Грег Беър
Кървава музика (40)

39

Бернард се носи из собствената си кръв, без да знае с кого точно общува. Информацията се пренася нагоре срещу течението на кръвния ток от флагели, адаптирани протозоони, надарени със способността да развиват висока скорост в серума.

Всичко наоколо е информация, или липса на информация.

„Колко от мен има тук?“

Броят непрестанно се мени. Може би са към милион.

„Ще се срещна ли с тях? Ще можем ли да се интегрираме?“

Нито един куп не притежава способността да възприема натрупания опит на останалите сродни купове. Това право е запазено само за командните купове. Не цялата налична информация е необходима постоянно.

„Но това не значи, че тя се губи, нали?“

Загубата на информация е неизбежна. Борбата е да не изгубим общата структура на който и да било куп. За целта ги дублираме постоянно.

„Къде отивам сега?“

Над нивото на „музиката на кръвта“. Ти си купът, който бе избран за реинтеграция с БЕРНАРД.

„Но аз съм Бернард.“

Има много БЕРНАРД.

Може би милиони, мислещи също като него, проникващи навсякъде в кръвта и тъканите. Милион непрестанно менящи се версии, които никога няма да бъдат реинтегрирани.

Ти ще се срещнеш с командните купове. Ще имаш възможността да се запознаеш с ВСЕЛЕНАТА НА МИСЪЛТА.

„Това е прекалено. Започвам да се плаша.“

Страхът е невъзможен без хормоналната реакция на макроскопичния БЕРНАРД. Наистина ли те е страх?

Той потърси признаците на страха, но не ги откри.

„Не, но би трябвало.“

Ти прояви интерес към нашата йерархия. Пригоди информационната си обработка към ¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤

Останалата част беше непонятна за човешкия му ум, но неговият куп разбра всичко и започна да се подготвя за приемането на специфични информационни пратки.

Малко след това се появиха и първите посланици — стройни спирали от РНК и смачкани, сбръчкани протеини и той почувства как неговите клетки ги абсорбират и поглъщат. Няма никакъв начин да определи колко време е изминало от началото на този процес, по-странното е, че смисълът на информацията почти веднага достига до неговото съзнание. Съдържанието й е предимно новонатрупан опит и спомени.

Преобладаващата част не са зрели нооцити, а най-обикновени соматични клетки, внимателно променени за да не се влияят от повишената нооцитарна активност, или обслужващи клетки със сравнително ограничени функции. Някои от тези клетки изпълняват желанията на командните купове, други пренасят съхранен опит в хибридизирани или полимеризирани аглутинати от едно място на друго. Има и такива, които се грижат за клетъчното подсигуряване на новите телесни функции, които все още не са възприети от непроменените соматични клетки.

На по-долно ниво са опитомените бактерии, внимателно реконструирани така, че да изпълняват една или две функции. Някои от тези бактерии са цели миниатюрни фабрики, които изпълват кръвта със строителни молекули, необходими за градежа на нооцитите.

В самото дъно на тази йерархия са далеч по-маловажните реконструирани фагоцитарни вируси. Някои от вирусните частици служат като свръхбърз транспорт за пренасяне на особено важна информация, използвайки в ролята на влекач опашати бактерии, или освободени от излишно мастно съдържание лимфоцити, други се скитат на воля из кръвта, заобикаляйки по-големите клетки, подобни на облаци от прах. Случи ли се някои соматични клетки — от обслужващата група или дори зрели нооцити — да се разбунтуват срещу наложения ред или да покажат признаци на повреждане — вирусните частици незабавно ги обкръжават и инжектират от своите резервоари с разрушителна РНК. Почти незабавно клетките-нарушители експлодират, разхвърляйки наоколо облаци от още реконструирани вируси, а останките им се почистват от различни нооцити и послушни метачи.

Всеки клетъчен тип в неговото тяло — независимо приятел, или враг — е бил изучен внимателно и поставен в служба на нооцитите.

Следвай дирята на командния куп. Предстои ти среща-разговор.

Бернард почувства, че неговият куп се връща обратно в капиляра. Капилярните стени се стесняват, докато накрая той се издължава във верига от клетки, а вътреклетъчната му комуникация се ограничава значително — нещо като клетъчен еквивалент на задушаването. Малко след това той преминава през капилярната стена и се потапя в интерстициална течност. Следата е лесно забележима, почти отчетлива. Той „усеща“ вкуса от присъствието на зрели нооцити, при това в голяма концентрация.

