Грег Беър
Кървава музика (46)

45

Камюсфиърна, Уелс

Зимата на горящия сняг се стовари с неистова сила върху Англия. Кадифеночерните облаци закриха звездите от Ейнджълси до Маргейт, разпръсквайки фосфоресциращи сини и зелени снежинки над сушата и морето. Снежинките угасваха със съскане веднага щом докоснеха морската повърхност. На сушата те полепваха в слабо сияещо було, което пулсираше като угасващи въглени всеки път, когато някой стъпеше отгоре му.

Всякакви електрически нагреватели, термостати и топлинни регулатори се оказаха съвършено непригодни в борбата със студа. Общо взето най-ефикасни бяха газовите горелки, но скоро и те се превърнаха в дефицитна стока защото машините, на които ги изработваха, бяха също така непригодни за употреба.

Наложи се от мазетата и вехтошарниците да бъдат изровени старите въглищарски печки и парни котли. Англия и Европа пълзяха бързо и неумолимо към една по-ранна и по-мрачна епоха. Безсмислено беше да се протестира, силите, които го вършеха, бяха колкото неизмерими, толкова и непроницаеми.

Повечето къщи и жилищни блокове просто се примириха със студа. За обща изненада числото на заболелите и умрелите непрестанно се смаляваше, също както и предната година.

Нямаше вече и епидемии от простудни заболявания. Никой не знаеше защо.

Напоследък не вървеше добре и продажбата на какъвто и да било алкохол. Пекарниците също ограничиха значително приходите си, повечето бяха принудени да преминат към производство на черен хляб и тесто.

В Европа и Азия настъпи невиждан по размери глад, който пробуди у страдащите мисли за Божие наказание. Пресъхнали бяха някогашните житници и плодородници, които изхранваха цели народи.

Но и войната не можеше да е средство за решение. Защото радиоапаратите, камионите и автомобилите, а също самолетите, ракетите и бомбите бяха непригодни за употреба. В няколко държави от Близкия изток избухнаха погранични конфликти, но без особен ентусиазъм. Атмосферните условия и там бяха претърпели значителни изменения, случваше се да вали по цели седмици над Бейрут, Дамаск и Ерусалим.

Зимата на горящия сняг беше последният удар върху многострадалното човечество, след което не оставаше друго, освен да се признае за победено.

Ситроенът на Паулсен-Фукс подскочи върху грубата макадамова настилка, придружаван от неизменното хрущене на противоснежните вериги. Той отпусна лекичко педала на газта и завъртя кормилото, опитвайки се да не изгуби инерция и най-вече — да не загаси неволно изтощения от постоянно натоварване двигател. На седалката до него бяха струпани вързоп със стари криминалета и по-малка хартиена кесия с бутилка вино вътре.

Напоследък колите в движение намаляваха стремоглаво. Вече шест месеца откакто беше спуснал кепенците и „Фармек“ — заради нестихващи проблеми с поддръжката на машините. В началото наеха повече работна ръка за да ги замени, скоро обаче стана ясно, че нито един завод не е в състояние да произвежда само от ръчен труд.

Той спря край един дървен пътепоказалец и спусна замръзналото стъкло за да се ориентира. „Камюсфиърна — 2 км.“, бе изписано върху резбованото дърво.

Докъдето му стигаше погледът Уелс изглеждаше покрит с фосфоресцираща пяна. От непрогледночерното небе не спираха да се сипят галактики от мъждукащи снежинки, всяка една заредена с тайнствена светлина. Той вдигна стъклото и се загледа в снежинките, които танцуваха над предното му стъкло и отскачаха встрани, изтласквани от ритмично сновящите чистачки.

Не беше включвал светлините, макар че беше нощ. Виждаше съвсем ясно заради светещия сняг. Вентилаторът на парното заскрибуца отчаяно и той подаде газ.

Петнайсетина минути по-късно, след един остър десен завой и кратко изкачване, долу се показа Камюсфиърна. Тесният залив бе побрал едва четири къщи и малък дървен пристан, сега скован от назъбен, покрит с неясни петна лед. Светещите жълтеникави прозорци на къщите се различаваха отчетливо сред неспирния снеговалеж, но океанът зад тях бе черен и пуст също като небето.

Последната къща на северния край, бяха напътствията на Гогърти. Замислен, Фукс пропусна следващия завой, гумите застъргаха по банкета и той завъртя рязко кормилото, за да се върне обратно на пътя.

Не беше се захващал с нещо и наполовина толкова налудничаво поне от трийсетина години насам. Двигателят на ситроена се закашля мъчително, гумите поднесоха въпреки веригите и колата спря на не повече от десетина метра от най-близкия гараж. Всичко наоколо бе окъпано в призрачна светлина, извираща направо от снега.

