Грег Беър
Кървава музика (37)

36

Кракът й се схвана на трийсет и шестия етаж. Сюзи се спъна, извика от болка и полетя напред. Главата й се удари в перилата, а капачката на едното й коляно попадна точно върху ръба на стъпалото. Прожекторът и транзисторът изхвърчаха от ръцете й върху бетонната площадка. Шишето с вода отскочи от стената, капачката изтрополи надолу и цялото му безценно съдържание се изля за няколко секунди. Струваше й се, че са изминали часове — но бяха само няколко минути — преди да намери сили да изпълзи нагоре до следващата площадка. Просна се по гръб и замижа, за да прогони сълзите.

Опита се да свие ударения крак, но отново я проряза остра болка. Остана да лежи, трийсет етажа под върха, без вода и със съвсем малко храна. Светлината от прожектора премигна и внезапно угасна.

Тя седна, сграбчи с разтреперани ръце перилата и се притегли нагоре, но кракът просто отказваше да я слуша.

— Дявол да го вземе — изруга тя. — Нека ми мине, ох, моля те, нека ми мине!

Опипа с ръка наоколо и стисна дръжката на прожектора. Разклати го лекичко, светлината блесна отново и тя завъртя осветения кръг по стените, за да провери дали кафеникавите нишки не са се добрали до тук. Днес очевидно нямаше да може да завърши изкачването. Ако въобще някога стигне горе. Запълзя към вратата на площадката, после се сети за транзистора, обърна се и го потърси с поглед. Едва ли щеше да проработи след страхотния удар, който бе преживял. Все пак реши да го вземе, за нея той бе нещо повече от доскорошна връзка със света — беше единственият приятел, който й говореше. Все още се надяваше, че ще си намери друг някъде из сградата — тишината беше направо непоносима.

Вратата се оказа толкова тежка и неподатлива на жалките й опити, че когато най-сетне я преодоля, цялата беше в драскотини. В коридора се претърколи по корем и настрои сетивата си за движещи се фигури.

Тишина, покой.

Посъбрала малко сили Сюзи сви зад близкия ъгъл и се озова във фоайето.

Зад стъклената преграда имаше продълговата зала с мек килим, две стройни редици от чертожни дъски с бели, емайлирани крака и лампи със зловещо закривени шии. Върху най-близката дъска беше закрепен някакъв проект в начален стадий. Явно се бе озовала в проектантско бюро.

Хрумна й, че може да си помогне в придвижването, ако вземе някое от подвижните столчета с колела. Седна на едно, тласна се леко от най-близкото бюро и потегли навътре по пътеката между дъските. В далечния край на залата имаше друга стъклена преграда. Спря край нея и надзърна оттатък. Вече беше забравила доскорошните си страхове. Стараеше се да възприема всичко с безразличие.

Зад прозрачната стена имаше множество малки стаи, гъмжащи от животинки. По прозорците пълзяха мъхести дискове с широки, мускулести крака като на охлюви. Нещо течно и безформено се извиваше на пода на една от стаичките, а от тавана към него се точеха дълги черни жици. В последната стая имаше цяла гора от люспести пръчки, като пилешки крачета, всичките приведени на една страна, сякаш под напора на неуловим вятър.

— Това е невъзможно — прошепна тя. — Аз сънувам. Такива неща просто не се случват.

Тя се отблъсна назад и отново огледа помещението зад нея. Тук поне нямаше никакви признаци на кошмарен живот. Погледнати от разстояние, стаите зад прозрачната стена бяха като аквариуми, обитавани от екзотични морски създания.

А може би не я грози никаква опасност? Обитателите на аквариума рядко успяват да го напуснат. Вкопчи се за тази мисъл като удавник за сламка. Имаше нужда от поне мъничко спокойствие и утеха. И без това вече не знаеше къде да отиде.

Коляното й се беше подуло до такава степен, че изпъваше джинсите. Зачуди се дали да не ги отреже, сетне се отказа. Седна на пода, смъкна ципа и като стенеше тихичко ги изхлузи надолу.

Гледката не беше никак успокоителна. Капачката й беше подпухнала до неузнаваемост, кожата бе придобила морав цвят. Но не беше само болката, чувстваше се изчерпана докрай. Много малко бе останало от предишната Сюзи Макензи. Онова момиче сигурно си бе отишло заедно със стария свят, с изчезналите сгради, улици и площади.

Тя вдигна глава и погледна на север — в онзи край помещението бе разчистено от чертожни дъски и се виждаше големият панорамен прозорец.

А зад него бе Манхатън, новата част, където вместо стъкленобетонни небостъргачи сега стърчаха само мъхести, загърнати с вълна кули. Те сияеха с мека светлина под лъчите на яркото слънце. Ню Йорк — градът на захвърлените, лишени от притежатели дрехи.

Сюзи затвори очи, сгуши се на пода и подложи под главата си смачканите си джинси.

— Сега ще заспя — прошепна тя, — а когато се събудя, аз ще бъда Жената Чудо, цялата изтъкана от светлина. И ще зная какво се е случило.

Ала дълбоко в себе си тя знаеше, че ще се събуди пак същата и че вече нищо няма да се промени.

— Само си приказвам — въздъхна тя.

В мрака нишките продължаваха да пълзят по застлания с мокет под, безшумни, устремени към стъклените стаи, където кипеше активна дейност.