Изведнъж той се досеща, че все още се намира в непосредствена близост до собствения си мозък, може би дори е в мозъка си и му предстои да се срещне с някои от изследователите, проникнали отвъд бариерата в мракроскопичния свят.

Той преминава покрай тълпа от обслужващи клетки, опашати информационни преносители и очакващи инструкции нооцити.

Всеки момент ще ме отведат при Великия Лунарий, помисля си той. Тази мисъл е придружена от беззвучен кикот и почти мигновено бива прехвърлена в запаметяващата област на купа, откъдето е записана от една обслужваща клетка, за да бъде отнесена в командния куп. Отговорът следва незабавно.

БЕРНАРД ни сравнява с едно ЧУДОВИЩЕ

„Ни най-малко. Аз съм чудовището тук. Всъщност, чудовищна е цялата тази ситуация.“

Все още не сме в състояние да схванем тънкостите на твоите мисли. Намираш ли достатъчна информацията, която ти предоставихме?

„Напълно. Признавам, че много неща ми направиха огромно впечатление.“

Малко странно, за един върховен команден куп, нали?

„Е, аз не съм Господ Бог.“

Не разбираме значението на ГОСПОД БОГ.

Командният куп беше далеч по-голям от нормален нооцитен куп. Бернард пресметна, че се състои от приблизително десет хиляди клетки и притежава пропорционално нараснал мисловен капацитет. В сравнение с него се чувстваше като умствено изостанало джудже, особено тук, където беше царството на нооцитите.

„Разполагате ли с достъп до моите спомени от книгите на Хърбърт Джордж Уелс?“

Пауза. Сетне: Да. Те са доста ярки, за спомени от нематериален характер.

„Одеве исках да кажа, че се чувствам като Кейвор от «Първите хора на луната». Преди да го отведат при Великия Лунарий.“

Сравнението може и да е подходящо, но ние не го разбираме напълно. Ние сме много различни, БЕРНАРД, много по-различни от представите ти за нематериалния опит, към които прибягваш.

„Така е, но подобно на Кейвор и аз имам хиляди въпроси. Може би няма да искате да отговорите на всичките.“

За да информираш твоите макроскопични ЧОВЕЦИ за всичко, което можем да правим и да откриете начин да ни спрете.

„Поддържате ли връзка с нооцитите в Северна Америка?“

Известно ни е, че съществуват и други, далеч по-могъщи съсредоточавания, при по-подходящи условия.

„И…?“

Никакъв отговор.

Сетне: Знаеш ли, че твоето „затворено пространство“ е изложено на опасност?

„Не. Каква опасност? Лабораторията ли имате пред вид?“

¤ЛАБОРАТОРИЯТА¤ е обкръжена от човеци с ¤неопределени йерархически взаимовръзки¤.

„Пак не разбирам.“

Те искат да я унищожат и вероятно всички нас.

„Откъде знаете това?“

В състояние сме да възприемаме радиопредавания на няколко различни езици. Можеш ли да спреш тези опити? Притежаваш ли ВЛИЯНИЕ във вашата йерархия?

Бернард потъна в размисъл над тази молба.

Разполагаме със записи на ПРЕДАВАНИЯТА.

„Нека ги чуя.“

Той усеща вкуса на флагелата, която пресреща посланика на командния куп и се връща с пакета от информация. Бернардовия куп го поглъща по познатия начин.

Ето че вече „слуша“ записите на предаванията. Не са с най-добро качество, а и по-голямата част е на немски, език, който трудно разбира. Но все пак схваща достатъчно за да си обясни защо напоследък Паулсен-Фукс изглежда все по-потиснат.

Сградата на „Фармек“ е обкръжена от лагер на протестиращи. Броят им надвишава половин милион, заели са цялото поле наоколо, включително и летището и непрестанно пристигат нови и нови с автобуси, коли, или пеша. Армията и полицията не смеят да ги разпръснат, настроенията както в Германия, така и в цяла Европа са доста агресивни.

„Нямам силата да ги спра. Истината е, че те искат да ме унищожат. И вас също“

Разбираме. Ти притежаваш далеч по-малко влияние в твоя свят, отколкото ние в нашия.

