Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Music, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 7 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КЪРВАВА МУЗИКА. 1997. Изд. Камея, София. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.13. Роман. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Blood Music, by Greg BEAR]. Печат: Светлина, Ямбол. Формат: 130×200 мм. Страници: 222. Цена: 2.60 лв. (2600.00 лв.). ISBN: 954-8340-28-3 (грешен).

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Кървава музика от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кървава музика
Blood music
АвторГрег Беър
Първо издание1985 г.
САЩ
ИздателствоArbor House
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
ISBNISBN 0-877-95720-7

Кървава музика е научно-фантастичен роман на Грег Беър. Първоначално е публикуван като кратък разказ през 1983, печелейки наградата Небюла от същата година в категорията мини-новела и наградата Хюго от 1984 в същата категория.

Грег Беър публикува разширена версия във формата на роман през 1985-а. Завършеният роман е номиниран за наградата Небюла през 1985 и за наградите Хюго, Кембъл и британската награда за научна фантастика от 1986-а.

Кървава музика разглежда теми като биотехнологии, нанотехнологии, природата на съзнанието и изкуствения интелект.

12

Когато Гейл се върна Едуард спеше на кушетката. Тя седна до него, погали го лекичко и той отвори очи.

— Здравей — рече тя.

— Здравей и на теб. — Той премигна и се огледа. — Колко е часът?

— Току що си идвам. Навън е страхотен студ.

— Четири и трийсет. Заспал ли бях?

— Не съм била тук, казах ти. Как си?

— Все така изморен.

— Нещо не е наред, нали? Ще ми кажеш ли какво има, или ще продължаваш да се преструваш, че не е станало нищо?

— Не зная какво да ти кажа — отвърна Едуард.

— Добре де, ще направя чай. Искаш ли? — Той кимна и тя изчезна в кухнята.

Защо да не й кажа? — мислеше си Едуард. Че нашето старо приятелче се е превърнало в галактика.

Вместо това стана и разтреби масата в столовата.

Същата нощ Едуард седеше в леглото, подпрял възглавница на стената и разглеждаше Гейл, която спеше кратко. Опитваше се да постави поне някаква ограничителна линия между реалността и фантазията. Аз съм лекар, повтаряше си той. Това е техническа, научна професия. Би трябвало да съм имунизиран към неща като шока от бъдещето, например.

Върджил Юлам се превръща в галактика.

Как ли се чувства човек, завладян от няколко милиарда китайци? Той се засмя в тъмното и реши, че започва да се побърква. Това, което обитаваше Върджил, бе невъобразимо по-чуждо и неразбираемо от няколко милиарда китайци.

Какъв тип психология или индивидуалност би могла да развие една разумна клетка — или цели клетъчни купове? Той се опита да си припомни поне нещо от онова, което бяха учили за клетъчната среда във факултета. Кръв, лимфа, тъкани, интерстициални течности, гръбначно-мозъчна течност… Не можеше да си представи какъвто и да било разумен организъм в подобно обкръжение, който не би пощурял от скука. Среда с относително прост строеж, без особени изисквания, пригодена изцяло за съществуването на клетките. От друга страна, стресът можеше да се окаже ключов фактор — тази среда бе като майка-закрилница за своите клетки, но към чуждите би била повече от зла мащеха.

За Едуард нямаше съмнение кое е най-важното: реалността, Гейл, заспала кротко до него, уличните светлини и сенките на дърветата, трептящи върху пердето на спалнята.

От това по-важно и по истинско нямаше.

Опита се да си представи Върджил в лабораторията, надвесен над микроскопа и изучаващ своите миниатюрни любимци. Кой знае защо се сети за Криптон — родният свят на Супермен, милиарди гении унищожени в една гигантска космическа катастрофа. Убийство — или геноцид?

