Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (6)

6

Той носеше дълга, прекрасно ушита, черна пелерина на черти от тежка бяла коприна. Красивата дреха се спускаше от рамената му на хубави гънки, които се влачеха по земята. Усмихна се очарователно, сякаш цялата ни среща бе предварително уговорена. Изпитах голямо облекчение, обаче нямах намерение да му позволя да го забележи. Изгледах го невъзмутимо и със студенина, която съвсем не изпитвах към него.

— И къде точно си мислите, че ще отидем? — запитах аз.

— Разбира се, че ще те отведа в дома ти. Невъзможно е да скиташ сама по Ню Орлиънс, особено нощем. Всякакви отрепки бродят след залез-слънце.

— Портиерът отиде да докара нашата карета. Ще бъда в пълна безопасност в нея, мистър Бонд. Лорд Хоук ще се разтревожи много, ако…

— Проклет невъзпитан тип, да те остави така. Видях го да се връща с един набит рус мъж и забелязах, че влизат в една от частните стаи. Помислих естествено, че той ще излезе и ще се върне обратно след една-две минути. Остана вътре. Досетих се, че сигурно те е оставил да си вървиш сама вкъщи.

— Той и мистър Хауърд имат да обсъждат важни дела.

— Проклети да са важните дела. Само един истински дръвник би те изоставил така, особено след случилото се този следобед. Разказа му всичко, нали?

— Разказах му… повечето неща.

— Обаче не си му разказала за мен. Изплаши се до смърт, че ще спомена за случката, когато дойдох до масата. Добре видях паниката в хубавите ти сини очи.

— Каретата ще се появи всеки момент…

— Да вървим пеша — предложи той. — Нощта е великолепна.

— Всякакви отрепки бродят наоколо — напомних му аз.

— Ти си в безопасност с мен, момиче — увери ме той. — Пътят не е дълъг, само няколко пресечки. Разходката ще ти хареса.

— Мистър Бонд, ще ми посочите ли поне една разумна причина, да ви разреша да ме изпратите до вкъщи?

— О, ще направя нещо повече. Ще ти посоча няколко причини. Първата е, че съм симпатичен момък и приятна компания. Втората, разтревожена си и ти трябва нечие рамо, на което да си изплаче мъката. Моето е много широко и съвсем подходящо. Третата е, че ти живееш с Хоук, а аз съм израснал заедно с него. Ще имаш възможност да използваш женските си хитрини, за да измъкнеш информация от мен.

— Ами Хелън? — запитах аз.

— Виждам, че си спомняш името й.

— Спомних си го — съгласих се сухо.

— Хелън е в състояние да се грижи за себе си. Ти, скъпа, не си способна на това.

— Значи просто излезе и я остави на масата?

Джеръми Бонд кимна с усмивка.

— Сигурно съм я разстроил малко — призна той. — Не постъпих като джентълмен, но тя знаеше, че не съм джентълмен, когато се съгласи да излезе с мен. Доколкото познавам Хелън, тя ще си намери някой, който да й плати вечерята.

— Ти си ужасен.

Той кимна отново и пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше нелепо хубав и самонадеян. Портиерът се върна най-сетне. Каретата спря. Съобщих на кочияша, че няма да имам нужда от него. Джеръми Бонд ме хвана за ръката и двамата тръгнахме по улицата. Нощта бе изпълнена с благоухания и бе гореща, но не и неприятна. Небето беше тъмночервено и мъгливо. По него проблясваха звезди, които едва се виждаха иззад мъглата. Бонд нагоди дългите си енергични крачки към моите. Усещах топлината на неговото тяло и силата в ръката му, която бе обгърнала здраво моята.

— Винаги ли се отнасяте толкова зле с жените? — попитах аз.

— Така, както се отнесох с Хелън ли? Обикновено, да. Те неизменно се връщат отново за още. Предполагам, че това се дължи на дяволския ми чар.

— Мисля, че никога досега не съм познавала толкова безочлив и надут мъж — заявих доста неучтиво.

— Крайно време бе да излезеш с мен, момиче. Не ти харесва да си мрачен и потиснат тип като Хоук. Ще ти се да е някой, който ще те накара да се усмихваш и да се чувстваш на седмото небе от радост, когато се събуждаш сутрин.