Убежището на Гогърти се оказа много стара каменна къща, с варосана фасада и единичен, леко наклонен покрив. От северната й страна имаше дървен, също боядисан в бяло гараж. Вратата на гаража се отвори, добавяйки бледооранжев квадрат от светлина към обкръжаващото го синьозелено сияние. Паулсен-Фукс издърпа бутилката от кесията, напъха я в джоба на палтото си и излезе навън. Ботушите му оставяха овални, светещи дири по заснежената земя.

— Божичко — възкликна Гогърти, излязъл да го посрещне. — Не очаквах да пътуваш в подобно време.

— И аз също. Но на стари години човек започва да изкуква.

— Влизай. Запалил съм огъня — слава Богу, че поне той гори! Има горещ чай, кафе — каквото пожелаеш.

— Ирландско уиски! — изстена Фукс и разтърка замръзналите си пръсти.

— Уф… — изпъшка Гогърти. — Тук е Уелс и уискито е рядка стока. Опасявам се, че не мога да ти предложа.

— Аз нося — отвърна Фукс и извади бутилката с вино от джоба си. — Това е „гленлив“, много старо и много скъпо.

Пламъците пращяха весело в старата зидана камина, придавайки още малко светлина към тази на бледите крушки от тавана. Мебелировката се състоеше предимно от бюра — имаше три в дневната, едно с книги, второто с компютър — „Не работи от близо три месеца“ — поясни Гогърти — и третото обсипано с цяла колекция миди и изсушени риби, камъчета и корали, като миниатюрно морско дъно и — в пълен контраст — стара пишеща машина, която в тези несигурни времена сигурно струваше цяло състояние, а до нея малка чертожна дъска, почни скрита под руло индигова хартия. Стените бяха украсени с обрамчени в рамки литографии на цветя от осемнадесети век.

Гогърти вдигна пушещия чайник от печката и наля две чаши. Фукс се отпусна в захабения, изтърбушен фотьойл и отпи с благодарност от изгарящата хранопровода течност. Из стаята се разхождаха с горда независимост две котки — едната оранжева, дългокосместа, с черно петънце на носа, се изтегна пред огъня и го фиксира възмутено и подозрително със зеленикавите си очи.

— По-късно ще потърся някоя бутилка уиски в неприкосновения запас — обеща Гогърти. — Но първо, искам да видиш това.

— Твоят „призрак“?

Гогърти кимна и бръкна в джоба на жилетката си. Извади сгънат лист яркобяла хартия и му я подаде.

— Това е и за теб. Носи моето и твоето име. Пристигна едва преди два дни. Намерих го в пощенската кутия, макар че службата не работи от месеци. За да ти пратя писмото ходих чак до Пуахели.

Фукс разгъна писмото. Хартията изглеждаше необичайно, на цвят беше почти ослепително бяла, но плътна като кожа. На гърба й с едри черни букви беше изписан адресът. Фукс прочете съдържанието и погледна към Гогърти.

— А сега го прочети отново — каза Гогърти. Писмото беше съвсем кратко, беше го запомнил почти дословно още след първото прочитане. Втория път обаче, изглеждаше променено.

Скъпи Шон и Паул,

Отправям призив към вашия разум. Стига толкова упорстване. Промените сега са малки, големите предстоят. МНОГО големи. Гогърти може да ги предвиди. Той разполага с нужното средство — теорията. И други са предупредени. Разпространете новината.

Бернард

— Всеки път е различно. Понякога е по-подробно, друг път — съвсем съкратено. Записвал съм всяко едно от тях. — Гогърти протегна ръка и щракна с пръсти. Фукс му върна писмото.

— Това не е хартия — продължи той. За демонстрация го потопи в чашата с чай. Листът не омекна, нито от него започна да капе, когато го извади. Гогърти го сграбчи с две ръце и направи енергичен опит да го разкъса. Без никакъв резултат. Писмото се изплъзна по неуловим начин от едната му ръка и остана в другата. — Искаш ли да го прочетеш отново?

Фукс поклати глава.

— Истина е, значи.

— О, да, съвсем истина. Въргаля се наоколо и все ми се набива в очите, сякаш ме подканя да го прочета отново. И всеки път е различно, което ме кара да смятам, че не е създадено от материя.

— И не е шега.

— О не — разсмя се Гогърти. — Не мисля.

— Бернард е жив, значи.

Гогърти кимна.

— Като мен и теб. Отиде при своите нооцити. Почти съм сигурен, че неговите нооцити отдавна са се събрали някъде с онези от Северна Америка. Ако това „някъде“ въобще ни върши работа.

— И къде, според теб? В друго измерение?

Гогърти поклати решително брадичка.

