Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кървава музика
Blood music
АвторГрег Беър
Първо издание1985 г.
САЩ
ИздателствоArbor House
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
ISBNISBN 0-877-95720-7

Кървава музика е научно-фантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.

Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.

Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.

19

Хайнц Паулсен-Фукс прослушваше записите на обажданията от своя телефонен секретар. Ето, че се започваше. Имаше допитвания поне от няколко агенции, включително и Отдела за Опазване на Околната среда и Федералната Комисия по Здравеопазване. Няколко държавни служители във Франкфурт и Висбаден също проявяваха тревожен интерес.

Всички полети от и за Съединените щати бяха преустановени. Всеки момент на прага на лабораторията можеха да се появят служебни лица, натоварени с разследване. Трябваше да изслуша обясненията на Бернард преди това да стане.

Не за първи път в живота си съжаляваше, задето се бе притекъл на помощ на свой приятел. Просто един от многото му недостатъци. Каква комбинация само — преуспяващ индустриалец и сантиментален глупак!

Той навлече жълтия дъждобран върху сивия си вълнен костюм и внимателно нагласи баретата за да скрие посивелите си коси. След това излезе навън и зачака появата на черния служебен ситроен.

— Добро утро, Уве — поздрави той шофьора, който изскочи да му отвори вратата. — Обещах ги на Ричард — Фукс хвърли на предната седалка няколко криминалета за двайсет годишния син на шофьора, който също като него си падаше по мистериите. — Карай по-бързо от обичайното.

— Извини ме, че не те посрещнах на летището — започна Паулсен-Фукс. — Наложи се да дръпна някои конци, за да се приготвя за пристигането ти. У дома са звънели правителствени служители. Изглежда става нещо много сериозно. Ти наясно ли си какво?

Бернард приближи дебелото трислойно стъкло, което отделяше лабораторията по биозараза от прилежащото помещение за посетители. Вдигна ръка, опря я на стъклото и посочи белезникавите резки.

— Заразен съм.

Фукс присви очи и се почеса по бузата.

— Не само ти, както изглежда. Какво става в Америка?

— Не съм чувал нищо, откакто излетях.

— Вашият Център за Контрол на Заразните Болести в Атланта е издал нареждане да се затворят всички летища. Носят се слухове, че е преустановена телефонната и радиовръзка с няколко от големите ви градове. Изглежда в страната цари хаос. Ето че ти пристигаш при нас, запалваш собствения си самолет на летището и настояваш за изключителни предпазни мерки. Какво означава всичко това, Михаел?

— Паул, твоята страна незабавно трябва да въведе абсолютна карантина за всички пристигащи от САЩ и Мексико. Нямам представа за размерите на заразената територия, но изглежда епидемията се разпространява много бързо.

— Правителството ни вече работи по този въпрос. Но нали знаеш, бюрокрацията…

— Заобиколете всякакви бюрократични спънки. Физическият контакт със Северна Америка трябва да бъде преустановен.

— Не съм човекът, който взима подобни решения…

— Паул — прекъсна го Бернард като вдигна ръка. — Разполагам с не повече от седмица, ако са верни предположенията ми. Обясни на вашето правителство, че не става дума за обикновена епидемия, следствие от лабораторна грешка. В куфарчето си нося всички необходими доказателства. Трябва да ми организираш час по-скоро научна среща, на която да присъстват поне неколцина от светилата ви в биологията. Преди да разговарят с мен искам да ги запознаеш със съдържанието на файловете. Ще включа дискетите от терминала тук, в изолационната. Не ме питай за повече, защото умирам за малко сън.

— Добре, Михаел. Кажи ми само — случилото се съвпада ли поне малко с някои от песимистичните ни прогнози?

— Не — поклати глава Бернард. — Не мисля.

— Толкова по-зле. Веднага се захващам за работа. Ти прехвърли файловете и опитай да поспиш. — Той излезе и светлината в помещението зад стъклото угасна.

Бернард закрачи из тясната стая, превърнала се в негов затвор. Лабораторията изглежда е била строена в началото на осемдесетте специално за генетични експерименти, а в онези времена подобни изследвания се смятаха за изключително опасни. Цялото вътрешно помещение бе монтирано в херметически „контейнер“ с повишено налягане и всяка, дори минимална пробойна, щеше да доведе до нахлуване, а не изтичане, на въздух. В стените на контейнера бяха вградени пулверизатори за дезинфектант, а той на свой ред бе поставен в друг, още по-голям контейнер. Всички електрически вериги и инсталации, преминаващи през стената, бяха обвити в специални изолиращи уплътнения, напълнени със стерилизиращ разтвор. Въздухът и отпадъчните материали напускащи лабораторията, се подлагаха на високо-температурна стерилизация и кремация, взетите образци оставаха в съседното помещение, където претърпяваха същите предпазни мерки. От този момент, до деня, в който щеше да бъде намерено решение за проблема, или до смъртта му, нито една клетка от тялото на Бернард нямаше да влезе в контакт с каквато и да било друга жива материя извън това помещение.

Стените бяха боядисани в неутрален сив цвят, осветлението беше флуоресцентно, вградено в тавана. Светлината можеше да се контролира както отвън, така и отвътре. Подът беше черен и лъскав. В средата на стаята бе поставено стандартно бюро, въртящ се стол, компютър и монитор с висока разделителна способност. В далечния ъгъл имаше тясна, но удобна койка, без завивки. До нея висок метален шкаф с няколко чекмеджета. На другата страна се виждаха гумени гнезда — вероятно за манипулаторни ръце. Ансамбълът завършваше хармонично с меко кожено кресло и душкабина, която сякаш бе демонтирана от първа класа на някой презокеански лайнер.

Той отвори най-горното чекмедже на шкафа и извади отвътре риза и панталон от тънка, хартиена материя. Толкова по въпроса за удобствата. И без това вече не принадлежеше на себе си. От утре щяха да започнат да го сондират, бодат и режат, да го свързват с електроди и показват на разни специалисти, като че беше рядък лабораторен екземпляр.

И толкова по-добре, помисли си той, излегнат в койката. Напълно си го заслужавам. Така ми се пада, заради всичко, което направих — или не направих. Mea culpa[1].

Бернард облегна глава на стената и затвори очи.

Усещаше ударите на кръвта в ушите си.

Бележки

[1] Вината е моя — (лат.) — бел.прев.