— Съвсем щастлива съм с Дерек.

— Съмнявам се в това, момиче. Много се съмнявам.

— Влюбена съм в него.

— Наистина ли? В строг и намусен мъж като Дерек?

— Много го обичам.

Джеръми Бонд поклати глава от удивление.

— Забележително — каза той.

— Той… той винаги ли е бил толкова сериозен?

— Винаги. Дори като момче. Беше високомерен, официален и винаги се мръщеше. Взимаше се много насериозно и никога не знаеше как да се отпусне и да си прекара добре времето. Той беше Хоук, нали разбираш, и трябваше да живее съобразно изискванията на името си. Образцовият син. Няма да повярваш какви обноски имаше. Беше високомерен и официален. Никога не вършеше щуротии и не изпадаше в беда.

— А ти май винаги си изпадал в беда.

— Винаги. И семейство Бонд бяха аристократични, ужасно аристократични. Нашата кръв е не по-малко синя. Всички очакваха, че никога няма да забравя това. Да не забравя, че сме по-висши от обикновените хора. Семейството искаше да благоговея пред фамилното име и да живея, като се съобразявам с него. Сочеха ми младия господар Хоук като модел за поведение. Той никога не се биеше със селянчетата. Той никога не оставяше кални следи с обувките си в хола и никога не слагаше жаби в леглото на домашния си учител. Никога не изливаше вода от прозореца на втория етаж върху главите на нищо неподозиращите гости. Боя се, че бях непоправим.

— Не се и съмнявам в това.

— Открих, че животът на английската аристокрация е непоносимо скучен и твърде самодоволен, за да подхожда на човек като мен. Семейството отдавна е вдигнало ръце от мен. Всъщност изгониха ме безцеремонно.

— Все едно ли ти е?

— Признавам си, че това малко нарани гордостта ми, но в действителност ми беше все едно. Нали разбираш, никога не съм виждал майка си. Тя е умряла, когато съм се родил. Баща ми беше студен човек, а мащехата ми — истински ужас. По-големият ми брат бе ужасен педант. Винаги ме мъмреше и критикуваше. Разбира се, той беше русокосото момче, което трябваше да наследи всичко. Дано да му приседне на проклетника!

Имаше съвсем лека следа от горчивина в гласа му, но усетих, че отричането на семейството му от него го е наранило далеч по-дълбоко, отколкото той искаше да признае дори пред себе си. Тръгнахме по друга улица с отмерена крачка. Чувахме тихите гласове и смеха, който се носеше от балконите. Някой свиреше на китара и подрънкваше тихо на нея. Въздухът бе изпълнен с тежки аромати. Няколко проститутки се мотаеха пред входовете и ни гледаха, докато отминавахме. Вееха си с палмови ветрила. Те бяха изящни и лениви създания, които до голяма степен създаваха своеобразния чар на квартала.

— Теб са те изхвърлили и от армията — казах аз.

— Виждам, че Хоук ти е наговорил доста работи за мен. Да, изгониха ме позорно. Войнишкият живот ме ограничаваше твърде много, имаше безброй правила и разпоредби. Обичам сам да си създавам правилата.

— Забелязвам.

— Каза ли ти, че съм негодник?

— Повече или по-малко — отвърнах аз.

— Вероятно съм такъв — изрече спокойно Бонд. — Винаги всички са твърдели, че съм негодник. В края на краищата започнах да им вярвам — аз все пак имам добро сърце.

— О, нима?

— Това, което ми трябва, е подходяща жена, която да ме превъзпита.

— Не й завиждам на задачата.

— О, тази задача ще й достави голямо удоволствие — увери ме той, — а ще бъде и отлично възнаградена.

Отминахме още две пресечки и завихме още веднъж. Поехме по една ярко осветена и оживена улица, която бе пълна с кафенета и кръчми. Всякакви карети трополяха по паважа, а по тротоарите се движеха тълпи от пешеходци — весели млади чиновници в евтини рединготи, които се преструваха на контета и заглеждаха хубавите момичета в купени на старо премени, които през деня работеха зад тезгясите, яки хамали, които работеха на доковете, моряци от цял свят. Музика свиреше високо, но почти не се чуваше от силните крясъци и грубите гласове, които празнуваха свободата от делничните грижи. Миришеше на бира, пот, на пудра за лице, на риба, сол и кисело зеле. Във въздуха се долавяше весело, жизнерадостно настроение.

