Грег Беър
Кървава музика (30)

29

Електронен дневник на Михаел Бернард:

„15 януари. Днес те започнаха да разговарят с мен. В началото с големи паузи, но постепенно взеха да набират увереност.

Как по-точно да опиша усещането, с което са свързани техните «гласове»? Когато най-сетне преодолели кръвно-мозъчната бариера и изследвали необятната (за тях) граница на моя мозък, те открили строго определен ред в този нов свят — ред, който олицетворява мислите ми — и стигнали до извода, че информацията от тяхното далечно минало, по-точно отпреди няколко месеца, е съвършено вярна и че макроскопичният свят действително съществува… Но дори това познание за тях бе само стъпка, към по-нататъшни действия. Първата и най-важна задача, която си поставили била да узнаят каква е същността на човека. Защото само тогава биха могли да общуват с Бога в Машината. След като назначиха няколко десетки милиони «изследователи» да работят върху този проект, само за три дни те откриха онова, което търсеха и сега разговарят с мен на далеч по-понятна основа, отколкото ако бяха (например) австралийски аборигени.

Седя си в креслото и чакам, а когато дойде определеният час започваме разговора. Част от него е на английски (според мен общуването протича в пре-словесната част на мозъка ми и се превежда в последствие на английски), част от него е образна, друга въздейства на сетивата ми — най-вече вкусовите, към които те проявяват особен афинитет.

Все още не съм в състояние да определя размера на популацията, която се е образувала вътре в мен. Общо взето успях да ги разделя на няколко класа: първоначалните нооцити и техните производни от първото делене; категория на подвижните клетки, много от които изглежда са нови за моето тяло, в смисъл на ново устройство и функция; категория на неподвижните клетки, чието устройство и функция са неимоверно по-сложни; категория на все още непроменените клетки (така например почти всички клетки на мозъка и нервната система попадат в тази категория) и други, чието предназначение все още не ми е известно.

Взети заедно те наброяват няколкодесетки милиарда. Грубо пресметнато в този момент в мен обитават близо два милиарда разумни същества. Горе-долу такъв е броят на всички живи същества на Земята — ако се изключи, естествено, броят на хората.“

Бернард съхрани написаното и отмести креслото си назад. Имаше още толкова много, което искаше да отбележи в дневника си и да предаде на жадните за информация изследователи отвън. След близо седмица, през която трябваше да се бори с високата температура и обривите, след мълчанието и пълната изолация, сега вътре в него бликаше един огромен водопад от информация и той просто беше неспособен да го усвои. Достатъчно бе само да попита и милиони разумни същества щяха да се съберат за да анализират въпроса му и да подадат изчерпателен и бърз отговор.

„Какво съм аз за вас?“ — би предизвикало отговора:

Баща/Майка/Вселена

Велико предизвикателство

Първоизточник на всичко

Древен, бавен

¤планина-галактика¤

Би могъл да прекара часове в повторно възпроизвеждане и осмисляне на сетивните комплекси, които придружаваха тези понятия: вкуса на собствения му кръвен серум, на тъканите в тялото му, радостта от усвояването на хранителните вещества, необходимостта от пречистването, от защитата.

Късно през нощта, отпуснал тяло в койката, под инфрачервените камери, които следяха всяко негово движение, той потъваше и изплуваше в сънищата си и следеше играта на въпроси и отговори, която течеше непрестанно вътре в него. От време на време се пробуждаше, предизвестен от някаква вътрешна мисловна аларма, колкото за да установи, че е започнало изследването на поредната част от мозъка му.

Дори през деня усещането му за хода на времето беше силно изкривено. Минутите, прекарани в общуване с клетките, му се струваха часове, а завръщането в тясното и задушно помещение на изолаторната бе лишено от познатата убедителност на реалността.

Макар Фукс и другите да го посещаваха по едно и също време всеки ден, струваше му се, че се появяват на неравномерни и огромни интервали.

В три следобед Паулсен-Фукс пристигна с поредната порция новини от света. Не само, че не бяха успокояващи, но нещата изглежда вървяха на зле. След първоначалния взрив от насилие Съветският съюз бе потънал в зловещо мълчание, което пробуждаше най-лоши опасения сред всички жители на Стария континент. Бернард помисли малко върху това, сетне попита Фукс как върви работата по контролирането на разумните клетки.

— Никак — беше отговорът. — Изглежда владеят напълно цялата имунна система и при това умеят да се прикриват съвършено. Почти е сигурно, че са в състояние да неутрализират действието на антиметаболитите, с които опитахме, във всеки случай актиномицинът не предизвиква очаквания резултат. Накратко не можем да им навредим, без да навредим на теб.

Бернард кимна. Странно, но сега това не го безпокоеше.

— Разбрах, че вече общуваш с тях — добави Фукс.

— Да.

Фукс въздъхна и го погледна през трислойното стъкло.

— Михаел, как мислиш, ти все още ли си човек?

— Разбира се, че съм човек — ядоса се Бернард, но сетне осъзна, че от доста време, повече от месец, вече не беше само човек. — Все още съм аз, Паул.

— Трябваше ли да те шпионираме, за да потвърдим този факт?

— Не бих го нарекъл шпиониране. Аз знаех, че четете записките ми.

— Михаел, защо не ми каза? Глупаво е, но съм ти обиден. Мислех, че приятелството ни значи нещо за теб.

— Наистина значи, Паул. Нали съм ти гост? Но диалогът между мен и нооцитите едва започва. Веднага щом стигна до нещо интересно ще наредя да ти съобщят. Все още не съм сигурен дали общуваме на един и същи език.

Фукс втренчи поглед в него.

— Добре, повикай ме, когато си готов. Може да е много важно.

— Зная.

Фукс напусна стаята за посетители.

Трябваше да внимавам, помисли си Бернард. Май взех да се държа, сякаш съм отритнат от обществото. Забравих, че Паул ми е приятел.

Но какво да стори?

Дали пък наистина не губеше човешкото в себе си?