Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кървава музика
Blood music
АвторГрег Беър
Първо издание1985 г.
САЩ
ИздателствоArbor House
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
ISBNISBN 0-877-95720-7

Кървава музика е научно-фантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.

Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.

Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.

4

Хората са отвратителна стока, мислеше си Върджил, подпрял лакти на масата, докато наблюдаваше полюшващите се тела на дансинга под акомпанимента на тиха, приятна мелодия. Върху ниския таван на бара бяха подредени изумително количество питиета в шишета, обърнати с гърлата надолу — повечето скъпи и отбрани вина, но сред гордостите на заведението бяха и четиридесет и петте сорта кафе, които се предлагаха по всяко време.

Точно в този час търсенето на кафе рязко се бе покачило — нощта постепенно се разтваряше в ранната утрин и съвсем скоро „При Уери“ щеше да загаси лампите и да приключи със сервирането.

Изглежда това бе една от причините зовът на плътта да подхване сигнал за последна атака. Разговорите отново се оживиха, никой не слизаше от дансинга, а ниският тип с лъщящ син костюм, който седеше на съседната маса дори придърпа неочаквано на коленете си азиатката, която натискаше от известно време. Върджил се почувства още по-самотен и изоставен. Така и не успя цяла вечер да преодолее невидимата граница между половете, а беше дошъл в бара още в седем. Никой и не пресече границата към него.

Едва ли можеше да бъде определен за скъпоценна находка. Дори походката ме беше някак неуверена — не че кой знае колко се движеше, само когато се наложи да посети тоалетната. Беше прекарал изминалите няколко години предимно затворен в лабораториите и кожата му имаше непривлекателния пръстенобледен цвят. Не изглеждаше никак ентусиазиран от кипящото наоколо безгрижно веселие, нито пък имаше желание да похарчи пари, за да привлече нечие внимание.

За щастие поне климатичната инсталация в бара беше в пълна изправност и в хладината не чувстваше дразненето от алергичния обрив по кожата си.

По голямата част от вечерта прекара в наблюдение над неописуемото разнообразие — и скритата на пръв поглед прилика — на тактики, които самците използваха, за да спечелят женските. Чувстваше се като напълно безстрастен страничен наблюдател, увиснал в изолирана от околното пространство сфера, от която можеше да вижда всичко и да достига навсякъде. Един единствен въпрос така и не намери своя отговор — защо продължаваше да идва тук, в „При Уери“? Какъв смисъл от присъствието му? Никога досега, през целия си живот, не беше свалял жена в който и да било бар.

— Здрасти.

Върджил подскочи и се завъртя, ококорил очи.

— Извинявай. Не исках да те стряскам.

Той поклати глава. Тя беше на около двайсет и осем, златокоса блондинка, слабичка почти до границата на мършавостта, с хубаво, почти красиво лице. Имаше големи кафяви очи, също толкова привлекателни, колкото стройните крака, които Върджил огледа почти инстинктивно.

— Не съм те виждала често тук — продължи тя и се огледа през рамо. — А може и да греша. Искам да кажа, че и аз не съм от редовните. Откъде ще зная със сигурност.

Той поклати глава.

— Права си — не идвам често. Сигурно защото не мога да се похваля с успехи.

Тя го погледна усмихнато.

— Зная повече за теб, отколкото предполагаш. Дори не е необходимо да чета по дланта ти. Ти си много интелигентен.

— Ами? — отвърна той, но почувства, че се изчервява.

— Бива те с ръцете — продължи тя и докосна леко ръката му, положена върху коляното. — Знаеш ли, имаш хубави ръце. Много неща могат да се направят с такива ръце. Не са изцапани, значи не си монтьор. Освен това се опитваш, да се обличаш добре, но… — Тя се изкикоти като ученичка и прикри устата си с ръка. — Съжалявам. Е, поне се опитваш.

Той сведе поглед към зелената си памучна риза и черните панталони. Дрехите му бяха съвсем нови. Какво толкова не й харесваше? Може би се смееше на мокасините, които бяха малко демоде.

— Я да видя какво работиш — тя замълча и погали замислено бузата си. Ноктите й бяха истински шедьоври на маникюрното изкуство, дълги, блестящи, покрити с бронзов лак. — Ти си технар[1].

— Моля?

— Работиш в някоя от близките лаборатории. Косата ти е прекалено дълга за да си във флота, а и те не идват често насам. Та значи, работиш в лаборатория и… си нещастен. Защо?

— Защото… — Той спря. Май нямаше да е добре ако признава, че са го изхвърлили от работа. Чакаха го дълги месеци на неизвестност и безработица. — Как разбра, че съм технар?

— Ами, просто познах. Например, по джоба на ризата… — тя сви пръст и дръпна капачето на джоба. — Изглежда така, сякаш вътре си държал цяло стадо моливи.

— И после?

— После, носиш очила с рогови рамки. Само технарите носят такива очила.

— На мен пък ми харесват — рече малко троснато той.

— О, на мен също. Това, което искам да кажа е, че никога досега не съм била близка с технар… в интимен смисъл.

О, майчице, изстена мислено Върджил.

— А ти какво работиш? — попита я междувременно, опитвайки се отчаяно да смени темата.

— И много ми се ще да поправя тази грешка — продължи тя, сякаш не беше чула въпроса му. — Виж какво, след няколко минутки затварят бара. Мисля, че пих предостатъчно, а и музиката ми втръсна вече. А на теб?

