Грег Беър
Кървава музика (19)

18

Бернард беше много горд със своя „Фалкън 10“. Беше го закупил в Париж от един президент на банкрутирала компютърна компания. Вече три години притежаваше този елегантен и много скъп самолет. Научи се да лети почти веднага, „от седящ старт“, както го определи неговият тогавашен инструктор и на втория месец получи разрешително.

Той докосна с любов черната кожа на таблото и плъзна ръка надолу към щурвала. Странно, че от всичко, което щеше да остави след себе си, този неодушевен самолет значеше най-много за него. Свобода, професионална реализация, престиж… А ето че сега му предстоеше да започне един съвсем различен живот и да се примири с неизбежната промяна.

Презареди с гориво в Ла Гуардия без да напуска кабината. Свърза се по радиото още докато кацаше, даде инструкции и рулира към хангара за частни посетители. След като допълниха резервоарите той поиска от кулата разрешение за излитане и го получи почти веднага. Нито веднъж не докосна чужда плът, нито пък общува с някого отблизо.

В Рейкявик се наложи да излезе от самолета и сам да извърши зареждането, но беше облякъл дебело яке и ръкавици и не докосна нищо с пръсти.

С наближаване на континента мислите му постепенно започнаха да се проясняват — заедно с това дойде пълното осъзнаване на онова, което се бе случило през последните дни. Опита се да прогони неприятните мисли, особено що се отнася до онова, което според него предстоеше, но така и не успя напълно. Не беше съвсем сигурен дали не носи вина за предстоящата световна катастрофа. Добре че поне самолетът се държеше чудесно на автопилот.

Всъщност, какво толкова — и неговият край идваше скоро. Поне се бе постарал да се пожертва в името на едно благородно дело, като се предоставяше за изследване на „Фармек“ и на един свят, който още не бе заразен. Но дори и това не бе достатъчно за да го освободи от чувството за вина.

Откъде можеше да знае?

— Мълиган знаеше — прошепна ядно Бернард. — Дявол да ги вземе всичките. — И разбира се Върджил. Не беше ли и той същия като Юлам? Не, не желаеше да го признае — поне пред себе си. Върджил беше брилянтен учен (беше — точно така, спомни си подпухналото розово тяло във ваната, беше, беше), но напълно безотговорен и сляп за предпазните мерки, които трябваше да бъдат негова втора природа с работа от подобен характер. От друга страна, ако се беше придържал към тези мерки може би никога нямаше да завърши своята работа.

Никой не би му позволил да я завърши.

За Михаел Бернард отчаянието на учения, стигнал съвсем близо до успеха и спрян от нечия чужда намеса бе съвсем разбираем. Той самият можеше да излекува хиляди нещастници страдащи от Паркинсонова болест… ако просто му бяха разрешили да събира пробни образци от мозъци на мъртви ембриони. Но не, срещу него изведнъж се бе изправила невидимата стена на разгневената „общественост“ и го бе принудила да преустанови разработките си, обричайки същевременно един Бог знае колко заболели на необратима деградация. Колко пъти бе съжалявал, че Мери Шели бе написала своята книга — и защо й трябваше да избира германско име за своя герой? Подобни предразсъдъци имаха склонността да залягат трайно и продължително в умовете на хората от простолюдието, на тъпата, необразована маса…

Чудовището на Франкенщайн. Плашило, което винаги изваждаха на сцената, когато им дотрябваше.

И той се боеше, но неговият страх беше рационален. По-добре да погледнеш действителността в очите, да видиш последствията и да вземеше мерки срещу тях. А ако не можеш — както е сега — тогава пожертвай себе си в името на науката. Спомни си за доктор Луис Слотин от Лос Алмоския изследователски институт. През 1946-та Слотин и няколко негови сътрудници при един от опитите били изложени на краткотрайна и интензивна йонизираща радиация. Слотин наредил на останалите да застанат неподвижно, след това начертал с тебешир кръгове около своите и техните крака, за да предостави възможност на своите колеги да определят характера на пораженията в организма в зависимост от разстоянието до източника на радиация. Слотин умрял девет дни по-късно. Помощникът му изкарал още двайсет години преди да умре от усложнения, свързани с облъчването. Други двама получили остра левкемия и също умрели.

Хора — опитни зайчета.

Искало ли им се е — в онези трагични часове — никой да не е откривал радиацията?