„Да, така е, признавам.“

Известно време от командния куп не пристигат нови съобщения.

Налага се да те прехвърлим обратно. Събитията назряват.

Той долавя незначителна промяна в гласа, докато флагелите го отдалечават от командния куп. Следвай. Той забелязва, че от командния куп се е отделила по-малка групичка купове. Те общуват с него и гласовете им му се струват странно познати, много по-лесно достъпни.

„Кои са моите водачи?“

Отговорът е химичен. Една от флагелите му донася идентификационна молекулна верига и той изведнъж разбира, че е насочван от четири купа първични Б-лимфоцити, най-ранната версия на нооцитите. Първичните Б-лимфоцити все още са на почит сред повечето командни купове, към тях се отнасят с голямо уважение, като към възрастни родители, макар да са ограничени във функционално отношение. Те са примитивни и в двете значения на тази дума, строежът им е значително по-опростен от този на последния модел нооцити и техните потомци.

Можеш да влезеш във ВСЕЛЕНАТА НА МИСЪЛТА.

Гласът заглъхва като при лоша телефонна връзка. Чува се пак, но прекъсна.

¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤

Усещането, че е част от нооцитния куп изчезва внезапно. Бернард е напуснал средата на нооцитите. От там мислите му изведнъж се прехвърлят тук. Измеренията на околния свят се променят в миг, но смяната на мащабите му се струва по-скоро илюзорна, отколкото реално съществуваща. Все пак този нов свят е населен и от други, подобни на него същества.

Човеци, човеци, човеци, уведомява го гласът. В същия миг съзнанието му е залято от сетивна информация, идеща от всички краища на тялото му. На новопоявилото се тяло. За своя изненада той установява, че отново разполага с ръце, крака, лице… Пред него, в един фотьойл е седнал Върджил Юлам. Юлам се усмихва безстрастно.

— Добре дошъл във вътрешния кръг на командния куп — посреща го той. — Аз съм твоят клетъчен Върджил.

— Ти си мъртъв — отвръща Бернард с глас, който малко напомня неговия.

— Вече го зная.

— Къде се намираме?

— Във Вселената на Мисълта, ако използваме речника на нооцитите. Аз я наричам ноосфера. Тук вътре, всичко, което виждаме и чувстваме, е създадено от мисълта. Можем да станем такива, каквито искаме, да научим всичко, което ни интересува и да си мислим за каквото ни хрумне. Няма да бъдем ограничени нито от познание, нито от опит, ще получим всичко, към което протегнем ръка. Прекарвам доста време тук, когато се освободя от задълженията си към командния куп.

Между тях изниква гранитен додекаедър, чийто ръбове са украсени с позлатени колони. Той се претъркулва насам-натам, сетне се обръща към бледото, призрачно изображение на Върджил. Бернард не разбира езика, на който общуват. Додекаедърът изчезва.

— Всички ние тук приемаме характерната си форма и повечето от нас й придават материалност и допълнителни подробности. Нооцитите нямат свои имена, господин Бернард, те притежават последователности от идентифициращи аминокиселини, подбрани за тях от интроните. Може да ви се стори малко сложно, но е далеч по-просто от пръстовите отпечатъци. В ноосферата всички активни изследователи трябва да притежават подобни идентифициращи символи.

Бернард се опитва да открие белези от онзи Върджил, с когото е разговарял и е разменял ръкостискане. И да ги има, изглежда са оскъдни. Дори гласът е лишен от акцента, който си спомня.

— Май не всичко от теб е тук, а?

Изображението на Върджил бавно поклаща глава.

— Не всичко от мен беше прехвърлено на нооцитно ниво преди клетките ми да те заразят. Надявам се, че някъде — в някой друг — се е запазил по-добър запис. Този тук твърде малко съвпада с оригинала. Но дори в този си вид е център на всеобщо внимание и грижи. В края на краищата, тук са съхранени спомените на първосъздателя. — Гласът се губи, сетне изниква отново. Изображението лекичко потрепва. — Надяват се, че ще открият и останалото, веднага щом се свържат с нооцитите в Северна Америка. Не само парчета от счупена ваза.

Изображението става още по-прозрачно.

— Време е да изчезвам. Пристигат нови доставки. Ще се виждаме пак. Научих, че вече се срещат доста твои копия. Ние сме само моделите.