— Искаш ли да спрем за по една бира? — предложи Бонд.

— Аз… мисля, че не искам.

— Самият аз бих пийнал една, но май не сме облечени подходящо за това място.

— Никога не съм идвала на тези улици. Безопасно ли е тук?

— Все едно, че се намираш вкъщи. От време на време има караници, но без сбивания. Хората идват тук, за да се позабавляват малко. Истинският порок се среща надолу, близо до крайбрежието. Там има сбивания с ножове, стрелби. Там банди упойват и записват насила за моряци яките момчета. Отвличат нищо неподозиращи жени и ги откарват в южноамериканските бордеи.

— Наистина ли се случват такива неща?

— Искаш да знаеш дали има бели роби? Разбира се, че има. Когато не правят набези и не потопяват търговски кораби или не нападат крайбрежни селища, или не устройват засада на контрабандистите по блатата, Червения Ник и хората му се занимават с крайно доходната търговия с жени. Отвличат ги и ги продават в Каракас, Рио де Жанейро и други подобни места.

— Това звучи доста страшничко.

— Повечето жени са мексиканки. Тях ги отвличат от селата, но доста много са от Ню Орлиънс. Червения Ник поддържа редовни контакти с разбойници, които го снабдяват с жени. Той продава повечето от тях. Запазва за хората си най-хубавите от тях. Държи ги на един остров крепост край брега на Тексас.

— Той пират ли е?

— Най-известният пират по крайбрежието. Самото име Червения Ник всява ужас в сърцата на властите. Те знаят за острова. Имат много добра представа къде е разположен той, но им трябва цяла флотилия кораби, за да го превземат. Обикновено просто се опитват да не му се изпречват на пътя.

— Срещал ли си го някога?

Бонд поклати глава.

— Натъквал съм се на някои от хората му преди време. Това бяха банда главорези, които се криеха в блатата и тормозеха контрабандистите с постоянните си нападения. Бяха не повече от двайсет или трийсет на брой. Аз, ъ-ъ, помогнах на контрабандистите да се избавят от тях, но те представляваха само една шайка от армията на Червения Ник. Той сигурно командва над триста души.

— Явно знаеш доста за него.

— Постарах се да науча всичко възможно за него. Той произлиза от Шотландия. Там се родил и израснал в Единбург. Получил добро възпитание, доколкото разбрах. Казва се Никълъс Лайън, а го наричат Червения Ник заради косата му. Убил човек в Шотландия, когато бил на шестнайсет и го осъдили на обесване. Избягал, като убил двама стражи по време на процеса. Избягал по море. Когато минал тридесетте, вече имал собствен кораб. После организирал свой собствен флот и насочил пиратската си дейност към крайбрежието.

Трима пияни моряци излязоха със залитане от кръчмата пред нас, като си разменяха закачки и се хилеха. Джеръми Бонд ме дръпна настрана, докато те се препъваха към нас. Хубаво русо момиче в избеляла розова рокля и дрипава тъмнорозова дантела около врата повика по име един от моряците и хукна към него с широка усмивка на устните си. Дългите й лъскави обици се разлюляха.

— Колко си смешен! — извика тя и го хвана под ръка. Той я прегърна силно. Развълнувах се при вида на тези двама младежи, които бяха толкова весели и безгрижни. Бонд сякаш прочете мислите ми.

— Не си имала много такива преживявания през живота си, нали?

— За какво говориш?

— За силен алкохол. За веселие.

— Нямах време за такива неща — изрекох спокойно аз. — Животът ми не беше лесен, мистър Бонд.

— Знам, момиче.

— Люсил ти разказа за мен, нали?

Той кимна.

— Няма да има много веселие и за в бъдеще, не и ако останеш с Дерек Хоук. Ти не си за този начин на живот, който той възнамерява да води в Англия, момиче.

— Откъде знаеш? — попитах аз.

— Познавам Хоук. Познавам и теб.