— Бога ми, не. Съвсем до нас са. Там долу, където всичко започва. Бедата е, че всеки път, когато тръгнем да изучаваме света, гледаме нагоре — към звездите. Това е защото сме макроскопични, а нооцитите — те са микроскопични. За тях е почти невъзможно да си представят звездите. Ето затова гледат навътре. Светът на великите открития е там, долу. Ако предположим, че североамериканските нооцити са сполучили да създадат в извънредно кратки срокове една изключително напреднала цивилизация — нещо повече от очевидно за всеки сега — неминуемо следва изводът, че са намерили начин да опознаят миниатюрния свят.

— Който е по-малък и от тях самите.

— По-малък в сравнение дори с това колко сме по-малки ние от галактиката.

— Говориш за квантовите измерения, така ли? — подхвърли Фукс, съзнавайки собственото си невежество в тази специалност.

Гогърти кимна.

— По някаква случайност това е и моята насока на изследвания. Ето защо още в началото ме потърсиха за съвет. Работата ми преимуществено е свързана с дължини, по-малки от десет на на минус тридесет и трета от сантиметъра. Така наречената дължина на Планк-Уилър. Все още се надявам, че ще успеем да се доберем до микроскопичния свят, където са изчезнали нооцитите. И да узнаем защо.

— Според теб — защо?

Гогърти извади купчина с листа, ситно изписани с текст и формули.

— Информацията може да бъде съхранявана в сгъстен вид дори на субмолекулно ниво. Например в самата структура на пространство-времето. Какво по същество е материята, ако не стояща вълна от информация във вакуума? Нооцитите несъмнено са стигнали до това откритие, разработили са го и… чу ли за Лос Анджелис?

— Не. Какво за него?

— Още преди да изгубим връзка с нооцитите Лос Анджелис и цялата брегова линия на юг до Тихуана изчезнали безследно. Или, по-точно, са се превърнали в нещо друго. Сигурно като последствие от някой голям експеримент. Нещо като далечна подготовка на онова, което започва сега.

Фукс кимна, без да разбира напълно за какво става въпрос, стана и си наля още чай.

— Бая зор видях да стигна при теб. Повечко, отколкото предполагах.

— Правилата се промениха.

— Май ни предупреждаваха за това. Въпросът е, защо и по какъв начин?

— Изглеждаш уморен — рече Гогърти. — Хайде стига сме теоретизирали. Да си побъбрим за друго и ако искаш — да прочетем още няколко пъти писмото.

Паулсен-Фукс кимна и отпусна уморена глава назад.

— Да. Все по-трудно ми става да разсъждавам — призна полугласно той.

Призори снеговалежът спря. Утринната светлина придаде допълнителна нетърпима белота на полетата и хълмовете. Черните снежни облаци се бяха разтворили в по-безобидни сивкави пашкули, които отминаваха на запад. Паулсен-Фукс се пробуди от вкусния аромат на печени филийки и кафе. Подпря се на лакът и приглади разчорлената си коса. Беше спал чудесно на меката кушетка.

— Какво ще кажеш за един горещ душ? — попита го Гогърти.

— Великолепно.

— Банята е малко студена, обуй си чехли и стой върху дървената скара. Останалото е удоволствие.

След ободряващия душ двамата седнаха да закусват.

— Гостоприемството ти е трогателно — призна Фукс. — Чувствам се малко виновен заради начина, по който се държаха с теб в Германия.

Гогърти сви устни, но сетне махна безгрижно с ръка.

— Не мисли за това. Всички бяхме малко изнервени.

— Какво пише в писмото тази сутрин?

— Прочети го сам.

Паулсен-Фукс разгъна ослепително-белия лист и се зачете.

Скъпи Паул и Шон,

Шон знае отговора. Следствие от теорията — твърде интензивно наблюдение. Черна дупка от мисли. Както вече казах. Теорията е вярна, вселената е податлива на въздействие. Друг път няма. Прекомерното теоретизиране води да загуба на гъвкавост. Ще има още. Големи промени.

Бернард

— Забележително — въздъхна Фукс. — Все за същото ли става дума?

— Доколкото мога да определя.

— Какво има пред вид този път?

— Мисля, че потвърждава разработките ми, макар че тази част не е съвсем ясна. Ако е това, значи и двамата прочитаме едно и също в писмото. Препиши го и ми го покажи.

Паулсен-Фукс преписа писмото и подаде листчето на Гогърти.

Физикът кимна.

— Този път е по-подробно. — Той остави листчето и отпи от кафето. — Мисля, че се връща на нашия разговор от миналата година. Става дума за това, че вселената не е строго детерминирана, а податлива на оформяне под влияние на съответстващи на реалността хипотези, превръщайки ги по този начин в истински, пълнокръвни теории.

— Тоест, че не съществува абсолютна реалност?