Бернард остава сам в ноосферата, свят, изпълнен с възможности, от които той не знае как да се възползва. Той протяга ръка към заобикалящата го информация. Тя трепти навсякъде край него, вълни от светлина, които се разпространяват от зенита до надира. Като купища от карти, върху всяка от които може би е отпечатан някой негов спомен, свързани с блестящи нишки светлина.

Блясъкът се усилва.

Мисълта му полита.

¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤

— Още един досаден ден, а? — Надя се обърна и пристъпи грациозно в кабината на асансьора.

— По-досаден не може да бъде — въздъхна той. Поеха надолу.

— Добре де, нали ще свърши? — Тя ухаеше на розов чай и още нещо — успокояващо и чисто. Беше красива, най-красивата жена на света, за него. Дребничка, стройна, чернокоса, не беше от онези, които привличат погледите, но няколко минути насаме с нея бяха достатъчни за да пожелаеш още и още.

Бедата беше, че на нея първа й омръзваше.

— Какво, изпити ли имаш? — попита го тя.

Той не отговори. Разговорът беше поел в обичайното русло. Значи скоро щеше да й стане досадно.

— Никога няма да се отърва от теб — произнесе неочаквано Бернард. — Не зная с какво толкова си ме омагьосала. — Тя му обърна ядно гръб, оставяйки да се наслаждава на чудесно ушития й костюм. Това го ядоса, той я сграбчи безцеремонно за ръката и я завъртя. — Ти беше последната ми надежда да заживея нормално. Никога няма да обичам друга жена, както обичах теб. Може би ще ги харесвам, но няма да им се посвещавам изцяло — както се посвещавах на теб. И няма да бъда наивен с тях.

— Дърдориш глупости, Михаел — отвърна тя и сви устни на името му. — Пусни ме.

— Как ли пък не. Ти получи милион и половина долара. Дай ми поне нещо в замяна.

— Върви на майната си.

— Не обичаш сцените, а?

— Пусни ме, ти казвам.

— Хладна, изпълнена с достойнство. Още сега мога да взема от теб онова, което искам.

— Копелдак такъв.

Той потрепери и изведнъж я зашлеви.

— Това ти е задето уби всичко в мен. За трите години, първата, от които, беше незабравима. За нещастието, което ми донесе.

— Ще те смачкам, чуваш ли — каза тя. — Никой не може…

Той пъхна крак зад нея и я спъна. Надя тупна долу и изпищя. Седеше, разкрачена и го изпиваше с поглед, сгърчила злобно устни.

— Ах, ти…

— Грубиян — рече той. — Спокоен, хладнокръвен рационален грубиян. Но и ти не постъпи по-различно от мен. Не във физическия смисъл, разбира се. Сама си го изпроси.

— Млъквай! — Тя протегна ръка и той й помогна да стане.

— Съжалявам — рече Бернард. Не беше й посягал нито веднъж през трите години заедно. Предпочиташе да умре на място.

— Копеле мръсно, видя ли, че си точно това, което казах! Ти си едно отвратително, невъзпитано хлапе.

— Наистина съжалявам — повтори той. Във фоайето беше пълно с посетители, някои от които следяха караницата с неодобрителни изражения. Слава Богу, че нямаше репортери.

— Върви си при играчките — тросна се тя. — При твоите скалпели, сестри и пациенти. Върви да съсипваш техния живот и повече не ми се мяркай пред очите.

¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤

Още по-стари спомени.

— Татко?

Пристъпяше неуверено край леглото, но сега ролите се бяха сменили и той не беше доктор, а само посетител при пациент. В стаята миришеше на дезинфектант и на още нещо неуловимо — като че ли на розов чай. Той се пресегна и докосна ръката на баща си.

Старецът (бледо, изпито лице, изчерпано откъм признаците на живот) отвори очи и премигна. Кожата му беше с цвета на френска горчица. Страдаше от рак на черния дроб и всичко в него бавно и неумолимо се разпадаше. На всеки няколко часа му поставяха изключително силни болкоуспокояващи.

— Татко? Аз съм, Михаел.

— Да. Познах те. Като че ли съм малко по-добре.

— Урсула и Джералд ти пращат поздрави. Как се чувстваш? (Като някой, който скоро ще умре, тъп кретен!)

