Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кървава музика
Blood music
АвторГрег Беър
Първо издание1985 г.
САЩ
ИздателствоArbor House
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
ISBNISBN 0-877-95720-7

Кървава музика е научно-фантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.

Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.

Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.

44

Почувствала гадене Сюзи остави чинията с храна.

— Започва ли се? — попита тя в пространството. — Кени, Хауърд, сега ли ще бъде? Кери?

Намираше се в средата на гладка и кръгла арена, а неизменният цилиндър за храна стърчеше зад нея. Слънцето следваше криволичеща линия в небосвода, а въздухът сякаш проблясваше. Изминалата нощ Кери се бе опитал да й обясни какво предстои да стане, но Сюзи така и не можа да разбере почти нищо.

— Мамо? Кери?

Одеалото започна да се втвърдява.

— Не си отивайте! — изкрещя тя. Полъхна топъл ветрец, небето изглеждаше като покрито с олющена боя. Облаците се източиха в омазнени щрихи, вятърът се усили и ги погна към обсипаната с колони планина отсреща. Далечният край на арената бе обрасъл от полихедрони със заострени игли вместо листа. От корените им бликаше светлина, която приличаше на разтопена и бълваща от земните недра лава.

— За това ли ме предупреждавахте? — попита тя и заплака. Последните няколко нощи бяха изпъстрени със съновидения и все по-често й се случваше да бърка реалността със съня. — Отговорете ми!

По одеалото премина тръпка, горният му край се източи, превърна се в качулка и покри главата й. Качулката се затвори под брадичката й и обви челото й с тънка, прозрачна и еластична ципа. Одеалото продължи да расте, обгърна пръстите на ръцете й като ръкавици и покри краката й чак до ходилата, без да спира по никакъв начин движенията й.

Из въздуха се носеха уханията на цветя, прашец и плодове. Изведнъж замириса на топъл хляб. Ципата на челото й се спусна надолу и закри цялото й лице. Тя вдигна уплашено ръце и задраска с нокти по нея. Краката й се подкосиха и Сюзи се затъркаля побесняла по земята, докато един глас й нареди да спре. Така и остана да лежи в центъра на арената, загледана право нагоре през прозрачната ципа.

„Успокой се. Не мърдай.“ Това бе гласът на майка й, нежен и строг едновременно. „Ти беше много своенраво малко момиче и досега отказваше всичко, което ти предлагахме. Сигурно и аз щях да съм същата на твое място. Питам те за последен път и искам да решаваш бързо. Ще дойдеш ли при нас?“

— Ако откажа ще умра ли? — попита с изтънял гласец Сюзи.

„Не. Но ще бъдеш сама. Никой няма да остане тук.“

— Значи ще ви отведат!

„Не помниш ли какво ти каза Кери, дребосъче?“ — Това беше Кенет. Тя отново започна да се бори с одеалото.

— Не ме оставяйте.

„Тогава ела с нас.“

— Не. Не мога!

„Няма време, дребосъче. Последен шанс.“

Небето отново беше наелектризирано, оранжевожълто, а облаците бяха изтънели до разпарцаливени нишки.

— Мамо, не е ли страшно? Кажи ми!

„Няма нищо страшно. Ела с нас, Сюзи.“

Устата й беше като парализирана, но поне умът й все още продължаваше да работи. „Не“ — отвърна мислено тя.

Гласовете изчезнаха. Известно време всичко, което виждаше, бяха спускащите се отвесно червени и зелени линии, болеше я главата и й се повръщаше.

Въздухът продължаваше да сияе. Повърхността на арената се разтърси и започна да се покрива с разрастващи се пукнатини.

За един кратък умопомрачителен миг тя бе едновременно на две места. Беше при тях — въпреки волята си и дори в момента продължаваше да разговаря с майка й, братята и много други…

И беше тук, на тресящата се арена, заобиколена с останки от разкъсаните полихедрони и ситни кристали. Всичко наоколо се разпадаше с такава лекота, сякаш бе направено от пясък и сега бе изсъхнало на слънцето.

После задушаващите я чувства изчезнаха. Премина и гаденето. Небето беше синьо, толкова синьо и ярко, че я боляха очите.

Одеалото се смъкна от раменете й и се изгуби в праха долу.

Тя се изправи и разтърси глава.

Остров Манхатън бе гладък и плосък като тепсия за сладки. На юг се събираше стена от плътни, сиви облаци. Там, където доскоро стърчеше цилиндърът, сега имаше поне дузина отворени кашони с консерви. Върху най-близкия от тях предвидливо бе оставена отварачка.

— Помислили са за всичко — промърмори Сюзи. След няколко минути започна да вали.