— Очевидно да. Слабите хипотези, тоест тези, които не отразяват вярно онова, което става на нашето ниво на възприятие, биват отхвърлени от вселената. Напротив, добрите, силните теории въздействат върху строежа й.

— Малко объркващо за всеки теоретик.

Гогърти кимна.

— Затова пък позволява да обясня какво се е случило с нашата планета.

— И какво се е случило?

— Както казах, вселената е подложена на непрестанни промени. Всяка действаща теория е в състояние да определя реалността само за известен период от време, след което идва ред на нова.

— Преобръща каруцата с ябълки за да не потънем в самодоволство.

— Точно така. Но промяната на реалността не подлежи на наблюдение. Тя трябва да бъде извършена на ниво, което в момента е извън обсега на наблюдателя. Така че, докато нашите малки приятели нооцитите са следели непрестанно всичко чак до най-микроскопичното ниво, вселената е била лишена от възможността да се пречупва и да променя формата си. Създала се е точка на постоянно напрежение. Нооцитите изглежда са стигнали до извода, че не са в състояние да се задържат повече в макроскопичния свят и затова… как да обясня? Не съм съвсем сигурен какво точно са направили. Но когато заминали, напрежението внезапно изчезнало и това предизвикало скъсване. Нарушаване на равновесието. Възникналите промени били толкова резки, че засегнали световния баланс. Крайният резултат — една противоречаща на себе си вселена, поне в тукашните околности. От тук следва горящият сняг, ненадеждните машини, все още поносимият хаос. Поносим, единствено благодарение на… — той сви рамене. — Така поне аз смятам.

— Да го чуя.

— Защото те се опитват да спасят колкото се може повече от нас. Да ни съхранят за следващото.

— За „Големите промени“.

— Аха.

— Твърде съм стар за тези неща — поклати уморено глава Фукс. — Не зная защо, но пристигането в Англия ме върна назад в годините на войната. Сигурно така е изглеждала по онова време.

— При обсадата — ухили се Гогърти.

— Да. Но хората са деликатни същества — в химическо отношение. Ти смяташ, че смъртността намалява благодарение намесата на нооцитите, така ли?

Гогърти вдигна рамене и протегна ръка към писмото.

— Чел съм това нещо хиляди пъти, надявайки се да намеря отговора точно на този въпрос. Нищо. Дори намек. — Той въздъхна. — Не зная какво да мисля.

— Снощи сънувах нещо — съвсем като истинско беше. Та в съня ме питаха, на колко ръкостискания съм бил от някой, който живеел в Северна Америка. Намираш ли някакъв смисъл в това?

— Всяка подробност е важна. Това е новият ми девиз.

— Какво пишеше в писмото? Нали го прочете?

Гогърти извади бележника и внимателно преписа съдържанието.

— Почти същото — отвърна той. — Чакай — добавил е една дума. Големите промени наближават.

След закуска излязоха да се порадват на слънцето, което напоследък рядко пробиваше облаците. Въздухът беше студен и щипеше бузите, но вятърът бе утихнал.

— Има ли надежда вселената да се пречупи обратно, да се върне към нормалното си състояние? — попита Фукс.

— Бих казал да, ако всичко зависи само от естествените процеси. Но посланията на Бернард не са никак окуражителни… — той замълча. — Аз съм един невежа — възкликна неочаквано. — Колко е лесно да го кажеш. Невежа. И аз като това дърво съм жертва на непознати сили. Не ни остава друго, освен да чакаме.

— Значи не си ме поканил тук, за да търсим някакво разрешение.

— Не, разбира се, че не — Гогърти тупна лекичко с крак върху заснежената земя. Горната коричка лед се пропука, но отдолу нямаше вода. — Изглежда Бернард е искал да се съберем.

— Дойдох тук, надявайки се да получа отговори.

— Съжалявам.

— Не, това не е цялата истина. Дойдох тук, защото в Германия вече нямах работа. И където и да било другаде. Компанията фалира, други няма. За първи път от много години съм съвсем свободен. Дори да се захващам с рисковани начинания.

— А семейството ти?

— И аз, като Бернард, не успях да създам семейство. Ти имаш ли?

— Да — кимна Гогърти. — Бяха във Върмънт — миналата година — на гости при родителите на жена ми.

— Прощавай.

Върнаха се в къщата и Гогърти направи кафе. Фукс взе писмото и прочете:

Скъпи Гогърти и Паул,

Последно съобщение. Колко ръкостискания ви делят от някой, който сега си е отишъл? Едно. Нищо не е загубено.

Това е последният ден.

Бернард

Прочетоха го и двамата. Гогърти сгъна писмото и го прибра в едно чекмедже. Около час по-късно, споходен от внезапно предчувствие, Фукс отвори чекмеджето, за да го прочете още веднъж.

Писмото беше изчезнало.