— Май няма да ме бъде, Майк.

— Не говори така, татко.

— Трябва да си поговорим.

— За какво?

— За майка ти. Тя защо не дойде?

— Мама е мъртва.

— Да де. Знаех го. Нали ти казах, че съм по-добре. Само дето… много ме боли… — Той завъртя пожълтелите си очи към Бернард. — Каква е прогнозата, сине?

— Трябва ли да ти я повтарям?

— Нее. Не можеш ли да ми направиш мозъчна трансплантация?

Бернард се засмя. Старият не се предаваше.

— Не, засега. Но работим върху това.

— Няма да е скоро, значи.

— Не. Няма.

— С Урсула как сте… разбрахте ли се?

— Делото е скоро.

— Джералд как го понесе?

— Зле. Плаче.

— И аз на времето исках да се разведа с майка ти.

— Какво? — Бернард втрещи изненадан поглед в баща си.

— Тя си имаше любовник. На всичко отгоре ми разказа всичко. Бях вбесен. Но не се разделихме.

Бернард за първи път чуваше за това.

— Защо не опиташ и ти с Урсула…

— Всичко е свършено, тате. И двамата си имаме по някой, моята връзка е съвсем сериозна.

— Не можеш да притежаваш никоя жена, Майк. Приятни са за компания и забавления, но никога не са напълно твои.

— Зная.

— Наистина ли? Е, може и да го знаеш. Когато узнах за любовника на майка ти, исках да се самоубия. Толкова много ме заболя. Смятах я за моя неприкосновена собственост.

На Бернард му се прииска разговорът да тръгне в друга посока.

— Но не беше така — продължи баща му. — Притежавах я временно. Дори ако си любовник на някоя жена, пак я делиш с друг. И тя теб. Всичко е едно безкрайно лицемерие. Нали знаеш — думите отлитат, написаното… Важното е какво си свършил през живота си, а другото…

— Така е, татко.

— От тогава изминаха трийсет години. Ти не знаеше, естествено, не трябваше и да знаеш. Чакай, друго щях да ти казвам. Майк, нали знаеш бунгалото? В чекмеджето на бюрото има една папка с ръкописи.

Бунгалото в Мейн, което бяха продали преди десетина години.

— Писал съм някои неща — продължи баща му с отпаднал и болезнен глас. Лицето му се сгърчи. — Спомени от лекарската ми практика.

Бернард знаеше за папката. Беше я прибрал след продажбата и сега стоеше при неговите документи.

— Записките ти са у мен — успокои го той.

— Браво. Прочете ли ги?

— Да. — „Бяха много важни за мен. Помогнаха ми да разбера какво бих искал да постигна в неврологията, посоката, която да поема…“ Кажи му го, хайде кажи му!

— Хубаво. Винаги съм знаел за теб, Майк.

— Какво си знаел?

— Че ни обичаш — мен и майка ти. Но гледаше да не го показваш много-много, нали? Пазеше се.

— Аз те обичам. И мама обичах.

— Тя го знаеше. Беше нещастна, когато умря. Е… — лицето му отново се сгърчи. — Май е време да поспя. Сигурен ли си, че не можеш да ми намериш някое младо, здраво тяло?

Бернард поклати глава. Кажи му.

— Твоите записки бяха много важни за мен — произнесе най-сетне той. — Тате…

Но старецът вече похъркваше. Бернард взе шлифера и лекарската си чанта и излезе. Пътем — съвсем по навик — попита сестрата за кога е следващото назначение.

Баща му издъхна в три часа на следващата сутрин. Умря в съня си, съвсем самичък.

¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤

Още по-назад…

Оливия Фергюсън, едва осемнадесетгодишна, също като него, с дълга черна коса и стройно, примамливо тяло, завъртя зелените си очи към него. Почти се беше излегнала на седалката на спортния шевролет. Той я огледа и се усмихна, чувстваше се чудесно, в тази най-хубава от всички вечери, когато за трети път излизаше с момиче. Все още беше съвсем девствен — чудо на чудесата в тези промискуитетни времена — но тази нощ това нямаше да има значение. Сети се какво му отвърна, когато я покани, че била сгодена и че не бивало да очаква нищо особено…

— Хубаво де, нека излезем да се поразходим — отвърна й той. — Просто двама приятели в града. Без ангажименти. — Съвсем отскоро се познаваха, ходеха на един и същи курс по английски. Тя беше най-красивото момиче в класа, висока и добре сложена, но също спокойна, самоуверена и умееща да държи на дистанция. Накрая естествено склони, с усмивка.