Границата между съня и действителността бе започнала да изчезва. Загледан в прозореца той виждаше града, сякаш завесите бяха дръпнати. И изведнъж прозорецът изригна, напълно безшумно, разпиля се на безброй парченца и градът нахлу в спалнята, като някакъв гигантски обезумял булдозер, ръмжащ на непознат и неразбираем език, огласящ околностите с ехото на своята парна свирка, следван от крясъците на работниците и металическото дрънчене на камионите. Едуард размаха ръце, опитвайки се да го спре, но булдозерът удари право в заспалото тяло на Гейл и миг след това се превърна в рояк от звезди, изпълващи цялата стая.

Едуард подскочи в леглото и се събуди. Вятърът свистеше яростно зад прозореца. Най-добре да не спя, реши той и остана да чака, докато Гейл се събуди. Когато тръгваше за училище той я притисна към себе си, сякаш се разделяха задълго.

Малко след това слезе, запали колата и подкара към Ензимната долина.

Огромна черна табела с червени букви ГЕНЕТРОН. Сградата отзад бе масивна и по нищо не приличаше на научно-изследователска лаборатория. В далечината се подаваше върха на някаква черна кубична постройка.

При караулката с бариера го спря въоръжен пазач, издокаран в синя униформа. Едуард смъкна прозореца на колата.

— По-работа, сър?

— Имам среща с доктор Бернард.

Пазачът поиска да види документ за самоличност. След това позвъни по телефона. Накрая се върна.

— Съжалявам, нямаме паркинг за посетители. Оставете колата на номер 31 в служебния паркинг, точно пред входа на западното крило. — Той посочи с ръка, кимна и се върна в караулката.

Едуард последва указанията, а след като остави колата се отправи към входа. Стъклените врати отскочиха назад веднага щом ги доближи. Фоайето беше просторно, с овална форма, вътре имаше само един кожен диван и ниска масичка с куп научни списания.

— С какво мога да ви услужа? — обърна се към него администраторката.

— Търся доктор Бернард.

— Доктор Бернард? — тя го погледна объркано. — Тук нямаме…

— Доктор Мълиган?

Едуард се обърна и видя, че Бернард влиза след него през автоматичните врати. — Благодаря, Джанет — подхвърли той на администраторката. — Моля ви, последвайте ме, доктор Мълиган. Ще разговаряме в заседателната зала. — Той поведе Едуард към задната врата.

Бернард беше облечен в стегнат сив костюм, който чудесно подхождаше на сивите му коси, профилът на лицето му беше строг, орлов. Малко приличаше на Ленърд Бърнстейн, нищо чудно, че журналистите толкова си падаха по него. Той беше пионер в няколко нови научни области и фотогеничен на всичко отгоре.

— Извинявайте за досадните ограничения, но се налага да охраняваме цялата зона. Какво да се прави, така реши съдът още преди десетина години. Инак току виж сме изгубили някое важно патентно право само защото сме си позволили да обсъждаме перспективен проблем на открита научна конференция. Какво друго може да се очаква от една бюрократична и невежа съдебна система като нашата? — Въпросът изглежда беше риторичен. Едуард кимна любезно и пое след Бернард нагоре по широките стълби към втория етаж.

— Да сте виждали скоро Върджил? — попита Бернард докато отключваше стая 245.

— Вчера.

Бернард влезе вътре и запали осветлението. Заседателната се оказа не по-голяма от четири-пет метра, с масивна дъбова маса в средата и облицовани в черна кожа столове подредени край нея.

— Заповядайте, седнете. — Той се настани на отсрещната страна, кръстоса ръце и подпря брадичката си на тях. — Юлам е изключителен учен. Не бих се поколебал да добавя — и много смел.

— Той е мой приятел. Безпокоя се за него.

Бернард вдигна пръст.

— Смел — но и ужасно глупав — продължи той. — Това, което стана с него, не биваше да се допуска в никакъв случай. Разбирам, че е бил под напрежение, но това едва ли го оправдава. Както и да е, станалото — станало. Предполагам, че знаете всичко.

— В най-общи линии. Някои неща не са ми съвсем ясни.

