Грег Беър
Кървава музика (32)

31

Април Юлам засенчи очи и погледна към залеза. Вятърните мелници на Трейси се очертаваха на фона на жълточервеното небе и перките им продължаваха да порят въздуха, захранвайки с мощност помпите на опустялата бензиностанция, където братята спряха, за да заредят камиона. Тя махна с ръка на Джони влезе в магазина, където Джери бе отишъл да търси провизии.

Бива си я старицата, помисли си Джони. Побъркана или не, държеше ги с твърда ръка, сякаш ги бе омагьосала. Нощта прекараха в един запуснат ресторант на двайсетина мили от Ливърмор, след като решиха да поемат по главната магистрала през долината. Решението естествено взе Април, убеди ги, че по този начин ще избягват големите населени места. „Имайки пред вид какво се случи с Ливърмор — рече тя, — по-добре да не присъстваме на подобни сцени в Сан Хосе, или другаде.“

Магистралата, която избраха, неминуемо щеше да ги отведе право в Лос Анджелис — стига да не вземат някой обиколен път — но Джон предпочете да не коментира този факт.

Едно бе сигурно — тя бе тази, която им даде цел в живота. Безсмислено беше да я упрекват в каквото и да било, без нея щяха да си останат в Ливърмор и да се карат, или кой знае още какво. Джон заобиколи камиона, втренчи поглед в пустинята, която ги заобикаляше и поклати отчаяно глава.

Рано или късно и тримата щяха да умрат.

Не че тази мисъл го безпокоеше. Твърде уморен бе, за да обръща внимание на подобни неща. Почти не бе мигнал през цялата нощ. А и сънят едва ли би му помогнал. Сигурен бе, че и Джери се чувства така. Какво пък толкова — и да е побъркана, нека да ги води за носовете. Кой го е грижа?

Може пък в Лос Анджелис да се случи нещо интересно. Съмняваше се, че ще се доберат до Ла Джола.

Джери и Април излязоха от магазина натоварени с добре натъпкани хартиени торби. Подпряха ги отзад в каросерията и Джери измъкна овехтяла карта на щата.

— 590 на юг до шосе номер 5 — обяви той и Април кимна. Джон скочи зад волана и подкара надолу по пътя.

Коли се срещаха сравнително рядко. Някои бяха спрели на самото платно, други отбили на банкета. Забелязаха дори един автобус на ВВС, но не спряха за да го огледат.

Иначе асфалтът беше чист и позволяваше да се кара бързо. Хълмовете около Сан Луис и Лос Банос трябваше вече да са покрити със свежа зеленина, но вместо това бяха матовосиви. Повърхността на двете водохранилища изглеждаше съвсем гладка, като да бе от стъкло. Не се мяркаха никакви птици и насекоми. Април оглеждаше всичко това със спотаена гордост от мисълта, че е дело на собствения й син. Не изглеждаше нито притеснена, нито уплашена.

Когато говореше с нея, в очите на Джери се прокрадваше страхопочитание. Джон също не се чувстваше кой знае колко уверен.

Още по-нататък излязоха сред градините на Лос Банос, но и те бяха скрити под пласт от мъхеста кафеникава материя, която блестеше на слънцето.

— Питам се, какво ли е станало с дърветата? — промърмори Април.

— Не зная, мадам — отвърна почтително Джери. — Не разбирам много от земеделие.

— Не само хората, значи — продължи тя. — Те заграбват всичко. Бедничкият Върджил. Той си няма и представа…

Спряха на един крайпътен мотел. Разделиха се пред тоалетната. Вътре, Джон сподели шепнешком:

— Аз й вярвам.

— Защо?

— Убий ме ако знам.

— И аз мисля, че не лъже.

— Не, по дяволите. Но понякога дърдори като побъркана.

— Хич не е побъркана тя.

Джери вдигна ципа и произнесе заговорнически.

— Тя е вещица, Джони.

Джон не отвърна.

С наближаване на големия магистрален възел при Лост Хилс монотонните кафеникави полета постепенно започнаха да изменят цвета си. Тук там се виждаше оголена и безплодна земя.

— Тук нямаше ли пшеница? — попита Април.

Джери поклати глава. Не знаеше, а и не искаше да знае.

Джон погледна към маранята, която скриваше хоризонта, изсумтя недоволно, отново погледна напред и изведнъж натисна докрай спирачката. Гумите изскърцаха отчаяно, каросерията поднесе рязко встрани, камионът се завъртя напреко на шосето и най-сетне спря сред облак прах. Джери изруга, а Април висеше върху отворения прозорец.

И тримата впериха очи напред. Думите бяха излишни, нито имаше някакво обяснение.

Огромен хълм пресичаше бавно платното. Висок бе най-малко стотина стъпки, огромна блестяща сивокафеникава маса, заобиколена от прашни вихрушки — само на четвърт миля пред тях.

— Дали ще срещнем и други такива? — попита Април, намерила сили да наруши тишината.

— Един Бог знае — рече Джери.

— Ето значи къде е отишла пшеницата — промърмори замислено Април. Двамата братя изглежда нямаха какво да кажат. Останаха още половин час, докато хълмчето отмине в западна посока, след това потеглиха бавно през смазания и натрошен асфалт. Миришеше на прах и смачкани растения.

— Марсианци — произнесе гневно Джон. Беше като неизказан протест срещу изявленията на Април, че знаела какво се е случило. Пътуваха още известно време в мълчание, когато от двете страни на пътя започнаха да се редят къщи. Джери въртеше уплашено глава.

— Близо сме до града на ангелите — произнесе все така ядосано Джон.

Наближаваше пет и скоро щеше да се стъмни.

Въздухът над Лос Анджелис беше виолетов като развалено месо.