И ето, че сега той се чувстваше свободен от оковите на задължението да я забавлява и очарова, за първи път гледаше на нея като на приятел. Годеникът й, обясни тя, бил във флота, в някаква учебна база край Бруклин. Родителите й живееха на остров Стейтън в къщата, в която Хърман Мелвил прекарал едно лято.

Вятърът развяваше косите й без да ги разчорли — чудни, великолепни коси, които сигурно щяха да са особено приятни за галене. Разговаряха за какво ли не, бъбреха си сладко като стари познати, подхвърляха си шегички и се закачаха. Тя делеше апартамента си, с още две момичета. Пресякоха Голдън гейт за да хапнат в един морски ресторант на отсрещния бряг и там продължиха да сменят темите — говореха за съучениците от класа, за бъдещето, за това дали въобще човек трябва да се жени. И двамата одобриха храната, както и украсата на ресторанта — стените му бяха в рибарски мрежи, черупки и препарирани раци, имаше и стойки с аквариуми, из които щъкаха мънички декоративни рибки. Нито за миг Михаел не се почувства млад, неопитен или несръчен.

При други обстоятелства, мислеше си той докато се връщаха обратно по моста, сигурно щях да се влюбя до уши в нея. И само няколко години по-късно щяхме да се оженим. Тя е направо страхотна — а ето, че не си мърдам пръста за да я спечеля.

Сигурен бе, че ако прояви нужната настойчивост, тя ще се съгласи да дойде в апартамента му за да се любят. Но не го направи — макар ужасно да му се искаше да не бъде повече девственик. Дума не обели за това. Всичко бе твърде хубаво.

Най-сетне спряха пред старата къща, където тя живееше и продължиха да разговарят и да се смеят — държаха се за ръцете и се гледаха в очите като стари любовници.

— Знаеш ли — поде тихо той, — има моменти когато…

— Благодаря ти — прекъсна го тя. — Ти беше наистина чудесен. Друг на твое място щеше…

— Да. Такъв съм си. — Той се ухили. Безобиден.

— О, не. Не исках да го кажа. Въобще не си безобиден.

Ето го повратният момент. Кръстопътят, на който все още би могъл да избира посоката. Той погледна крадешком тялото й, младо и податливо. Знаеше, че само да поиска и тя ще дойде с него.

— Ти си романтик, нали? — попита го тя.

— Има нещо такова.

— И аз също. Романтиците са най-големите глупаци на света.

Той почувства топлина, заливаща бузите и врата му.

— Обичам жените — произнесе замечтано. — Обичам начина по който се движат и говорят. Те ме омагьосват. — Вече знаеше накъде е поел, по-късно сигурно щеше да съжалява за излишните си откровения, но сега просто го изискаше мигът. — Според мен, жената трябва да е като светиня за мъжа. Не на пиедестал, но нещо от рода. Тя е твърде красива за думите, които я описват. Да бъдеш обичан от жена, това е… това е неописуемо.

Оливия погледна през предното стъкло, а на устните й трепкаше усмивка. После сведе очи към елегантната си чанта и приглади късата си поличка.

— И това ще стане — успокои го тя.

— Да, зная — кимна Бернард. Но не между нас.

— Благодаря ти — повтори отново тя. Той се пресегна и я погали по бузата. Тя се отърка в пръстите му като котенце. — Ще се видим в училище.

Дори не бяха се целунали.

Какво се случи с мен след това? Три жени — третата, само защото приличаше на Оливия — и цял кош разбити илюзии.

Съществуват още възможности.

„Не разбирам.“

Би ли желал да се върнеш обратно?

„Назад в миналото? Не виждам как.“

Всичко е възможно тук, във Вселената на Мисълта. Симулации. Реконструкции от твоята памет.

„Значи мога да изживея още един живот?“

Когато му дойде времето.

„С истинската Оливия? Тя… тук ли е?“

Все още не знаем.

„По-добре да си вървя. Не ми трябват вашите сънища.“

Имаме още твои спомени.