— Също и на нас, доктор Мълиган. Това е една от причините да му предложим свободна лаборатория. Както и помещение, където да живее.

— Не бива да се среща с никого.

— Вярно. Затова точно в момента конструираме специално изолирано помещение — с работна част и място за отдих.Но ние сме частна компания и възможностите ни са ограничени.

— За случая трябва да бъде уведомен НИЗ.

Бернард въздъхна.

— Така е. Но се опасявам, че ако се вдигне малко повече шум ще ни затворят. Имам пред вид цялата лаборатория — както и едно перспективно производство на биочипове. Представям си какъв вой ще нададе тълпата.

— Върджил е много болен. Както физически, така и душевно. Той може да умре.

— Аз мисля, че умирането ще му се размине — отвърна Бернард. — Но ние се отдалечаваме от темата.

— И каква е темата? — попита ядосано Едуард. — Смятах ви за независим специалист, а сега излиза, че сте се сдушили с Генетрон. Те какво ще спечелят?

Бернард се облегна назад в креслото.

— Помислете за безкрайните възможности за приложение на техните миниатюрни, свръхплътни микропроцесорни елементи с биологична основа. Опитайте само. Генетрон вече извърши грамаден пробив, но откритието на Върджил е още по-революционно.

— Какви са вашите предположения за него?

Бернард се усмихна, но излезе малко фалшиво.

— Нямам право да говоря. Нека първо го изследваме в лабораторни условия. Ще използваме и опитни животни. Все отнякъде трябва да започнем. Мисля че Върджиловите… хм, колонии не могат да се прехвърлят на други организми. Те произлизат от негови собствени клетки. Ще мине време преди да открием как да ги предпазваме от имунната система на новия организъм.

— Както при вирусите и бактериите?

— Предполагам, че има прилики. Разликата е, че Върджил не е заразен — в обичайния смисъл на това понятие.

— Аз съм на друго мнение — възрази Едуард.

— Не смятате ли, че при този случай не бива да се опираме само на рутинни методи за диагностика?

— Виж, това не зная. — Слушайте — Едуард се наведе напред. — Какво ще спечелите от всичко това? Вие, лично?

— Едуард, за мен проблемът е чисто професионален. Не виждам никаква причина да не помогна с каквото мога. С моите познания за мозъка и нервите, с изследванията, които съм извършвал в областта на неврофизиологията и изкуствения интелект…

— Искате — заедно с Генетрон — да скриете Върджил от официалните власти — досети се изведнъж Едуард.

— Несправедливо е да ни обвинявате в подобни намерения — отвърна Бернард, но за миг гласът му прозвуча неуверено.

— Може и да е така. Но представете си, че станалото е непоправимо, доктор Бернард.

— Не ви разбирам.

— Лоши сънища и нищо повече, докторе.

Бернард присви очи и смръщи вежди. Ето едно изражение, което никак не подхождаше за корицата на „Тайм“ — в него имаше изненада, дори гняв.

— Съжалявам, но времето ми е ограничено. Исках само да се разберем като приятели.

— Разбира се — кимна хладно Едуард. — Надявам се, ще ми позволите да посещавам Върджил, когато лабораторията му започне да функционира. Въпреки несправедливите ми обвинения.

— Разбира се — повтори Бернард, но очевидно беше недоволен от постигнатия неуспех. Той се изправи и протегна ръка. Дланта му беше влажна — и той като Едуард бе изнервен.

— Предполагам, че това което дискутирахме остава строго поверително — рече Едуард.

— Не съм сигурен, дали имам право да го искам от вас. Нямаме подписан договор.

— Вярно — кимна Едуард.

— Ще ви изпратя.

— Ах, сетих се… — спря Едуард. — Да знаете нещо за една жена на име Кандис?

— Върджил спомена, че така се казвала приятелката му.

— Казвала, или казва?

— Мда, разбирам накъде биете — кимна Бернард. — Тя може да се окаже сериозен проблем.

— Не това имах пред вид. Въобще не мислех за вашите тайни.