— Изобщо не ме познаваш — отвърнах язвително аз. — Не трябваше да се съгласявам да ме изпращаш до вкъщи — продължих аз. — Трябваше да взема каретата. Наистина си ужасно нахален!

— А ти си ужасно раздразнителна. Знаеш, че казвам истината. Дълбоко в душата си знаеш, че съм прав.

— Не знам нищо такова!

Гласът ми бе надменен и прозвуча високомерно. Издърпах ръката си от неговата. Прииска ми се да имах карета, за да го оставя сам още сега. Загледах се в минаващите покрай нас коли. Надявах се да открия някоя празна, която да наема. Бонд се засмя. Крачеше до мен. Елегантната му пелерина се издуваше и се вееше като тъмни, очертани с коприна, криле. Тежък кестеняв кичур беше паднал на челото му и се спусна надолу, като едва не закри едното му дяволито синьо око. Преструвах се, че не го забелязвам. Когато стигнахме края на улицата, той ме сграбчи за китката и я стисна силно, когато опитах да се освободя.

— Оттук — изрече той. — Ще минем през пазара. Така е по-бързо.

— Пусни ме.

— Обещаваш ли да се държиш прилично?

Не пожелах да отговоря. Той ми изви силно китката. Още се усмихваше. Ахнах от болка.

— Обещаваш ли? — повтори той.

— Боли ме!

— Още не те боли наистина. Ако го исках, сега щеше да викаш от болка.

— Да не си посмял!

Бонд се изкиска и ми пусна китката. Разтъпках я и го изгледах гневно.

— Не си решила да ми удариш шамар, нали? — запита той.

— С удоволствие бих го направила!

— Гледай да не опитваш!

Не виждах причини да му отговарям. Наистина исках да му ударя шамар. Исках да го ударя силно, но същевременно ми идеше да се засмея. Това ме изненада. Невъзможно бе човек да му се сърди наистина — или поне за повече от минута. Малкото момче, което бе вършило с удоволствие всякакви лудории, още не бе пораснало, въпреки че бе станало голям и безжалостен мъж. Чарът му бе почти неустоим. Привлекателността му бе много, много опасна.

— Ще станем ли приятели? — попита той.

— Определено не — отвърнах рязко аз. — Държах се доста дръзко и допуснах да ме въвлечеш в това положение, но ще се измъкна с достойнство от него. Разрешавам ти да ме придружиш до края на пътя.

Той вдигна вежди.

— Разрешаваш ми? Наистина ли?

— В края на краищата май ще ти ударя един шамар!

Той се засмя и ме поведе по улицата към слабо осветения лабиринт на пазара. Само няколко сергии работеха още. Земята бе застлана с изцапани зелеви листа и изгнили моркови, откъснати цветя и парчета хартия. Тук-там горяха факли, но по-голямата част от района бе потънала в сянка. Празните сергии бяха закрити през нощта.

Усетих миризмата на печени фъстъци. Една негърка обикаляше уморено от една сергия на друга. Навеждаше се, за да вземе всяко парче от плодовете или зеленчуците, което още става за ядене, и го пускаше в кошницата си. Джеръми Бонд се намръщи силно. Извади пачка банкноти от джоба си и я пъхна в ръцете на жената. Тя го погледна с уморените си кафяви очи, които се изпълниха с удивление. Бонд ме хвана за ръката и ме поведе бързо нататък, преди жената да успее да му благодари.

— Мразя това! — възкликна той. — Ако проклетите робовладелци са решили да освободят робите си, защо поне не им осигурят някакви средства за препитание? Понякога ненавиждам събратята си.

Известно време крачихме мълчаливо. Бонд кипеше от гняв, но в края на краищата се успокои. Подминахме чували с кафе на зърна. Зърната проблясваха в наситено червено-кафяво на мъждукащата светлина на факлите.

— Много хубаво постъпи преди малко — изрекох тихо. — Такива неща ти правят впечатление, нали?

— Много неща ми правят впечатление — отговори той. — Това изненадва ли те?

— Съвсем не.

— Не понасям несправедливостите. Прекарал съм голяма част от съзнателния си живот в борба с тях по един или друг начин.

— Дерек ми каза… каза ми, че си наемник.