Тя се казваше Кандис Райн. Работата й беше да приема рекламните съобщения за „Светлините на Ла Джола“. Първото, което одобри, беше неговото спортно волво, второто — апартамента с две спални и чудесен изглед към залива. Върджил го бе закупил на изгодна цена още преди шест години, от един свой колега — професор в тукашния университет — който заминаваше да изучава еквадорските индианци.

Кандис влезе в апартамента така, сякаш бе живяла в него от години. Тя захвърли коженото си яке на дивана, а блузата си просна върху масата. Сутиенът й увисна с хихикане от стъкления абажур над масата. Гърдите й бяха малки, но стърчаха напред примамващо.

Върджил наблюдаваше цялото това представление с безпокойство.

— Хайде, технарче — повика го тя с пръст, застанала съвсем гола на прага на спалнята. — Обичам кожите. — Грамадното легло зад нея бе скрито под кожено покривало. Тя му обърна гръб и като полюшваше бедра, изчезна в тъмнината.

Върджил остана на място докато тя запали лампата.

— Знаех си! — чу развълнувания й глас. — Гледай само колко книги!

Мракът изостри сетивата му и го накара да си припомни всичко за рисковете от секса. Кандис спеше до него, изтощена от погълнатия в бара алкохол и четирите страстни схватки в леглото.

Четири пъти.

Никога досега не се беше представял толкова добре. Преди да заспи, тя промърмори, че химиците го правили с епруветките си, докторите с пациентите, а технарите винаги в геометрична прогресия.

А що се отнася до рисковете… Беше виждал неведнъж — най-често в учебници — резултатите от промискуитета в съвременния свят на свободни връзки. Ако Кандис беше промискуитетно момиче (съвсем обяснимо, имайки пред вид лекотата, с която бе спряла избора си на него), какви ли зловещи микроорганизми щъкаха вече из неговата кръв?

Въпреки тази мисъл се засмя.

Четири пъти!

Кандис изпъшка в съня си и Върджил я погледна уплашено. Не можеше да заспи, не беше привикнал да има друг човек в леглото.

Четири…

Пожълтелите му зъби блеснаха още веднъж в мрака.

На сутринта дързостта на Кандис изглежда се беше изпарила. Още сънена, тя настоя да се заеме с приготвянето на закуската. В хладилника имаше прясна шунка и яйца и тя наистина се справи чудесно — а може би така беше с всички жени? Той самият така и не научи как се пържат яйца. Винаги завършваше с разпукани жълтъци и загорели, кафеникави ръбове.

Нахвърли се лакомо върху закуската, с което предизвика изненадата й. Какво пък толкова — сега не беше време да се демонстрират маниери. А и какво би могъл да очаква от нея — или тя от него?

— Знаеш ли, никога не оставам до сутринта — заговори го тя. — Събуждам се към четири, вземам такси и оставям приятелчето да си спи доволно. Но с теб се забавлявахме чак до пет и аз… просто не ми се тръгваше. Направо ме съсипа.

Той кимна и омете последното петънце великолепно изпържен жълтък с препечената филийка. Пет пари не даваше с колко мъже е спала преди него. Не бяха никак малко, съдейки по откровенията й.

През целия си досегашен живот Върджил можеше да се похвали само с три победи на нежния фронт. Първата беше на седемнадесет и се дължеше най-вече на невероятен късмет, а последната бе само преди година. От нея още носеше прясна рана в душата си.

— Звучи ужасно, нали? — продължи тя. — Искам да кажа, моите признания за любовници и таксита. — Тя не откъсваше поглед от него. — С теб го получих шест пъти.

— Радвам се.

— Ти на колко си години?

— На трийсет и две.

— А се държиш като тинейджър — в леглото, имам пред вид. Много си издръжлив.

В интерес на истината, като тинейджър не беше се справял толкова добре.

— На теб хареса ли ти?

Той остави вилицата, вдигна глава и я погледна замислено. Да ли му беше харесало — определено.

— Да. Кога ще го направим пак?

— Знаеш ли защо те избрах в тълпата? — попита го тя. Почти не беше докоснала закуската си.

— Не.

— Защото знаех, че си технар. Никога не съм се чукала… искам да кажа, не съм правила любов, с технар. Върджил. Така се казваш, нали? Върджил Улам.

— Юлам — поправи я той.

— Но щях да започна по-скоро, ако знаех… — рече тя усмихнато. Зъбите й бяха бели и равни, но кой знае защо тази гледка по-скоро го подразни.

— Благодаря ти. Не мога да говоря… от името на всички нас. На тях. Текитата, де. Които и да са.

— Знаеш ли, ти си страхотно сладурче — усмивката изчезна, заменена от сериозно изражение. — Повече от сладурче. Честно, Върджил. Никога не бях се чукала така. Трябва ли да ходиш на работа днес?

— Не. Работя, когато реша.

— Чудесно. Свърши ли със закуската?

Още три пъти до обед. Направо не можеше да повярва.

Когато си тръгваше, Кандис имаше изморен вид.

— Чувствам се, сякаш съм тренирала цяла година за петобоя — оплака се тя на вратата. — Искаш ли да дойда довечера? — Имаше леко обезпокоен вид. — Искам да кажа — да си побъбрим? Нещо не ми се мисли за любов. Боя се, че заради теб мензиса ми дойде по-рано.

— Но, моля ти се — той се пресегна и я потупа успокояващо по рамото. — Няма нищо. — Тя го погали по бузата и излезе. Върджил поклати смаяно глава.

Бележки

[1] човек с технически умения и познания (амер. — жаргон) — бел.прев.