„Да видя…“

¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤¤

Но откъде се взеха, чии са?

Рендъл Бернард, двадесет и четири годишен, се жени за Тифани Марниер на седемнадесети ноември 1943 в една малка канзаска църква. Тя е в сребриста копринена рокля ушита от майка й специално за сватбата, без воал, в ръката си държи букет от рози.

Разменят си кристалната винена чаша, отпиват по глътка, подават си пръстените, докато пасторът мърмори пред тях.

Този спомен е избледнял, досущ като стара фотография и е лишен от подробности. Но въпреки това го има, макар тогава Михаел още да не е бил роден… има я и брачната нощ, остава му само да се чуди над страстта и насладата, която оставя тя в майка му и на прецизните, точни умения на баща му в леглото…

Помни и деня, когато баща му отива на война, зачислен в армията на Патън, на която предстои да премине в ускорен марш Ардените и да пресече Рейн близо до Гобленц — шейсет и две мили за три дни… вижда всичко, което е видял с очите си баща му.

Тъмните улички на стария Париж, затъмнените прозорци…

Жена, надвесена над люлка с бебе…

Един мъж, който лови риба рано сутрин в захлупено от мъгла езеро…

Дете, ококорило очи към двора под него, където току що са заклали овен…

Мъж и жена, които запретват дългите си ризи и нагазват в река, алена като рубин…

Друг мъж, облечен с кожени дрехи и вдигнал завит ловджийски рог към небето, на гърба си има лък и кочан стрели…

Жена, която ражда в някакво мрачно, влажно и зле осветено място, под трепкащата светлина на газени фенери, наоколо изплашени лица…

Двама старци, които спорят за някакви глинени топки в кръг, начертан в пясъка…

„Това не са мои спомени. Аз не съм преживявал тези неща…“

Бернард напряга сили и изведнъж се откъсва от информационния поток. Той протяга двете си ръце към нажежените до червено кръгове над главата му — едновременно топли и привличащи. Откъде са се взели? Докосва ги и получава отговор в тялото си от няколкостотин клетки.

Тези спомени не са само от живота на един индивид.

„От кого, тогава?“

Паметта се съхранява в невроните — това е интерактивната памет, пренасяна чрез заряди и потенциали и разтоварвана в химическите складове на клетките, а по-нататък и на молекулно ниво. До интрони и индивидуални клетки. Симбиозните бактерии и трасфериращите вируси — които се срещат при всички живи същества, но са специфични за всяко едно — се имплантират с молекулната памет, разчетена от интроните. След това те напускат индивида, приближават друг индивид, „заразяват го“ и прехвърлят съхранената памет в соматичните клетки. После по обратен път съхранените спомени се изкачват до невронно ниво и активната памет.

„И по този начин се предават от поколение на поколение?“

През вековете.

„А интроните каква роля изпълняват?“

Те са като библиотеки за съхраняване и пренасяне на високо концентрирана информация.

Върджил Юлам не беше създал новите клетки от нищо. По-скоро той се бе натъкнал на нещо, вече открито от природата — на естествено съществуваща функция за съхраняване и предаване на информация, в случая — родовата памет. Само бе променил вече съществуващата система.

Той се озърна. Намираше се във Вселената на Мисълта, наоколо кръжаха странни и неясни силуети. За какво му е всичко това? Нима може да разбере този нов свят? По-глупав е, отколкото го смятат.

Ти си притеснен. Докосни ги.

Бернард се пресегна и докосна един от силуетите.

И почти незабавно се понесе назад, за да се реинтегрира с макроскопичния Бернард — назад през сумрачния тунел към топлината на лабораторията. И на стаята, която обитаваше. Тук вече беше нощ.

Лежеше в койката, почти не намираше сили да се помръдне.

Повече не сме в състояние да поддържаме телесната ти форма.

„Какво?“

Съвсем скоро отново ще те изтеглим в нашия свят — само след два дни. Дотогава трябва да приключиш с всички твои задачи в големия свят.

„Не…“

Нямаме друг избор. Задържахме те твърде дълго. Време е за трансформация.

„Не! Не съм готов! Това е прекалено!“ — Той осъзна, че крещи с цяло гърло, свил пръстите си във фуния.

Приседна на края на леглото, а зловещо набразденото му лице бе обляно в пот.