— Сигурен съм, че ти е казал. Така е. Продавах услугите си на боец или на убиец, ако така ти харесва повече, но никога не съм преследвал, който и да е човек или група от хора, които да не са били лоши и които да не са заслужавали да бъдат унищожени.

— Не сте длъжен да се оправдавате пред мен, мистър Бонд.

— Просто исках да уточня фактите. Не бих искал да си мислиш, че действително съм хладнокръвният убиец, за какъвто Хоук несъмнено ме е изкарал.

— Не е намеквал такова нещо. Каза, че се възхищава от смелостта ти. Каза, че повечето ти битки си ги водил в името на добра кауза.

— Наистина ли? Мислех, че ме ненавижда.

— Ненавижда те — отвърнах аз, — но винаги е бил справедлив.

Минахме под прохода. Излязохме от пазара и поехме по една дълга и тясна галерия, която бе изпълнена със синьо-черни сенки. Стъпките ни отекваха по паважа. Изобщо не ми дойде наум да се изплаша, не и щом бях с Джеръми Бонд. Чувствах се в пълна безопасност. Не се бях сещала за Харт и приятеля му, откакто излязохме от ресторанта на Деймън. Излязохме от галерията и тръгнахме по улицата зад нея. На всеки ъгъл светеха фенери. Случайна карета мина бавно покрай нас.

— Много хора ли си убил? — попитах аз.

— Цели тълпи — отвърна той закачливо. — Армията ме обучи добре. Там придобих всякакви умения, преди да ме изгонят позорно. Всъщност военното обучение е единственото, на което се научих. От Оксфорд не си спомням нищо друго, освен как да мамя на карти. Това също ми свърши добра работа.

— Ти не си дори наполовина толкова лош, колкото се преструваш, че си.

— О, лош съм, момиче. Не се съмнявай. Майките постоянно предупреждават дъщерите си да внимават с мен. Това, разбира се, само подтиква девойките да се интересуват повече от мен. Нищо не усилва мъжката привлекателност така, както славата на порочен тип.

— Люсил ми разказа какво правиш с жените и каква е репутацията ти сред тях.

— Трябва да си напомня да й благодаря — каза той. — Това, че си се изплашила от мен, ми дава определено преимущество.

— Мистър Бонд…

— Ако ме наречеш още веднъж мистър Бонд, ще ти извия ръката отново. Викай ми Джеръми.

— Не те познавам достатъчно, за да се обръщам така към теб.

— И престани да се държиш като някоя госпожица.

— Наистина, мистър…

Той ме изгледа заплашително.

— Не съм някаква си госпожичка — заявих аз любезно. — Не понасям жените, които се държат престорено скромно.

— Точно така се държиш, по дяволите — настоя той. — Защо просто не признаеш, че ме харесваш. Възможно е да мислиш само за Дерек Хоук, възможно е дори да си вярваш, че го обичаш, но пожела да легнеш с мен още щом ме видя за пръв път този следобед.

— Много… много бъркаш, ако мислиш така!

— Защо не го признаеш? Няма нищо унизително в това.

— Влюбена съм в Дерек.

— Но ти се ще да спиш с мен.

— Не искам да споря.

— Няма смисъл да спориш. И двамата знаем, че казвам истината.

Преди това беше пуснал ръката ми. Сега пъхна ръце в джобовете, прегърби рамена напред и закрачи бавно. Хубавата му пелерина се изду и се развя леко. Той наистина бърка, казах си аз. Да, наистина го смятах за привлекателен, но не ми беше минавало и през ум да спя с него. Самонадеяността му нямаше граници. Твърде много жени го бяха отрупвали с внимание и го бяха разглезили непоправимо. Заради тях той високомерно предполагаше, че всяка срещната жена го смята за неотразим. Е, да, но ето че се бе появила една, която не беше на това мнение. Нямах желание да спя с никого другиго, освен с Дерек.

— Сърдиш ли ми се? — запита той.

— Ни най-малко — отвърнах студено.

— Сърдиш се. Отгатвам лесно…

— Не си струва да се сърдя заради твоите глупости.

— Това не са глупости, Мариета. Това е истината. Аз съм много искрен човек. Надявам се, че и ти ще бъдеш искрена.

