Грег Беър
Кървава музика (27)

26

Когато стигнаха хълма Паулсен-Фукс помоли Уве да спре. За изминалата седмица лагерът на демонстрантите, който заобикаляше двора на „Фармек“, бе нараснал двойно. Броят им вероятно наближаваше застрашителната цифра сто хиляди — цяло едно море от палатки, знамена и плакати, по-гъсто в източния си край, където беше главният портал на компанията. Не се забелязваше някакъв определен команден център на множеството, което още повече го безпокоеше. Тези хора не бяха тук за да защитават политически или обществени идеали, това бяха просто граждани, подтиквани от страха си пред едно непонятно за тях бедствие. Бяха дошли тук, пред стените на „Фармек“, заради Бернард. Очевидно все още не знаеха какво да предприемат, но скоро някой щеше да поеме кормилото и да им даде посока на движение.

Сред присъстващите имаше и такива, които настояваха Бернард да бъде унищожен, а изолаторната стерилизирана, но до това едва ли щеше да се стигне. Повечето европейски правителства признаваха открито, че Бернард бе единственият път към опознаване причините за страшната епидемия.

И въпреки това Европа бе в прегръдките на неописуемата паника. Не бяха малко американските граждани, прехвърлили се на Стария континент по време на инцидента. Не всички бяха заловени и изолирани. Случваше се нерядко да открият телата им в хотелски стаи, или усамотени места, вече поели по пътя на трансформацията. Почти без изключения тези нещастници бяха убивани, а сградите или местата — изгаряни и стерилизирани.

Никой не знаеше дали подобни мерки ще се окажат ефикасни. Много хора по света живееха с увереността, че следващият скок на епидемията е въпрос единствено на време.

Може би бяха прави, в светлината на новините, които бе чул тази сутрин. Може би чумата беше за предпочитане, пред самоубийството.

— Карай към северната врата — нареди Фукс на шофьора.

Най-сетне поръчаните прибори бяха пристигнали и сега запълваха половината от изолационното помещение. Бернард избута в единия край бюрото и стола и огледа със задоволство сглобяемата минилаборатория. Вече ще може сам да се боде и изследва.

Няколко седмици бяха изминали от заразяването му, а ето, че все още не беше започнала последната трансформация. Никой отвън не можеше да даде разумно обяснение, нито да обясни защо все още не беше установил контакт с нооцитите подобно на Върджил. Освен ако Юлам не беше халюцинирал. Кой би могъл да каже?

Нуждаеше се от много по-мощни прибори за изследване, но не разполагаше с достатъчно площ за да ги разположи. Все пак за някои по-сложни химични анализи можеше да разчита на външна помощ.

Ето че отново се чувстваше като някогашния Михаел Бернард. Имаше цел, трудна задача за решаване. Намислил бе да узнае по какъв начин общуват помежду си клетките, да разгадае химичния им език. И ако все още не са го заговорили, той ще се обърне към тях. Може би дори ще ги постави под свой контрол. Във „Фармек“ разполагаха с всички необходими научни средства, всичко, за което би могъл да мечтае Юлам. Биха могли да повторят стъпка по стъпка експеримента му и да продължат нататък.

Бернард се съмняваше, че ще ги оставят да стигнат докрай. От разговорите с Паулсен-Фукс и другите си бе изградил известна представа за бурята, която предстоеше да се разрази отвън.

Първо с помощта на техническите указания сглоби приборите. После се зае да изучава наставленията. След няколко часа се измори и седна при компютъра. Внимаваше какво внася вътре, защото се досещаше, че всяка негова думичка се следи оттатък. Сега всичко свързано с него бе от особена важност.

„Не ми е известна биологичната причина — ако въобще има такава — благодарение на която цялата планета все още не е засегната от епидемията. Заразата се разпространява по различни пътища и е в състояние да трансформира всяко живо същество. Европа засега не е засегната — с изключение на някои единични случаи — и аз се съмнявам, че това се дължи на взетите мерки. Може би отговорът на тази мистерия се крие в решението на задачата защо аз все още не претърпявам промените, които наблюдавах при Върджил. С какво се отличавам от другите жертви на болестта? Утре ще поискам да вземат от мен тъканни и кръвни проби, но ще помоля част от образците да останат при мен. Искам да поработя върху тях, най-вече върху кръвта и лимфата.“

Той спря за миг, обмисляйки следващото изречение и тъкмо когато се готвеше да продължи, Фукс почука по стъклото на стаята.

— Добър ден — обърна се към него Бернард. Както обикновено беше гол до кръста, а монтираната в горния ъгъл на стаята камера непрестанно следеше телесните му характеристики и ги предаваше в компютъра.

— Не е добър, Михаел — отвърна Паулсен-Фукс. Лицето му изглеждаше по-издължено и измъчено от обичайното. — Не ни стигат всичките проблеми, ами сега възникна опасност и от война.

Бернард пристъпи до прозореца за да разгледа отблизо вестника, който Фукс му бе донесъл. С едри букви върху първата страница беше изписано:

РУСКИ ЯДРЕН УДАР НАД ПАНАМА

— Кога? — подскочи той.

— Вчера следобед. Кубинците съобщиха за радиоактивен облак, който пресича Атлантика. Военните спътници на НАТО потвърдиха наличието на огнище на поражение. Предполагам, че военните са го знаели преди пресата. Руснаците са използвали девет или десетмегатонови бомби и вероятно са ги изстреляли от подводници. Засегната е цялата зона на канала… — той поклати глава. — Засега руснаците мълчат. Всеки втори в Германия смята, че до една седмица ще бъдем въвлечени във война. Останалите са мъртво пияни.

— Някакви новини от континента? — Нямаше смисъл да уточнява за кой континент ставаше дума.

— Нищо.

— Очаква ли се руснаците да нападнат и Северна Америка?

— Сигурно. Това може да стане всеки момент. Сега цялата плячка е тяхна — те са най-силните в глутницата. — Той се засмя натъжено. — Не съм правист, но мога да се обзаложа, че ще накарат дори ООН да ги подкрепи под някакъв предлог. Едва ли някой ще посмее да им потърси сметка — особено ако ни поставят пред свършен факт. Американското правителство в изгнание заплаши да нанесе ответен удар от базите си в Европа, но Русия не ги взема на сериозно. Знаеш ли, онази сутрин преди да ми позвъниш, се готвех да замина на първата си почивка от седем години. Не ми е било писано, както се вижда. — Той въздъхна уморено. — Прости ми, Михаел. Ти донесе в живота ми нещо, което може да ме довърши.

— Разбирам те — кимна Бернард.

— Има една стара немска поговорка. „Убива куршумът, който не чуваш“. Това говори ли ти нещо?

Бернард кимна повторно.

— Тогава, работи, Михаел. Работи здраво, преди всички да сме измрели заради теб.