър отговор.

— Отговорът ще е същият дори ако ме попиташ на суахили. Писна ми да се бъхтя за други.

— О, моят нещастен, неразбран син.

— Майко — погледна я раздразнено той.

— Какво си направил?

Той й предаде накратко събитията, но не беше сигурен дали е схванала всичко.

— Действал си зад гърба им — заключи тя накрая.

Той кимна. — Ако имах само още един месец… ако Бернард беше видял над какво работя — тогава всичко щеше да е съвсем различно.

— И въобще нямаше да се сетиш за старата си майчица.

— Може и да си права — призна Върджил. — Ах, забравих, имам си момиче. Жена де.

— Не е съвсем жена, щом ти позволява да й викаш момиче.

— Много е независима. — Той се зае да разказва за Кандис и за връзката им. — Взех да свиквам с нея. Но напоследък си поомръзнахме и решихме да се разделим, за да изпитаме чувствата си.

— Хубаво — прекъсна го тя. — Кажи сега защо ти беше нужна помощта на известен мозъчен хирург като Бернард?

— Той не е само мозъчен хирург. От доста време се занимава с Изин.

— Какво е Изин?

— Изкуствен интелект.

— Аха. — Тя се усмихна лъчезарно. — И така — ти си безработен, на всичко отгоре си влюбен и нямаш никакви благоприятни перспективи. Мноого ме ощастливи с тези съобщения. Какво друго?

— Друго — експериментирам върху себе си.

Април се опули в него.

— Как?

— Ами, с тези клетки, които промених. Трябваше да ги изнеса по някакъв начин от лабораторията и аз ги инжектирах в себе си. Бедата е, че след това нямах достъп до каквато и да било лаборатория. Едва ли ще успея да ги възстановя.

— Как да ги възстановиш?

— Като ги отделя от другите. В кръвта са милиони, мамо.

— Щом са твои собствени клетки, защо се тревожиш?

— Да си забелязала нещо странно?

Тя примижа към него.

— Не си толкова блед и си сложил контактни лещи.

— Не нося контактни лещи.

— Тогава може би си променил навиците си и избягваш да четеш вечер. — Тя поклати глава. — Никога не съм разбирал интереса ти към подобни глупости.

Върджил я погледна стреснато.

— Ти дори не можеш да си представиш колко е важно…

— Не се докачай от старческите ми подмятания. Пък и като гледам докъде я докара светът заради хората от твоята черга — с интелектуални наклонности. Всичко, което правите в тези ваши лаборатории е да ни доближавате до края…

— Мамо, не бива да съдиш за всички учени по мен. Едва ли съм най-типичният представител. Може би съм малко по… — той не можа да намери точната дума и изпръхтя ядно. Тя махна усмихнато с ръка.

— Смахнат? — подсказа му услужливо.

— Неортодоксален — поправи я Върджил.

— Не разбирам накъде биеш, Върджи. Що за клетки са тези твоите? Нали са си твои — от твоята кръв?

— Мамо, те могат да мислят.

И този път за негова изненада реакцията й бе съвсем уравновесена.

— Заедно — искам да кажа всичките, или поотделно?

— Поотделно. Макар по време на експериментите да показваха тенденция към създаване на групи.

— Добронамерени ли са?

Върджил погледна отчаяно в тавана.

— Това са лимфоцити, мамо. Те дори не живеят в нашия свят. Не мога да бъдат нито добронамерени, нито злонамерени по начина, по който ние разбираме тези думи. За тях всичко е химична реакция.

— Щом могат да мислят, значи могат и да чувстват — ако въобще струва нещо житейският ми опит. Или ако не са като Франк. Разбира се, той не си падаше много по мисленето, така че сравнението не е от най-подходящите.

— Така и не ми остана време да разбера какво представляват и какви са техните… потенциали.

— Какво е това потенциал?

— Сигурна ли си, че искаш да разбереш?

— А за какво тогава ще те питам?

— Вярно. Истината е, че не зная нищо за техните потенциали. Сигурен съм обаче, че са грамадни.

— Върджил, винаги си бил практичен човек — дори в лудостта си. Какво точно очакваше да спечелиш?