— Ти се надяваш да ме спечелиш лесно. Надяваше се мислеше си, че като ми предложиш закрилата си, ще ти бъда толкова благодарна, че ще се хвърля в обятията ти, когато ми свирнеш.

— Права си.

— Казах ти днес следобеда — само си губиш времето.

Джеръми Бонд се засмя с ръце в джобовете си. Раменете му се прегърбиха, а кичурът се люлееше на челото му, докато той пристъпваше до мен с енергичните си крачки. Изобщо не се смути от надменния ми и резервиран тон. Разстроих се и се ядосах, но същевременно се чувствах прекрасно, чувствах се възхитително жива, сякаш бях изпила до дъно дванайсет чаши с шампанско, а не една. Стори ми се, че нещо пее в душата ми и композира весела музика, която се усеща, но не се чува. Нощта беше прекрасна. Въздухът бе изпълнен с благоухания. Червената коприна милваше нежно кожата ми.

Бонд не направи опит да поднови разговора. Като че ли бе потънал в мислите си. Усмивката още не бе напуснала широката му голяма уста. Вървяхме по улицата към дома ми. Минавахме покрай сивите стени, които бяха отрупани с бугенвилия. Балконите зад тях не се виждаха от тъмнината. Лунната светлина озаряваше кованото желязо. Зад завесите на прозорците светеха лампи, чиято светлина рисуваше неясни златистожълти квадрати в нощта. Ню Орлиънс омайваше хората най-силно вечер. Тогава бе зноен, романтичен и изпълнен с ленив чар, който омагьосваше всички сетива. Знаех, че този град ще ми липсва. Бях изпитала тук много тъга, но и невероятно щастие, каквото не бях преживявала по-рано.

Гневът и раздразнението бяха изчезнали, а на мястото на онази весела музика се бе появила замечтаност, която сякаш се бе промъкнала незабелязано из цялото ми тяло. Бонд мълчеше и наблюдаваше внимателно лицето ми, когато застанахме пред портите. Не изпитвах враждебност към него. Чувствах се удивително отпусната, сякаш вече не се владеех, сякаш се бях упоила от ароматен парфюм от рози и ме приспиваха тихите нощни шумове, които се носеха от градините. Пътят беше дълъг, а денят изпълнен със събития и аз се бях уморила. Толкова бях уморена, че не почнах да протестирам, когато той ме докосна по бузата и я погали нежно с връхчетата на пръстите.

— Ти си прекрасна — каза той. — Ти си най-прелестната жена, която съм виждал някога. Наистина го мисля, Мариета.

Гласът му бе съвсем тих и в него се долавяше дрезгава нотка, сякаш думите се появяваха от някакво много дълбоко място в него. Вперих поглед в него. Лицето му се виждаше отлично на лунната светлина. Очите му бяха полуотворени. Сега изглеждаха тъмносини и гледаха многозначително. Изпращаха послание, което бе невъзможно да не прочета и разбера. Пак видях отблизо голямата му, прекрасно оформена, уста, леко извития нос и широките равни скули с изопната еластична кожа по тях. Не го бях срещала досега. Едва го познавах, но усещах някак си, че го разбирам далеч по-добре от който и да било друг мъж. Усещах, че и той ме разбира така, както никой друг мъж не ме е разбирал.

— Благодаря ти, Джеръми — изрекох аз тихо.

— Най-сетне ме нарече така. Май не трябваше да ти извивам ръката.

— Името ти е прекрасно.

— Когато твоите устни го произнасят. Когато те го изричат, звучи като музика.

— Аз… трябва да се прибирам.

Той кимна бавно. Отвори портите и ме въведе в двора. Обраслият с мъх бял мраморен фонтан изливаше и пръскаше вода и изпълваше градината с тих и успокояващ звук. Полите ми прошумоляха, докато прекосявахме вътрешния двор. Спряхме близо до фонтана. Няколко светулки подхвърчаха безцелно покрай орловите нокти, които се бяха покатерили по дървените решетки близо до стената. Блещукащите им светлозлатисти светлини подчертаваха мрачността на това място. Центърът на двора, където бяхме застанали, се къпеше в неясна лунна светлина, която посребряваше всичко, до което се докосваше. Трепнах, въпреки че нощта бе гореща. Като че ли бях загубила контрол над себе си и сънувах прекрасен сън. Това ме тревожеше, много ме тревожеше.