„Фармек“ бе наел летище само за свои нужди на около два километра от изследователския център, който бе разположен далеч извън пределите на Висбаден. Тук естествено пристигаха видни учени и се експедираха или получаваха важни растителни или почвени образци, върху които работеха научни екипи от целия свят. Бернард направи кръг над гората и полетя край нея на около десет хиляди стъпки височина. Небето на изток вече се зазоряваше.

Той включи резервния радиопредавател на вълната на „Фармек“ и натисна два пъти бутона на микрофона за да задейства светлинната инсталация на пистата. Долу под него светнаха няколко реда жълтеникави точки и една издължена стрелка, сочеща посоката на вятъра. Бернард продължи да се снижава, като се ориентираше предимно по приборите и не след дълго колелата докоснаха с мек шум повърхността на бетонната писта.

Почти веднага съзря недалеч от сградата на летището масивен бял фургон и неколцина души, облечени в биозащитни скафандри. Веднага щом ги доближи те осветиха корпуса на самолета с ярък прожектор. Той махна с ръка зад стъклото на кабината и им даде знак да останат по местата си. Включи предавателя и каза: „Имал нужда от изолационен костюм. Оставете го на стотина метра от самолета. Откарайте фургона на още сто метра по-нататък“. Един от хората край камиона вдигна палец в знак, че са приели съобщението. Той изчезна отзад, не след дълго се появи с увиснал изолационен костюм и го отнесе на площадката. Междувременно останалите увеличиха разстоянието, което ги делеше от самолета.

Бернард изключи двигателите и остави да свети само осветлението в кабината и аварийното подаване на гориво. Взе личното си куфарче, прехвърли се в пасажерската кабина и намери тубата с дезинфектант, която бе оставил под една от седалките. Въздъхна уморено, постави си гумената филтрираща маска и прочете още веднъж инструкциите. После се върна отново в пилотската кабина и посипа с дезинфектант контролното табло, седалката, пода и тавана, докато всичко се покри с млечнозеления, силно задушлив разтвор. Пак се прехвърли в пасажерската кабина и продължи да полива методично всичко наоколо. Накрая отвъртя капачката и хвърли тубата на пода, като я преобърна с крак, така че разтворът да продължава да тече.

Потупа джоба на панталона си за да се увери, че сигналният пистолет е вътре, спусна се по стълбичката и заобиколи отдолу самолета.

Методично, стъпка по стъпка, той се зае да саботира собствения си самолет. Първо разкачи тръбите на хидравличната система, след това проби гумите и изпусна въздуха отвътре. Накрая с помощта на пожарната брадвичка разби предното стъкло и натроши таблото, след това се зае с трите двойни прозорчета на пасажерския отсек, като за целта се покатери на крилото.

Отново се върна в пилотската кабина, като се пързаляше по залетия от дезинфектант под и завъртя докрай ръчката за аварийно подаване на гориво. Долу под самолета започна да се образува стремително нарастваща локва от керосин. Бернард изскочи от самолета, вдигна куфарчето и се затича към мястото, където бяха оставили за него изолационния костюм.

До този момент нито персоналът на летището, нито изпратените от „Фармек“ техници бяха предприели каквито и да било опити да му попречат. Бернард извади пистолета и запалителните патрони от джоба си и ги остави на бетонната повърхност. След това се съблече гол и се напъха в херметизиращия се скафандър. Събра купа с дрехи и го отнесе при самолета. Върна се при куфарчето, извади отвътре паспорта си и го пъхна в един найлонов плик. След това вдигна пистолета.

Патронът се плъзна меко в задния отвор на цевта. Той се прицели внимателно — надявайки се траекторията да не е твърде извита — и стреля право в своята гордост и радост.

Горивото изригна в огнена гъба, която обхвана самолета. Озарен от ярките езици на пламъците Бернард се наведе, вдигна куфарчето и пое към очакващия го фургон.

Съмняваше се, че на летището ще го очаква и представител на митническите власти, но за всеки случай държеше в ръката си увития в найлон паспорт. Един от чакащите го взе и го прибра в джоба на своя изолационен костюм.

— Нямам нищо за деклариране — рече Бернард. Другият кимна. — Бих желал, да ме дезинфекцирате, ако обичате.

Той се завъртя бавно под струята, с която го обляха, заслушан в нежното мъркане на въздушният рециркулатор върху шлема му. Накрая заобиколи фургона, изкатери се вътре и стената зад него се затвори херметически.

Докато заобикаляха площадката на летището Бернард успя да зърне за последен път пламтящия корпус на своя самолет. Огънят хвърляше цели рояци от искри нагоре към порозовяващото небе.