Това го завари съвсем неподготвен. Най-много се боеше от този разговор — за целите и смисъла. Как да й обясни колко важно може да е подобно откритие? Успехът за нея бе да натрие носа на съседите.

— Не зная. Може би нищо. Хайде стига сме приказвали.

— Щом казваш. Какво искаш за вечеря?

— Нещо от мароканската кухня.

— А танцьорка не щеш ли?

Стаята му изглеждаше така, сякаш едва вчера я беше напуснал. Филмови плакати по стените — сигурно доста ценни след всичките тези години, стари играчки, дървени, добре съхранени мебели. Дори чаршафите на леглото бяха с познатите картинки на ловци и мечки. Изтегна се отгоре и се загледа в рафтчето с научни списания, които събираше грижливо в годините на пубертета. В мрака, малко преди да заспи, Върджил почувства странен сърбеж по гърба. Той се почеса замислено, сетне скочи, сграбчи пижамата и взе да се търка с нея. Кожата му буквално пламтеше.

Разпери пръсти и докосна лицето си — беше подпухнало, променено, нечие друго лице. Носът му бе издължен, дори устните изглеждаха съвсем различни при допир. Но само с едната ръка, за другата нямаше нищо странно. Всичко това го озадачи. Не беше естествено между двете ръце да има такава рязка сетивна разлика.

Пъхтейки като от прекомерно усилие Върджил се надигна от леглото, влезе в банята и запали лампата. Гърдите го сърбяха нетърпимо. Пространството между пръстите му сякаш се беше превърнало във вход на мравуняк. Не беше се чувствал толкова зле от единадесет годишна възраст, когато се разболя от дребна шарка — месец преди баща му да ги зареже. Все така подтиснат той съблече и долнището на пижамата и пристъпи под студения душ, надявайки се поне на временно облекчение.

Водата потече на тънка струйка от стария ръждясал душ, стече се по главата и лицето му и продължи надолу по гърба и гърдите, оформяйки пъргави ручейчета. Сега вече и двете му ръце бяха изключително чувствителни и ударите на капките наподобяваха иглени убождания, ту топли, ту студени, горящи и смразяващи. Той протегна рязко ръце и почувства дори съпротивлението на въздухо по кожата си.

Остана още петнадесет минути под душа, докато сърбежът постепенно намаля. През цялото време дращеше и масажираше най-чувствителните места и кожата там придоби пламтящочервен цвят. Последни изчезнаха бодежите в дланите и пръстите му.

Излезе, но вместо да се облече застана гол пред разтворения прозорец на спалнята. Отвън полъхваше приятно прохладен ветрец.

— Дявол да го вземе — промърмори Върджил. Обърна се и се огледа в огледалото на гардероба. Гърдите му бяха изпъстрени с алени резки от разчесването. Отново се завъртя и надникна през рамо да види гърба си.

Бледи широки ленти опасваха плешките му от рамо до рамо и се пресичаха надолу по ребрата, съставяйки някаква налудничава, лишена от смисъл кожна карта. Още докато ги разглеждаше те започнаха да избледняват и само след минута вече се питаше дали не са му се привидели.

С разтуптяно от уплаха сърце Върджил вдигна дъската на тоалетната, седна и се загледа в босите си крака. После неочаквано започна да се смее — отпърво тихо, сетне гърлено и гръмогласно.

— Малките глупчовци са се захванали за работа, а? — попита се шепнешком той.

— Ей, Върджил, добре ли си? — извика майка му зад вратата.

— Добре съм — успокои я той. Все по-добре и по-добре, с всеки изминал ден.

— Така и ще издъхна някой ден без да ви разбера вас, мъжете — говореше майка му, докато си наливаше втората чаша гъсто черно кафе. — Все обмисляте всичко внимателно и накрая винаги го закъсвате.

— Не съм го закъсал, мамо. — Дори пред себе си не звучеше достатъчно убедително.

— Не си ли?

Той сви рамене.

— Здрав съм. Мога да изкарам още много месеци без работа — а и все нещо ще изскочи отнякъде. — В това имаше немалка доза истина. — Дори започнах да преодолявам депресията.