— Обичам те — каза той.

— Не. Не биваше да казваш това.

— Обичам те, Мариета.

— Не ме обичаш. Искаш да преспиш с мен. Разбирам това. Разбирам, че те привличам физически, но любовта — любовта няма нищо общо с това.

— Любовта е изцяло свързана с това.

— Не говори така — прошепнах аз.

— Боиш ли се?

— Обичам Дерек. И той ме обича.

— Вече те е изоставял един път. Продал те е на друг мъж. Да, узнах и за това. Невъзможно е да те обича мъжът, който ти е сторил това. Това не е начинът, по който ти заслужаваш да бъдеш обичана.

— Моля те, не казвай нищо повече.

Джеръми Бонд ме погледна. Наклони леко главата си на една страна. Устните му се разтвориха. Потреперих пак, когато той се приближи и развърза пелерината ми. Тя падна на земята с тихо прошумоляване. Той сложи ръце върху голите ми рамена и ме притегли към себе си. Затворих очи, докато устните му докосваха леко извивката на врата ми, бузите ми, клепките ми и най-накрая се спряха. Той започна да обсипва лицето ми с милувки и да го притиска много нежно и приятно. Обви едната си ръка около рамената ми и ме притегли още по-близо до себе си. Сякаш се разтопих в него. Другата му ръка обвиваше кръста ми и ме притискаше към него, докато топлите му и твърди устни продължаваха да нахлуват в моите. Сега вече бяха настойчиви и нетърпеливо очакваха да му отвърна. Съпротивлявах се отчаяно на самата себе си. Той издаде нисък стон в шията ми и ме зацелува, докато аз сякаш се замаях и забравих за чувството, което се разпалваше леко в мен.

Той отдръпна устата си и отстъпи назад. Още ме прегръщаше и гледаше право в очите ми. Поклатих глава и му се замолих да ме пусне. Замолих му се наум. Той свали ръката си от кръста ми и ме хвана за ръцете. Отстрани ме от себе си и започна да ме изучава с поглед настоятелно така, сякаш разглеждаше великолепно и безценно произведение на изкуството.

— Изречи го на глас — заповяда той нежно. — Изречи на глас, че не ме желаеш така, както аз те желая.

— Недей — помолих му се аз.

— Не знам как се случи. Знаех, че това ще стане някой ден. Знаех, че ще се влюбиш в мен. Желая те.

— Не.

— Желая те сега. Желая те утре. Желая те завинаги.

— Ти… тези думи… не искаш да кажеш…

— Не се отричам от никоя от тях. Никога не съм ги изричал преди на жена. Смяташ, че се опитвам да те съблазня — да, така е, признавам го — защото се нуждая от теб, Мариета, защото те обичам.

Ниският мелодичен глас сякаш идваше отдалеч, като че ли сънувах. Този мъж, този миг. Тази магия вътре в мен — всичко това беше част от съня. Знаех, че е невъзможно всичко това да е реално. Невъзможно бе той да изрича тези думи. Невъзможно бе да усещам тази топлина, която се разгаряше вътре в мен — сладка, пламтяща болка, която се разливаше по тялото ми и изискваше някой да я облекчи и премахне. Чувствах се слаба, много слаба. Бих рухнала на земята, ако не ме държаха толкова здраво мощните му ръце. Пръстите ме стискаха безжалостно и се впиваха в тялото ми. Още бях замаяна. Изплаших се, че ще припадна. Вгледах се в очите му, които бяха потъмнели от желание, но продължаваха да бъдат изпълнени с нежност и благоговение.

— Ето, че се случи — каза той. — Няма смисъл да го отричаме.

— Не.

— Обичай ме.

— Не… невъзможно е.

Той ме притисна към себе си и ме целуна пак. Устните му галеха моите през един продължителен и прекрасен миг, който като че ли продължи цяла вечност. Но свърши твърде скоро и ме остави сама с мъчителната празнота в мен. Той ме обърна и застана съвсем близо зад гърба ми. Обви с едната си ръка кръста ми и обгърна с другата шията ми. Наведе се напред и отпусна брадичката си върху рамото ми. Бузата му докосна моята. Опитах да се изтръгна, но той ме улови бързо. Ръката му докосна вдлъбнатината на гърлото ми. Потърка бузата си в моята, като шепнеше любовна молитва. Едва дишах. Разгарящите се страсти в мен заплашваха да ме унищожат напълно. Помолих се този сън да свърши. Искаше ми се да си възвърна здравия разум, докато Бонд ме прегръщаше и галеше, като шепнеше онази молитва, която нямаше думи, а само чувства.

— Не — прошепнах аз. — Не, Джеръми.

— Обичай ме, Мариета.

— Обичам Дерек…

— Обичай мен.

Затворих очи и се напрегнах. Успях някак да сподавя страстите, които се разгаряха в мен. Отказах се от тях и ги затворих дълбоко в душата си. Отново стоях уверено на краката си и бях хладнокръвна и неподвижна. Цялата топлина се изпари от мен. На нейно място се появи решителност. Бях спечелила битката в себе си при крайно неблагоприятни условия. Той веднага усети промяната в мен. Изправи се, свали ръката си от шията ми и пусна кръста ми. Аз се обърках и застанах с лице срещу него. Взирах се хладнокръвно в очите му, макар и с невероятни усилия на волята. Искаше ми се да докосна извития му нос и да погаля дълбоката трапчинка на брадичката му. Искаше ми се ръцете му да ме прегърнат отново, жадувах за неговата топлина, сила и прекрасна закрила.

— Върви си — казах аз.

— Ти ме желаеш, Мариета.

— Желая единствено Дерек.

— Ти чувстваш…

— Аз съм човек — изрекох аз студено. — Да, почувствах нещо. Тялото ми откликна на твоите ласки. Нищо повече. Въпреки че обичам Дерек, не съм неподатлива на въздействието на устните, прегръдките и топлината. Откликнах на докосването, не на мъжа.

— Не ти вярвам — заяви той.

— Вярвай, в каквото искаш, мистър Бонд.

Той стоеше на няколко крачки от мен. Беше скръстил ръце на гърдите и разкрачил широко крака. Самонадеяният непочтителен хаймана като че ли никога не бе съществувал. Мъжът, който стоеше насреща, бе улегнал и внушителен, а хубавото му лице имаше толкова сериозно изражение, че будеше тревога. Очите, които обикновено бяха закачливи, сега гледаха мрачно. Създадените за усмивка устни се бяха стиснали решително и образуваха права линия, която се спускаше към ъгълчетата. Все едно, че никога не се бе усмихвал. Все едно, че никога досега не бе подхвърлял закачка. Това беше някакъв друг Джеръми Бонд. Той ми бе наистина непознат.

— Държа на думите си, Мариета. Влюбен съм в теб.

— Принадлежа на друг мъж.

— Той не те заслужава. Няма да те притежава, не и щом аз съм се заел с теб.

— Моля ви, вървете си, мистър Бонд.

— Утре сутринта трябва да напусна Ню Орлиънс по работа. Не знам колко време няма да съм тук. Дано работата да ми отнеме само няколко дена. Когато се върна, ще пожелая да те видя пак. Искам да те отведа от него. Няма да се омъжиш за Дерек Хоук. Ще се омъжиш за мен.

Гласът му звучеше невъзмутимо и прозаично. Стори ми се, че наистина мисли това, което казва. Погледна ме. Искаше да каже още нещо, но реши да не го прави. След миг се намръщи силно и се наведе, за да вдигне червената ми кадифена пелерина от мястото, където бе паднала. Нагласи я грижливо и невъзмутимо на рамената ми и тръгна решително към портите. Отвори ги, излезе навън и ги затвори зад себе си. Чувах шумните му гневни стъпки по паважа, докато той вървеше по улицата, и изпитах някакво чувство, което трябва да е било облекчение. Сигурно бе облекчение. Невъзможно бе да съм разочарована. Не бях сигурна какво чувство изпитвам и не смеех да го изследвам по-продължително време. Той си бе отишъл.

Знаех, че този сън ще ме преследва още дълго време.