— Какво знаеш ти за депресията. Дори не разбираш смисъла на тази дума. Трябваше да изкараш няколко години като жена и тогава щях да те питам.

Утринното слънце сияеше жизнерадостно зад спуснатите щори на прозореца.

— Понякога се държиш с мен така, сякаш съм тухлена стена — оплака се Върджил.

— Ами, че ти си си такъв — понякога. Мисля си, че въобще не си пораснал, същият сантиментален глупчо си. Може да си гениален, но си момче.

— А ти — отвърна той с капризна гримаса, — си самото олицетворение на майчината утеха и подкрепа.

— Не обиждай старата си майка, Върджи. Разбирам те и ти съчувствам точно толкова, колкото заслужаваш. Хайде, признай ми, че си го закъсал. Нещо с тоя твой експеримент, нали?

— Кога ще престанеш да човъркаш с пръст в раната? Аз съм учен, заразих се доброволно и поне досега… — Той млъкна и кръстоса обидено ръце. Този разговор губеше своя смисъл. Нямаше никакво съмнение, че лимфоцитите, които си бе инжектирал, отдавна са измрели и са се разпаднали. По време на краткото си пребиваване в епруветките антигените им са претърпели достатъчно сериозни изменения за да не бъдат разпознати като „свои“ при завръщането в кръвта. Вероятно още непосредствено след инжектирането са били „атакувани“ и разрушени. Всякакви други предположения просто бяха лишени от логична обосновка. Това снощи трябва да е било някаква късна алергична реакция. Защо трябва да обсъжда разни хипотетични възможности с майка си или с други хора…

— Върджи?

— Всичко беше чудесно, Април, но мисля, че е време да си вървя.

— Още колко ти остава?

Той се надигна и я погледна стреснато.

— Но аз не умирам, мамо.

— През целия си живот си гонил някаква определена цел. Струва ми се, че сега я постигна.

— Дрънкаш абсолютни небивалици.

— Не ме мисли за изкукуригала, Върджи. Спомни си какво ми каза… аз също не съм тухлена стена. Ще ти го повторя. Каза ми, че си създал разумни клетки и чуй какво мисля аз… Всеки, който някога е почиствал тоалетна, или се е ровил в боклуците ще потрепери при мисълта за бацили, които мислят. А какво ще стане, когато те ни нападнат, Върджи? Обясни това на старата си майчица.

Той не отговори. Не беше сигурен дали въобще има смисъл да поддържа подобен спор. Ала въпреки това почувства, че стомахът му се свива.

И друг път го беше правил — първо закъсваше, а сетне се връщаше за утеха при майка си. С някаква свръхестествена последователност тя съумяваше неизменно да надуши нередностите и да ги изложи пред него така, че да изглеждат неизбежни. Едва ли би могъл да я обича точно заради това, но пък от друга страна лечението винаги помагаше.

Той се изправи, наведе се и я потупа успокояващо по ръката. Тя стисна пръстите му в своите.

— Тръгваш си значи.

— Да.

— Още колко ни остава, Върджил?

— Какво? — В първия миг не можа да разбере какво го пита, но очите й се изпълваха със сълзи и той потрепери.

— Върни се при мен, ако успееш — рече тя.

Той сграби ужасен куфара — приготвен предната вечер — изтича надолу по стълбите и го хвърли на задната седалка на волвото. Докато заобикаляше припряно колата удари болезнено коляното си в бронята. Болката беше остра, пронизваща, но почти веднага изчезна. Отпусна се на седалката и запали мотора.

Майка му стоеше подпряна на верандата, а полите на дългата й рокля се развяваха от утринния ветрец. Върджил й помаха, докато завиваше в двора. Какво друго му оставаше? Та тя му беше майка. Въпреки, че понякога я мислеше за вещица.

Той тръсна глава докато в ушите му зазвъня, успя да задържи колата на пътя и натисна газта.

Белезникава, изпъкнала ивица пресичаше опакото на лявата му ръка, като тъничка нишка лепило, останала върху кожата му.